Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (68)

Шестдесет и седма глава

Ричард се затътри към стаята на Плъзгата. От едно помещение наблизо, където го бяха скрили Кара и Бердин, дочу крясъците. Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание, нито откога лежи на това място, но крясъците го събудиха.

Някой имаше нужда от помощ. При последния вик той разбра — Калан.

Главата му щеше да се пръсне от болка. Болеше го всичко. Мислеше, че няма да може да стане, но стана. Мислеше, че няма да може да върви, но тръгна. Трябваше.

Беше бос, без риза. Само по панталон. Знаеше, че в долните етажи на Кулата е студено, но самият той плуваше в река от гореща пот, едва поемайки си дъх от жега.

Трябваше да използва цялата си воля, за да се накара да върви.

Изправи се, постави ръка на вратата на стаята, където бе кладенецът на Плъзгата, и влезе.

Дрефан вдигна глава. Ръката му бе през кръста на Калан. В другата стискаше нож. Встрани Кара, овързана с въжета, лежеше на пода изкормена. Все още бе жива, но се тресеше в гърчове.

Всичко това някак не се връзваше в главата му.

— Какво става тук, Дрефан?

— Ричард! — озъби му се онзи. — Точно теб търся.

— Е, ето ме. Пусни Калан.

— О, ще я пусна, скъпи братко. Скоро. Сега ми трябваш ти.

— И защо?

Дрефан повдигна вежди.

— За да бъда провъзгласен наново за Господаря Рал. Този пост ми се полага по право. Така ми казаха гласовете. Аз съм призваният да бъде Господарят Рал. Предначертано ми е.

Чумата захвърляше мисълта и тялото му в някакъв неясен унес, в същото време ставащото пред очите му също изглеждаше като сън.

— Хвърли ножа, Дрефан, и се откажи. Всичко свърши. Пусни Калан.

Дрефан се изсмя. Отметна глава назад и забоботи в неудържим смях. Щом се успокои, присви очи застрашително.

— Тя ме иска. Моли ме. Знаеш го сам, нали, скъпи братко. Видя каква е. Курва. Като всички останали. Същата е като Надин. И като майка ми. Трябва да умре. Като всички останали.

Ричард се вгледа в очите на Калан. Какво става тук? Добри духове, как ще успее да я измъкне от лапите на Дрефан.

— Грешиш, Дрефан. Майка ти те е обичала. Завела те е на място, където си бил защитен от Мрачния Рал. Обичала те е. А сега, моля те, пусни Калан. Умолявам те.

— Тя е моя! Тя е моя жена! Ще правя с нея каквото си искам!

Дрефан заби ножа в долната част на гърба й. Ричард потръпна, чул как острието опира в кокал. Калан изсумтя от внезапния удар, очите й се ококориха от ужас. Дрефан я пусна. Тя се отпусна на колене и се строполи на една страна.

Ричард напрягаше всичките си сетива, за да осъзнае случващото се. Не можеше да разбере дали сънува, или е истина. Бяха го споходили толкова сънища, толкова кошмари. Това беше като тях, но и по-различно. Не знаеше дори дали е жив. Цялата стая се въртеше пред очите му.

Дрефан извади Меча на истината. Звънът на метала, който Ричард познаваше толкова добре, изпълни каменната стаичка — глас, който сякаш го събуди в кошмара. Видя яростта, извираща от меча, магията, обзела погледа на Дрефан.

— Добре съм, Ричард — задъхано промълви Калан, втренчила очи в него. — Нямаш оръжие. Махай се оттук. Изчезвай. Обичам те. Моля те, заради мен. Бягай.

Яростта в погледа на Дрефан изобщо не можеше да се сравнява с бушуващата стихия, изпълваща сърцето на Ричард.

— Хвърли меча, Дрефан. Веднага. Или ще те убия.

Дрефан завъртя оръжието.

— И с какво? С голи ръце ли?

