Лари Нивън
Протектор (1)

I.

Той седеше пред два и половина метров кръг от чист туинг, вперил неуморен поглед в гледка, която далеч не беше вълнуваща.

Дори преди десет години онези звезди приличаха на напръскани мътночервени точици. Когато изгледът пред него се прояснеше, те заблестяваха в адско синьо, достатъчно ярки, за да чете на светлината им. Отстрани най-големите бяха видимо сплеснати. Но сега там имаше само звезди, бели точки, пръснати нарядко в небето, което беше предимно черно. Това бе самотно небе. Облаци прах скриваха сияещата прелест на дома.

Светлината в центъра на откриващата се гледка не беше звезда. Бе голяма колкото слънце, тъмна в центъра и достатъчно ярка, за да прогори дупки в ретината на човек. Това беше светлината на бусардов реактивен таран, която гореше едва на тринайсет километра разстояние. На всеки няколко години Фсстпок отделяше известно време, за да наблюдава двигателя, просто за да се увери, че работи равномерно. Много отдавна бе забелязал бавно, периодично трептене — навреме, за да предотврати превръщането на кораба си в мъничка нова. Но през седмиците, докато го наблюдаваше, синьо-бялата светлина изобщо не се промени.

През по-голямата част от дългия му, бавен живот небесата бяха пълзели покрай илюминатора на Фсстпок. И все пак той не помнеше много от това пътешествие. Времето на очакване бе твърде лишено от събития, за да представлява интерес за паметта му. Така беше със спомените на достигналия степента „протектор“ от вида Пак за времето, когато е бил дете, а после и гледач — времето, когато светът е бил нов, ярък и свободен от отговорности. Единствено опасност за него или децата му може да разбуди протектора от нормалната му сънлива отпуснатост и да предизвика войнствената му ярост, ненадмината сред разумните същества.

Фсстпок седеше и сънуваше в своето противоускорително кресло.

Пултът за управление в кабината се намираше под лявата му ръка. Когато беше гладен, а това се случваше веднъж на десет часа, възлестата му ръка, наподобяваща две шепи нанизани един до друг черни орехи, бъркаше в прореза отдясно и изваждаше крив, месест жълт корен, голям колкото сладък картоф. Няколко земни седмици бяха изминали, откакто Фсстпок бе ставал за последен път от своето противоускорително кресло. От тогава бе раздвижвал единствено ръцете и челюстите си. Очите му изобщо не бяха помръдвали.

Това беше предшестваноот период на яростни упражнения. Дълг на протектора е да поддържа формата си.

Дори на протектор, който няма кого да закриля.

Енергията беше постоянна или поне достатъчна, за да удовлетвори Фсстпок. Възлестите му пръсти помръднаха и небесата се завъртяха край него. Той наблюдаваше как другата ярка светлина заплува в илюминатора. Когато стигна в центъра, преустанови въртенето.

Вече по-ярка от всички околни звезди, неговата цел беше прекалено тъмна, за да е нещо повече от звезда. Но бе по-ярка, отколкото беше очаквал и Фсстпок разбра, че е оставил времето да му се изплъзне. Твърде много сън! А и не бе за чудене. Беше прекарал по-голямата част от хиляда и двестате години на това кресло неподвижен, за да запази хранителните си припаси.

Въпреки че сякаш имаше най-тежкия случай на артрит в историята на медицината, въпреки седмиците, които бе прекарал като паралитик, възлестият протектор се раздвижи моментално. Пламъкът стана мек, разцъфна и двигателят започна да се охлажда. За да загасиш един бусардов реактивен таран е необходима почти толкова ловкост, колкото и за да го запалиш. При скоростта на тарана, междузвездният водород е под формата на гама лъчи. Трябва да се отклонява от магнитни полета, дори да не се използва като гориво.

Беше достигнал най-вероятния регион в космоса. Отпред се намираше най-вероятната звезда. На Фсстпок не му предстоеше лек успех. Тези, на които бе дошъл да помогне (ако изобщо съществуваха, ако не бяха загинали през цялото това време, ако обкръжаваха тази звезда, а не някоя по-малко вероятна), нямаше да го очакват. Умовете им бяха почти животински. Може и да не използваха огън, но със сигурност имаха телескопи. Значи все пак щяха да го очакват… в известен смисъл. Ако изобщо бяха тук, те бяха чакали в продължение на два и половина милиона години.

Нямаше да ги разочарова.

Не трябваше да ги разочарова.

Протекторите без наследници са същества без цел. Такива аномалии трябва да си намерят цел, и то бързо, или да умрат. Най-вече да умрат. В умовете или в жлезите им се задейства рефлекс и те престават да изпитват глад. Понякога откриват, че могат да възприемат целия вид Пак като свое потомство, но в такъв случай трябва да намерят начин да му служат. Фсстпок беше един от тези малцина щастливци.

Щеше да е ужасно, ако се провалеше.

Ник Сол се прибираше вкъщи.

Около него се стелеше тишината на космоса — ушите му вече се бяха научили да се абстрахират от буботенето на корабния двигател. Гъсто двуседмично стърнище покриваше челюстта му и бръснатия скалп от двете страни на мекото му теме на поясар. Ако се съсредоточеше, можеше да усети миризмата си. Беше заминал за мините на Сатурновите пръстени само с едноместен кораб и лопата (тъй като магнитите, използвани за извличане на монополюси от астероидно желязо, приличаха много на лопати). Щеше да остане по-дълго, но му харесваше да си мисли, че поясната цивилизация може да оцелее без него не повече от около три седмици.

Преди век монополюсите бяха само гола теория и при това твърде противоречива. Магнитната теория твърдеше, че северният магнитен полюс не би могъл да съществува отделно от южния и обратно. Според квантовата теория те можеха да съществуват независимо един от друг.

Първите постоянни селища разцъфтяха по най-големите астероиди от Пояса, когато изследователски екип откри монополюси, пръснати в никелово-желязното ядро на един астероид. Днес те вече не бяха теория, а бързо развиваща се поясна промишленост. Генерираното от монополюси магнитно поле действа в обратна линейна, а не в обратна квадратна зависимост. Казано практически, основаният на монополюси двигател или уред е далеч по-добър. Монополюсите бяха ценени там, където тежестта беше фактор, а в Пояса тежестта винаги беше фактор. Но изкопаването на монополюсите все още бе работа за сам човек.

Ник нямаше особен късмет. Във всеки случай, пръстените на Сатурн не бяха добър регион за монополюси — прекалено много лед, прекалено малко метал. В електромагнитното поле около товарната му кабина навярно нямаше и две лопати северни магнитни полюси. Твърде малък улов за двете седмици къртовски труд… но все пак струваха добри пари на Церера.

Щеше да е доволен и да не бе открил нищо. Копаенето беше извинение за Първия говорител на Поясната политическа секция да избяга от тесния си кабинет, вкопан дълбоко в скалата на Церера, от постоянните разправии между Пояса и ООН, от жена си и децата си, приятелите и близките, враговете и непознатите. А на следващата година, след отчаяни седмици, прекарани в опити да се справи с текущите събития, след още десет месеца, прекарани в манипулации с политиката на слънчевата система, той щеше да се върне.

Ник увеличаваше скоростта за пътуването към Церера, а Сатурн се бе превърнал във фантастична, малка играчка, когато видя миньорския си магнит бавно да се завърта от товарната кабина. Някъде наляво от него имаше нов и мощен източник на монополюси.

На лицето му блесна широка усмивка — като светкавица, разцепила черно небе. По-добре късно, отколкото никога! Жалко, че го бе открил на връщане, но можеше да го продаде, щом определеше местоположението му… което щеше и да направи. Игличката трептеше между две посоки на привличане, едната от които беше товарната му кабина.

Той прекара двайсет минути във фокусиране на комуникационния лазер.

— Тук е Ник Сол, повтарям, Никълъс Брюстър Сол. Искам да регистрирам претенция за монополюсен източник в общата посока на… — Той се опита да определи до каква степен товарът му влияеше на магнита.

— На Стрелец. Искам да предложа този източник за продажба на правителството на Пояса. Подробностите следват след половин час.

После изключи двигателя, нахлузи с труд костюма и малкия реактивен мотор на гърба си и напусна кораба, въоръжен с телескоп и миньорския си магнит.

Звездите далеч не са вечни, но за човека спокойно може и да е така. Ник плуваше сред вечните звезди, неподвижен, макар и да падаше към малкото слънце с десетки хиляди километра в час. Точно затова беше тръгнал да копае. Вселената сияеше като диаманти върху черно кадифе, незабравим фон за златния Сатурн. Млечният път беше скъпоценна гривна за цялата вселена. Ник обичаше Пояса от издълбаните скали до куполите на повърхността и въртящите се отвътре навън мехурени светове, но най-много от всичко обичаше самия космос.

На километър и половина от кораба той използва телескопа и миньорския магнит, за да установи местоположението на новия източник. После се върна в кораба, за да се обади. След няколко часа щеше да направи ново измерване и да забоде източника чрез триангулация.

Когато стигна в кораба, комуникаторът работеше. Мършавото, прямо лице на Мартин Шефър, Третия говорител, говореше на празната кабина.

— …Трябва да се обадиш веднага, Ник. Не чакай до второто си измерване. Това е спешна работа на Пояса. Повтарям. Мартин Шефър вика Ник Сол на борда на едноместния кораб „Колибри“…

Ник отново насочи лазера си.

— Лит, оказваш ми голяма чест. Един обикновен чиновник би се задоволил да запише скромната ми находка. Повтарям. — Той повтори съобщението, после включи съоръженията за отплаване. Церера беше на разстояние от светлинни минути.

Не се опита да разсъждава над това какво е толкова спешно, че да се нуждае от личното му внимание. Но беше разтревожен.

В този момент пристигна отговорът. Изражението на Лит Шефър беше странно, но тонът му беше шеговит.

— Ник, прекалено скромен си за скромната си находка. Жалко, че няма да я признаем. Сто и четири миньора вече се обадиха, за да заявят твоя монополюсен източник.

Ник зяпна. Сто и четири? Но той беше във външната система… а повечето миньори предпочитаха да работят в собствените си мини. А колко ли не се бяха обадили?

