Дейвид Атънбъро
Животът на Земята (8)

7. Непропускливата кожа

Ако все още на Земята има място, където влечугите да са пълновластни господари, това са Галапагоските острови — усамотени сред водната пустиня на Тихия океан, на 600 мили от южноамериканския бряг. Влечугите са се заселили тук много преди идването на човека и другите бозайници, което е станало преди около 400 години. Те трябва да са се озовали на островите като неволни пътници върху саловете от растителност, които плуват по южноамериканските реки и попадат надалеч в морето, носени от теченията. Оттогава хората са заселили на Галапагоския архипелаг много видове бозайници, но дори и днес на някои от малките, отдалечени островчета скалите гъмжат от гущери, а сред кактусите тежко пристъпят гигантстки костенурки. Стъпил тук, човек има чувството, че е попаднал в един свят отпреди двеста милиона години, когато подобни същества са представлявали върха на еволюцията.

Пръснати от двете страни на Екватора, Галапагоските острови са напичани от жаркото слънце. Те имат вулканичен произход, Най-големите достигат на височина до 3000 метра и като привличат облаците, си осигуряват валежи. Склоновете им с обрасли с рядка растителност — кактуси и прашни пълзящи храсти. Но по-малките островчета са безводни. Около угасналите им кратери лавата е застинала на вълнички и спукани мехури, образували се още по времето, когато тя се е процеждала навън през пукнатините, гъста като петмез. По време на редките и оскъдни валежи водата се стича по скалите и изчезва почти мигновено. Няма нито дървета, нито храсти, които да хвърлят сянка, само стърчащи самотни кактуси, настръхнали от бодли. Черната лава е така нажежена от слънцето, че при допир изгаря ръката. Тук някое земноводно би се изпекло и би загинало за броени минути. Но игуаните се чувствуват отлично. Те оцеляват благодарение на това, че за разлика от земноводните, кожата им не пропуска влагата.

На островите има два вида игуани — сухоземни, които живеят в храсталаците, и морски, които се тълпят върху голите скали над водата. За тях припичането под парещите слънчеви лъчи е не изпитание, а жизнена необходимост. Физиологичните процеси в организма на животното, както всички химични реакции, зависят от температурата. В известни граници колкото е по-висока температурата, толкова по-бързо протичат те и толкова повече енергия се отделя. Нито земноводните, нито пък влечугите произвеждат необходимата им енергия в собственото си тяло, а я извличат направо от заобикалящата ги среда. Земноводните не могат да се излагат за по-дълго време непосредствено на слънчевите лъчи поради пропускливостта на своята кожа; затова телесната им температура, а заедно с нея и активността им, по необходимост е сравнително ниска. Но влечугите нямат такива проблеми.

Морските игуани спазват дневен режим, който им помага да поддържат най-благоприятна за тях телесна температура. На разсъмване те се събират на върха на хребетите от лава или се разполагат откъм източната страна на големите камъни, с тела, обърнати към изгряващото слънце, за да погълнат колкото може повече топлина. За около час достигат оптималната си телесна температура, след това се обръщат с глава към слънцето. Сега телата им са почти в сянка и лъчите огряват само гърдите им. Но слънцето се издига все по-нависоко и с това опасността от прегряване нараства. Наистина кожата на влечугите притежава едно незаменимо свойство — относителна непропускливост, но в нея няма потни жлези, затова игуаните не могат да охлаждат телата си чрез изпарение на потта. Дори и да можеха, това едва ли би било разумна стратегия в една среда, където водата е така оскъдна. Но все пак те трябва някак си да избегнат опасността да се сварят в кожите си.

Наистина трудна задача. Игуаните напрягат крака и държат корема си по-далеч от нажежената черна скала, за да поглъщат колкото може по-малко : топлина от нея, а също и за да може ветрецът — ако има такъв — да охлажда тялото им и отдолу, и отгоре. Те плътно се скупчват във всяко сенчесто местенце — във вдлъбнатините под камъните или най-добре — в дълбоките тесни процепи, охлаждани от обливащите ги вълни. Самото море е твърде студено за игуаните, защото Хумболтовото течение, на чийто път лежат островите, идва право от Антарктика. Морските игуани все пак са принудени по веднъж дневно да влизат във водата, за да се нахранят. Подобно на много свои роднини ртЮжноамериканския континент те са вегетарианци. Върху застиналата лава не виреят никакви годни за ядене растения, но в морето, точно под приливната линия, има обилна паша от зелени водорасли. Затова всеки ден към пладне, когато кръвта им се нагрява до краен предел и те са на границата на слънчевия удар, игуаните се престрашават да се потопят във водата. Те се хвърлят в прибоя и плуват енергично, удряйки с опашка като гигантски тритони. Някои висят по скалите над самата вода и гризат водораслите, извили глава на една страна. Други влизат по-навътре в морето и се гмуркат, за да търсят паша по дъното. Сега им е нужно точно обратното — не да отделят топлина, а да я запазят колкото е възможно по-дълго време. За тази цел игуаните разполагат със сложен физиологичен механизъм: те могат да свиват артериите под кожата си, така че кръвта им, временно изтласкана във вътрешността на тялото, запазва топлината си за по-дълго време. Ако се преохладят, те няма да имат сили да преплуват обратно през прибоя или да се задържат върху скалите и вълните ще разбият телата им в камъните. Този опасен момент настъпва няколко минути след потапянето. Телесната им температура спада с десет градуса и за игуаните е време да се върнат обратно на сушата.

