Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (43)

Четиридесет и втора глава

Калан проследи с поглед как вещицата се отдалечава в мрачната гора. Растения, увити около криви клони, се протягаха да докоснат господарката си, пипала и корени се вдигаха да погалят крака й. Тя потъна в пелената от мъгла. Невидими същества се провикваха, подсвиркваха и прощракваха в посоката, където изчезна тя.

Калан се извърна към покрития с мъх камък, който й бе показала Шота, и точно зад него видя кладенеца на Плъзгата. Изпод заоблената каменна стена се надигна сребърното лице, загледано в приближаването й. Калан почти си бе пожелала Плъзгата да не се върне, сякаш ако тя не я отведе обратно в Ейдиндрил, никое от нещата, които бе научила, нямаше да се сбъдне.

Как ще погледне Ричард в очите, без да крещи от болка? Как изобщо ще продължи да живее? Как ще намери сили?

— Искаш ли да пътуваме? — попита Плъзгата.

— Не, но се налага.

Плъзгата се намръщи, озадачена.

— Когато поискаш да пътуваме, ще съм готова.

Калан се отпусна на земята, облегна гръб на кладенеца на Плъзгата и подви крака под себе си. Нима ще се предаде толкова лесно? Нима ще се подчини безропотно на съдбата? Няма друг избор.

Мисли за решението, не за проблема.

Нещата някак си не изглеждаха толкова безнадеждни, колкото преди малко в дома на Шота. Не може да няма начин да се справи с това. Ричард не би се отказал толкова лесно. Не, тя ще се бори за него. Те се обичат, а това е по-важно от всичко останало.

Съзнанието й сякаш бе обвито от мъгла. Опита се да се съсредоточи с повече хъс. Не може да се предаде просто ей така. Трябва да помисли над проблема с предишната си решителност.

Знаеше, че вещиците омагьосват хората. Не непременно от лоши чувства. Просто са си такива. Също както човек не може да промени факта, че е висок или нисък, или пък цвета на косата си. Вещиците омагьосват хората, защото така действа магията им.

В известна степен Шота бе омагьосала и Ричард. Първия път го бе спасила само магията на Меча на истината.

Мечът на истината.

Ричард е Търсачът. Така постъпва един Търсач — решава проблеми. Тя обича Търсач. Той не би се отказал толкова лесно.

Калан откъсна едно листо и започна да го дроби на малки парченца, опитвайки се да преосмисли всичко, казано й от Шота. Каква част от думите и ще се осмели да приеме за чиста монета. Всичко й приличаше на сън, от който започва да се събужда постепенно. Нещата едва ли са чак толкова отчайващи, колкото й се бе сторило.

Баща й я бе учил никога да не се отказва, да се бори до край, с последния си дъх, ако е нужно. Ричард също не би се отказал толкова лесно. Не всичко е загубено. Бъдещето все още е само бъдеще и независимо какво й каза Шота, не всичко е решено.

Нещо горе на ръката я убиваше. Замислена, се опита да го намести, после продължи да дроби парченцата от листото. Сигурно има начин да се намери решение.

Когато за втори път посегна към ръката си, пръстите й напипаха костения нож. Беше топъл.

Калан го извади и го задържа в скута си. Наистина беше топъл. Стори й се, че пулсира, усети вибрациите му. Нагря се толкова, че едва издържаше да го пипа.

С широко отворени очи забеляза как черните пера започват да се изправят. Танцуваха и се полюшваха, и се извиваха на вятъра. Но косата й беше в абсолютен покой. Въздухът бе напълно неподвижен. Вятър нямаше.

Калан изведнъж скочи на крака.

— Плъзга!

Сребърното лице на съществото беше точно до нея. Калан отстъпи крачка назад.

— Плъзга, трябва да пътувам.

— Ела, ще пътуваме. Къде искаш да отидеш?

— При Калните. Трябва да отида при Калните.

Течното лице се изкриви в размисъл.

— Не знам къде се намира това място.

— Не е място. Калните са народ. Хора — Калан се удари в гърдите, — хора са, като мен.

— Познавам различни народи. Но не и тези Кални.