Ричард ясно си спомни какво му бе казал Зед, когато за пръв път му даде Меча на истината: мечът е само средство. Същинското оръжие е самият Търсач. Истинският Търсач не се нуждае от меч.

Понесе се напред.

— И с омразата в сърцето ми.

— Ще ми достави удоволствие най-сетне да ти видя сметката, Ричард. Нищо, че си без оръжие.

— Аз съм оръжието.

Ричард летеше. Разстоянието между двамата се стопи за секунди. Калан му изкрещя да се маха. Той почти не я чу. Беше обзет от смъртна решителност.

Дрефан вдигна меча над главата си, поемайки си дъх, в готовност да разсече Ричард.

Това бе процепът. Ричард знаеше, че може да се хвърли по-бързо, отколкото Дрефан да го намушка.

Беше попаднал в желязната хватка на смъртната решителност.

Бе загубен в танца със смъртта.

Дрефан вилнееше, обладан от ярост, мечът тръгна надолу.

Ричард падна на лявото си коляно, през процепа, използвайки инерцията и завъртането на тялото си, за да прибави допълнителна сила към удара си. С изправени и вкочанени пръсти замахна напред с цялата си мощ.

Преди да го докосне мечът, като светкавица се вряза в корема на Дрефан. Само мигване и бе докопал гръбначния му стълб, бе го изтръгнал и го разкъсваше.

Дрефан отхвръкна назад, блъсна се в кладенеца на Плъзгата и се строполи на пода в локва алена кръв.

Ричард се надвеси над Калан и пое лицето й в лявата си длан. Не искаше да я докосва с кръвта на Дрефан. Тя едва дишаше от болка. С крайчеца на окото си Ричард забеляза, че ръката на Дрефан помръдва.

— Не си усещам краката, Ричард. Не си усещам краката. Добри духове, какво ми стори той? — гласът й бе изпълнен с паника. — Не мога да ги помръдна.

Ричард вече бе потънал в необходимостта. Бе забравил да използва силата си като цена да се завърне от Храма на ветровете, но и преди беше прибягвал до същата тази сила. Бе лекувал. Той беше магьосник.

Не обърна внимание на замаяната си глава, на гаденето в стомаха си. Не можеше да позволи на физическата болка да му попречи.

От Натан бе научил, че неговата сила се извиква чрез необходимостта, ако тя е достатъчно силна. Или чрез яростта, ако се е разбушувала истински. Никога преди не бе изпитвал по-голяма необходимост. Нито повече гняв.

— Ричард. О, Ричард, обичам те. Искам да го знаеш, ако… ако…

— Тихо — нежно я прекъсна той. Лицето й бе наранено и кърваво. Сърцето го заболя да я гледа как страда, да вижда паниката в очите й. — Ще те излекувам. Лежи си спокойно, ще те оправя.

— О, Ричард, намерих книгата. И я загубих. О, Ричард, толкова съжалявам. Беше в ръцете ми. Намерих я, но сега я няма.

Почти в несвяст той осъзна думите й. Ще умре. Няма какво да се направи. Загубен е.

— Ричард, моля те, излекувай Кара.

— Не. Не мисля, че ще имам сила да излекувам и двете ви. — За да излекува някого, трябваше да поеме болката му в себе си. Убийството на Дрефан бе отнело почти всичките му сили. — Трябва да излекувам теб.

Калан поклати глава.

— Моля те, Ричард, ако ме обичаш, направи каквото ти казвам. Излекувай Кара. Моя е вината — за онова, което той й причини. — По бузата й се изтърколи сълза. — Изгубих книгата. Не мога да те спася. Излекувай Кара. — Тя потисна плача си. — Скоро завинаги ще бъдем заедно.

Той разбра. И двамата ще умрат. Ще бъдат заедно в света на духовете. Тя не искаше да живее без него.

Целуна я по челото.

— Дръж се. Не се предавай. Моля те, Калан. Обичам те. Не се предавай.