Завърнали се върху скалите, те се просват с разперени крака — също като хора, изтощени след дълго плуване. Едва когато температурата им се покачи отново, игуаните започват да смилат погълнатите водорасли.

Късно след обяд, когато слънцето клони към залез, отново възниква опасност от преохлаждане и игуаните пак се струпват по най-високите части на скалите, за да приемат колкото може повече слънчеви лъчи, преди да е паднала нощта.

Така игуаните успяват да поддържат повечето време телесна температура около 37°С — същата, както у човека. При някои гущери тя е дори с 2–3 градуса по-висока, Явно наименованието студенокръвни^[1], с което често наричаме влечугите, е неточно. Много по-уместно е да ги наречем екзотермични, т. е. получаващи необходимата им топлина от околната среда, за разлика от ендотермичните животни, например бозайниците и птиците, които сами я произвеждат в тялото си. Ендотермията дава много предимства. Тя създава условия за развитие на редица фини и сложни органи, които температурните колебания лесно биха увредили. Освен това позволява на животните да бъдат активни и нощем, без огряващите слънчеви лъчи, и дори им дава възможност да живеят в студените области, където не би оцеляло нито едно влечуго. Но всички тези привилегии се заплащат скъпо. Около 80 на сто от калориите в храната ни например се изразходва за поддържане на телесната ни температура на едно постоянно равнище. Екзотермичните влечуги, които вземат топлината си непосредствено от слънцето, могат да живеят с 10 на сто от хранителните вещества, необходими за един бозайник със същите размери. Затова влечугите спокойно живеят в пустините, където бозайниците биха умрели от глад, а за морските игуани е предостатъчно такова нищожно количество храна, с което не би преживял дори и заек.

Влечугите не само оцеляват в безводните области, но и успешно се размножават в тях — затова и яйцата им имат нужда от непропусклива обвивка. Това се постига сравнително лесно. В края на яйцепровода има жлеза, отделяща вещество, което образува здрава ципа около всяко преминаващо яйце. Зародишът трябва да диша, затова ципата е пореста и пропуска навътре кислорода, а навън — въглеродния двуокис. Но наред с предимствата си, тази обвивка създава и някои затруднения. Ако е така плътна, че да предпазва яйцето от изсъхване, тя явно ще затруднява и проникването на семенната течност. Следователно оплождането трябва да стане още в тялото на женската, при снасянето на яйцетб. За тази цел мъжкият има пенис.

У различните групи влечуги формата на този орган е различна. Само при едно съвременно влечуго той липсва изцяло — това е странното гущероподрбно същество туатара, което живее на няколко от малките острови на Нова Зеландия.

Туатарата успява да постигне вътрешно оплождане по начин, който напомня за оплождането при някои саламандри и жаби. При чифтосването половите отвори на двамата партньори плътно се допират, така че семенната течност прониква в яйцепровода на женската. Интересно е, че туатарата прилича на земноводните и по една друга особеност: тя запазва своята активност дори при температура, по-ниска от 7°С, която не би се харесала на нито един гущер или змия, Явно туатарата е много примитивно влечуго — това се потвърждава и от устройството на черепа й, който по някои основни белези се доближава до този на най-ранните изкопаеми влечуги. Кости от буквално същото животно са открити в скали отпреди 200 милиона години. Следователно туатарата се отнася, ако не към епохата, когато влечугите са се отделили от земноводните, то поне към ранните периоди на тяхната история, към зората на техния златен век, когато влечугите достигнали невъобразимо разнообразие от форми:

И така тези четирикраки дебелокожи, снасящи яйца студенокръвни същества се приспособили към условията във всички части на света, освен в полярните области. Някои, като плезиозаврите и ихтиозаврите, заживели във водата, а краката им се видоизменили в плавници. При други, например при птерозаврите, на предните крайници се развил по един удължен пръст, на който се опъвала подобна на платно кожна гънка — те населили въздуха. А на сушата господствали динозаврите.