Калан отметна коса назад, опитвайки се да мисли.

— Живеят в Дивото.

— Знам различни места в Дивото. Къде искаш да пътуваш? Кажи и ще пътуваме. Ще ти достави удоволствие.

— Ами мястото е равно. Тревисто. Равни, тревисти поля. Без планини като тук — Калан описа кръг с ръка, но осъзна, че Плъзгата вижда само дървета.

— Знам няколко такива места.

— Кои са те? Изброй ми ги, може да ги знам.

— Мога да пътувам до едно място, което гледа към река Калисидрин…

— На запад от Калисидрин. Калните живеят по-далеч на запад.

— Мога да пътувам до долината Тонделен, до Харджа, до полетата Кий, до Сийлан, до просеката Херкон, до Андерин, до Пиктон, до съкровището на Джакопо…

— Какво? Какво беше последното? — Повечето от останалите места, които спомена Плъзгата, й бяха известни, но не бяха близо до селището на Калните.

— Съкровището на Джакопо. Искаш ли да те заведа там?

Калан протегна топлия костен нож — ножа на дядото. Чандален й бе разказал как Джакопо обявили война на Калните и духовете на предците им научили дядото на Чандален как да защити народа си срещу Джакопо. Според разказа на Чандален някога неговият народ търгувал с Джакопо — преди тази война. Джакопо сигурно са живели близо до Калните.

— Повтори го пак, как беше? — запита Калан.

— Съкровището на Джакопо.

При ехтящите думи черните пера се разклатиха и заизвиваха. Калан пъхна костения нож обратно в превръзката на ръката си. Скочи на каменната стена.

— Там искам да отида — при съкровището на Джакопо. Искам да пътувам до съкровището на Джакопо. Ще ме отведеш ли, Плъзга?

Една сребърна ръка я пое от стената.

— Ела. Ще пътуваме до съкровището на Джакопо. Ще ти достави удоволствие.

Калан си пое бърз дъх, преди да потъне в живачната маса. Изпусна го и вдъхна Плъзгата, но този път, обзета от тревожни мисли, че може да загуби Ричард, че той може да се ожени за Надин, не изпита опиянение.

* * *

Зед крякаше като луд. Виждаше Ан надолу с главата. Изплези й се и изду устни, издавайки протяжен, дрезгав звук.

— Няма нужда да се напъваш — изръмжа ядосано тя. — Това май ти е нормалното състояние.

Зед размърда крака, сякаш се опитваше да върви на обратно из въздуха. Кръвта изпълни главата му.

— Искаш да умреш с достойнството си ли? — попита я той. — Или предпочиташ да живееш?

— Няма да си играя на малоумна.

— Точно това е думата! Играя! Недей просто да седиш в калта. Разиграй ситуацията!

Тя се наведе напред, приближавайки лице до неговото:

— Зед, не е възможно да си мислиш, че подобно нещо ще подейства.

— Нали сама го каза. Шляеш се с един безумец. Ти сама ми го предложи.

— Не съм ти предлагала подобно нещо!

— Е, може и да не си директно, но ме вдъхнови. Ще бъда щастлив да оставя нещата изцяло в твои ръце, когато разкажем историята на хората.

— Да разкажем на хората! Първо, няма да стане. И, второ, напълно съм наясно, че с най-голямо удоволствие сам ще им я разкажеш. И това е още една причина да не се включа.

Зед зави като койот. Изпъна краката и гърба си и се строполи като повалено дърво. По лицето й пръсна кал. Бясна, Ан избърса една пръска от носа си.

Край високата дъсчена ограда мрачните стражи на Нангтонг наблюдаваха двамата затворници, двете жертви. Зед и Ан бяха седнали в калта с гръб един към друг и бяха отвързали въжетата, стягащи китките им. Стражите, въоръжени с копия и лъкове, не се впечатлиха особено. Затворниците нямаше къде да избягат. Зед знаеше, че са прави.

На зазоряване край кочината започнаха да се тълпят щастливи хора. С напредването на утринта тълпата се увеличи, хората се спираха да побъбрят със стражите и да хвърлят по някой поглед на чудесните обредни жертви. Настроението на всички бе очевидно добро, тъй като бяха намерили обекти за жертвоприношение към духовете. Животът им щеше да е спасен, след като задоволят ядосаните си духове.