Обърна се към Кара. Вече се чувстваше толкова зле, че гледката не му подейства, както би му подействала, ако бе в нормално състояние. Въпреки това страданието й го изпълни с болка.

Постави ръцете си върху кървавия й, разпорен корем.

— Кара, тук съм. Дръж се. Дръж се заради мен, за да мога да ти помогна.

Тя като че ли не чуваше думите му, главата й продължаваше да се мята насам-натам.

Ричард затвори очи и разтвори сърцето си, необходимостта си, душата си. Отпусна се в течението на състраданието. Не искаше нищо друго, освен да върне тялото на Кара в нормалното му състояние. Тя бе дала всичко от себе си за тях. Ричард не знаеше дали ще му стигне силата, но се стараеше максимално.

Потопи се във вихъра на агонията й. Почувства всичко, което чувстваше тя, изстрада го заедно с нея. Стисна зъби, задържа дъха си и пое болката й вътре в себе си и още, и още, без да си оставя никаква защита.

Разтресе се от страданието, съзнанието му закрещя неистово. Пое всичко в себе си и поиска още. Искаше всичко. Настояваше.

Светът се превърна във флуидна, виеща се, пронизителна болка. Потопи се в бушуващата река на болката. Огнената й паст го погълна цял.

Времето не съществуваше. Имаше я само болката.

Щом усети, че е поел всичко в себе си, остави съчувствието да се излее, пусна потока на силата: целебната сила, целебното сърце.

Не знаеше как да я насочва, просто я остави да се излее в Кара. Сякаш цялото му същество се изсипа в нуждата й. Тя бе като опустошена от пожар земя, поглъщаща жадно живителните капки дъжд.

Когато най-сетне той отвори очи и вдигна глава, ръцете му бяха отпуснати върху здравата плът на корема й. Тя отново бе цяла. Макар явно да не го осъзнаваше, бе цяла.

Ричард се обърна. Калан лежеше на една страна, дишаше накъсано и учестено. Лицето й бе бяло като платно и плувнало в кръв и пот, очите й — полузатворени.

— Ричард — прошепна тя, щом той се надвеси над нея, — развържи ми ръцете. Искам да те прегръщам, когато…

Когато умира. Това искаше да каже.

Ричард грабна захвърления наблизо нож и разряза въжетата. Яростта отново го изпълни, но вече като далечен отблясък. Стаята почти се бе изплъзнала от погледа му. Почти не чуваше думите на Калан. Почти не я виждаше.

Най-сетне почувствала китките си свободни, тя се хвърли на врата му и го придърпа към себе си. Той с мъка се задържа да не се стовари отгоре й.

— Ричард, Ричард, Ричард! — прошепна тя. — Обичам те!

Той понечи да отвърне на прегръдката й и видя локвата кръв, в която бе лежала.

Яростта му пламна. Необходимостта му се възпламени.

Вдигна я на ръце, молейки духовете да я спасят.

— Моля ви, дайте ми сила да излекувам любимата си — прошепна той, задавяй от сълзи. — Направих всичко, което поискахте от мен. Жертвах всичко. Моля ви, загубата на любимата ми няма нищо общо. Умирам. Дайте ми малко време. Помогнете ми.

Това бе всичко, което искаше, докато я прегръщаше. Искаше тя да живее, да се оправи.

Притискайки я в прегръдките си, още веднъж се потопи в потока на болката. Извика я, привлече я към себе си, и още, и още.

В същото време остави любовта си да потече, топлината си, състраданието си.

Калан ахна.

Ричард видя, че ръцете му сияят, сякаш дух бе споделил тялото си с него. Може би вече се бе превърнал в дух — все едно. Искаше само да я излекува, независимо какво щеше да му струва това. Бе готов да плати всяка цена.

* * *

Усещането я накара да извика — усещането за силата, която се вливаше в тялото й. Иглички посипаха краката й. Откакто Дрефан я наръга с ножа си, едва сега усещаше нещо от кръста надолу.

Докато я притискаше в любящата си, топла прегръдка, Ричард сякаш сияеше в призрачна светлина.