Най-богатото находище на останки от динозаври, открито досега, се намира в Средния Запад на САЩ. В Тексас през пласт утаечни скали лениво лъкатуши река Палукси, приток на Бразос. Някога това е било тинестото дъно на речно устие. И веднаж по време на отлив оттук са минали няколко динозавъра. Единият от тях е бил теропод, месоядно влечуго, което е ходело изправено на задните си крака. Неговите трипръсти отпечатъци си стоят и до днес край единия бряг на сегашната река, а между тях се вижда браздата, оставена от влачещата се опашка. Малко по-надолу по течението реката е отмила част от по-късните наслоявания и е оголила в същия пласт четири огромни кръгли стъпки с почти еднометров диаметър, оставени от гиганстски тревопасен гущер. Сега, когато водата тече отгоре им, не е трудно човек да си представи, че речното дъно не е каменно, а все още покрито с тиня и тези исполини са минали оттук само преди няколко часа.

На едно друго място има истински музей на динозаври — там, където в един пласт с дебелина почти четири метра са били открити останките на 14 различни вида динозаври. Някои от тях са били не по-големи от кокошка. Други са били най-големите сухоземни същества на Земята. Оттук са извадени 30 цели скелета, но в скалния пласт са останали още много отделни кости. Някога той е представлявал пясъчна плитчина сред течението на река. Разлагащите се гигантски трупове на динозаври са плували надолу по реката, засядали са в плитчината и бавно са се разпадали от гниенето или пък са били разкъсвани на парчета от по-малките динозаври, хранещи се с мърша. Всички дълги кости — скелетът на крайниците, части от гръбнака — са ориентирани приблизително в една и съща посока и по тях можем да съдим как е текла реката. Целият пласт се е образувал за не повече от стотина години — ярко доказателство за това, колко многобройни са били някога тези създания.

Защо някои от видовете са достигнали такива огромни размери? Вероятно причините са поне две. По зъбите на едни от най-големите влечуги, апатозаврите (наричани по-рано бронтозаври и достигащи до 25 метра дължина и вероятно до 30 тона маса), може да се съди, че те са били вегетарианци. Растенията от тази епоха — папрати и сагови палми — са имали жилави влакнести листа, които са били трудносмилаеми. Зъбите на апатозавъра и неговите роднини, макар и многобройни, са били просто устроени, с клиновидна форма — далеч по-непригодени за сдъвкване на растителна храна, отколкото кътниците на днешните крави и антилопи. Затова раздробяването на храната е трябвало да става в стомаха на влечугото. Имаме основание да предполагаме, че някои динозаври са гълтали речни камъчета, които са спомагали за смилането на храната в стомаха им — така, както днес във воденичката на някои птици има погълнати песъчинки. Но древните влечуги трябва да са разчитали най-вече на биохимичното и бактериологичното действие на стомашните си сокове. Във всеки случай смилането на храната сигурно е отнемало доста време. Затова стомахът на тревопасния динозъвър трябва да е бил огромен резервоар за съхраняване на погълнатата растителност през целия продължителен процес на ферментация. А огромният стомах изисква огромно тяло, което да го носи. Месоядните динозаври на свой ред били принудени да достигат гигантски размери, за да могат да нападат тревопасните великани.

Второто предимство, което гигантският ръст давал на динозаврите, е свързано с постоянния проблем на всички влечуги — регулирането на телесната температура. Колкото по-голямо е тялото, толкова по-дълго то запазва топлината си и толкова по-неподатливо е на краткотрайните температурни промени в обкръжаващата го среда. Тъй като растителната им храна била крайно бедна на хранителни вещества, тревопасните животни трябвало да я поглъщат в големи количества и да прекарват почти цялото си време в ядене. Ето защо слабата чувствителност към незначителните температурни изменения трябва да е била много ценна за тях.

С нуждите на терморегулацията може да се обясни и причудливата форма на тялото при някои видове. Например по гърба на стегозавъра са разположени шахматно два реда ромбовидни пластинки. Преди време се смяташе, че това е един вид броня. Но внимателното изучаване на костната повърхност показа, че приживе всяка пластинка е била покрита с кожа, снабдена с гъста мрежа от кръвоносни съдове. Много вероятно е стегозавърът да е регулирал телесната си температура по същия начин, както и днешните морски игуани. Обърнат странично към слънцето, той много бързо стоплял кръвта си, преминаваща през съдовете на пластинките; когато се обърнел с глава към слънцето, особено ако имало лек ветрец, пластинките се превръщали в отлични охлаждащи устойства.