— Те са из цялата система — рече Лит. — Източникът е дяволски голям. Всъщност, вече го локализирахме с паралакс. Един източник, на четирийсет АЕ^[1] от Слънцето, което значи, че е малко по-далеч от Плутон и на осемнайсет градуса извън плоскостта на слънчевата система. Мичиков казва, че в източника трябва да има толкова голямо количество южни магнитни моно-полюси, колкото сме изкопали през миналия век.

„Аутсайдер! — помисли си Ник. — Жалко, че няма да признаят претенцията ми.“

— Мичиков твърди, че толкова голям източник е в състояние да движи много голям бусардов реактивен таран — управляем робот. — Ник кимна. Роботите-та-рани представляваха роботи-сонди, пращани до съседните звезди и бяха едни от малкото източници на истинско сътрудничество между ООН и Пояса. — През последния половин час следваме източника. Движи се към слънчевата система с над шест хиляди и четиристотин километра в секунда свободно падане, което надвишава значително дори междузвездните скорости. Всички сме убедени, че става дума за Аутсайдер. Какво ще кажеш? Повтарям…

Ник изключи комуникатора и поседна за миг, за да си даде възможност да свикне с тази идея. Аутсайдер!

„Аутсайдер“ беше жаргонната дума на Пояса за извънземен, но означаваше нещо повече от това. Аутсайдерът би бил първото разумно същество, което изобщо установяваше контакт с човешката раса. Той (в единствено число) щеше да се свърже с Пояса вместо със Земята, не само защото Пояса притежаваше по-голямата част от слънчевата система, а защото хората, колонизирали космоса, очевидно бяха по-интелигентни. В думата се криеха много значения и не всеки поясар вярваше на всичките.

И този спешен случай бе заварил Ник Сол по време на отпуската му. По дяволите! Щеше да му се наложи да използва лазерния комуникатор.

— Ник Сол вика Мартин Шефър, база Церера. Да, имам какво да кажа. Първо, прозвуча ми така, сякаш предположението ви е сериозно. Второ, престанете да разгласявате новината из цялата система. Някой земен кораб може да засече лъча на съобщението. Рано или късно ще трябва да им съобщим, но не още сега. Трето, ще се върна след пет дни. Съсредоточете се върху събирането на повече информация. Известно време няма да се наложи да взимаме каквито и да е важни решения. — Не и докато Аутсайдерът не навлезеше в слънчевата система или не се опиташе сам да прати съобщение. — Четвърто… — „Открийте дали кучият син не намалява скоростта! Открийте къде ще спре!“ Но не можеше да каже всичко това. Прекалено конкретно бе за лазерен комуникатор. Шефър щеше да разбере какво да прави. — Четвърто няма. Край.

Слънчевата система е голяма, а във външните си части — тънка. В главния Пояс, от вътрешната орбита на Марс до външната на Юпитер, един решителен човек може да проучи сто скали за месец. Нещо повече, най-вероятно е да прекара няколко седмици в приближаване и отдалечаване, само за да види нещо, което се надява, че никой друг не е забелязал.

Главният Пояс не се разкопава, макар че днес немалко от големите скали са частна собственост. Повечето миньори предпочитат да работят на Пояса. Те знаят, че там могат да установят контакт с цивилизацията и да имат достъп до нейните продукти: консервиран въздух и вода, водородно гориво, жени и други хора, нов въздушен регенератор, автодоктори и терапевтични психомиметични лекарства.

Бренън нямаше нужда от лекарства или компания, за да остане нормален. Предпочиташе външните райони. Намираше се в един Уранов троянски пункт, който следваше на шейсет градуса зад ледения гигант по неговата орбита. Троянските пунктове, които са точки на стабилно равновесие, представляват колектори на прах и по-големи предмети. За дълбокия космос тук имаше доста прах, а също и шепа скали, които си струваше да проучи.

Ако не откриеше нищо, Бренън щеше да се насочи към луните, а после към водещия троянски пункт. Сетне към къщи за кратка почивка и посещение при Шарлот, и — тъй като дотогава финансите му щяха да намалеят — платена командировка до Меркурий, която щеше да му е неприятна.

Ако откриеше уранит, щеше да остане в пунктовете месеци.

На никоя от скалите нямаше достатъчно радиоктивни изкопаеми, които да го заинтересуват. Но нещо наблизо хвърляше металните отблясъци на артефакт. Бренън се насочи към него, като очакваше да намери някой изхвърлен резервоар за гориво на миньор от Пояса, но все пак реши да погледне. Джак Бренън беше твърд оптимист.

Артефактът беше корпуса на солиден ракетен двигател. Част от „Маринър XX“, ако се съдеше по надписа.

„Маринър XX“, древният плутонски светкавичен кораб. Преди столетия старият празен корпус сигурно се бе понесъл към далечното слънце, бе навлязъл в тънкия пласт прах на троянския пункт и се бе приземил тук. Целият беше в прашни дупки и все още се въртеше от стабилизиращия импулс, датиращ отпреди три поколения.

Като колекционерски обект, беше почти безценен. Бренън му направи снимки in situ^[2] преди да се приближи и да го хване за плоския нос, и използва реактивния двигател, прикрепен на гърба му, за да спре въртенето. После завърза корпуса за дюзата на своя кораб, под отделението на животоноддържащата система. Жироскопът щеше да компенсира липсата на равновесие.

Но имаше друг проблем.

Той застана до корпуса върху издължената метална обвивка на дюзата. Античният двигател беше наполовина толкова голям, колкото собствения му миньорски едноместен кораб, но много лек. Ако Бренън беше намерил уранит, едноместният кораб щеше да е натоварен с толкова радиоктивна руда, колкото бе собственото му тегло. Щеше да му се наложи да се върне в Пояса при половин g^[3]. Но с останките от „Маринър“ като товар, щеше да е в състояние да поддържа скорост, стандартна за празни кораби.

Точно това му трябваше.

Ако продадеше резервоара някъде в Пояса, Поясът щеше да му вземе трийсет процента подоходен данък, освен таксите за посредника. Но ако го продадеше на Луната, на земния музей на космическите полети, нямаше да плати никакъв данък.

Бренън беше в изгодна позиция за контрабанда. Насам нямаше златнокожи. През по-голямата част от полета му скоростта щеше да е огромна. Не можеха да се опитат да го заловят преди да се приближи до Луната. Не превозваше монополюси или радиоктивна руда — магнитните и радиоктивните детектори нямаше да го засекат. Можеше да се плъзне над плоскостта на системата, като избягваше скали и други кораби.

Но ако го хванеха, щяха да вземат сто процента от находката му. Всичко.

Бренън се усмихна сам на себе си. Щеше да рискува.

Устата на Фсстпок се затвори един, два, три пъти. Жълтият корен от дърво на живота се раздели на четири оръфани парчета, защото ръбовете на клюна на Фсстпок не бяха остри. Бяха тъпи и неравни, като връх на кътник. Фсстпок преглътна четири пъти.

Той едва забеляза това. Сякаш ръката, устата и стомахът му действаха автоматично, докато Фсстпок наблюдаваше екрана на телескопа.

При увеличение 104 на него се виждаха три мънички лилави точки.

Като огледа екрана от край до край, Фсстпок успя да види само яркожълтата звезда, която наричаше „Цел № 1“. Бе дошъл да търси планети. Открил бе една, красавица, с подходящ размер и температура, с прозрачна, съдържаща вода атмосфера и свръхголяма луна. Но беше открил също и несметно количество лилави точици, толкова малки, че отначало ги бе помислил само за проблясъци в ретината си.

Бяха истински и се движеха. Някои се движеха не по-бързо от планетарни обекти. Други — стотици пъти по-бързо от скоростта за излизане от системата. Те блестяха в наситено горещия цвят на неутронна звезда в четвъртата й седмица на живот, когато температурата й все още е милиони градуси.

Очевидно бяха космически кораби. При тези скорости естествените обекти биха изчезнали в междузвездния космос след месеци. Навярно използваха двигатели с гориво. В такъв случай, а и съдейки по цвета им, те горяха при по-висока температура и по-ефикасно от собствения двигател на Фсстпок.

Изглежда прекарваха по-голямата част от времето си в космоса. Отначало се бе надявал, че са някаква форма на живот, роден в космоса, вероятно свързана със звездните семена на галактическото ядро. Но когато се приближи към жълтото слънце, трябваше да изостави тази идея. Всички светлинки си имаха своя цел — от безбройните малки орбитиращи скали, до луните и планетите във вътрешната система. Една от целите, към която се насочваха често, беше светът със съдържащата вода атмосфера, който бе класифицирал като обитаем за вида Пак. Никоя родена в космоса форма на живот не би могла да понесе притеглянето или атмосферата й.

Тази планета, „Цел № 1-3“, беше най-голямата подобна цел, макар космическите кораби да се насочваха и към много по-малки тела. Интересно. Ако пилотите на тези използващи гориво машини се бяха развили на „Цел № 1-3“, те естествено щяха да предпочитат по-слабото притегляне пред по-силното.

Но онези, които търсеше, не притежаваха необходимия разум, за да построят подобни машини. Дали някакви пришълци не бяха узурпирали мястото им?

В такъв случай той и хилядите като него бяха дали дългия си живот, за да извлекат само безплодно отмъщение.

Фсстпок усети как се изпълва с ярост. Той я възпря. Отговорът можеше и да е друг. „Цел № 1“ не беше единствената вероятна цел. Вероятността бе едва двайсет и осем процента. Можеше да се надява, че тези, на които бе дошъл да помогне, обкръжаваха друга звезда.

Но трябваше да провери.

Съществува минимална скорост, при която може да работи един бусардов реактивен таран и Фсстпок не беше много над нея. Бе възнамерявал да се спуска през системата, докато не открие нещо определено. Сега трябваше да използва резервното си гориво. Вече беше открил синьо-бяла светлинка, която се движеше с висока скорост към вътрешната система. Трябваше да проследи курса й.

Ник приземи „Колибри“, припряно се разпореди да разтоварят и продадат товара му и се спусна под земята. Кабинетът му бе на около три километра под скалистата, покрита с мехури повърхност на Церера, дълбоко в никелово-железните й недра.

Той закачи костюма и шлема си във вестибюла на кабинета. Върху предната част на костюма имаше рисунка и Ник нежно я потупа преди да влезе. Винаги правеше така.

Повечето поясари украсяваха костюмите си. Защо не? Интериорът на костюма беше единственото място, което мнозина поясари можеха да нарекат дом и единствената собственост, която трябваше да поддържат в отлично състояние. Но дори и на Пояса, костюмът на Ник Сол беше уникален.

