Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (52)

Петдесет и първа глава

Ричард ги поведе по павираната уличка. В далечината излая куче. Свитата му се спря пред малкото дворче зад дома на семейство Андерсън. Вътре все още се въргаляха стърготини, изрезки, дървен материал и двете дървени магарета.

Ричард се заслуша, но не долови нито звук от дърводелски инструменти, нито гласове. Отвори портата и се запромъква в безпорядъка. В работилницата също беше тихо. Почука, не получи отговор. Бутна едното крило на двойната врата и извика. Пак никакъв отговор.

— Клайв! — извика за втори път. — Дарби! Ърлинг! Има ли някой вкъщи?

На гвоздеите, забити в прашните стени, все още висяха стари столове и плоскости. Във всички ъгли проблясваха паяжини.

Качиха се на втория етаж. Вместо аромата на баница с месо и варена тиква като предишния път ги лъхна зловонието на смъртта.

На един от столовете, изработени от самия него, седеше Клайв Андерсън. Мъртъв. В ръцете си бе прегърнал вкочанения труп на жена си.

Ричард остана като гръмнат. Зад него Калан простена болезнено.

Дрефан огледа спалните. Хвърли бърз поглед, върна се и поклати глава.

Ричард стоеше втрещен, без да може да откъсне поглед от мъртвите съпрузи. Опита се да си представи ужаса на Клайв — заразен, притискащ трупа на жена си, сякаш вкопчен в мъртвите си надежди и копнения.

Дрефан нежно постави длан на рамото на брат си и го дръпна назад.

— Ричард, нищо не може да се направи. По-добре да си вървим и да се погрижим да дойде каруца за труповете.

Калан зарови лице в рамото му и зарида. Ричард видя изплашените лица на Райна и Бердин. Пръстите на двете Морещици, намерили се едни други, се вплетоха, търсейки утеха и успокоение. Надин отвърна глава. Изведнъж на Ричард му дожаля за нея. Тя бе сама сред тях. За щастие Дрефан положи на рамото й приятелска ръка. Над стаята надвисна тягостна тишина.

Ричард притискаше Калан в прегръдките си, докато слизаха надолу по стълбите. Другите ги следваха. Едва когато слязоха в работилницата, успя да си поеме дъх. Вонята горе едва не го задуши.

В същия миг на прага се показа Ърлинг, дядото. Стресна се при вида на шестимата посетители в работилницата му.

— Съжалявам, Ърлинг — каза Ричард, — не искахме да нахлуваме в дома ти. Дойдохме да ви видим. Дойдохме…

Ърлинг кимна отнесено:

— Момчето ми е мъртво. Хати също. Трябваше да… трябваше да изляза. Не мога да ги изнеса сам.

— Веднага ще изпратим каруца. На съседната улица има войници. Ще ги доведа да ти помогнат.

Ърлинг кимна пак.

— Би било много мило от ваша страна.

— Останалите…? И те ли…?

Кървясалите очи на Ърлинг се вдигнаха.

— Жена ми, дъщеря ми, синът, жена му, Дарби и малката Лили — всички са мъртви. — Очите му плувнаха в сълзи. — Бет, тя се оправи. Възстанови се, добре е. Не можех да се грижа за нея. Току-що я заведох при сестрата на Хати. У тях засега са добре.

Ричард внимателно докосна Ърлинг по ръката.

— Толкова съжалявам. Добри духове, наистина толкова съжалявам.

Ърлинг кимна.

— Благодаря. — Той се покашля. — Живях твърде дълго. Човек би си казал, че би трябвало да съм аз, а не децата. Тук духовете не са прави. Изобщо не са прави.

— Знам — промълви Ричард. — Сега всички са там, където цари вечен покой. Всички ще попаднем при тях рано или късно. Отново ще са с теб.

Веднъж озовали се на улицата, след като се убедиха, че не могат да направят нищо за Ърлинг, всички се спряха, за да се посъвземат.