Стражите и хората от селото на Нангтонг, наблюдаващи от другата страна на оградата, постепенно започнаха да помръкват. Помръдваха нервно, покрили лица с платовете, проверявайки дали са закрили плътно телата си. Стражите намазаха още пепел по лицата и телата си. Човек трябваше да внимава, ако не иска да бъде разпознат от духовете.

Зед пъхна глава между коленете си и направи кълбо напред в лепкавата кал. Захили се маниакално, въртейки се около свитата фигура на Ан, отпусната на студената земя.

— Би ли престанал!

Той се просна в калта пред нея. Прокара напред-назад вдървените си ръце и крака.

— Ан — тихо промълви след малко, — имаме важна работа. Струва ми се, че ще постигнем повече, ако успеем да си изпълним задълженията тук, на този свят, а не в отвъдното, след смъртта ни.

— Знам, че не бихме могли да помогнем, ако сме мъртви.

— Значи, звучи ти приемливо и логично, че се налага да намерим начин да се измъкнем, нали?

— Разбира се, че трябва — избоботи тя. — Но не мисля…

Зед се хвърли в скута й. Тя примигна от отвращение. Сбърчи нос, щом той обгърна шията й с калните си ръце.

— Ан, ако не направим нищо, сме мъртви. Ако се опитаме да се бием с тези хора, сме мъртви. Без помощта на магията си не можем да им избягаме. Единствената ни възможност е да ги убедим да ни пуснат. Не говорим езика им, а дори и да го знаехме, се съмнявам, че бихме могли да ги убедим.

— Да, но…

— Имаме един-едничък шанс, поне според мен. Трябва да ги убедим, че сме напълно изперкали. Това жертвоприношение е свят ритуал, посветен на предците им. Погледни стражите зад гърба ми. Да ти изглеждат доволни?

— Хм, не.

— Ако повярват, че сме луди, ще трябва двойно да се замислят дали да ни предложат в жертва на предците си. Няма ли да се обидят духовете, да им бъдат принесени в жертва двама безумци? Няма ли да го приемат като неуважение? Трябва да ги накараме да изпитат страх, че ще обидят духовете на предците си, принасяйки им в жертва двама кукувци.

— Но това е… лудост.

— Погледни на нещата от такава гледна точка. Жертвоприношението е нещо като брак по сметка между два народа. Невестата е жертвоприношението на единия народ към другия, в плътта на новия съпруг, всичко това с надеждата за мирно и плодородно бъдеще. Новият народ на невестата гледа на нея с уважение. Истинският й народ пък гледа на мъжа й и на неговия народ с уважение. Това е ритуал, символизиращ единство, приемственост и надежда за бъдещето. Ние сме като невестата, предложена на духовете. Как би се възприело, ако Нангтонг предложат нефелна, побъркана невеста? Ако ти беше дух, нямаше ли да се обидиш?

— Ако ти влизаше в сделката, със сигурност.

Зед зави към небето. Ан примигна и се дръпна от него.

— Това е единственият ни шанс, Ан. — Той се надвеси над ухото й и прошепна в него: — Давам ти клетва като Пръв магьосник, че няма да казвам на никого как си се държала.

Той се дръпна и й се ухили широко.

— Освен това е забавно. Спомняш ли си какво е да си играеш навън като малка? Да правиш всичко, което ти хрумва. Забавлявай се. Стани дете.

Ан се замисли над думите му със сериозно изражение.

— И няма да кажеш на никого?

— Имаш думата ми. Можеш да правиш каквото си поискаш и никой освен мен няма никога да узнае — и Нангтонг, разбира се.

— Поредната отчаяна постъпка, а, Зед?

— Времето за отчаяни постъпки дойде. Да поиграем.

Ан се усмихна дяволито. Удари го в гърдите и го повали в калта. С див пристъп на смях скочи отгоре му.

Започнаха да се борят като деца, търкаляйки се в калта. След десетина кълба Ан заприлича на същинско кално чудовище с ръце, крака и две очи. Калната маска се разцепи, разкривайки две розови устни, щом тя вдигна глава и започна да вие със Зед към небето.