 

По костите на някои от по-малките динозаври може да се съди за това, че когато е било необходимо, те са се движели много бързо. Следователно поне в дадени моменти температурата им е била доста висока. Не е изключено организмът на много от тях да е бил в състояние сам да изработва необходимата му топлина. Доколко обаче са умеели да поддържат телесната си температура постоянна в рамките на няколко градуса, е спорен въпрос. Всички съвременни ендотермични животни притежават някакъв термоизолационен слой, надкожен или подкожен — козина, мазнина, пера. Без него не би било възможно да се задоволят нуждите им от енергия. Но нито едно днешно влечуго няма такъв изолационен слой, а не разполагаме с никакви доказателства, че подобен слой са имали и древните динозаври.

Твърде вероятно е именно трудностите на терморегулацията да са довели до падането на диназавърската династия. Картината на тяхната гибел е ясно запечатана в скалите иа пустинните области в щата Монтана. Тук хоризонталните пластове — пясъчници и аргилити, образувани преди 60–70 млн. годики — са прорязани и издълбани от топящите се зимни снегове и яростни летни бури, така че днес представляват лабиринт от колони, хребети и клисури. На върха на слоестите ронещи се скали се виждат кафяви частици като ръждиви петна от капещ кран — това са рущащи се останки от вкаменени кости. Сред тях има и части от скелет на трицератопс — гигантски рогат динозавър. Приживе той е бил дълъг близо осем метра и е тежал около девет тона. Огромният му череп е бил увенчан с три рога — по един над двете очи и още един на носа. Вратът му е бил защитен от масивна костна „яка“, разположена на тила. Трицератопсът е бил вегетарианец — хрупал е листата на саговите палми, растящи из блатата. А мозъкът му е тежал близо килограм — един от най-големите измежду всички древни влечуги. Затова може да се предположи, че е бил не само огромно и силно, но и доста интелигентно животно — в сравнение с останалите живи същества по онова време. Но това не му помогнало да оцелее.

Непосредствено над пласта, където са открити най-късните останки от трицератопси, като черна линия преминава тънък въглищен пласт. Той може да се проследи в скалите из целия щат Монтана, през канадската граница, чак до провинцията Алберта. Това трябва да е следа от обширна, макар и просъществувала за кратко време блатиста гора. С нея свършва ерата на динозаврите. Под тази черта има изобилни останки не само от трицератопси, но и от поне десетина други видове динозоври. Над нея те липсват напълно.

Правени са безброй догадки за причините, довели до гибелта на динозаврите. Най-крайните хипотези предполагат някаква глобална катастрофа. Те лесно могат да бъдат отхвърлени, защото в края на краищата изчезнали само динозаврите, но не целият животински свят, дори не и всички влечуги. Според друга теория бозайниците, които тогава били в навечерието на своя разцвет, започнали да съперничат на динозаврите, да им отнемат храната и благодарение на по-високата си интелигентност успели да ги изместят и да ги унищожат. Вкаменелостите в Монтана обаче показват нагледно несъстоятелността на тази теория. Сред тях има не само гигантски кости, но и миниатюрни костици, които са почти незабележими с просто око. За щастие в тази област търсачът на вкаменелости има незаменим помощник — един вид мравки. Те издигат над гнездата си малки могилки, които покриват с внимателно подбрани късчета чакъл с точно определени размери. Ако ги разгледате внимателно, ще откриете, че някои от тях всъщност не са парченца камък, а миниатюрни конусовидни зъбчета. Те са принадлежали на едно неколкосантиметрово животинче, подобно на земеровка — един от най-ранните бозайници. По това време бозайниците вече са съществували от милиони години, но следи от по-големи видове в ерата на динозаврите не са открити. Възможно е, разбира се, такова малко животинче да е изяждало яйцата на гигантските гущери, но едва ли нанасяните поражения са били толкова значителни, че да доведат до изчезването дори на един вид динозаври, да не говорим пък за цялата им група. Трудно е да се повярва, че подобни животинки са отнемали храната на динозаврите или пък са успявали по някакъв начин да им навредят благодарение на по-развития си интелект.

Скалните пластове в Монтана дават материал за още една, по-убедителна теория. В пластовете непосредствено над черната разграничителна линия от каменни въглища са открити няколко отлично запазени вкаменени пъна. Трицератопсът и останалите динозаври по онова време са живели в гори от папрати и сагови палми. А тези пънове са от съвсем различно растение — иглолистното дърво секвоя. Днешната, а много вероятно и древната секвоя е предпочитала хладния климат. Присъствието й тук е само едно от многобройните доказателства за това, че преди около 63 милиона години, приблизително по времето, когато изчезнали динозаврите, климатът на Земята рязко се е променил. На нашата планета е станало значително по-студено.