— Райна — обади се Ричард, — моля те, изтичай до съседната улица, където видяхме онези войници. Прати ги веднага тук. Кажи им да изнесат телата вместо Ърлинг.

— Разбира се — каза тя и се втурна. Тъмната й плитка се разлюля на гърба й.

— Не знам какво да правя — прошепна Ричард. — Какво може да направи човек за някой, току-що изгубил цялото си семейство. Всички, които е обичал. Чувствам се като глупак. Не знаех какво да му кажа.

— Ти го успокои с думите си, Ричард — каза Надин. — Само това можеше да направиш.

— Само това можех да направя — повтори той и погледът му се зарея нанякъде.

Калан го стисна за ръката. Бердин го докосна с длан. Той я пое в своята. Тримата стояха един до друг, споделяйки мъката си.

Докато чакаше Райна, Ричард закрачи напред-назад. Слънцето почти бе залязло. Докато стигнат до Двореца, да е съвсем тъмно. Най-малкото, което можеше да направи, бе да изчака, докато труповете на мъртвия син и снаха на Ърлинг бъдат изнесени от къщата.

Калан и Бердин стояха близо една до друга, облегнати на стената край дувара на Андерсенови. Дрефан, сключил ръце зад гърба си, потънал в мисли, сновеше малко по-надолу по улицата. Надин се оттегли на другата страна — сама — и също се облегна на стената.

Ричард крачеше и си мислеше за магията, открадната от Храма на ветровете по заповед на Джаганг. Не можеше да намери начин да спре клането. Щом си спомни очите на Тристан Башкар върху Калан, кръвта му кипна.

Ричард замръзна на място. Главата му се вдигна. Зад него беше Надин. Обзе го странно усещане.

Косъмчетата на тила му настръхнаха.

Обърна се рязко — чу как въздухът изсвистя в ушите му.

Светът забави ход. Звуците се провлачиха. Стори му се, че не върви, а се носи над паважа. Въздухът бе плътен като кал. Всички му се видяха неподвижни като статуи.

Времето му принадлежеше.

Продължи да се носи напред, протегна ръка. Владееше плътността на въздуха. В призрачната тишина усети песента на перата. Чу съсъка на острието.

Времето му принадлежеше.

Стреснатото примигване на Надин продължи цяла вечност.

Стисна юмрук.

Светът се втурна обратно и с трясък зае старото си място.

В юмрука си Ричард стискаше стрела.

Острието й бе на по-малко от педя разстояние от ококорените очи на Надин.

Още секунда забавяне и стрелата щеше да намери целта си. За него тази секунда бе час.

— Ричард — едва промълви Надин, — как успя да хванеш стрелата? Надявам се, разбираш, че ме побиха тръпки. Не че се оплаквам… — побърза да добави тя.

Дрефан се бе озовал до тях и го гледаше със зяпнала уста.

— Как го направи? — прошепна той.

— Аз съм магьосник, не помниш ли? — каза Ричард и се извърна, взирайки се в посоката, от която бе долетяла стрелата. Стори му се, че зърна движение.

Калан се спусна към треперещата Надин.

— Добре ли си?

Надин кимна и нададе закъснял вик на ужас, щом Калан я притегли в прегръдката си.

Очите на Ричард фиксираха движението, ръката му пречупи стрелата на две. Спусна се. Бердин полетя по петите му.

Ричард се извърна тичешком.

— Намери войници! Искам да отцепят целия район! Трябва да го хванем!

Бердин зави по една странична уличка и се спусна към войниците. Ричард летеше като вихър. Яростта бушуваше в цялото му тяло. Някой се бе опитал да убие Надин.

В този миг Надин не бе жената, изпратена от Шота да се омъжи за него, жената, създаваща му проблеми. В този миг беше просто стара приятелка от детството. Яростта на магията го обзе с пълна мощ.

Сградите прелитаха покрай него. Лаеха кучета. Минувачите отскачаха встрани с викове. Някаква жена изпищя и се хвърли към съседната схлупена барака.

