Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (55)

Петдесет и четвърта глава

ВЕднага щом се събуди — точно преди зазоряване, — Ричард излезе пред вратата на спалнята си, за да прочете сутрешния рапорт. За пръв път броят на загиналите за една нощ бе преминал хиляда. Хиляда трагедии в една-единствена нощ.

Улик, застанал недалеч, скръстил мощните си ръце на гърдите, попита за числото. Рядко събитие — Улик да зададе въпрос. Ричард не можеше да говори. Подаде листа на гарда си. Улик видя цифрата и въздъхна тежко.

Градът започваше да загива. Търговията бе разстроена дотолкова, че вече и храна се намираше едва. Дървеният материал, използван за отопление и готвене, се осигуряваше трудно. Цялата мрежа от услуги бе срината — или защото хората се страхуваха да правят каквото и да е в града, или защото бяха напуснали домовете си, или защото бяха мъртви.

Единственото, което можеше да се намери в изобилие из улиците, бяха лекове.

На път за кабинета си Ричард се спря пред голямо пано, изобразяващо градския пазар. Собствената му сянка безмълвно се плъзна зад гърба му. От самата мисъл, че се връща при ужасната книга, му прилоша. Не напредваше, не намираше нищо ново. Беше се заровил в безкраен доклад за разследването на дейността на магьосник Рикер свързана с народ, наречен Андолианци. Беше му досадно написаното не му говореше почти нищо.

Нямаше сили да се наведе над книгата толкова рано този ден. Освен това дяволски се притесняваше за Райна. През последната седмица състоянието й се бе влошило. Нищо не можеше да направи за нея — нищо по-различно от онова, което е било направено за хилядата, загинали миналата нощ.

Шота бе казала на Калан, че Храмът на ветровете ще изпрати още едно съобщение. Ще им подскаже начин да влязат. Духът й бе споменал същото. Защо се бави? Нима ще пристигне, след като всички са мъртви?

Ричард се загледа през един източен прозорец и забеляза първите лъчи на сутрешното слънце, надигащи се между двете планини. По насъбралите се от запад облаци той разбра, че тази нощ ще има пълнолуние.

Тръгна към стаята на Калан. Трябваше да й се обади — да види нещо, което ще повдигне духа му. В края на коридора Улик се спря до Иган. Предишната нощ Иган бе стоял на пост пред стаята на Калан заедно с други войници от охраната.

На вратата едва не се сблъска с Нанси, която тъкмо излизаше от стаята.

— Калан стана ли вече?

Нанси затвори плътно вратата след себе си. Вдигна поглед и видя Улик и Иган. Бяха на достатъчно разстояние, за да не могат да я чуят.

— Да, Господарю Рал. Само е малко по-бавна тази сутрин. Не се чувства много добре.

Ричард стисна жената за ръката. Той самият бе забелязал, че последните няколко дни Калан е някак не в час. Но си бе наложил да не мисли за това. Усети как кръвта изпълва лицето му.

— Какво й е? Да не е… болна? Не е…

— О, не — побърза да каже Нанси, внезапно давайки си сметка, че му е изкарала акъла. — Няма такова нещо.

— Тогава какво й е? — настоя Ричард.

Жената потупа корема си ниско долу и се приближи по Ричард. Сниши глас почти до шепот:

— Просто месечният й цикъл, това е. Още няколко дни и ще свърши. Не бих ви казала нищо, държа да отбележа, но при тая чума не искам да се притеснявате. Само не й казвайте, че съм ви казала, че ще ми откъсне главата.

Ричард въздъхна с облекчение и се усмихна. Стисна с благодарност ръката на Нанси.

— Разбира се. Благодаря ти, Нанси. Нямаш представа какъв товар ми свали от плещите. Не бих издържал, ако…

Нанси го докосна по ръката и му се усмихна топло.

— Знам. Това е единствената причина да ви кажа истината.

След като Нанси се затътри нататък по коридора, Ричард почука на вратата. Калан тъкмо се канеше да отвори и с изненада го видя да стърчи пред нея.

Усмихна му се.

— Заблуждавала съм се.

— За какво?

— По-красив си, отколкото те помня.

Ричард се усмихна широко. Стана му леко. Тя се повдигна на пръсти и протегна шия към него, а той й лепна бърза целувка.

Хвана я за ръката.