Върху оранжев фон бе нарисувано момиче. Беше ниско — главата му едва стигаше до пръстена на шията на Ник. Кожата му сияеше в мекозелено. Върху предната част на костюма се виждаше единствено прелестното му дупе. Косата му представляваше избухващи наоколо пламъци, които проблясваха в оранжево с оттенъци на жълто-бяло и потъмняваха в червено-черен дим, като се спускаха по лявото рамо на момичето. Беше голо. Ръцете му бяха обвити около торса на костюма, а дланите му докосваха въздушния двигател на гърба. Краката му обгръщаха бедрата на костюма, така че петите на момичето докосваха задната част на гъвкавите метални коленни стави. Беше много красива рисунка, толкова красива, че почти не изглеждаше вулгарна. Жалко само, че санитарният отвор на костюма не беше някъде другаде.

Лит се бе излегнал върху един от столовете за гости в кабинета на Ник, протегнал дългите си крака надалеч върху килимчето. Изглеждаше по-скоро мършав, отколкото едър. Прекалено голяма част от детството си бе прекарал в свободно падане. Сега не можеше да се събере в стандартен костюм под налягане или в обикновена кабина на космически кораб и където и да седнеше, изглеждаше, сякаш се опитва да поеме командването.

Ник се отпусна на собствения си стол и затвори очи за миг, за да привикне с усещането отново да е Първи говорител. Все още със затворени очи, той каза:

— Добре, Лит. Какво става?

— Всичко е тук. — Последва шумолене на хартия. — Да. Монополюсният източник се приближава над плоскостта на слънчевата система, насочен приблизително към Слънцето. Преди час беше на 3,5 милиона километра разстояние. Седмица след като го забелязахме, той поддържа постоянно ускорение от 0,92 g, силно странично, за да изкриви курса си покрай слънцето. Сега предимно забавя скоростта си и ускорението му е паднало на 0,14 g. Това означава, че се насочва към орбитата на Земята.

— Къде ще се намира Земята тогава?

— Проверихме това. Ако върне ускорението си от 0,92 в този момент, ще бъде в покой след осем дни. А точно там ще бъде Земята. — Лит погледна мрачно. — Всичко това е съвсем приблизително. Единственото, което знаем със сигурност, е, че се насочва към вътрешната система.

— Но очевидната му цел е Земята. Не е честно. Аутсайдерът трябва да установи контакт с нас, а не с тях. Какво правите по въпроса?

— Предимно наблюдения. Заснехме и това, което прилича на пламък от двигател. Двигател с гориво, малко по-студен от нашите.

— А следователно и по-малко ефикасен… но ако използва бусардов реактивен таран, той освобождава горивото си. Предполагам обаче, че сега се движи със скорост под тази на таран.

— Точно така.

— Трябва да е огромен. Може да е боен кораб, Лит. Използва толкова голям монополюсен източник.

— Не е задължително. Знаеш ли как действат тараните-роботи? Магнитно поле привлича междузвездна водородна плазма, насочва я встрани от товарното отделение и я свива така, че водородът е подложен на горене. Разликата е, че никой не може да ги управлява, защото прекалено голямото количество водород действа като радиация. В един управляем кораб човек има нужда от невероятно по-голям контрол на плазмените полета.

— Чак толкова по-голям?

— Мичиков твърди, че е така, ако е пристигнал достатъчно отдалеч. Колкото по-нататък отива, толкова по-бързо трябва да постига максимална скорост.

— Хм.

— Ставаш параноик, Ник. Защо който и да било ще ни праща междузвезден боен кораб?

— Защо изобщо някой ще ни праща кораб? Искам да кажа, ако ще се унижаваш пред него… Можем ли да се свържем с кораба, преди да достигне Земята?

— Много странно е, че и аз си помислих за това. Мичиков разработи няколко варианта. Най-доброто ни предложение е да пратим флотилия от троянските пунктове, следващи Юпитер, някъде през следващите шест дни.

— Не флотилия. Не искаме Аутсайдерът да ни сметне за опасни. Разполагаме ли с някакви големи кораби на троянските пунктове?

— „Синият вол“. Готвеше се да тръгва за Юнона, но аз се разпоредих и опразних товарното му отделение.

— Добре. Правилно. — „Синият вол“ беше огромен товарен кораб за превозване на течности, голям колкото някой от луксозните хотелиерски лайнери на Титан, макар и не толкова красив. — Ще ни трябва компютър, добър компютър, а не просто корабен автопилот. Също и специалист, който да го управлява, плюс някои резервни сетивни съоръжения за машината. Искам да го използвам като преводач и Аутсайдерът да може да разговаря с него с премигвания на светлини, по радиото или с модулиран ток. Възможно ли е да вкараме едноместен кораб в товарното отделение на „Вола“?

— За какво?

— Просто за всеки случай. Така „Волът“ ще има спасителна лодка. Ако Аутсайдерът започне да играе грубо, човекът на борда ще може да се измъкне.

Лит не каза „параноя“, но видимо се въздържаше.

— Голям е — търпеливо поясни Ник. — Техниката му е достатъчно мощна, за да го преведе през междузвездното пространство. Може да се държи приятелски като кученце и въпреки това някой да каже нещо погрешно. — Той вдигна слушалката и каза: — Дайте ми Ахил, главен номератор.

Щеше да мине известно време, докато телефонистът насочеше лазера към Ахил. Ник остана да чака. А телефонът рязко иззвъня в ръката му.

— Да?

— Тук е „Контрол по транспорта“ — чу се в слушалката. — Кътър. От вашия офис е искана информация за големия монополюсен източник.

Ник усили звука, така че да може да чува и Шефър.

— Точно така. Какво има?

— Той следва курса на кораб от Пояса. Изглежда пилотът не избягва контакт.

Сол стисна устни.

— Какъв е корабът?

— Не можем да определим от това разстояние. Вероятно е миньорски едноместен кораб. Орбитите им ще съвпаднат след трийсет и седем часа и двайсет минути, ако някой от двамата не промени решението си.

— Дръжте ме в течение. Установете наблюдение с разположените наблизо телескопи. Не искам да пропусна нищо. — Ник затвори. — Чу ли?

— Да. Първият закон на Файнъгъл.

— Можем ли да спрем онзи поясар?

— Съмнявам се.

Можеше да е всеки. Оказа се, че е Джак Бренън.

Беше на няколко часа от промяната на курса към земната луна. Изхвърленият усилвател на „Маринър XX“ беше яхнал корпуса на кораба му като недохранен сиамски близнак. Свирката му все още стоеше на плоския нос — свръхзвукова свирка, чийто звук бе контролирал горенето на твърдото гориво. Бренън бе пропълзял вътре да хвърли поглед, като знаеше, че всяка повреда може да понижи стойността на антиката.

За използван еднократен двигател, древното съоръжение беше в прекрасна форма. Пръскалката бе изгоряла малко неравномерно, но не чак толкова сериозно — естествено, щом сондата бе стигнала целта си. Музеят на космическите полети щеше да плати много за нея.

На Пояса контрабандата беше незаконна, но не и неморална. За Бренън тя не бе по-неморална от това да забрави да плати таксата за паркиране. Ако те хванат, плащаш си глобата и с това се приключва.

Бренън беше оптимист. Не очакваше да го хванат.

В продължение на четири дни бе ускорявал при едно g. Орбитата на Уран беше далеч зад него, а вътрешната система — далеч напред. Движеше се страшно бързо. Не се наблюдаваха релативистични ефекти — не се движеше чак толкова бързо, — но когато пристигнеше, часовникът му щеше да има нужда от пренастройка.

Да хвърлим един поглед на Бренън. Тежи осемдесет килограма при едно g и е висок сто осемдесет и осем сантиметра. Като всеки поясар, много прилича на баскетболист със слаби мускули. Тъй като по-голямата част от последните четири дни прекара седнал в тази контролна кабина, започва да изглежда и да се чувства смачкан и уморен. Но кафявите му очи са ясни и будни — бяха ги коригирали с микрохирургия, когато беше осемнайсетгодишен. Правата му, тъмна коса представлява два и половина сантиметрова ивица, която пресича от челото до тила му кафяво, лъскаво теме. Той е бял, което означава, че поясарският му тен не е по-тъмен от кордобска кожа. Както обикновено, той покрива само китките, лицето и скалпа над шията му. Навсякъде другаде тялото му е с цвета на ванилов млечен шейк.

Бренън е на четирийсет и пет години. Изглежда на трийсет. Гравитацията е пощадила мускулите на лицето му и потенциално плешивото петно на темето му. Но фините линии край очите мувече се очертават ясно, тъй като през последните двайсет часа на лицето му постоянно стои изписана озадачена гримаса. Откакто разбра, че нещо го преследва.

Отначало го бе помислил за златнокож — ченге от Церера. Но какво би правил толкова далеч от Слънцето?

А и като го погледна повторно му стана ясно, че не може да е злотнокож. Пламъкът от двигателя му беше прекалено мъгляв, прекалено голям и недостатъчно ярък. При третия поглед пресметна някои неща. Бренън ускоряваше, а непознатият намаляваше и все пак се движеше с огромна скорост. Или идваше отнякъде отвъд орбитата на Плутон, или двигателят му трябва да развиваше десетки g. Което даваше същия отговор.

Странната светлина беше Аутсайдер.

От колко отдавна го очакваше Поясът? Стига човек да прекара известно време сред звездите, та било то и земен пилот на лунен кораб, и някой ден ще разбере точно колко дълбока е всъщност вселената. Дълбока е милиони светлинни години и има място за абсолютно всичко. Несъмнено Аутсайдерът идваше някъде оттам — първият представител на вид от друга планета, който установяваше контакт с Човека, се движеше извън обсега на телескопите на Пояса.

Сега Аутсайдерът беше тук и дублираше курса на Джак Бренън.

А Бренън дори не бе изненадан. Предпазлив, да. Даже уплашен. Но не и изненадан, дори от това, че Аутсайдерът е избрал точно него. Беше случайност. И двамата се бяха насочили към вътрешната система от приблизително една и съща посока.