Ричард прескочи ниската, широка стена, където бе фиксирал движението. Във въздуха извади меча си. Вечерта се изпълни с характерния звън на метала.

Докосна земята и се превъртя, изправи се, стиснал меча в две ръце. Намери се лице в лице с един бял козел. Нямаше никой друг. На земята, между кошарата и ниската ограда, лежеше лък.

Ричард се огледа във всички посоки. От простори висяха чаршафи и ризи. На балкона над проснатото пране стоеше жена със синя кърпа на главата.

Ричард прибра меча си и извика, свил ръце около устата си.

— Да сте виждали един мъж насам? — изкрещя й той.

Тя вдигна ръка надясно:

— Видях някой да бяга натам — отвърна.

Ричард се втурна. Уличката се стесни. Отвъд тунела от високи сгради имаше по-широка улица. Огледа се в двете посоки.

Стисна за ръката млада жена.

— Оттук трябва да е минал един човек. Накъде избяга?

Тя се опита да се отдръпне в страха си, като в същото време придържаше шапката си с другата ръка.

— Тук е пълно с хора. Не знам кого търсите.

Ричард я пусна. На известно разстояние вляво видя мъж да намества преобърната ръчна количка, пълна с плодове. За секунда се озова при него и спря задъхан.

— Как изглеждаше? Мъжът, който избяга насам — как изглеждаше?

Човекът нагласи широкополата си шапка.

— Не знам. — Посочи с ръка. — Бях се заровил в нещо ей там. Изведнъж чух как количката ми се преобръща. Видях някаква тъмна фигура да изчезва нататък.

Ричард се втурна наново. Старата част на града се разстилаше в лабиринт от улички и виещи се алеи. Можеше да следва посоката само като държи под око златистата ивица на надвисналото мрачно небе. Което не означаваше, че мъжът е избягал в определена посока. Той най-вероятно просто бягаше — опитваше се да се измъкне.

Ричард се сблъска с патрул от дванайсет войници. Преди да са успели да го поздравят, той вече им говореше:

— Оттук е минал бягащ мъж. Някой да го е видял?

— Не сме виждали някой да бяга. Как изглеждаше?

— Не знам. Нападна ни с лък и изчезна. Искам да го намерите. Разпръснете се и започнете издирване.

Преди да са успели да тръгнат, край тях се спря Райна. След нея тичаха петдесетина мъже.

— Видяхте ли накъде избяга? — попита тя задъхана.

— Не. Изпуснах го някъде тук. Искам да се разпръснете и да го намерите.

Един сержант се обади:

— Господарю Рал, човек, който иска да избяга, ще знае, че ако тича, ще бъде забелязан най-лесно. Ако има малко ум в главата си, просто ще свие зад ъгъла и ще отмине спокойно.

Сержантът махна с ръка към улицата, сякаш за да подкрепи тезата си. Навън гъмжеше от хора — всеки по своята си работа. Мнозина наблюдаваха оживлението, обхванало улицата им. Всеки от тях би могъл да е онзи, когото преследваха.

— Някой да има някаква представа как изглежда убиецът?

Ричард поклати отчаяно глава.

— Не успях да го видя. — Той отметна косата си с ръка, докато се опитваше да си поеме дъх. — Разпръснете се. Половината да се върнат там, откъдето дойдохме. Разпитайте всеки срещнат, за да разберем дали някой го е видял — дали са видели бягащ човек. Вече може да ходи, но докато пристигне в този район, е тичал.

Райна, стиснала Агиела си в ръка, зае защитна позиция зад него.

— Останалите идват с мен — каза Ричард. — Ще вземем още хора. Искам да продължим да претърсваме околността. Може да срещнем някой, да го стреснем и той да се впусне в бяг. Ако това стане, искам го. Жив.