Правеха топки от кал и замеряха свинете. Гонеха ги. Стоварваха се върху здравите, обли туловища на квичащите същества и ги яздеха, докато паднат в калта. Зед се съмняваше, че през целия си деветвековен живот Ан е била по-мръсна.

Той осъзна, докато играеха на куц крак, повече падайки, отколкото подскачайки, че смехът й се е променил.

Тя се забавляваше.

Пльосваха се в локвите. Гонеха свинете. Търчаха около оградата, прокарвайки пръчки по дъските.

Накрая им хрумна да правят физиономии на стражите. Изрисуваха си взаимно лицата с какви ли не странни маски. Нададоха всички безумни, нечовешки викове, за които можаха да се сетят. Скачаха и се заливаха от смях, сочейки с пръсти достолепните стражи.

Смееха се толкова неудържимо, че не можеха да стоят на краката си и се свлякоха в калта, подкрепяйки се взаимно като двама другари пияници.

Тълпата растеше. Между зяпачите тръгна притеснен шепот.

Ан заби пръсти в ушите си и ги завъртя, правейки им физиономии. Зед застана на глава и изпя няколко мръсни песни, за които се сети. Ан се хилеше истерично, когато той произнасяше грешно ключови думи.

Зед също избухна в смях и след миг се стовари в калта, Ан падна отгоре му. Седна му на корема, приковала го за земята, и започна да го гъделичка под мишниците. Той от своя страна се задъхваше от смях, гъделичкайки я между ребрата. Двамата никога не се бяха забавлявали толкова истински. Свинете се бяха скупчили в единия ъгъл и ги гледаха.

Изведнъж, докато двамата се опитваха яростно да открият най-гъделивите си места, върху главите им се изсипаха кофи с вода. Вдигнаха очи. Получиха нови кофи с вода.

Веднага щом калта бе измита от тях, двамата се накиснаха отново в нея. Покрити с пепел стражи ги извлякоха за ръцете и ги държаха на мушка, докато бъдат измити отново. Зед надзърна към Ан. Тя му отвърна с поглед. Беше невероятно смешна, надничаща между струйките мръсотия, стичаща се по лицето й. Той се изкикоти и й направи гримаса. Ан също се изкикоти и му отвърна с друга. Мъжете закрещяха.

Зед запухтя, опитвайки се да овладее пристъпите на смях. Стражите ги блъснаха напред, подпирайки копия в гърбовете им. Това му заприлича на гъделичкането и двамата отново избухнаха в смях. Сякаш смехът им, веднъж освободен, заживя собствен живот. След като така или иначе ще бъдат принесени в жертва, какво значение има? Може пък да се окаже, че се смеят за последен път.

Тълпата от забулени фигури се разцепи на две, щом пленниците бяха изведени от кошарата.

Без да спира да се кикоти, Зед вдигна високо ръка и я размаха.

— Помахай на хората, Ани.

Вместо това тя изкриви лице. На Зед му хареса идеята и последва примера й. Хората отскочиха назад, сякаш видели нещо ужасяващо. Някои от жените започнаха да плачат или да ридаят с глас. Зед и Ан сякаш това и чакаха, избухнаха в смях и започнаха да ги сочат с пръсти, жените избягаха надалеч от тълпата, търсейки спасение от безумците.

Скоро стражите ги изведоха далеч от палатките и хората. Още малко и двете мръсни, вонящи, щастливи жертви бяха горе на възвишенията. Зад тях вървяха трийсет и пет четирийсет ловци на духове, всичките с готови копия в ръце. Зед забеляза, че някои са взели пакети с провизии.

Пръв магьосник Зедикус З’ул Зорандер и Прелат Аналина Алдурен летяха пред копията, заливайки се от смях, разговаряйки оживено за това колко глави лук може да изяде всеки от тях, без да се разплаче.

Зед нямаше представа накъде ги водят, но където и да беше, утринта бе чудесна за ходене там.

* * *

— Вижда ми се забавно, Господарю Рал — каза лейтенант Крофърд.