Дали да не се обади на Пояса? Поясът вече трябва да е научил. Мрежата му от телескопи проследяваше всеки кораб в системата — несъмнено щяха да открият една не както трябва оцветена точка, движеща се с нередна скорост. Бренън бе очаквал да открият и собствения му кораб, но бе рискувал, като залагаше на това, че ще го видят твърде късно. Нямаше начин да не са открили Аутсайдера. Сега със сигурност го наблюдаваха и по силата на този факт, трябва да наблюдаваха и Бренън. Във всеки случай, той не можеше да се обади на Церера. Някой земен кораб щеше да засече лазерния лъч. Бренън не знаеше каква е политиката на Пояса по отношение на контактите между Земята и Аутсайдерите.

Поясът трябваше да действа без него.

Което оставяше на Бренън две възможни решения.

Едното бе лесно. Нямаше да има възможност за контрабанда на каквото и да било. Щеше да му се наложи да промени курса, за да стигне до някой от големите астероиди и при първа възможност да се обади в Пояса, за да съобщи за курса и товара си.

Ами Аутсайдерът?

Тактика на избягване? Много просто. Аксиома е, че не можеш да спреш вражески кораб в космоса. Ченгетата са в състояние да проследят курса на контрабандист, но не могат да го арестуват, освен ако не се предаде — или ако не му свърши горивото. Можеха да изтласкат кораба от космоса или дори да се доближат до него с добър автопилот, но как да извършат скачване с кораб, който непрекъснато подава енергия на неравномерни тласъци? Бренън можеше да се насочи навсякъде и единственото, което бе в състояние да направи Аутсайдерът, беше да го последва или да го унищожи.

Разумно бе да избяга. Бренън имаше да издържа семейство. Шарлот можеше да се грижи за себе си. Тя беше възрастна поясарка, толкова годна да се справя с живота, колкото и самия Бренън, макар че никога не бе проявила достатъчно амбиция, за да си извади свидетелство за правоуправление на кораб. А Бренън беше платил обичайните такси за попечителството на Естел и Дженифър. Дъщерите му щяха да бъдат отгледани и да получат образование.

Но той бе в състояние да направи за тях повече. Или пък можеше отново да стане баща… навярно с Шарлот. Към кораба му бяха привързани пари. Парите означаваха власт. Както и при политическата, използването й можеше да има много форми.

Ако установеше контакт с извънземния, възможно бе да не види Шарлот никога повече. В това да се срещнеш първи със същество от друга планета се криеха рискове.

И очевидни почести.

Можеше ли историята да забрави някога човека, срещнал се с Аутсайдер?

Само за миг той се почувства като хванат в капан. Сякаш съдбата си играеше с неговия живот… но не бе в състояние да отхвърли открилата се възможност. Нека Аутсайдерът дойде при него. Бренън не промени курса си.

Поясът беше паяжина от телескопи. Стотици хиляди телескопи.

Трябваше да е така. На всеки кораб има телескоп. Всеки астероид трябва да се наблюдава постоянно, защото астероидите могат да бъдат отклонени от орбитите им и защото картата на слънчевата система трябва да се осъвременява всеки момент. Светлината на всеки двигател трябва да се наблюдава. Корабите в оживените сектори могат да минат през изгорелите газове на други, ако някой не ги предупреди — а изгорелите газове са смъртоносни.

Ник Сол продължаваше да изучава ту екрана, ту купчината досиета върху бюрото, после пак екрана… На него се виждаха две точици лилаво-бяла светлина — едната по-голяма и по-неясна от другата. Вече можеха да се наблюдават и двете на един и същи екран, защото ас-тероидът, от който се заснемаха, беше почти на една линия с курса им.

Няколко пъти бе прочел досиетата. Бяха на десет души и всеки един от тях можеше да е неизвестният поясар, който в момента приближаваше към Аутсайдера. Първоначално досиетата бяха дванайсет. Хората във външните кабинети се опитваха да открият местополо-жението и да елиминират тези десетима така, както вече бяха открили двама — с телефонни обаждания, комуникационни лазери и грибове.

Тъй като корабът не бягаше, Ник сам бе елиминирал шест от досиетата. Двама не бяха залавяни никога в контрабанда, но все пак имаше разлика между това човек никога да не е вършил и никога да не е бил залавян за нещо. Един от хората познаваше — беше жена и то ксенофоб. Трима други бяха ветерани — на Пояса не можеш да си ветеран, ако поемаш глупави рискове. На Пояса законите на Файнъгъл-Мърфи са само наполовина шега.

Един от останалите четирима миньори бе имал колосалната арогантност да се самоназначи за посланик на човечеството пред вселената. Ще си получи заслуженото, ако се сблъска с него, помисли си Ник.

На милиони километри от орбитата на Юпитер Фсстпок се движеше доста над плоскостта на слънчевата система със скоростта на местен кораб и започваше да се приближава.

От хилядите разумни видове в галактиката, Фсстпок и неговата раса бяха проучили единствено своя собствен. Когато попадаха на други видове, докато копаеха из близките системи суровини, те ги унищожаваха колкото е възможно по-бързо и без рискове. Обитателите на други планети бяха опасни или поне можеха да бъдат, а Паките не се интересуваха от нищо друго, освен от самите себе си. Разумът на протекторите е изключителен, но той е само инструмент, който трябва да се използва за някаква цел, а целите не винаги се избират разумно.

Фсстпок работеше стриктно от невежество. Единственото, което можеше да направи, бе да предполага.

Ако приемеше, че овалната драскотина върху корпуса на местния кораб наистина е врата, туземецът не би трябвало да е много по-висок или по-нисък от Фсстпок. Да речем, между един и два метра, в зависимост от това колко място му трябва за лактите. Разбира се, овалът можеше и да не е предвиден за цялата дължина на туземеца, както бе за двуногия Фсстпок. Но корабът беше малък и не бе вероятно в него да има нещо много по-голямо от Фсстпок.

Един поглед към туземеца щеше да даде отговор. Ако не беше Пак, щеше да се наложи да му задава въпроси. А ако беше…

Пак щеше да има въпроси, и то много. Но търсенето му щеше да е приключило. Няколко дни на кораба, за да стигне до „Цел № 1-3“, известно време, докато научи техния език и им обясни как да използват това, което им бе донесъл и можеше да спре да се храни.

Местният кораб не даваше признаци, че знае за присъствието на Фсстпок. Още няколко минути и той щеше да се изравни с него, и все пак непознатият не правеше нищо… Грешка. Туземецът бе изключил двигателя си. Това беше покана към Фсстпок да изравнят курсовете си.

Фсстпок го направи. Не изразходва нито движения, нито гориво — можеше да е прекарал целия си живот в упражняване единствено на тази маневра. Корабът му се приближи до този на местния и спря.

Бе облякъл костюма си под налягане, но не направи първата крачка. Фсстпок не смееше да рискува собствената си личност, не и когато беше така близо до победата. Ако само туземецът излезеше от кораба си…

Бренън наблюдаваше как корабът се изравнява с неговия.

Три части, разположени на по тринайсет километра една от друга. Не виждаше да ги свързва някакъв кабел. Можеше и да е толкова тънък, че да не се забелязва от това разстояние. Най-голямата, най-масивната част сигурно беше двигателят: цилиндър с три малки конуса, които стърчаха под ъгъл от опашката. При тази си големина цилиндърът трябва да бе прекалено малък, за да съдържа достатъчно гориво за междузвездно пътешествие. Или Аутсайдерът бе изхвърлил изразходваните резервоари по пътя си, или… управляем таран-робот?

Втората част беше сфера с приблизителен диаметър осемнайсет метра. Когато корабът най-после спря да се движи, тази част беше точно срещу Бренън. В сферата имаше голям кръгъл прозорец и това й придаваше прилика с огромна очна ябълка. Когато мина покрай него, тя се обърна да проследи Бренън. Той откри, че му е трудно да отвърне на този обезпокоителен поглед.

В този момент в ума му проблесна нова мисъл. Сигурно правителството на Пояса бе организирало по-добра среща от тази…

Беше успял да огледа добре опашната част, когато мина покрай него. Имаше яйцевидна форма и размерите й навярно бяха осемнайсет на дванайсет метра. Големият й край, който гледаше в посока, противоположна на двигателя, беше толкова еднообразно надупчен от пясъчни зрънца, че приличаше на обстрелван с пясък. Малкият й край бе заострен и гладък, почти блестящ.

Бренън кимна сам на себе си. По време на ускоряването предният край е бил предпазен от микрометеорити чрез вдлъбнато поле. По време на забавянето обратната му позиция бе свършила същата работа.

В яйцето нямаше цепнатини.

Забеляза някакво движение в изпъкналия ирис на централната част. Бренън напрегна очи и се опита да види по-добре… но не се случи нищо друго.

Особен начин за построяване на кораб, помисли си той. Централната част сигурно беше животоподдържа-щата система, дори и само защото имаше илюминатор, а задната част нямаше. А двигателят трябва да бе опасно радиоактивен — в противен случай защо корабът бе разделен по този начин? Но това означаваше, че живо-топоддържащата система е разположена така, че да предпазва товарната част от радиацията на двигателя. Каквото и да имаше в това товарно отделение, то трябва да беше по-важно от пилота — от гледна точка на самия пилот.

Или беше така, или пилотът и конструкторът бяха глупави или луди.

Корабът на Аутсайдера сега беше неподвижен, двигателят му изстиваше, а животоподдържащата му част бе на стотина метра разстояние. Бренън чакаше.

„Станал съм шовинист — каза си той. — Не мога да преценявам дали един извънземен е нормален според критериите на Пояса, нали?“

Устните му се сгърчиха. „Сигурно мога. Онзи кораб е зле конструиран.“

Извънземният излезе върху корпуса на кораба си.

Когато го видя, всички мускули в тялото на Бренън трепнаха рязко. Беше двуног и оттук видът му изглеждаше достатъчно човешки. Но бе излязъл през илюминатора. Бе застанал върху корпуса на собствения си кораб, неподвижен и чакащ.

Имаше две ръце, една глава, два крака. Използваше костюм под налягане. Носеше оръжие — или реактивен пистолет. Нямаше начин да разбере. Но Бренън не видя реактивен двигател на гърба му. Реактивният пистолет изисква много по-голямо умение, отколкото реактивният гръбен двигател. Кой би се осмелил да използва пистолет в открития космос?

Какво, Файнъгъл да го вземе, чакаше?

Разбира се. Чакаше Бренън.