* * *

Докато стигнат обратно в Двореца, вече бе станало среднощ. Всички войници бяха на крак и в готовност. Стояха по местата си с мечове и бойни брадви в ръце, със заредени в лъковете стрели, с вдигнати за полет копия. Из огромните дворцови площи патрулираха отряди. Пиле не би могло да прехвръкне над зорките, търсещи погледи. Докато Калан, Бердин, Райна, Дрефан и Надин съпровождаха Ричард към заседателната зала, в коридора отпред видяха Тристан Башкар, който чакаше с ръце, сключени на гърба. Щом ги чу да приближават, посланикът се закова на място и вдигна глава.

Ричард забеляза гузния му вид и спря. Придружаващите го се скупчиха зад гърба му, само Калан застана плътно от едната му страна. Тристан ги поздрави с ръка във въздуха.

— Господарю Рал, може ли да поговорим за секунда, ако обичате?

Ричард огледа мъжа от глава до пети. Отбеляза си, че онзи не отмята дрехата си, за да изложи на показ красивия нож на кръста си.

Ричард вдигна пръст.

— Един момент, моля. — Извърна се леко към останалите. — Късно е. Чака ни доста работа, така че искам да си починете. Бердин, тази нощ ще отидеш в Кулата и ще останеш с Кара на пост при Плъзгата.

Бердин сбърчи чело.

— Ще стоим и двете?

Ричард й се сопна:

— Нали точно това ти казах! Да, и двете. При възникналия проблем не искам да поемаме никакви рискове.

— В такъв случай аз ще пазя стаята на Майката Изповедник — каза Райна.

— Не — вдигна пръст Ричард. — Ти ще пазиш стаята на Надин. Тя бе целта на нападението.

— Да, Господарю Рал — заекна Райна. — Тогава ще се погрижа пред стаята на Майката Изповедник да има отряд войници.

— Ако исках войници пред стаята на Калан, щях да ти го кажа, не мислиш ли?

Лицето на Райна пламна.

— Искам войниците да си вършат работата, да обикалят входовете, градините, всичко. Всеки да е на поста си! Опасността идва отвън, не отвътре. Вътре в Двореца Калан е на сигурно място. Не искам да губя ценни бройки, които вместо да бдят навън, да си седят на задниците пред стаята на Калан вътре. Няма да го допусна, ясно ли е?

— Но, Господарю Рал…

— Не ми възразявай! Не съм в настроение.

Калан го докосна по ръката.

— Ричард — прошепна тя, — сигурен ли си, че…

— Някой се опита да убие Надин. И за малко да успее. Или не сте го разбрали? Няма да поемам допълнителни рискове. Искам да я защитавате, никакви възражения повече. Дрефан, веднага да започнеш да носиш меч! Лечителите се превръщат в мишена.

Всички забиха очи в пода и млъкнаха.

— Добре — Ричард извърна огнения си поглед към Тристан. — Слушам ви?

Тристан разпери ръце.

— Господарю Рал, просто исках да ви кажа, че съжалявам. Осъзнавам, че може да съм изглеждал коравосърдечен, но наистина се тревожех за всичките тези болни и умиращи хора. Това изопна нервите ми до крайност. Нямах намерение да влошавам отношенията ни. Надявам се, приемете моите извинения.

Ричард се вгледа в очите на Тристан.

— Да, разбира се. Приемам ги, аз също съжалявам, че си изпуснах нервите. И на мен ми идва в повече. — Ричард положи длан на рамото на Надин. — Някой се опита да убие един от лечителите ми — човек, отдаващ всичко от себе си, за да помага на другите. Хората започват да обвиняват лечителите, задето чумата се развихря все повече. Не мога да позволя да пострадат хора, които правят всичко възможно, за да помогнат.

— Да, разбира се. Много мило от ваша страна да приемете извиненията ми. Благодаря ви, Господарю Рал.

— Само не забравяйте, посланик, че времето ви изтича утре.

Тристан се поклони.

— Знам го и утре ще научите решението ми, Господарю Рал. Имате думата ми. Лека нощ.

Ричард се обърна към останалите:

— Утре ни чака доста работа. Стана късно. Както Дрефан непрестанно ми напомня, трябва да поспим. Получихте заповедите си. Някакви въпроси?