Ричард плъзна поглед по каменния басейн.

— И какво му е забавното?

Лейтенантът се наведе да огледа отново скалата.

— Всъщност по-скоро е странно. Израсъл съм в скалисти планини, така че съм гледал подобни гледки през целия си живот. Но това място ми се вижда странно. — Той се извърна и посочи: — Виждате ли онази планина там? Там свличането е ясно.

Ричард вдигна ръка да прикрие очите си от следобедното слънце. Планината, която сочеше лейтенантът, беше нащърбена и покрита с дървета, освен в най-високите части. На стръмния склон откъм тях явно е имало откъсване — там, където се бе отделила част от масива, се виждаше огромно голо петно. Долу, под оголеното парче, лежеше каменният басейн.

— Какво тя?

— Ами погледнете долу. Тези камъни са се отцепили от фасадата — посочи към каменния басейн, където стояха те. — Тук не е същото.

Приближи се друг войник и поздрави отривисто с юмрук в сърцето. Хвърли внимателен поглед към Улик и Иган, застанали със скръстени ръце, и зачака мълчаливо.

— Нищо, Господарю Рал — каза той, щом Ричард го погледна. — Няма дори късче, обработено от човешка ръка.

— Продължавайте да търсите. Огледайте и най-далечните места. Търсете големи камъни, под които може да се пропълзи, и огледайте отдолу.

Войникът поздрави и забърза да изпълни задачата. Денят преваляше. Ричард им бе казал, че не иска да остава следващия ден. Щеше да се прибира в Ейдиндрил. Тази нощ Калан може би щеше да се върне, или може би на другия ден. Искаше да е там.

Ако се върне. Ако е още жива.

Дори само при мисълта за това плувна в пот. Коленете му се подкосиха.

Отпрати черните помисли. Ще се върне. Няма друг начин. Ще се върне. Накара се да спре да мисли за Калан и да се съсредоточи върху настоящия проблем.

— И какво мислите, лейтенант?

Лейтенант Крофърд хвърли една отломка, проследи с очи как отскача първо от един, после от втори камък. Острият звук отекна от скалата зад тях.

— Възможно е периферията на тази планина да се е отцепила много по-рано. После, с течение на времето, е започнала да пониква растителност, да умира, образувайки почва за повече растителност, и така нататък. Възможно е да е зарит долу.

Ричард знаеше за какво говори лейтенант Крофърд. Знаеше, че с течение на времето върху каменните отломки, откъснали се от скала, може да поникне гора. Ако човек копае в гората, появила се в основата на скалиста планина, може да попадне на отломки от същата планина.

— В този случай не мисля, че е станало така.

Лейтенантът го погледна.

— Мога ли да попитам защо, Господарю Рал?

Ричард се загледа към отсрещната планина.

— Ами погледнете онази скала. Фасадата й е груба и неравна, но онази част, излязла на показ след срутването на фасадата, е гладка, така че в по-голямата си част няма толкова много остри ръбове. Времето я е успокоило. На места обаче е нащърбена. Водата попада в цепнатините, замръзва и с времето пропуква скалата. Някои от тези назъбени места се виждат. Но като цяло планината има мек силует. Според мен се е случило много преди свличането тук, където сме ние, и въпреки това повечето камъни са си там долу, на дъното на бездната. А тук, при нас, има чувствително по-малко камъни.

Иган разтвори ръце и отметна русата си коса.

— Възможно ли е да е от изложението. Тази скала гледа на юг, слънцето огрява повече и растителността се развива по-бързо, докато другата гледа на север, така че през по-голямата част от времето е в сянка. Гората би се развивала по-трудно там, така че затова има повече камънак.

Звучеше логично.