В един безумен момент той реши да запали двигателя и да изчезне оттук, преди да е станало прекалено късно! Като проклинаше страха си, Бренън решително се насочи към вратата. Хората, които строяха едноместни кораби, ги правеха колкото се може по-евтини. Неговият нямаше херметична камера, а само врата и помпи за пречистване на животоподдържащата система. Костюмът на Бренън беше стегнат. Единственото, което трябваше да направи, бе да отвори вратата.

Той пристъпи навън, обут в магнитни сандали.

Секундите течаха мъчително, докато Бренън и Аутсайдерът се изучаваха един друг. „Видът му е достатъчно човешки — помисли си Бренън. — Двукрак е. Има глава на раменете си. Но ако е човек и ако е бил в космоса достатъчно дълго, за да построи звезден кораб, не може да е толкова глупав, колкото корабът казва, че е.

Трябва да разбера какво носи. Може би е прав. Може би товарът струва повече от живота му.“

Аутсайдерът скочи.

Започна да пада към него като пикиращ сокол. Бренън стоеше неподвижно, но се възхищаваше от умението на извънземния. Той не използваше реактивния си пистолет. Скокът му бе съвършен. Щеше да се приземи точно до Бренън.

Аутсайдерът достигна до корпуса върху пружиниращите си крака и погълна инерцията си като истински поясар. Беше по-дребен от Бренън: не повече от метър и половина. Бренън виждаше смътно през маската на лицето му. Той се отдръпна рязко с една стъпка назад. Извънземният беше отвратително грозен. Проклет да бе шовинизмът му: лицето на Аутсайдера би спряло и компютър.

Тази стъпка назад не го спаси.

Аутсайдерът бе прекалено близо. Той протегна ръка, прегърна Бренън през кръста с ръкавицата си под налягане и подскочи.

Бренън ахна и направи опит да се отскубне. Твърде късно. В ръкавицата му, прегръдката на Аутсайдера беше като еластична стомана. Носеха се през космоса към животоподдържащата кабина във формата на очна ябълка и Бренън не можеше да направи нищо.

 

— Ник — чу се по интеркома.

— Да — отвърна Ник. Беше го оставил отворен.

— Досието, което ти трябва, има надпис „Джак Бренън“.

— Откъде знаеш?

— Обадихме се на жена му. Има само една съпруга, Шарлот Уигс, и две деца. Убедихме я, че е спешно. Най-накрая никаза, че е търсил троянските пунктове на Уран.

— Уран… звучи логично. Кътър, направи ми една услуга.

— Разбира се. Официално ли?

— Да. Погрижи се „Колибри“ да бъде зареден с гориво и провизии, и да го държат така до по-нататъшни разпореждания. Да му сложат допълнителни усилватели. После осигури лазерен комуникатор, насочен към щаба на въоръжените сили в Ню Йорк и го дръж в готовност. Ще ти трябват три, разбира се. — За запас, тъй като Земята се въртеше.

— Добре. Без да пращам никакви съобщения?

— Не, само дръж лазера в готовност в случай, че ни потрябва.

Положението беше дяволски объркано. Ако му потрябваше помощ от Земята, щеше да му трябва бързо и много. Най-сигурният начин да убеди земяните щеше да е да отиде лично. Нито един Първи говорител не бе стъпвал никога на Земята… и той не очакваше да го направи сега. Но „Перверзността на Вселената клони към максимум“.

Ник започна да прехвърля досието на Бренън. Много лошо беше, че човекът имаше деца.

 

Първите ясни спомени на Фсстпок датираха от деня, когато осъзна факта, че е протектор. Не можеше да си припомни нещо от по-рано дори и смътно: болка, сражение, откриване на нова храна, сексуални и любовни изживявания, омраза и катерене по дървета в долината на Питчок. Половин дузина пъти беше наблюдавал любопитно как различни женски гледачки носят деца, които можеше да помирише, че са негови. Но тогава умът му бе замъглен.

Като протектор, той мислеше бързо и ясно. Отначало му беше неприятно. Трябваше да свикне. Имаше кой да му помогне — учители и други подобни.

Водеше се война и тя го бе изменила. Тъй като му се бе наложило да си изгради навика да задава въпроси, бяха изминали години, преди да разбере историята й:

Триста години по-рано неколкостотин знатни пакски фамилии се съюзили, за да оплодородят отново една обширна пустинна област от света на Пак. Ерозията и прекаленото използване на пасбищата я били превърнали в пустиня, а не войната, макар че навсякъде из нея имало слабо радиоактивни петна. В света на Пак нито едно място не беше напълно свободно от война.

Ужасно трудната задача на повторното залесяване била завършена преди едно поколение. Съюзът незабавно и предсказуемо се разпаднал на няколко по-малки съюза, всеки от които решен да запази земята за собствените си наследници. Досега повечето от предишните съюзи бяха изчезнали. Известен брой семейства бяха изцяло унищожени, а оцелелите групи минаваха непрекъснато на различни страни в зависимост от целесъобразността по отношение на съхраняването на рода им. Понастоящем родът на Фсстпок беше с Южния бряг.

Фсстпок се наслаждаваше на войната. Не заради самите сражения. Като гледач той бе участвал в битки, но войната беше по-малко въпрос на водене на сражения, отколкото на надхитряване на противника. В началото била война със запалителни бомби. Много от семействата загинали по време на тази фаза, а част от преобразената пустиня се превърнала отново в такава. Сетне Южният бряг открил амортисьорни полета, чрез които да попречи на верижната реакция при разцепването на атомите. Другите бързо го последвали. Оттогава войната започнала да се води с артилерия, отровен газ, бактерии, психология, кавалерия и дори с наемни убийци. Това беше война на разуми. Може ли Южният бряг да противодейства на пропагандата, предназначена да всее раздор в региона на Залива на метеора? Ако Съюзът на Великденското море има противоотрова за речната отрова „Йота“, по-лесно ли е да я откраднем от него или да създадем своя собствена? Ако Кръглите планини успеят да открият ваксина за бактериалния вид „Зета-три“, каква е вероятността да насочат мутиралия вид срещу нас? Трябва ли да останем с Южния бряг или ще е по-добре да се присъединим към Великденското море? Беше забавно.

Колкото повече научаваше Фсстпок, толкова по-сложна ставаше играта. Собственият му вирус „QQ“ щеше да убие всички, освен осем процента от гледачите, но щеше да остави техните протектори живи и здрави… да се сражават с удвоена ярост, за да спасят една по-малка и по-слабо уязвима група устойчиви към вируса заложници. Той се съгласи да не го използва. Семейство Аак имаше прекалено много гледачи за местното снабдяване с храна — Фсстпок отхвърли предложението им за съюз, но блокира пътя им към Великденското море.

Тогава Съюзът на Великденското море създаде генератор на щипещо поле, който можеше да пръска горивна реакция без предварително горене.

Фсстпок беше протектор двайсет и шест години.

Войната завърши за една седмица. Великденското море получи рекултивираната пустиня — тази част от нея, която не беше гола и стерилна в резултат на седемдесетгодишната война. А над долината Питчок избухна мощен блясък.

Бебетата и гледачите от рода на Фсстпок бяха живели в долината Питчок от незапомнени поколения. Той бе видял онази ужасна светлина на хоризонта и знаеше, че всичките му наследници са мъртви или стерилни, че вече няма род, който да закриля и че единственото, което може да направи, е да престане да се храни, докато не умре.

Оттогава не се беше чувствал така. Не и до този момент.

Но дори и тогава, преди тринайсет века биологично време, не бе усещал такова страшно объркване. Какво беше това облечено в костюм под налягане същество в другия край на ръката му? Маската на лицето му бе затъмнена заради слънчевата светлина. Приличаше на гледач, доколкото можеше да съди по формата на костюма му. Но те не биха могли да създадат космически кораби или костюми под налягане.

Чувството за мисия на Фсстпок бе живо вече повече от дванайсет века. Сега то се заглуши от чисто объркване. Започна да съжалява, че Паките не знаеха нищо за другите разумни видове. Може би не само те бяха двуноги. И защо ли да са единствено те? Тялото на Фсстпок беше изградено добре. Ако можеше да види този туземец без костюма му… ако можеше да го помирише! Това щеше да даде отговор на въпроса.

 

Приземиха се близо до илюминатора. Аутсайдерът се бе прицелил нечовешки точно. Бренън не направи опит да се съпротивлява, когато другият протегна ръка през извитата повърхност, хвана се за нещо и ги вкара и двамата вътре. Прозрачният материал оказа съпротива на движението, като невидим вятър.

С бързи, резки движения, извънземният развърза костюма си. Беше от гъвкава материя, включително и прозрачният мехур. На ставите имаше шнурове. Съблякъл костюма си, но все още хванал Бренън в желязната си прегръдка, извънземният се обърна да го погледне.

На Бренън му се прииска да закрещи.

Създанието бе цялото на топки. Ръцете му бяха по-дълги от човешките, с единична лакетна става горе-долу на правилното място, но лакътят му представляваше топка с диаметър осемнайсет сантиметра. Дланите му бяха като от нанизани орехи. Раменете, коленете и бедрата му изпъкваха като тикви. Главата беше пъпеш, наведен върху несъществуваща шия. Бренън не можа да открие нито чело, нито брадичка. Устата на извънземния беше плоска черна човка, твърда, но не лъскава, която изчезваше в набръчканата кожа по средата между устата и очите. Две цепнатини в човката бяха носът. Двете човешки на вид очи бяха предпазвани от напълно нечовешки изглеждащи дипли нагъната кожа и от издадени вежди. От човката назад главата беше наклонена и сякаш имаше аеродинамична форма. От издутия череп се издигаше костен гребен, който допълваше впечатлението за аеродинамичност.

Носеше само жилетка с големи джобове — човешка дреха, толкова неподходяща, колкото мека шапка върху чудовището на Франкенщайн. Бренън усещаше издутите стави на петпръстата му ръка като топки, забити в рамото му.

И тъй, Аутсайдерът. Не само, че очевидно беше от друга планета. И делфинът бе такъв, но не беше ужасен. А Аутсайдерът беше ужасен. Приличаше на кръстоска между човек и… нещо друго. Винаги е така с човешките чудовища. Като Минотавъра. Някога сирените са били смятани за ужасни: над кръста прекрасна, съблазнителна жена, а надолу — люспесто чудовище. Примерът също беше подходящ, защото Аутсайдерът очевидно бе безполов. Между краката му нямаше нищо друго, освен гънки приличаща на броня кожа.