Напълно възможно е именно това да е убило динозаврите. Наистина голямото тяло запазва топлината за по-дълго време, затова пък му трябва и по-голям срок, за да възстанови вече загубената топлина. Дори ако някои динозаври са били способни до известна степен да се самозагряват, няколко поредни студени нощи така биха охладили и най-големия динозавър, че възстановяването на температурата му би било невъзможно, А при ниски температури той не би имал достатъчно енергия да придвижва огромното си туловище и да пасе. Ето защо трайното застудяване, смяната на сезоните, суровите зими, каквито има днес в Монтана, спокойно са могли да причинят измирането на гигантските тревопасни. А заедно с тях са загинали и хищниците, на които те са служели за храна. Птерозаврите, зъзнещи по своите скали, трябва да са били засегнати още по-сериозно. Тази трагедия не се отнасяла до ихтиозаврите и плезиозаврите. По неизвестни причини тяхната родословна линия се била прекъснала милиони години преди това.

Има два начина да се избегне въздействието на студа. Оцелелите до днес видове влечуги използуват и двата. Първият изход е влечугото да се скрие в някоя скална цепнатина или пък да се зарови в земята, по-далеч от лютия мраз, и да заспи зимен сън, т. е. да изпадне в състояние на преустановена жизнена дейност. Но това е възможно само за животно с малки размери. За апатозааъра или тиранозавъра това било немислимо. Другият път води към водата. Тъй като тя запазва топлината много по-дълго време, отколкото въздухът, въздействието на внезапните температурни промени е силно смекчено, а последиците от едно продължително застудяване може да се избегнат, като животното мигрира в по-топли води. Този начин бил достъпен и за големи видове. Не случайно и трите основни групи влечуги — съвременници на динозаврите, които са доживели до наши дни — крокодилите, гущерите и костенурките — прилагат при нужда един от двата начина.

Крокодилите са най-големите влечуги в наше време. По сведения на очевидци мъжките на огромните морски крокодили, обитаващи Югоизточна Азия, достигат над 6 метра дължина. Вкаменени останки на крокодили започват да се появяват в скалите почти едновременно с динозаврите. Заедно с древния апатозавър са живели видове, много близки до съвременните крокодили. Те несъмнено са се хранели с по-малките динозаври с размери на антилопа. Ако някой си въобразява, че този управляван от динозаврите свят е бил населен с глуповати, тромави създания с примитивни и мудни реакции, то достатъчно е да понаблюдава днешните крокодили, за да се убеди колко погрешна е тази представа.

През по-голямата част от деня нилският крокодил се припича на пясъчните плитчини, като поддържа постоянна температурата си почти по същия начин, както и галапагоските игуани. При него обаче това не е толкова трудно — значително по-голямото му тяло по-слабо се влияе от краткотрайните температурни промени. Той използва и един допълнителен начин за охлаждане: отваря широко уста, така че въздухът проветрява добре лигавицата, която е много по-тънка от грубата кожа на тялото му. През нощта крокодилът се прибира в топлите води на реката. Въпреки че крокодилите прекарват повечето време неподвижни, при нужда те могат да бягат с наистина изумителна скорост. Най-новите наблюдения доказаха, че социалното им поведение е много по-сложно, отколкото доскоро се смяташе. Всеки мъжки завардва своя територия за размножаване — участък от водата недалеч от брега, която ревниво охранява. Ако в нея навлезе съперник, мъжкият реве и се бие с него. Ухажването става във водата. С приближаването на женската мъжкият изпада в силна възбуда и ревът му става толкова мощен, че целите му хълбоци вибрират от напрежение и изхвърлят облаци от водни капки. Той удря с опашка и неистово трака с челюстите си. Същинското чифтосване трае само няколко минути; мъжкият захапва женската с челюстите си и опашките им се преплитат.

След това женската изравя дупка на сигурно разстояние от ръба на водата; често тя използва едно и също място през целия си живот. През нощта снася на няколко пъти общо около 40 яйца. Дълбочината, на която ги заравя, зависи от характера на почвата, но във всички случаи достатъчно дълбоко, за да няма температурни колебания повече от 3° С. Тя разполага дупките на места, които не се огряват през целия ден пряко от слънцето. Някои видове полагат още по-големи грижи, за да осигурят постоянна температура за яйцата си. Соленоводните крокодили строят гнезда от купчини растителност и когато стане прекалено топло, обливат яйцата си с урина. Американският алигатор също струпва купчина от растения, снася яйцата си в нея и периодично преобръща растителността, за да осигури на яйцата достатъчно влага и топлина, отделяни от гниенето на листата.