Опиянението от пътуването с Плъзгата бе направо кошмар в сравнение с това. То бе отвъд всичко, което някога бе чувствала в живота си. Усети топлата му, целебна магия да прониква във всяка фибра на тялото й.

Сякаш се бе преродила. Животът, жизнеността я изпълниха. От очите й закапаха ликуващи сълзи. Продължаваше да го стиска в прегръдката си. Магията му я бе обзела изцяло.

Когато най-сетне той я пусна, тя се движеше без болка. Краката й се движеха. Усети се цяла. Беше излекувана.

Ричард избърса кръвта от устната й и се вгледа в очите й.

Коленичили заедно на пода, Калан го целуна, усети вкуса на солените им сълзи.

Отдръпна се, стискайки го за ръцете, втренчена в очите му, сякаш видяла го в нова светлина. Току-що бе споделила с него нещо, за което нямаше думи, което бе отвъд всеки разум.

Изправи се и му подаде ръка за помощ. Той повдигна своята към нея.

И се строполи по лице на пода.

— Ричард! — Тя се хвърли към него, обърна го по гръб. Едва дишаше. — Ричард, моля те, не ме оставяй. Моля те, не ме оставяй!

Разтърси го за раменете. Гореше от треска. Бе затворил очи. Бореше се за всяка мъничка глътка въздух.

— О, Ричард, толкова съжалявам. Загубих книгата. Моля те, Ричард. Обичам те. Не умирай, не ме оставяй сама.

— Ето — чу се глас, който изпълни цялата стая.

Калан вдигна глава. Гласът й се струваше нереален. Не можеше да определи откъде идва. Изведнъж разбра.

Извърна се и видя насреща си живачното лице. В течната сребърна ръка бе книгата.

— Господарят има нужда от това — вземи го.

Калан се хвърли към нея.

— Благодаря ти! Благодаря ти, Плъзга!

Калан коленичи, за да вземе необходимите съставки от кесийките, които Ричард носеше със себе си, но видя, че той не е с големия си колан.

Спусна се към Кара, която лежеше, все още свързана с въжетата. Главата й се мяташе насам-натам, устата й бърбореше нещо в несвяст, сякаш още не можеше да осъзнае, че е излекувана. Все още бе загубена в недрата на личната си трагедия.

Зед бе споменавал пред Калан, че дарбата не лекува умствени разстройства.

— Кара! Кара, къде държахте Ричард? Къде са му нещата?

Морещицата не отвърна. Калан грабна ножа от пода и разряза въжетата. Кара остана да лежи.

Калан стисна главата й между ръцете си, извърна я към себе си.

— Кара, всичко е наред. Плъховете ги няма. Няма ги.

Добре си. Ричард те излекува. Съвсем добре си.

— Плъхове — промърмори Кара. — Махнете ги от мен. Моля ви, моля ви…

Калан я прегърна.

— Кара, няма ги. Аз съм твоя сестра по Агиел. Имам нужда от теб. Моля те, Кара, върни се в съзнание. Моля те.

Морещицата продължаваше да говори несвързано.

— Кара — изплака Калан, — ако не ми помогнеш, Ричард ще умре. В Кулата има хиляди стаи. Трябва да ми кажеш къде сте го държали. Моля те, Кара, Ричард ти помогна. Сега има нужда от твоята помощ. Иначе ще умре. Няма време. Има нужда от помощта ти.

Очите на Морещицата постепенно се избистриха, сякаш се събуждаше от тежък сън.

— Ричард?

Калан изтри сълзите от лицето си.

— Да, Ричард. Побързай, Кара. Трябва ми коланът на Ричард. Трябва ми на всяка цена, иначе ще умре.

Кара отпусна ръце, разтърка китките си — вече гладки, без рани. Плъзна длани към стомаха си. Дори старите й белези ги нямаше.

— Излекувана съм! — прошепна тя. — Господарят ме излекува.