Вдлъбнатите очи, толкова човешки, колкото тези на октопод, бяха вперени дълбоко в очите на Бренън.

Внезапно, преди Бренън да е в състояние да направи опит за съпротива, Аутсайдерът хвана от двете страни гумирания му костюм и го дръпна. Костюмът издържа, разтегна се, а после се разцепи от чатала до брадичката. Въздухът излезе. Бренън усети как ушите му се взривяват.

Нямаше смисъл да сдържа дъха си. Неколкостотин метра вакуум го отделяха от въздуха в собствения му кораб. Бренън подсмръкна предпазливо.

Въздухът беше рядък и имаше странен мирис.

— Ах ти, кучи сине — рече Бренън. — Можеше да умра.

Аутсайдерът не отговори. Той съблече костюма му, сякаш белеше портокал, без излишна грубост, но и без особено внимание. Бренън се съпротивляваше. Едната му китка все още беше хваната от извънземния, но мъжът заби свободния си юмрук в лицето му, без да успее да направи нещо повече от това да го накара да мигне. Кожата му беше като броня. Той завърши със събличането и се надигна да разгледа Бренън. Бренън го ритна там, където трябваше да са слабините му. Извънземният забеляза и погледна надолу, наблюдаваше, докато Бренън го ритна още два пъти, а после се върна към прегледа си.

Огледа го от глава до пети и обратно с обидна фамилиарност. В тези региони на Пояса, където въздухът и температурата се контролираха, поясарите упражняваха нудизъм през целия си живот. Никога по-рано Бренън не се беше чувствал разсъблечен. Не гол — разсъблечен. Беззащитен. Чуждите пръсти се протегнаха да проучат главата му покрай страните на поясарската му ивица коса и разтриха кокалчетата на ръцете му, проверявайки ставите под кожата. Отначало Бренън продължи да се бори. Не можа дори да отвлече вниманието на съществото. После зачака, клюмнал от срам, без да се съпротивлява на прегледа.

Изведнъж всичко свърши. Възлестият извънземен пресече със скок помещението, порови малко в един сандък до стената и се върна със сгънат правоъгълник от прозрачна пластмаса. Бренън си помисли за бягство, но костюмът му беше съдран. Извънземният разгъна нещото и прокара пръсти по единия ръб. Торбата се отвори, сякаш беше използвал цип.

Съществото подскочи към Бренън и Бренън отскочи назад. Това му донесе няколко секунди относителна свобода. После възлестите стоманени пръсти се сключиха около него и го натикаха в чувала.

Бренън откри, че не е в състояние да го отвори отвътре.

— Ще се задуша! — извика той. Извънземният не отговори. Така или иначе не би могъл да го разбере. Той обличаше отново костюма си.

„О, не.“ Бренън се опитваше да скъса чувала.

Извънземният го хвана под мишница и излезе през илюминатора. Бренън усети как въздухът в прозрачната пластмаса стана още по-рядък. Почувства ледени иглички в ушите си. Внезапно престана да се съпротивлява и зачака с фатализма на отчаянието, докато съществото се насочваше през вакуума покрай оформения като очна ябълка корпус към дебелия два сантиметра теглич, опънат към опашната част.

В Пояса има само няколко големи товарни кораба. Повечето миньори предпочитат да превозват своя собствена руда. Корабите, които превозват големи товари между астероидите, не са големи, а по-скоро са снабдени с ужасно много ремаркета. Екипажът навързва товарите по рейки и такелажи, в мрежи или на лекотоварни решетки. Напръскват ги с пластична пяна, за да запазят чупливите предмети, покриват ги с отразяващо фолио, за да отблъснат топлината от пламъка на двигателя и пътуват с ниска мощност.

„Синият вол“ беше особен случай. Той превозваше течности и фини прахове — рафиниран живак и рудна вода, зърно, семена, непречистен, стопен калай от езерата на Меркурий, смесени и опасни химикали от атмосферата на Юпитер. Не винаги се намираха такива товари. Затова „Синият вол“ беше огромен резервоар с малка животоподдържаща система за трима души и дюза, която минаваше през дългата му ос. Но тъй като се налагаше понякога резервоарът му да се използва като товарно отделение за обемисти предмети, той бе съоръжен със средства за акостиране и с голям капак.

Ейнар Нилсън стоеше на ръба на товарното отделение и гледаше вътре. Беше висок над два метра и бе прекалено тежък за поясар, а и изобщо си беше дебел, защото тлъстината се бе натрупала в шкембето и в огромната, закръглена извивка на втората му брадичка. Цялата му фигура беше закръглена — по тялото му нямаше остри изпъкналости. Бе изминало много време, откакто бе управлявал едноместен кораб. Не харесваше силната гравитация.

Изображението на костюма му представляваше викингски кораб с озъбен дракон на носа, който плаваше полупотопен в ясномлечните водовъртежи на спирална галактика.

Собственият малък, древен миньорски кораб на Нил-сън се бе превърнал в спасителна лодка на „Вола“. Издължената му, пламтяща в края дюза минаваше почти през цялата дължина на корпуса. Имаше компютър „Адзхубай 4-4“, почти съвсем нов, а също и машини, предназначени да служат като сетива и високоговорители на компютъра, радар, радио, сонари, монохромни светлини и хай-фи уредба. Всички устройства бяха вързани поотделно по пет, шест пъти за куки върху вътрешната стена.

Нилсън кимна удовлетворен и посивяващата му, руса поясарска ивица коса обърса горната част на шлема му.

— Давай, Нейт.

Нейтън Ла Пан започна да впръсква течност в резервоара. След трийсет секунди той беше пълен с пяна, която вече се втвърдяваше.

— Затваряй го.

Навярно пяната изхрущя, когато огромният капак се затвори. Звукът беше непоносим. Порт „Патрокъл“ беше във вакуум, отворен под черното небе.

— С колко време разполагаме, Нейт?

— С още двайсет минути, за да хванем оптимален курс — отвърна му младежкият глас.

— Добре, качвай се на борда. Ти също, Тина.

— Готово — отвърна гласът. Нейтън беше млад, но вече се бе научил да не хаби думите си напразно. Ейнар го беше взел по молба на баща му, негов стар приятел.

Компютърната програмистка пък беше нещо съвсем различно. Ейнар наблюдаваше стройната й фигура, наведена към херметичната камера на „Вола“. Нелош скок. Навярно малко прекалено мускулеста?

Тина Джордан беше емигрантка от Земята. Бе трийсет и четиригодишна, достатъчно възрастна, за да знае какво върши. И обичаше корабите. Навярно имаше достатъчно разум, за да не пречи. Но никога не бе летяла с едноместен кораб. Ейнар обикновено не се доверяваше на хора, които нямаха достатъчно доверие в себе си, за да летят сами. Е, нямаше какво да се прави — никой друг в базата „Патрокъл“ не можеше да работи с „Адзхубай 4-4“.

„Волът“ щеше да извърши страничен полет, за да влезе в пътя на кораба на извънземния, а после щеше да извие към слънцето. Ейнар се вгледа в обсипаната с диамантени звезди тъмнина, в посока, почти противоположна на слънцето. Редките, неясни точици на троянските пунктове не пречеха на погледа му. Не очакваше да види Аутсайдера, а и не го видя. Но той бе там, на път да се срещне с орбитата на „Вола“.

Три точки в една линия, четвъртата висеше наблизо. Ник погледна екрана и притвори очи почти докрай, така че през клепачите си видя тънките като паяжини линии. Каквото и да се беше случило, то се бе случило току-що.

Други проблеми изискваха вниманието на Първия говорител. Пазарлъците със Земята за инвестирането в роботи-тарани и за разпределението на товарите им между четирите междузвездни колонии. Търговските въпроси, свързани с калая от Меркурий. Проблемът за екстрадицията. Губеше прекалено много време с това… но нещо непрекъснато му подсказваше, че то може би е най-важното събитие в човешката история.

От слушалката рязко се чу гласът на Кътър:

— Ник? „Синият вол“ иска да тръгва.

— Отлично — отвърна Ник.

— Добре. Но забелязвам, че не са въоръжени.

— Имат си двигател, нали? Иогромниреактивни усилватели, за да го насочват. Ако им потрябва нещо повече от това, значи войната ни е в кърпа вързана — отсече Ник.

И се зачуди. Беше ли прав? Дори водородната бомба нямаше да е толкова ефикасна като оръжие, колкото насочените газове от двигателя. А и тя беше очевидно оръжие, обида към миролюбивия Аутсайдер. Но все пак…

Ник се върна към досието на Бренън. Беше тънко.

 

Поясарите не биха приели правителство, което да упражнява друг, освен минимален контрол върху тях.

Джон Фицджералд Бренън беше типичен среден поясар. Четирийсет и петгодишен. Две дъщери — Естел и Дженифър — от една и съща жена, Шарлот Лейт Уигс, професионална монтьорка на фермерска техника в Затвора. Бренън беше положил началото на чудесен пенсионен фонд, макар че го бе изразходвал на два пъти за попечителска застраховка на децата си. На два пъти беше губил товари радиоактивна руда от златнокожите. Един път щеше да е типично. Поясарите се подиграваха на глупавите контрабандисти, но човек, който никога не е бил залавян, можеше да бъде заподозрян, че никога не се е и опитвал. Че няма кураж.

Дизайн на костюма: „Мадоната от Порт Лигат“ на Дали. Ник се намръщи. Там, в космоса, миньорите понякога загубваха представата си за действителността. Но Бренън беше жив и сравнително богат от това, което заработваше сам. И никога не бе катастрофирал.

Преди двайсет години беше работил в екип, копаещ топен калай на Меркурий. Меркурий бе богат на ценни цветни метали, макар че магнитното поле на слънцето изискваше специални кораби — слънчевите бури можеха да подхванат металните кораби и да ги запратят надалеч. Бренън се бе проявил компетентно и беше спечелил добри пари, но се бе отказал след десет месеца и никога повече не беше работил в екип. Очевидно не обичаше да работи с други.

Защо бе оставил Аутсайдера да го настигне?

По дяволите, Ник би сторил същото. Аутсайдерът беше тук, в системата и някой трябваше да се срещне с него. Бягството би било признание, че Бренън не е в състояние да се справи с подобна среща.