Най-сложно и удивително е поведението на крокодила при грижите, които полага за своето поколение. Непосредствено преди излюпването си малките на нилския крокодил започват да писукат вътре в яйцата. Призивите им са толкова пронизителни, че се чуват от няколко метра, дори през черупката и пясъчния слой. Щом ги чуе, женската започва да разравя яйцата. Щом някое малко изпълзи от пясъка, тя веднага го поема с уста и при това действа с огромните си зъбати челюсти внимателно и нежно, като с пинсети. Под езика й се е образувала специална торбичка, където могат да се поберат 5–6 новоизлюпени крокодилчета. Когато торбичката се напълни, тя ги отнася във водата, а докато плува, малките надничат с писукане иззад оградата от зъби. Мъжкият също се притичва на помощ и за кратко време всички крокодилчета биват пренесени в специалните „ясли“ в плитчините. Тук те остават няколко месеца, крият се в малка дупки по брега и ловят жаби и риба, докато родителите им се излежават някъде наблизо и непрекъснато ги държат под око. Съвсем убедително звучи предположението, че и някогашните динозаври са имали не по-малко сложни ритуали на ухажване и форми на родителско поведение.

Костенурките са с толкова древно потекло, колкото и крокодилите. Още в началото на своята история те избрали пътя на самоотбраната. Крокодилите постигнали здравина на кожата с помощта на малки костици под плочките на гърба. Костенурките взели още по-сериозни мерки: при тях люспите на гърба се превърнали в рогови пластинки върху здрава костна основа, така че тялото им се оказало обгърнато от буквално непробиваема броня, под която при опасност могат да се приберат и главата, и крайниците. Това е несъмнено най-надеждното защитно средство, притежавано от което и да било гръбначно животно. То явно е служило добре на костенурките, защото оттогава до наши дни те почти не са се изменили. Единствената значителна промяна в иначе монотонния им живот станала на съвсем ранен етап от тяхната еволюция. Една група костенурки преминали към живот във водата и се отделили от сухоземните костенурки. Това бяла съвсем естествена крачка за животно с обемиста и тежка черупка на гърба си, за което придвижването на сушата било свързано с големи усилия и висок разход на енергия. За съжаление едно от наскоро придобитите свойства на влечугите попречило на костенурките да се почувстват във водата съвсем у дома си. Защитната черупка върху яйцата, която позволила ка прадедите им да станат независими от водата, тук била безполезна. Ципите, с чиято помощ зародишът диша през порите в черупките, осъществяват обмяната на газовете. Във водата обаче тази система ие може да функционира и малките биха се удавили в черупките си. Затова всяка година през размножителния период женската костенурка напуска за известно време открития океан, доплува до крайбрежните води и през някоя от следващите нощи се изкачва с големи усилия върху пясъчния бряг, изкопава дупка и снася яйцата си, също както своите сухоземни роднини.

Третата група съвременници на динозаврите — гущерите — днес са далеч по-многобройни и от крокодилите, и от костенурките. В сравнение с тях гущерите са се отдалечили много повече и от древните си форми. Съвременните гущери принадлежат към най-различни семейства: игуани, хамелеони, сцинкове, варани. За защита на своята скъпоценна непропусклива кожа всички те са се сдобили с различни видове люспи. Австралийският късоопашат гущер например е покрит с дебели, гладки, плътно прилепващи люспи, като истинска ризница. У американския отровен гущер люспите са обли, подобни на черни и розови мъниста. А у африканския сцинк те са удължени и завършват с шипче — като богато украсена рицарска броня. Също както човешките нокти, люспите са изградени от мъртва . рогова материя и постепенно се изхабяват. Затова гущерите трябва периодично да ги сменят, понякога дори няколко пъти в годината. Новата люспеста обвивка израства под старата, която пада.

Изглежда, че люспите са по-податливи към изискванията на еволюцията, отколкото костите. Освен за непосредствена защита на кожата те служат на гущерите и за много други цели. На гърба си морските игуани имат гребен от дълги люспи, които по време на борба за територия с друг мъжки настръхват и им придават особено могъщ и застрашителен вид. У някои хамелеони — може би най-живописните съвременни влечуги — люспите на главата са се видоизменили в рогчета — едно, две, три, понякога дори и четири. Гущерът молох, своеобразен малък гущер от Централноавстралийската пустиня, който се храни изключително с мравки, има гръб, покрит с удължени люспи, които се събират в центъра и образуват здрав щит с шип в средата. Малко са птиците, на които би се усладила такава бодлива хапка. Но освен защитната функция формата на люспите изпълнява и друга, съвсем необичайна роля. Всяка люспа е набраздена с тънки улейчета, които излизат като лъчи от централния шип. През студените нощи попадналата върху тях роса се кондензира и под въздействието на капилярните сили се придвижва по улейчетата и попада в устата на животното. Но може би най-удивителни са люспите на гекона. Тези малки тропични гущерчета тичат нагоре по стените, пробягват по тавана с главата надолу, катерят се дори по отвесна стъклена повърхност — и всичко това с такава лекота, като че ли си служат с вакуум. Но всъщност цялата заслуга е на люспите. Отдолу на пръстите им те са подплатени с възглавнички, образувани от множество микроскопични власинки невидими с просто око. Всяка от тях е толкова малка, че може да се разгледа само с електронен микроскоп. При силен натиск тя се залавя и за най-незначителните грапавинки, дори по повърхността на стъкло. Именно тези власинки дават възможност на гекона да застава в най-невероятни пози.