— Да! Кара, моля те, Ричард умира. Намерих книгата, но ми трябват нещата, които държи увесени на колана си.

Кара рязко скочи. Загърна кожената дреха на гърдите си. Закопча набързо две копчета, колкото да я закрепи.

— Коланът му. Да. Ти остани с Господаря Рал. Веднага ще го донеса.

— Побързай!

Кара стана, залюля се за миг, стегна се и в следващия миг вече хвърчеше към другата стая. Калан притисна към себе си мастиленочерната книга. Наведе се над Ричард.

Дишането му едва се долавяше. Тя си даваше сметка, че всяко от измъчените му вдишвания може да е последно. Беше раздал на тях — на Калан и Кара — последните си сили.

— Добри духове, помогнете му. Дайте му само още мъничко време. Моля ви. Той изстрада толкова много. Моля ви, дайте му само още мъничко време, само докато унищожа тази зловеща книга. — Тя се наведе и го целуна по устните. — Дръж се, Ричард. Дръж се, заради мен, моля те. Ако можеш да ме чуеш, намерихме книгата. Знам как да я унищожа. Моля те, само се дръж.

Коленичи на едно по-чисто място край вратата и разгърна книгата на третата страница, за да е готова, когато дойде Кара.

Попадна посред някаква изгубена земя. Имаше пясъчни дюни, простиращи се докъдето поглед стига. Втренчи се в пустошта и видя руни, изписани в пясъка — линии, оформящи различни фигури. Погледът й бе погълнат в потока на движещи се знаци. Руните сияеха. Светлината се усилваше, мамеше я в себе си.

— Майко Изповедник! — изкрещя Кара и я разтърси за раменете. — Не ме ли чуваш? Нося колана на Господаря Рал.

Калан примигна, разтърси глава, опитвайки се да проясни съзнанието си. Грабна колана и свали от връзката кесията, в която Ричард носеше малките торбички с магьоснически пясък.

С Кара, застанала зад гърба й, Калан пусна щипка от белия пясък върху книгата.

Цветовете закипяха, заизвиваха се, забушуваха. Калан извърна глава и пъхна ръката си в кесията, за да извади друга торбичка, съдържаща черен магьоснически пясък. С два пръста внимателно отвори капачето. Вътре видя мастиленочерния пясък.

Изведнъж се сепна, застина на място. Имаше още нещо, нещо я глождеше отвътре.

Думите. Натан й каза да произнесе думите, трите хармонии, преди да пусне черния пясък. Три думи. Какви бяха?

Не можеше да си ги спомни. Мислите се блъскаха бясно в главата й, аха да пипнат бягащите думи, които пак успяваха да й се изплъзнат в последния момент. Мислите й се сковаха от ужас. Отчаяно напрягаше всичко в себе си, но думите така и не идваха.

Ричард ги имаше написани на дланта си. Калан се извърна, за да ги прочете оттам, и замръзна.

Дрефан, опрял се на стената до кладенеца на Плъзгата, където бе паднал, някак си бе успял да задържи нишката на живота си. В ръцете му блестеше мечът. Ричард лежеше точно до него, на една ръка разстояние. Дрефан щеше да го убие.

— Не! — изкрещя Калан.

Но мечът вече летеше надолу. Във въздуха се понесе слаб, маниакален смях.

Калан стрелна юмрука си напред, извиквайки синята светкавица, за да защити Ричард. Силата й бе заключена.

Кара вече се бе хвърлила към Дрефан, но той бе твърде далеч. Нямаше да успее. Мечът бе изминал половината път.

Една сребърна ръка се протегна и сграбчи китката на Дрефан, стискайки я в смъртна схватка. Калан бе затаила дъх.

Друга сребърна ръка обви главата на Дрефан.

— Дишай — пропя сладко Плъзгата с глас, обещаващ задоволяване на диви страсти, глас, обещаващ опиянение. — Искам да ми доставиш удоволствие. Дишай.

Гърдите на Дрефан се надигнаха и той пое живачната маса в дробовете си.