Семейството му не би го спряло. Те бяха поясари и можеха да се грижат за себе си.

„Но ми се иска да беше избягал“ — помисли си Ник. Пръстите му нервно потропваха по бюрото.

Бренън беше сам в малкото пространство.

Пътуването беше грубо и ужасно. Аутсайдерът се бе хвърлил в космоса с балона, в който бе натикан Бренън, като балансираше тежестта му и използваше реактивния си пистолет. Бяха летели в продължение на двайсет минути. Бренън почти се бе задушил, когато стигнаха до опашната част.

Спомняше си, че извънземният бе докоснал с някакъв плосконос инструмент корпуса, а после ги бе вкарал и двамата през лепкава повърхност, която и отвътре, и отвън приличаше на метална. Съществото беше разкопчало балона, бе се обърнало, изскочило и изчезнало през стената, докато Бренън още се мяташе безпомощно.

Въздухът беше като в пилотската кабина, макар че специфичният мирис бе много по-силен. Бренън го поемаше на огромни, редки глътки. Аутсайдерът беше оставил балона. Той се носеше към него като прозрачен дух, заплашително и подканващо, и Бренън започна да се смее — болезнено, почти сякаш ридаеше.

Започна да се оглежда.

Светлината беше по-зелена от онази на тръбите, излъчващи слънчева светлина, с която бе свикнал. Единственото свободно пространство беше това, в което плуваше, голямо колкото животоподдържащата система в неговия едноместен кораб. От дясната му страна имаше няколко квадратни щайги, чийто материал почти приличаше на дърво и сигурно беше от някакъв растителен произход. Отляво видя масивен куб с капак, почти като голям, дълбок хладилник. Над и около Бренън беше извитата стена.

Значи се бе оказал прав. Това бе товарно отделение. Но половината от пространството в тази капковидна кабина беше свободно.

И навсякъде из въздуха се носеше този характерен мирис, напомнящ на непознат парфюм. Миризмата в животоподдържащата система бе животинска, миризмата на Аутсайдера. А тази беше различна.

Под него, зад мрежа от груба тъкан, се виждаха неща, които приличаха на жълти корени. Те заемаха по-голямата част от това, което Бренън можеше да види от товарното отделение. Той скочи надолу към тях и стисна с пръсти мрежата, за да ги разгледа отблизо.

Мирисът стана много по-наситен. Никога не беше усещал, представял си или сънувал нещо подобно.

Все още приличаха на бледожълти корени, кръстоска между сладък картоф и обелено парче от корен на малко дърво. Бяха къси, широки и влакнести, заострени от едната страна и плоско отрязани с нож от другата. Бренън се пресегна през мрежата, стисна с два пръста един от тях, опита се да го издърпа през дупките и не можа.

Беше закусвал точно преди Аутсайдерът да доближи кораба си до неговия. И все пак, без да чуе предупредителните куркания в стомаха си, той изведнъж се почувства ужасно гладен. Устните му се разтвориха и зъбите и венците му се оголиха. Бренън промуши пръсти през мрежата и се пресегна към корените. Няколко минути се опитва да издърпа някой от тях през дупките, които бяха прекалено тесни. Направи и опит да разкъса мрежата, но тя бе по-здрава от човешката плът и остана цяла, макар че ноктите му почти се счупиха. Той изкрещя от разочарование. Крясъкът възвърна разума му.

Ами ако беше успял да вземе някой от корените? Какво щеше да прави с него?

ДА ГО ИЗЯДЕ! Устата му отделяше слюнка.

Щеше да го убие. Чуждопланетно растение от друг свят, растение, което някакъв непознат вид навярно използваше за храна. Трябваше да мисли как да се измъкне оттук!

Въпреки това пръстите му все още дърпаха мрежата. Бренън се отблъсна с крака. Беше гладен. Парчетата от костюма му бяха изчезнали, останали в кабината на Аутсайдера, включително водата и цицките с хранителния сироп в шлема му. Дали тук имаше вода? А можеше ли да й се довери? Дали Аутсайдерът щеше да се сети, че има нужда от частично изгорен водород?

Какво не би направил за храна?

Трябваше да се измъкне оттук.

Пластмасовата торба. Той я хвана от въздуха и я разгледа. Откри как да я запечатва и разпечатва — отвън. Чудесно. Чакай — да! Можеше да обърне торбата наопаки и да я запечата отвътре. И тогава какво?

Не можеше да се придвижва в този пластмасов чувал. Без ръце. Даже със собствения му костюм щеше да е рисковано да се опита да премине тринайсет километра в космоса без реактивен гръбен двигател. А и така или иначе, не можеше да мине през стената.

Трябваше някак си да разсее стомаха си.

И така. Защо съдържанието на това отделение беше толкова ценно? Как можеше да е по-важно от пилота, който трябваше да го отведе там, закъдето беше предназначено?

„Може би трябва да поразгледам какво още има тук.“

Кубът беше от лъскав материал с нормална температура. Бренън откри дръжката доста бързо, но не можа да я помръдне. После мирисът на корените извърши масирана атака срещу глада му и той извика, и задърпа с цялата сила на убийствената си ярост. Капакът поддаде. Беше преценен за силата на Аутсайдера.

Кутията бе пълна със семена, големи колкото бадеми, замразени в една маса и болезнено студени. С вкочанени пръсти той успя да откъсне едно от тях. Когато затвори капака, въздухът край него беше започнал да придобива цвета на цигарен дим.

Бренън постави семето в устата си и го затопли със слюнка. Нямаше никакъв вкус — беше просто студено, а после дори и това не. Той го изплю.

Така. Зелена светлина и странен въздух със силен мирис. Но не прекалено рядък, нито пък прекалено странен. А светлината беше студена и освежаваща.

Щом Бренън бе харесал животоподдържащата система на Аутсайдера, то Аутсайдерът щеше да хареса Земята. Беше донесъл и материал за посев. Семена, корени и… какво?

Бренън се отблъсна през свободното пространство към купчината щайги. И цялата сила на плещите и краката му не беше достатъчна, за да отдели една от тях от стената. Дали не бяха споени? Но един от капаците се отвори, с огромна неохота и скърцане. Очевидно беше залепен — отчупило се бе самото дърво. Бренън се зачуди от какво ли странно растение произхождаше.

В щайгата имаше запечатан пластмасов чувал. Пластмасов? На вид и на пипане беше като твърда търговска опаковка, набръчкана от времето. Съдържанието й приличаше на фин прах, пакетиран извънредно плътно. През пластмасата се виждаше тъмния му цвят.

Бренън се понесе покрай щайгите, стиснал в ръка от-чупения капак. Чудеше се…

Автопилот, разбира се. Аутсайдерът беше само резерва за автопилота: нямаше значение какво щеше да стане с него, защото бе само средство за сигурност. Автопилотът щеше да откара посева там, закъдето беше предназначен.

За Земята? Но това означаваше, че го следват и други Аутсайдери.

Трябваше да предупреди Земята.

Точно така. Добра мисъл. Но как?

Бренън се присмя сам на себе си. Дали някога друг е бил така безвъзвратно впримчен в капан? Аутсайдерът го беше хванал. Бренън, един поясар и свободен човек бе допуснал да се превърне в собственост. Смехът му заглъхна в отчаяние.

Отчаянието беше грешка. Мирисът на корените го предизвикваше да им се нахвърли.

…Към действителността го върна болката. От порязаните и протритите места на ръцете му течеше кръв. Имаше навяхвания, натъртвания и охлузвания. Лявото му кутре мъчително нищеше — то стърчеше под странен ъгъл и се подуваше пред очите му. Изкълчено или счупено. Но Бренън беше разкъсал дупка в мрежата и дясната му ръка бе сграбчила един жилест корен.

Той го захвърли колкото можа по-силно и незабавно се сгърчи, прегърнал коленете си, сякаш за да обгради болката и да я задуши. Беше бесен и уплашен. Онази проклета миризма го бе лишила от разум, сякаш беше само някакъв детски робот-играчка!

Бренън заплува из товарното отделение като футболна топка, прегърнал коленете си и разплакан. Беше гладен, ядосан, унизен и уплашен. Аутсайдерът го бе удивил със собствената си маловажност. Но това беше по-лошо.

Защо? Какво искаше от него Аутсайдерът?

Нещо го плесна по темето. С плавно движение Бренън го грабна от въздуха и впи зъби в него. Коренът се бе върнал по рикошираща орбита. Усещаше го твърд и жилест между зъбите си. Вкусът му беше неописуем и толкова великолепен, колкото мириса му.

В последния си миг на просветление Бренън се зачуди за колко време ще умре. Не го интересуваше. Той отхапа отново и преглътна.

Фсстпок упорито набеляза верига от отговори, но зад всеки от тях се криеха още въпроси. Туземният му пленник не миришеше както трябва: мирисът му бе странен и животински. Не беше от онези, които бе дошъл да търси Фсстпок. Тогава къде ли бяха те?

Не бяха дошли тук. Туземците от „Цел № 1-3“ не биха могли да окажат сериозна съпротива на колонизаторите, ако се съдеше по този им представител. Но така или иначе, протекторите щяха да ги унищожат от предпазливост. Значи, някоя друга звезда. Къде?

Възможно бе туземците да притежават достатъчно астрономически познания, за да му кажат. С подобни кораби не беше изключено даже да са стигали до съседни звезди.

В търсенето на отговорите Фсстпок се успокои и отскочи до кораба на туземеца. Скокът му отне час, но той не бързаше. С превъзходните си рефлекси дори нямаше нужда от реактивен пистолет.

Пленникът му щеше да издържи. Сега на Фсстпок щеше да му се наложи да научи езика му, за да го разпита. Междувременно той нямаше да повреди нищо. Беше прекалено ужасен и прекалено немощен. По-едър, но по-слаб от гледач.

Плененият кораб бе малък. Фсстпок не откри нищо повече от тясна животоподдържаща система, дълга дюза и пръстеновиден резервоар за течен водород с охлаждащо устройство. Тороидният резервоар за гориво беше разглобяем и по издълженото тяло на дюзата имаше място за още няколко. Покрай ръба на цилиндричната животоподдържаща система имаше приспособления за закачване на товари, прегради, сгънати фини мрежи и куки.