Отговориха му с безмълвно поклащане на глави.

* * *

Два часа след връщането им в Двореца и след като Ричард ги разпрати по леглата, на Калан й се стори, че усеща движение в стаята си.

Лампата в далечния ъгъл бе намалена до минимум. Облаците скриваха луната, така че през стъклените врати откъм балкона не влизаше светлина. Дебелият килим поглъщаше шума от стъпки — ако имаше такива. Единствено слабата светлина на лампата разкриваше фигурата, която й се стори, че мерна.

След миг й се привидя ново движение — по-скоро бледа сянка. Не бе забелязала никой да влиза в стаята й. Можеше да е само въображението й. Денят я бе оставил нащрек.

При следващата тиха стъпка вече нямаше съмнение в стаята й имаше човек. Някой се промъкваше към леглото й. Колкото и потайни и бавни да бяха движенията, фигурата бе прекосила разстоянието удивително бързо.

Калан не помръдна, видяла блясъка на острие на слабата светлина. Затаи дъх.

Нечия мощна ръка заби ножа в леглото й с омраза. Ръката се вдигна и спусна, и отново, и отново.

Ричард бутна балконската врата с пръст. Смазаните панти не издадоха никакъв звук. Бердин се плъзна в стаята в мига, в който Ричард й даде знак. Щом тя зае мястото си, той чукна лекичко по стъклото. Морещицата увеличи фитила на лампата.

Тристан Башкар се сепна край леглото на Калан. В ръката му проблясваше нож, целият се тресеше, задъхан от току-що извършените движения.

— Хвърли ножа, посланик — спокойно каза Ричард.

Тристан превъртя оръжието в ръката си, стискайки острието в готовност да го запрати срещу нова цел.

Агиелът на Бердин в тила му го накара да промени намеренията си. Тя плъзна червената пръчка към рамото му, за да се подпре, и навеждайки се, взе ножа от ръката му. Тристан зави от болка.

Бердин се изправи с три ножа в ръце.

— Беше прав, Ричард — обади се Дрефан изотзад.

— Не мога да повярвам — каза Надин, пристъпвайки на светлината.

— Ще трябва — обади се и генерал Кърсън, влизайки през балкона. — Както изглежда, Тристан Башкар току-що загуби дипломатическия си имунитет.

Ричард постави два пръста в устата си и свирна. Влезе Райна в стаята с цял отряд въоръжени Д’Харански войни. Двама от тях носеха запалени лампи.

Ричард провеси палци на колана си и застана до Калан внушителна черна фигура, проблясваща със златните кантове на туниката си и сребърните украшения, токи и накитници. Наблюдаваше как войниците повалят Тристан на колене.

— Беше прав, Ричард — промълви тя. — Нападнал е Надин, за да отвлече вниманието на войниците от мен. В крайна сметка аз съм била неговата мишена.

Отначало Калан си помисли, че Ричард си е изгубил ума. Представлението му бе успяло да убеди всички, включително и Тристан.

— Благодаря ти, че ми повярва — прошепна Ричард.

Когато той сподели с нея какво смята да прави, тя заподозря, че причината да обвинява посланика се крие в инцидента по-рано същия ден. Не му го каза, но си зададе въпроса дали действията на Ричард не са продиктувани от най-обикновена ревност.

Откакто му разказа за разговора си с Шота, на два пъти забеляза у него изблици на ревност — нещо, което никога преди не бе правил. Нямаше причина да ревнува, но думите на Шота бяха изпълнили душата му със съмнения.

Всеки път, щом Надин се изпречеше пред погледа й, Калан го разбираше. Всеки път, щом Надин застанеше близо до него, Калан усещаше как острите нокти на ревността се впиват болезнено в нея.

Знаеше, че Шота и духът са й казали истината. Знаеше, че няма да се омъжи за Ричард. Съзнанието й се опитваше да го приеме нормално, да я убеди, че нещата ще се оправят, че в крайна сметка ще са заедно. Но сърцето й не вярваше. Ричард щеше да се ожени за Надин. Калан щеше да се омъжи за друг.