Притихна, поел Плъзгата в себе си. Тя го освободи и той се строполи на една страна.

От носа и устата му излезе течност — но не сребърно, а аленочервено.

Калан усети как нещо в нея се пречупва, разтърсва същността й, после изведнъж силата се върна в съществото й — сладко чувство на еуфорична вътрешна цялост.

Дрефан бе мъртъв. Докато са живи. Това гласяха думите.

Клетвата й свърши Ветровете й върнаха силата.

Калан излезе от опиянението си, щом чу тежкото дишане на Ричард. С възродена паника се спусна към дясната му ръка, където бе записал съобщението. Разтвори пръстите му.

Думите ги нямаше. Усилието, с което се бе нахвърлил върху Дрефан, и кръвта, обляла ръката му, ги бяха изтрили.

Калан изкрещя в отчаяна ярост. Хвърли се към отворената книга. Не можеше да си спомни думите. Главата я заболя от усилието. Не можеше да извика думите в съзнанието си.

Какво да прави?

Може би ако все пак сложи зрънцето черен пясък…

Не, знаеше, че не бива да преиначава указанията на могъщ магьосник като Натан.

Стисна глава между треперещите си пръсти, сякаш опитвайки се да изстиска думите насила. Кара коленичи до нея и я разтърси за раменете.

— Майко Изповедник, какво има? Трябва да побързаш. Господарят Рал едва диша. Побързай!

По лицето й се търколиха сълзи.

— Не мога да си спомня думите. О, Кара, не мога да си ги спомня. Натан ми ги каза, но ги забравих.

Калан се хвърли пак към Ричард. Погали челото му.

— Ричард, моля те, събуди се. Трябва да ми кажеш думите. Моля те, Ричард, кажи ми ги!

Той едва дишаше, всеки дъх му костваше усилия. Нямаше да се събуди. Нямаше да живее.

Калан се метна при книгата. Знаеше, че не може да го събуди сама. Нищо няма да стане, ако не произнесе думите. Знаеше го. Бе израсла сред магьосници и магия. Знаеше, че не бива да преиначава казаното от Натан. Без думите нищо нямаше да стане.

Падна на земята с пронизителен вой, удряйки с длани пода.

— Не мога да си спомня думите! Не мога.

Кара я прегърна, накара я да се изправи и я приласка нежно до себе си.

— Успокой се. Вдишай дълбоко. Така. Издишай. Хайде пак. А сега си представи този мъж, Натан. Представи си го как ти казва думите, припомни си щастието, което те обзема, задето ще можеш да спасиш Ричард.

Калан се опита. Напрегна се толкова, че чак щеше да закрещи.

— Не си ги спомням — проплака. — Ричард ще умре, защото не мога да си спомня три глупави думи. Не мога да си спомня трите хармонии.

— Трите хармонии ли? — попита Кара. — Да не би да имаш предвид Реечани, Сентроси, Васи? Тези ли три хармонии?

Калан се обърна към нея невярващо:

— Това са! Трите хармонии. Реечани, Сентроси, Васи. Реечани! Сентроси! Васи! Спомних си! Благодаря ти, Кара, спомних си! — Взе между два пръста зрънце черен магьоснически пясък. — Реечани, Сентроси, Васи — повтори пак за всеки случай.

Пусна зрънцето върху пясъка.

Двете жени едновременно затаиха дъх.

В стаята постепенно се надигна жужене. Въздухът завибрира и затанцува. Изпъстри се с всякакви цветове, виеше се, танцуваше, пулсираше и туптеше. Блясъкът се усилваше заедно с жуженето, накрая се наложи Калан да отвърне глава.

Стените се обляха в лъчи. Кара вдигна ръка пред лицето си. Калан направи същото. Но светлината бе толкова ярка, че извръщането на главата не бе достатъчно.