Някои гущери, подобно на саламандрите от Новия свят, през цялата си еволюция сякаш са се стремили да се отърват от крайниците си. Днес няколко вида сцинкове илюстрират различни етапи от този процес. Австралийските сцинкове, като късоопашатия и синьоезичния, имат крака, но те са твърде малки и слаби, за да удържат тялото им над земята. Един друг гущер, европейският жълтокоремник, изобщо няма крака, макар че скелетът му още носи следи от закърнели раменни и тазови кости. А южноамериканските люспоноги дори и в рамките на един-единствен род демонстрират много междинни етапи от изчезването на крайниците. У един от видовете са се запазили и четирите крака, всеки от тях с по пет пръста; друг вид пък има съвсем малки крака само с по два напълно развити пръста, а трети — само задни крака с по един пръст, като от предните крака не е останала никаква външна следа.

Преди сто милиона години в резултат на закърняването на крайниците сред една група древни гущери се появили змиите.

Точно кои са били тези гущери е все още спорен въпрос. Загубата на крайниците при тях вероятно е била свързана с преминаването към подземен начин на живот. Затова, че прародителите на змиите са живели под земята, днес можем да съдим по няколко признака. Там нежните ушни тъпанчета лесно биха се увредили, а и, слухът не е особено необходим. Затова подземните обитатели изгубват ушите си. У нито една змия не е открито тъпанче, а онази кост, която при другите влечуги предава тъпанчевите вибрации, при змиите е свързана с долната челюст. Ето защо те са напълно гпухи за звукове, предавани по въздуха, но затова пък усещат например вибрации от стъпки, които се разпространяват в почвата.

По мнението на някои специалисти друго доказателство са змийските очи. По устройство те значително се различават от зрителните органи на останалите влечуги: Ако прародителите на змиите действително са живели под земята, то при тях, както при всички подземни обитатели, би трябвало очите да дегенерират. Но ако преди да ги изгубят окончателно, притежателите им са се върнали към живот на повърхността, зрението отново им е било необходимо и закърнелите органи са започнали пак да се развиват. Това е причината за уникалното устройство на змийското око. Тази теория звучи напълно убедително, но още не е получила всеобщо признание.

Но в това, че змиите някога са имали крака, не се съмнява никой. Всъщност при питона и боата и до днес са запазени не само вътрешни остатъци от хълбочната кост, но и външни следи от задни крайници и по един шиповиден израстък от двете страни на клоаката. Останали без крака, змиите трябвало да си намерят някакъв друг начин на придвижване. Те свиват последователно мускулите отстрани на тялото си, така че то се извива S-образно. Мускулните свивания пробягват на вълни по тялото, змията се притиска ту с едната, ту с другата си страна в различни неравности на терена — камъни, стъбла на растения — и се оттласква напред. С други думи, тя се извива и пълзи. Ако я поставите върху съвършено гладка повърхност, тя няма от какво да се оттласне и започва да се гърчи безпомощно.

Някои змии, които живеят в пясъчните пустини, са видоизменили този метод и се придвижват с такава скорост, че движенията им е трудно да се проследят и почти невъзможно да се опишат последователно. Тази техника се нарича странично приплъзване. Тялото на змията отново се извива като буквата S, но докосва земята само в две точки, които бързо се преместват надолу към опашката. Движението започва малко под главата. Змията вдига глава и я извива в точката, където докосва земята. Мускулното свиване, образуващо извивката, бързо се предава надолу по тялото, като в мястото на свиване тялото се допира до пясъка, а предната част и главата остават във въздуха. Когато вълната стигне до средата на тялото, най-предната му част се отпуска отново и за миг докосва пясъка. Така по тялото започва да се разпространява нова вълна. В резултат на всичко това змията бързо се придвижва напред, като оставя по пясъка след себе си ред следи с формата на черти, ориентирани под ъгъл 45° спрямо посоката на движението й. Когато змията ловува, особено е важно да се промъква с колкото може по-малко движения на тялото, за да не привлече вниманието на жертвата. Тогава тя застива с изпънато тяло, насочено право към жертвата. Люспите на корема й имат формата на тесни правоъгълници, разположени напречно на тялото. Те се припокриват, като свободният им край сочи назад. При свиване на коремните мускули змията повдига и изправя последователно групи люспи. Задните им ръбчета се опират о земята, мускулните свивания пробягват на вълни по тялото и змията се плъзва напред гладко и безшумно, без каквито и да е странични движения.