Ричард не искаше да го повярва. Поне така твърдеше. Тя се питаше дали наистина е така.

В съзнанието й изплува образът на Клайв Андерсън, стиснал вкочанения труп на жена си. В сравнение с трагедията, сполетяла семейство Андерсън, както и много други, какво толкова страшно можеше да има в един нещастен брак? Нима не си струваше жертвата, щом тя щеше да помогне да се сложи край на ужасните сцени на смърт и зараза.

Надин се промъкна от другата страна на Ричард.

— Независимо дали е било за отклоняване на вниманието от Калан или не, за малко не загинах. Благодаря ти, Ричард. Никога не бях виждала подобно нещо — да уловиш стрелата току пред лицето ми.

Ричард я прегърна набързо с една ръка.

— Надин, вече достатъчно пъти ми благодари. Ти би сторила за мен същото.

Болезнените нокти отново се прокрадваха към Калан. Потисна чувството. Както бе казала Шота, ако го обича, трябва да му желае поне малко утеха в брака с някоя, която познава.

— Но ако ме бе убил? Искам да кажа, дори да е искал само да отклони вниманието на стражите от Калан, пак можеше да ме убие? Какво би му спечелило това?

— Знае, че притежавам дарбата, и е разчитал на това. Ако те бе убил, нещата пак можеше да се развият по плана му или пък можеше да разиграе подобна сцена с Дрефан, подхранвайки убедеността ни, че целта на убиеца са лечителите, не Калан.

— Защо просто не насочи стрелата към Калан?

Ричард извърна поглед към надупченото легло.

— Защото е искал да използва любимия си нож. Искал е да изпита удоволствие от убийството.

От думите му Калан потръпна. Тя познаваше Тристан. Ричард сигурно имаше право. Тристан вероятно е търсил удоволствие в убийството.

Войниците завързаха ръцете му зад гърба и го бутнаха да се изправи. Той все още се дърпаше, но нямаше шанс. Стаята се изпълни с войници, появиха се още лампи.

Калан се смути от присъствието на толкова много хора в спалнята й. Помисли си, че стаята на Майката Изповедник винаги е била свято място за уединение. Сигурно място.

Сега храмът й бе обруган от този мъж. От мъж, който бе имал намерение да я заколи в собственото й легло.

— Какво става тук? — изкрещя Тристан.

— О, просто искахме да видим как един човек промушва кошница, напълнена с възглавници — отвърна Ричард.

Генерал Кърсън огледа внимателно затворника, за да е сигурен, че Бердин е отнела всичките му оръжия. След като остана доволен, се обърна към Ричард.

— Какво ще заповядате да правим с него, Господарю Рал?

— Обезглавете го.

Калан го изгледа стреснато.

— Ричард, не можеш да направиш това.

— Сама видя. Той си мислеше, че убива теб.

— Но не ме уби. Намушка празното ми легло. Духовете правят разлика между намерение и деяние.

— Той се опита да убие и Надин.

— Не съм правил подобно нещо! — изкрещя Тристан. — Тази нощ не съм напускал Двореца!

Ричард го изгледа с леден поглед.

— Имаш бели косми по панталона си. Бели косми от козел. Докато си се прицелвал, си коленичил край онази ограда. Оттам са белите косми.

Калан погледна надолу и видя, че Ричард е прав.

— Ти си луд! Не е вярно!

— Ричард — каза Калан, — той не успя да убие Надин. Може да е опитал, но не успя. Не можеш да убиеш човек заради намерение.

Ричард обви с пръсти амулета на шията си — амулета, изобразяващ танца със смъртта. Никаква милост.

Генералът отвърна очи от Калан и отново погледна Ричард.

— Господарю Рал?

— Ричард — настоя Калан, — не можеш да го направиш.

Ричард стрелна с огнен поглед Тристан.

— Той е убил онези жени. Нарязал ги е на парчета с изящния си нож. Доставя ти удоволствие да убиваш, нали Тристан?