— Има и още нещо — Ричард килна глава назад и погледна нагоре, към стотиците метри отвесна скала, извисяваща се над него. — Половината от тази планина е изчезнала. Това тук е просто дребно свличане в сравнение с другото. Погледнете тази планина и се опитайте да си представите как ли е изглеждала преди това да се случи. Прорязана е от самия връх до основата като цепеница, разсечена на две. Всички останали планини в околността са малко или повече конусовидни. Тази тук е полуконус. Дори да греша, и половината планина да не е изчезнала, и просто да си е изглеждала винаги така, долу трябваше да има огромно количество камъни. Искам да кажа, дори формата й да си е била такава и да се е откъснала скална маса с дебелина едва пет-десет метра, дори само от огромната височина щеше да се получи огромен каменен насип долу. Камъните тук са остри, така че е възможно да са се отцепили вследствие въздействието на замръзнала вода, и понеже не виждам загладени места, вероятно се е случило по-скоро. И въпреки това тази маса камъни, която би трябвало да се натрупала тук, просто я няма. Дори да е била покрита с течение на времето, ми се струва, че точно тук, където стоим сега, би трябвало да се е образувала огромна могила.

Лейтенантът се огледа.

— Имате право. Тук сме почти на нивото на дъното. Ако цялата тази скала се е откъснала, под гората тук могила няма.

Ричард гледаше войниците, претърсващи камъните и гората за какъвто и да е знак от Храма на ветровете. Никой не намираше нищо.

— Не виждам причина да вярвам, че планината се е стоварила тук.

Улик и Иган отново скръстиха ръце — що се отнася до тях, работата беше ясна.

Лейтенант Крофърд се покашля.

— Господарю Рал, ако половината от връх Кимермост, който някога е бил тук, не е паднал в тази долина, тогава къде е?

Ричард изгледа продължително мъжа.

— Това искам да знам и аз. Ако не е тук, то значи трябва да е някъде другаде.

Русокосият лейтенант пристъпи от крак на крак.

— Ами, не може просто да е станал и да си е тръгнал, Господарю Рал.

Ричард отмести ножницата си встрани и тръгна по камъните. Разбра, че е уплашил мъжа. Явно бе намекнал нещо, което намирисва на магия.

— Може да е, както казвате вие, лейтенант. Сигурно се е срутил и отгоре му е поникнала растителност. Може просеката между отделните планини да е била по-дълбока по онова време и срутилата се част просто да е запълнила дупката, вместо да е направила могила.

Тази идея се понрави на лейтенанта. Осигури му хипотеза, здраво свързана с реалността.

Ричард не го вярваше. Скалата му се струваше странна. Беше твърде гладка, сякаш разсечена с огромен меч. Да, вярно, имаше назъбени места, но това обясняваше парчетата камъни на земята. Изглеждаше му сякаш планината е отрязана и отнесена, а с течение на времето водата и ледът са започнали да дълбаят по новопоявилата се гладка фасада, отчупвайки парчета, назъбвайки я. Но не можеше и да се сравнява с нащърбения релеф на околните скали.

— Сигурно така е станало, Господарю Рал — повтори лейтенантът. — Ако е истина, това означава, че Храмът, който търсите, е останал заровен дълбоко под земята, по която стъпваме в момента.

Следван неотлъчно от двамата си гардове, Ричард се насочи към конете.

— Искам да отида да погледна от върха. Ще разгледам руините там.

Водачът им, мъж на средна възраст на име Анди Милет, ги чакаше при конете. Беше облечен с прости вълнени дрехи в зелено и кафяво, много подобни на онези, които някога носеше Ричард. Опърпаната му кафеникава коса висеше покрай ушите. Анди бе изключително горд, че Господарят Рал го е помолил да ги заведе до връх Кимермост. На Ричард му беше малко неловко, че човекът изпитва тази фалшива гордост — Анди беше първият човек, който каза на Ричард къде се намира мястото.

— Анди, искам да се кача до руините на върха.

Онзи подаде на Ричард поводите на големия кон.

— Разбира се, Господарю Рал. Не е много път. Но ще се радвам да ви заведа.

Въпреки внушителните си размери двамата му гардове скочиха с лекота на седлата, конете им едва удържаха внезапната тежест. Ричард се завъртя на седлото и намести левия си ботуш в стремето.

— Ще стигнем ли преди мръкнало? Снегът, навят от бурята, би трябвало да се е стопил. Пътеката сигурно е вече чиста.

Анди хвърли поглед към слънцето, което всеки миг щеше да докосне планината.