В момента няколко куки държаха лек метален цилиндър, който показваше признаци на износване. Фсстпок го проучи и го остави, без да открие предназначението му. Очевидно не бе необходим за функционирането на кораба.

Фсстпок не намери оръжие.

В дюзата откри контролни панели. След час вече бе в състояние да построи своя собствена кристално-цин-кова дюза, стига да имаше материали. Беше впечатлен. Възможно бе туземците да бяха по-интелигентни, отколкото беше предполагал или пък да имаха по-голям късмет. Той се приближи до животоподдържащата система и влезе през овалната врата.

В кабината имаше пилотско кресло, подковообразно заградено с пултове за управление, място зад креслото, достатъчно голямо, за да може да се движи из него, автоматична кухня, която бе част от подковата и механични сетивни съоръжения от тимове, често използвани по време на войната на Пак. Но този кораб не беше боен. Изглежда сетивата на туземците не бяха толкова остри, колкото тези на Паките. Зад кабината имаше съоръжения и резервоари за течности, които Фсстпок разгледа с огромен интерес.

Щом тези машини бяха конструирани така добре, то „Цел № 1-3“ ставаше за обитаване. Малко тесничка, от гледна точка и на въздуха, и на гравитацията. Но — за народ, който пътешестваше от петстотин хиляди години, щеше да изглежда неустоимо привлекателна.

Ако бяха стигнали дотук, щяха и да са останали.

Това намаляваше диапазона на търсене на Фсстпок наполовина. Целта му трябва да е навътре оттук, назад към галактическото ядро. Просто не бяха стигнали толкова далеч.

Животоподдържащата система извънредно озадачи Фсстпок. Той откри неща, които откровено не разбираше и които никога нямаше да разбере.

Например, кухнята. Тежестта беше важна в космоса. Сигурно туземците биха могли да си осигурят лека храна, при нужда синтетична, която да поддържа пилота сит и здрав неограничено време. Спестените усилия и консумация на гориво щяха да са огромни, ако се умножаха по броя на корабите, които беше видял. Вместо това, те предпочитаха да носят различни пакетирани храни и сложна машина, която да ги избира и приготвя. За да не се разложат, бяха решили да замразят тези храни, вместо да ги приведат в прахообразен вид. Защо?

Например, картините. Фсстпок разбра снимките, разбра също графиките и картите. Но трите произведения на изкуството на задната стена не бяха такива. Представляваха скици с въглен. На едната беше нарисувана глава на туземец като пленника на Фсстпок, но с по-дълга коса и със странна пигментация покрай очите и устата. Останалите сигурно бяха по-ранни варианти на същия, някак си неловко напомнящ на Пак вид. Бяха показани само главите и раменете. Какво ли беше предназначението им?

При други обстоятелства рисунката върху космическия костюм на Бренън би могла да му даде отговор.

Фсстпок беше забелязал тази рисунка и отчасти я бе разбрал. За членовете на една сътрудничеща си, пътуваща в космоса подгрупа би било полезно да кодират космическите си костюми с ярки цветове. Другите биха могли да разпознават модела от огромно разстояние. Рисунката на туземеца изглеждаше извънредно сложна, но не достатъчно, за да предизвика любопитството на Фсстпок.

Защото Фсстпок никога не би могъл да разбере изкуството или лукса.

Лукс ли? Гледачът от вида Пак би бил в състояние да оцени лукса, но бе прекалено глупав, за да го използва. Протекторът пък нямаше мотивация за това. Всичките му желания бяха свързани с потребността от съхранението на рода му.

Изкуство ли? Паките бяха правили карти и скици още отпреди началото на историята си. Но те бяха предназначени за война. Така и така не разпознаваш любимите си по вида им. Те миришат както трябва.

Да възпроизведе миризмата на някоя от любимите си?

Фсстпок можеше и да си го помисли, стига рисунката върху гърдите на Бренън да беше нещо друго. Това щеше да бъде идея! Метод за поддържане на живота и функционирането на протектора много, след като родът му бе мъртъв. Това би променило историята на Пак. Само Фсстпок да можеше да проумее изобразителното изкуство…

Но какво би могъл да разбере от костюма на Бренън?

Гърдите му представляваха копие на „Мадоната от Порт Лигат“ на Салвадор Дали, нарисувано с флуорес-центни бои. Планини плуваха над мекосиньо море, без да се подчиняват на гравитацията, плоски и гладки отдолу. Имаше жена с дете, свръхестествено красиви, с прозорци през тях. Нямаше нищо за Фсстпок.

Едно нещо разбра незабавно.

Трябваше да е много внимателен с пулта за управление. Не искаше да повреди каквото и да било преди да открие как да извлече астрономически данни от корабния компютър. Когато отвори алармената инсталация за слънчеви бури, за да установи предназначението й, откри, че е изненадващо малка. Продължи да проучва с любопитство. Устройството беше направено с магнитни монополюси.

С един скок на кенгуро Фсстпок пресичаше междуп-ланетното пространство. Изстреля половината от газовия заряд на реактивния си пистолет, а после се настрои да изчака петнайсетте минути падане.

Беше скочил към товарното отделение. Щеше да е необходимо да завърже туземеца заради ускорението. Само един бегъл преглед на кораба му бе намалил района на търсене на Фсстпок наполовина… и сега трябваше да го изостави. Туземецът можеше да има още по-ценни познания. Въпреки това, Фсстпок горчиво съжаляваше, че трябва да пази пленника си, защото изгубеното време можеше да коства мисията и живота му.

Туземците използваха монополюси. Сигурно разполагаха със средства да ги откриват. Фсстпок беше пленил туземец — акт на враждебност. А невъоръженият му кораб използваше по-голямо количество южни полюси, отколкото можеха да се намерят в слънчевата система.

Сигурно вече бяха по следите му.

Не можеха да го хванат за каквото и да било приемливо време. Двигателите им навярно бяха по-мощни — гравитацията на „Цел № 1-3“ беше около 1,09. Но пък сигурно нямаха таранови полета. Преди по-големите им двигатели да успеят да преодолеят разликата, горивото им щеше да свърши… стига той да тръгнеше навреме.

Намали скоростта, за да кацне върху товарното отделение, използва омекотителя си и се процеди през непрозрачния корпус. Пресегна се към дръжката без да погледне, като знаеше къде трябва да се намира и потърси с поглед туземеца.

Фсстпок не уцели дръжката. Той плуваше из празното пространство, докато мускулите му не станаха на пихтия и не се стопиха.

Туземецът беше минал през мрежата и се ровеше из корените. Коремът му се бе превърнал в твърда, разширена изпъкналост. В очите му не блестеше разум.

Фсстпок си помисли с объркана ярост: „Как бих могъл да свърша нещо, ако непрекъснато променят правилата?

Стига вече. Разсъждавам като гледач. Едно по едно…“

Протегна се към дръжката и се промъкна при Бре-нън. Сега туземецът беше отпуснат, с притворени очи, между клепачите на които се виждаше бялото, а в ръката си все още стискаше половин корен. Фсстпок го завъртя, за да го прегледа.

„Добре.“

Мина през корпуса във вакуума и заобиколи малкия край на яйцето. Там отново пропълзя вътре. Намираше се в кабинка, голяма точно колкото да го побере.

Сега трябваше да намери тайно място.

За момента изобщо не ставаше въпрос да напуска тази слънчева система. Щеше да му се наложи да изостави останалата част от кораба си. Нека да преследват монополюсите в празната му двигателна част.

Щеше да е като да крие всичките си деца в една и съща пещера, но в това нямаше смисъл. Би могло да стане още по-лошо. Макар че съоръженията в товарното отделение бяха предназначени само да отделят тази част от кораба от орбита около някоя планета, самият мотор — гравитационният поляризатор — щеше да го отведе където поискаше в гравитационния кладенец на „Цел № 1“. Само че щеше да му се наложи да прави всичко това за пръв път. Като корабен двигател, гравитационният поляризатор имаше много от плюсовете и минусите на параплан. Фсстпок можеше да го насочи накъдето си поискаше, дори да намали скоростта му, ако се предполагаше, че ще поиска да се спусне надолу. Поляризаторът не можеше единствено да преодолее гравитацията и да го издигне.

В сравнение с пулта за управление на двигателя с гориво, пултът за управление около него беше ужасно сложен. Фсстпок пристъпи към работа. Свързващият кабел в малкия край на яйцето се отдели с пламък. Стените около него станаха прозрачни… и леко шуплести. След един век щяха да пропуснат опасно количество въздух. Човешките очи на Фсстпок се изцъклиха. Следващите стъпки изискваха огромна концентрация. Не беше посмял да завърже туземеца или да го ограничи по някакъв друг начин. За да не го смаже, трябваше да поддържа точно равновесие между вътрешната и външната гравитация. Корпусът, който носеше поляризиращо-то поле, можеше да се разтопи при това ускорение.

Останалата част от кораба му отплава в задния екран на Фсстпок. Той завъртя две ръчки и тя изчезна.

А сега накъде?

Щяха да са му нужни седмици, за да се скрие. Не можеше да се надява да се скрие на „Цел № 1-3“, като се имаше предвид техниката им.

Но пък космосът беше прекалено открит, за да се скрие в него.

Можеше да се приземи само веднъж. Когато го направеше, щеше да му се наложи да остане, освен ако не успееше да направи някакво сигнално устройство.

Фсстпок започна да претърсва небето за планети. Очите му бяха силни, а планетите — големи, замъглени и лесни за забелязване. Гигантът с газови пръстени би бил подходящ — лесно можеше да се скрие сред пръстените — но беше зад него. Друг газов гигант пред него, с луни — прекалено далеч. Щяха да му трябват дни, за да стигне дотам. Туземците сигурно вече го преследваха. Без телескоп не би могъл да ги види, а после щеше да е твърде късно.

Тази. Беше я проучил, когато разполагаше с телескоп. Малка, със слаба гравитация и следи от атмосфера. Цялата обкръжена с астероиди и прекалено много атмосфера за вакуумна спойка. При късмет това би трябвало да означава дълбоки прашни басейни.

Трябваше да я проучи по-рано. Можеше да има минна промишленост или даже колонии. Вече бе твърде късно. Нямаше избор. А и от доста време насам не бе имал такъв. Тази планета беше целта му. Когато дойдеше време да я напусне, той се надяваше, че туземецът ще може да сигнализира на своите. Планетата не му харесваше особено много.