— Отивам да видя Райна. Ще дойдеш ли с мен?

Тя кимна. Веселостта й изведнъж се стопи.

Бердин ги посрещна близо до стаята, която обитаваха двете с Райна. Очите й бяха зачервени и мътни. Беше с червената си униформа. Ричард не попита защо.

— Господарю Рал, моля те, Райна иска да те види.

Ричард я прегърна през раменете с една ръка.

— Натам сме тръгнали. Хайде.

Ричард не попита Бердин как е. Беше очевидно, че притеснението и е нечовешко.

— Бердин, има хора, които се оправят от чума. Не познавам по-силен човек от Райна. Тя е Морещица. Сигурен съм, че ще е сред онези, които се оправят.

Бердин кимна вдървено.

Райна лежеше на леглото си. Беше облечена в червената си кожена униформа.

Застанал на прага, Ричард се обърна към Бердин и прошепна:

— Защо е облечена? — Остави неизречен въпроса за червената дреха.

Бердин го стисна за ръката.

— Помоли ме да я облека в червената й униформа на Морещица — тя потисна болезнен вик. — За последната битка.

Ричард се отпусна на колене пред леглото. Полуотворените очи на Райна се извърнаха към него. Лицето й бе плувнало в пот. Долната й устна трепереше.

Стисна Ричард за ръката.

— Господарю Рал… моля те, изведи ме да видя Реджи!

— Реджи!

— Катеричките… моля те, искам да нахраня Реджи. Онзи, с липсващото парченце от мъничката опашка.

Ричард й се усмихна със сломено сърце.

— За мен би било чест.

Вдигна я в прегръдките си. Беше доста отслабнала. Почти не я усещаше в ръцете си.

Понесе я по коридорите, Райна бе обвила с немощна ръка врата му, заровила глава в рамото му.

От едната му страна вървеше Бердин, хванала Райна за ръката. От другата бе Калан. Улик и Иган ги следваха на известно разстояние отзад.

Войниците, които срещаха по пътя си, се отдръпваха встрани, заболи глави в земята, и мълчаливо отдаваха чест със свити към гърдите юмруци.

Почестите този път бяха за Райна.

Навън в двора Ричард се спря. Утрото бе обляно от светлината на изгряващото слънце. Ричард седна на една каменна пейка и вдигна Райна в скута си. Бердин приседна край главата й, Калан — от другата й страна. Улик и Иган застанаха недалеч зад тях. Ричард видя по каменните лица на двамата силни мъже да се търкулват сълзи.

— Ето — каза Ричард на Калан и посочи с брадичка, — дай ми онази кутия.

Калан се обърна и разбра какво има предвид той. Под пейката бе оставил кутия, пълна със семена. Отвори я и му я подаде.

Ричард загреба шепа и хвърли семената на земята пред тях. Сипа малко в съсухрената ръка на Райна.

Не след дълго две катерички, размахващи опашки, се затичаха през ливадата. Ричард ги бе хранил достатъчно пъти, за да се научат малките животинчета, че появата на хора означава храна. Натъпкаха бузите си със семена — колкото се може повече, — като в същото време се мъчеха да се изблъскат една друга.

Райна ги наблюдаваше с полуотворени очи.

Агиелът й се поклащаше на китката на ръката, която държеше Бердин.

Двете катерички, с натъпкани бузи, забързаха към хралупите си, за да приберат плячката.

Райна протегна ръка и положи длан на камъка. Разтвори пръсти. Дишането й бе плитко и кухо.

Бердин нежно я погали по челото.

Откъм храсталака се появи друга катеричка. Тръгна към тях, застина на място, сякаш проверявайки за опасност, после пробяга и остатъка от пътя. От малката опашница липсваше крайче.

— Реджи — едва промълви Райна.

Усмихна се, щом животинчето се покатери в ръката й. Стоеше си там, притискайки малките си крачета в пръстите й, и придърпваше семената с език. След миг спря, все още в ръката й, за да преподреди семената в устата си. Доволен, се обърна и продължи да тъпче бузите си, притискайки с крачета пръстите на Райна.

Райна успя лекичко да се засмее.

Бердин я целуна по челото.

— Обичам те, Райна — прошепна тя.

— Обичам те, Бердин.

Ричард усети как мускулите на Райна се отпускат. Тя издъхна в ръцете му, хранейки Реджи от дланта си.