Ако прародителите на змиите действително някога са живели под земята, най-вероятно жертвите им са били някои малки безгръбначни — червеи, термити, а може би и древните, подобни на земеровка бозайници. След като излезли на повърхността, и бозайниците започнали да достигат познатото ни днес разнообразие от форми, менюто на змиите станало много по-богато. Може би точно това ги изкушило да изпълзят изпод земята. Днес някои видове боа и питони достигат такива размери, че лесно могат да погълнат дори коза или антилопа. След като сграбчат плячката си с уста, те бързо се увиват около нея и я убиват, като я стягат с пръстените си така, че животното не може да поеме въздух и умира — по-скоро от задушаване, отколкото от силния натиск. След това змията поглъща жертвата с подвижно съчленените си челюсти, като я изтиква в гърлото си с помощта на своите остри, извити назад зъби. Понякога поглъщането на жертвата трае няколко часа, а след това още дълго време змията лежи издута и неподвижна.

По-развитите видове змии убиват не чрез задушаване, а с отрова. Една група змии разполагат за тази цел със специални зъби, намиращи се в задната част на горната челюст. Отровните жлези са разположени точно над тях и отровата просто се стича надолу по една бразда върху зъба. След като захапят жертвата си, змиите от тази група започват дъвкателни движения и движат челюстта си странично, докато най-после отровните зъби се забият в тялото на жертвата.

Високоразвитите змии убиват с още по-усъвършенствувани методи. При тях отровните зъби са разположени отпред на горната челюст и имат вътрешен канал, по който се стича отровата. У кобрите, мамбите и морските змии отровните зъби са къси и неподвижни, но у пепелянките те са толкова дълги, че при затворена уста стоят прибрани назад, успоредно на небцето. Когато змията напада, тя разтваря широко уста, костта, за която са заловени отровните зъби, се завърта и зъбите се насочват надолу и напред, за да се забият в жертвата. Още щом проникнат в тялото й, отровата се впръсква в тъканите като серум от спринцовка.

Змиите са последната голяма група влечуги, появили се на Земята, а сред тях най-съвършени са кроталите. Към тях спадат гърмящите, змии, обитаващи Мексико и Югозападните Съединени щати. Те са пример за съвършенството, което са достигнали влечугите.

Както много други змии, а преди тях някои земноводни и риби, гърмящите змии осигуряват максимална сигурност на своите яйца, като ги задържат в тялото си. При тях присъщата за влечугите черупка е сведена до тънка ципа, така че докато се намират в яйцепровода, зародишите се хранят не само с жълтъка на яйцето, но чрез дифузия извличат хранителни вещества и от майчината кръв през притиснатите към тях стени на яйцепровода. Този процес по същество е аналогичен на храненето чрез плацентата при бозайниците.

А след като напълно оформените малки се появят на бял свят през клоаката на майката, тя не ги изоставя, а ревниво ги пази, като посреща всеки неканен гост с предупредително тракане на роговите си пръстени. При всяка смяна на кожата върху опашката й остава една такава видоизменена куха люспа, тъй че у една напълно развита гърмяща змия пръстените могат да достигнат до 20.

Гърмящата змия ловува предимно нощем, с помощта на уникално сетивно устройство, което е единствено по рода си в целия животински свят. Между ноздрите и очите й се намира двойка малки вдлъбнатинки, улавящи инфрачервените излъчвания, с други думи — топлината. Те са толкова чувствителни, че възприемат повишаване на температурата с три стотни градуса по Целзий. Нещо повече, те определят и посоката и с тяхна помощ змията открива с голяма точност къде се намира източникът на топлината. Така благодарение на своите вдлъбнатинки гърмящата змия може да долови присъствието на малък лалугер, притаен неподвижно на половин метър от нея, дори и в пълен мрак. Змията се плъзва почти безшумно към нея върху коремните си люспи и след като се приближи достатъчно, стрелва светкавично главата си напред със скорост три метра в секунда и през двата си огромни отровни зъби впръсква в тялото на жертвата доза смъртоносна отрова. Несъмнено гърмящата змия е един от най-изкусните убийци в животинския свят.

А тъй като тя, както и всички влечуги, получава енергия непосредствено от слънчевите лъчи, хранителните й нужди са незначителни. По едно хранене в месец й е напълно достатъчно. Гърмящата змия не е принудена непрекъснато да си търси храна, както топлокръвните бозайници — дори и онези, които живеят в пустинята. Тя няма нужда като бозайниците да се крие в дупки и процепи, изнемогваща от жега, докато нощната прохлада не и позволи да се покаже навън. Навита на пръстени сред камъните и кактусите на Мексиканската пустиня, тя е господар на своя свят и не се бои от нищо. Благодарение на своите непропускащи влага кожа и яйца влечугите били първите гръбначни, заселили се в пустинята. А в много кътчета на планетата те все още са нейни пълни господари.