И после започна да се смрачава — настъпи тъмнина, подобна на мастиленочерния цвят на нощния камък или на корицата на книгата. Светлината и цветовете бяха изблъскани обратно в книгата. Цялата светлина от стаята бе всмукана. Постепенно всичко потъна в тъмнина.

В дълбините на черната бездна се чуха стонове, тъй сърцераздирателни, че Калан бе радостна, че не вижда източника им. Воят на душите изпълни стаята, разпръсна се над всичко — подлудяващ, френетичен, изгубен, див.

Звукът на добре познатия на Калан смях заглъхна във вечността.

Щом светлината на свещите се върна в стаята, книгата я нямаше. На мястото й бе останала купчинка пепел.

Калан и Кара се спуснаха към Ричард. Той отвори очи. Все още не изглеждаше съвсем добре, но видът му бе по-свеж. И дишането му бе укрепнало.

— Какво стана? — попита той. — Мога да дишам. И главата ми не заплашва да се пръсне.

— Майката Изповедник те спаси — провъзгласи Кара. — Както неведнъж съм повтаряла, жените са по-силни от мъжете.

— Кара — прошепна Калан, — откъде знаеше трите хармонии?

Кара сви рамене.

— Легат Риши знаеше думите на съобщението от ветровете. Когато ти каза „трите хармонии“, те просто ми се явиха чрез неговата магия, подобно на останалите съобщения от ветровете.

Калан облекчено допря чело до рамото на Кара в израз на безмълвната си благодарност.

Кара приятелски погали Калан по гърба.

— Моля те, Майко Изповедник, може ли да съм първа? Опасявам се, че като започнеш веднъж, може да не ми се удаде възможност.

Калан се ухили.

— Тук си права. Давай, взимай колкото искаш.

Докато Кара стискаше Ричард с все сила, шептейки в ухото му топли, сърдечни думи, Калан се обърна към Плъзгата.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря, Плъзга. Ти спаси Ричард. Ти си приятел, ще те уважавам до края на дните си.

Сребърното лице се разтегли в доволна усмивка. Погледна тялото на Дрефан.

— Той не притежаваше магия, но използва таланта си, за да прекъсне изтичането на кръв от тялото си, за да може да живее достатъчно, за да убие господаря. За човек, който не притежава магия, да ме вдиша, е смъртоносно. Радвам се, че мога да го заведа на пътешествие — на пътешествие до света на мъртвите.

Ричард се изправи на треперещите си крака и се подкрепи с ръка на кръста на Калан.

— Плъзга, приеми и моите благодарности. Не знам какво бих могъл да направя за теб, но ако има нещо, което знаеш, че е по силите ми, кажи го.

Плъзгата се усмихна.

— Благодаря, господарю. Ще ми достави удоволствие да пътуваш с мен. И на теб ще ти достави удоволствие.

Макар едва да се държеше на краката си, в очите му блесна игриво пламъче.

— Да, ще искаме да пътуваме. Първо ще трябва да си почина малко, да възстановя силите си, а после ще пътуваме, обещавам ти.

Калан хвана Кара за ръката.

— Добре ли си? Искам да кажа, наистина ли всичко… ти е наред?

Кара кимна, но в погледа й блесна страх.

— Все още нося призраците от миналото в себе си, но иначе съм добре. Благодаря ти, сестро, че ми помогна. Рядко се случва Морещица да разчита другиму за помощ, но с Господар Рал като Ричард и Майка Изповедник като теб всичко изглежда възможно.

Кара стрелна с поглед Ричард.

— Докато лекуваше Майката Изповедник, ти сякаш сияеше — сякаш с теб имаше дух.

— Вярвам, че добрите духове ми помогнаха. Наистина го вярвам.

— Познах духа. Беше Райна.

Ричард кимна.

— И на мен така ми се стори. Когато бях в света на духовете, Дена ми каза, че Райна е намерила покой и знае, че я обичаме.

— Мисля, че трябва да го кажем на Бердин — каза Кара.

Ричард плъзна другата си ръка около кръста на Кара и ги поведе към вратата.

— И аз така мисля.