— За какво говориш? Никога не съм убивал никого! Освен по време на война.

— Не — каза Ричард, — и изобщо не се опита да убиеш Калан, нито пък Надин, а на коленете ти няма бели косми от козел.

Паникьосаните очи на Тристан се извърнаха към Калан.

— Майко Изповедник, не съм ви убивал, нито пък нея. Сама го казахте, духовете правят разлика между намерение и деяние. Не съм убивал никого. Не можете да му позволите да го направи!

Калан си спомни слуховете за Тристан, че по време на битка вадел ножа, а не меча си. Че извличал садистично удоволствие от факта, че убива.

Онези жени бяха убити със садистично удоволствие.

— Какво ми каза, Тристан? Че често ти се налага да прибягваш до пари, за да се насладиш на женските прелести? И че ако нарушиш правилата ни, ще очакваш да получиш наказание, каквото ние ти изберем?

— Искам процес! Никого не съм убивал! Намерението не е равно на деянието!

— И какво беше намерението ти, Тристан? — попита Ричард. — Защо искаше да убиеш Калан?

— Не е по мое желание. Не е за удоволствие, както си мислите. А за да спася живота на много хора.

Ричард повдигна вежда.

— Убиваш, за да спасиш живот?

— И ти си убивал. Не заради удоволствието от убиването, а за да спасиш живота на невинни хора. Само това е вината ми — че се опитвах да спася невинни животи. Императорският орден изпрати представители в кралския Дворец в Сандилар. Казаха, че ако не се присъединим към тях, ще умрем. Джавас Кедар, гадателят ни, ми заръча да чакам знак от звездите. Щом се появиха червените луни, а после и чумата разбрах какво трябва да направя. Щях да убия Майката Изповедник, за да се опитам да спечеля благоразположението на Ордена, за да не изпратят чума и по нашите земи. Само се опитвах да спася народа си.

Ричард извърна очи към Калан.

— На какво разстояние от тук е Сандилар?

— Месец за отиване и връщане. Може би малко по-малко.

Ричард погледна генерала.

— Съберете офицери и войска, за да поемете командването над армията и столицата на Джара. Да отнесат главата на Тристан на кралското семейство и да им кажат, че е бил екзекутиран за опит за убийство на Майката Изповедник. Офицерите да предложат на Джара да капитулира пред Д’Хара при мирните условия, които вече им бяха предложени. Казваш, месец отиване и връщане. Лично Кралят трябва да ни донесе документите за капитулация. Ще го очаквам, заедно с охрана от Д’Харански войници, точно след един месец, считано от утре. Предайте на Краля, че ако не капитулират и хората ни не се приберат живи и здрави, лично ще отида в Сандилар начело на армията си и ще обезглавя всеки член на кралското семейство. След това ще завземем Джара и ще окупираме столицата. Окупацията няма да бъда с приятелски намерения.

Генерал Кърсън удари юмрук в ризницата си.

— Ще бъде изпълнено, Господарю Рал.

— Ричард — прошепна Калан, — ами ако той казва истината? Ако наистина не е убил онези жени? Мога да го докосна с Изповедническата си сила и ще разберем със сигурност.

— Не! Няма да ти позволя да го докоснеш и да чуеш ужасите, които е извършил. Той е чудовище. Не искам да го докосваш!

— Ами ако казва истината? Ако не ги е убил?

Ричард стисна амулета си в юмрук.

— Няма да го осъдя на смърт за убийството на онези жени. Той се опита да убие теб. Видях го. Аз съм на мнение, че в случая намерението се припокрива с деянието. Ще си плати за намерението — също както би платил и за деянието.

Ричард изгледа войниците със студен, мрачен поглед.

— Само за миналата нощ в града измряха триста души. Този човек тук бе готов да се присъедини към убийците, причинили чумата. Искам утре рано сутринта отрядът да поеме към Джара, заедно с набитата му на кол глава. Чухте заповедите ми. Изведете го оттук!