— Както яздите, Господарю Рал, ще сме там много преди мръкнало. Обикновено когато водя важни особи, те ме забавят, ама сега май аз ви забавям.

Ричард се усмихна. При него някога беше същото. Колкото по-високопоставен бе човекът, когото водеше, толкова по-бавно се движеха.

Докато стигнаха до руините, небето се покри със златисти и червеникави ивици. Околните планини потънаха в дълбока сянка. Руините сякаш искряха на златистата светлина.

Имаше няколко някога елегантни, сега порутени сгради, които изглеждаха като да са били част от по-голяма постройка — точно както бе предположила Калан. Тук-там по голия планински връх все още стърчаха части от стени, необрасли с растителност, както би станало по-надолу, но затова пък ръждиви от лишеи.

Ричард скочи от седлото и подаде повода на лейтенант Крофърд. Сградата вляво от един широк път бе огромна по стандартите, с които Ричард бе отрасъл, но в сравнение със замъците и дворците, които имаше пред очите си напоследък, беше най-обикновена.

Прагът зееше празен. Имаше остатъци от някогашна врата, все още частично покрита със златно листо. От вътрешната страна стъпките отекваха в стените. Сградата беше останала без покрив. В една от стаите имаше каменна пейка. В друга се виждаше фонтан, пълен със снежна вода.

Виещ се коридор, чийто ламаринен покрив си бе отчасти на мястото, изведе Ричард покрай ред стаи. Коридорът се раздели, поемайки, както реши Ричард, към двете противоположни страни на сградата. Тръгна по лявото разклонение към стаята в дъното.

Както всички стаи от тази страна, тя гледаше към скалата. На местата на прозорците, някога предпазващи от вятър и дъжд, зееха празни четвъртити отвори. Отвъд се виждаше скалата, а зад нея синкавите силуети на далечните планини.

Сигурно тук са били приемани посетителите и молителите, дошли в Храма на ветровете. Тук са чакали да бъдат приети. Докато им дойде редът, пред очите им се е откривала внушителната гледка на Храма на ветровете. В случай на отказ са си тръгвали ако не с друго, поне с това. Почти виждаше онова, което чакащите в тази стая са виждали някога.

От дарбата е, знаеше, също както духовете на онези, които са притежавали Меча на истината преди него, го направляваха в използването на магията.

Докато стоеше така загледан, почти си го представяше, точно зад ръба, място на величие и могъщество. Тук магьосниците са криели неща, изпълнени с опасна и страшна магия. Магьосниците от миналото, някои от които предци на Ричард, вероятно са стояли на същото това място, вгледани в Храма на ветровете.

Ричард се разходи отвън в падащия мрак, покрай неподвижните колони, надничащи към някога прелестни градини, докосна рушащите се стени. Макар всичко вече да се разпадаше, не му бе трудно да си представи внушителната гледка, разгръщаща се някога тук.

Стоеше в средата на широк път, виещ се между разпадащите се руини, златотканото му наметало плющеше на вятъра. Опитваше се да си представи точно как е изглеждало мястото, да го почувства. Пътят повече, отколкото сградите, му внушаваше призрачното усещане за някогашния Храм. Именно този път някога е водел право в Храма на ветровете.

Тръгна по него, представяйки си, че върви натам — към ветровете, които му казаха, че го преследват. Мина край останки от стена, между кухи каменни постройки, живота, кипял някога тук.

Но къде бе отишло всичко това? Как да разбере? Къде другаде да търси?

Храмът е бил тук. И дори сега Ричард почти го виждаше, усещаше, чувстваше, дарбата му го тласкаше напред, към дома.

Изведнъж нещо го спря.

Улик от едната му страна, Иган от другата го бяха сграбчили под мишниците и го бяха дръпнали назад. Погледна надолу и видя, че още една крачка, и щеше да се окаже в празното пространство. Лешоядите кръжаха в небето на няма и десет метра пред него.

Почувства се така, сякаш седи на ръба на света. Гледката беше зашеметяваща. Косъмчетата на тила му настръхнаха.

Под краката му би трябвало да има още земя. Знаеше го. Но нямаше.

Храмът на ветровете беше изчезнал.