Дейвид Атънбъро
Животът на Земята (1)

Увод

Преди двадесет и пет години за първи път се озовах в тропиците. Все още ясно си спомням какъв шок преживях, когато слязох от самолета и вдъхнах тежкия, ароматен въздух на Западна Африка. Сякаш бях влязъл в сауна. Въздухът бе така наситен с влага, че ризата, дори кожата ми прогизнаха за броени минути. Сградите на летището бяха оградени с жив плет от хибискус. Над него, проблясквайки със синьо-зелената си перушина, пърхаха нектарници, стрелваха се от един ален цвят към друг, увисваха на трепкащите си крилца и смучеха нектар. Спрях да им се полюбувам и едва след известно време забелязах вкопчилия се в едно клонче на живия плет хамелеон — съвсем неподвижен, с изключение на изпъкналите очи, които се въртяха и проследяваха всяко прелитащо насекомо. Минавайки покрай плета, стъпих на нещо, което по всичко приличаше на трева. За мое удивление листенцата веднага се прибраха към стъблото и зелените стръкчета се превърнаха сякаш в голи клонки. Това беше срамежлива мимоза, От другата страна на живия плет имаше канавка, цялата обрасла с водни растения. Тъмната вода между тях гъмжеше от риба, а отгоре крачеше кафеникава птица, която повдигаше дългопръстите си крака съсредоточено и внимателно, като човек със снегоходки. Накъдето и да погледнех, откривах такова разточителство от форми и цветове, каквото не бях и сънувал. Така открих за себе си великолепието и плодовитостта на живата природа — откритие, което никога няма да забравя.

След това мое първо пътуване почти всяка година намирах повод отново да посетя тропиците, най-често за да заснема филм за някое кътче от този безкрайно разнообразен свят. Така имах щастието да пътувам месеци наред с единствената цел да открия и заснема някое рядко животно, което малцина са успели да видят в естествената му среда, или пък да зърна някоя от удивителните гледки, които могат да се видят само в девствените природни кътчета — дърво в Нова Гвинея, натежало от райски птици, които излагат на показ перата си; гигантски лемури, скачащи из горите на Мадагаскар; най-големите гущери на света, бродещи, подобно на дракони, из джунглата на едно миниатюрно островче в Индонезия. В своите филми ние се опитахме да документираме живота на различни животни, да покажем как всяко от тях си намира храна, защитава се, ухажва женската, а също така — какви са взаимоотношенията му с обкръжаващите го съобщества от животни и растения. Едно нещо обаче ни липсваше. Рядко изследвахме характерните черти на неговата анатомия. Например същността на гущера може да се разбере напълно само в светлината на специфичните възможности и ограничения, които се определят от природата му на влечуго, а тя, от своя страна, може да се разбере само от гледна точка на произхода му.

Така се зароди идеята да заснемем серия от филми, които представят животните от малко по-различна гледна точка. Това трябваше да бъдат филми не толкова за естествената история в традиционния смисъл на понятието, колкото за историята на природата. Тяхната цел беше да обхванат цялото животинско царство и да разгледат всяка група животни според ролята, която е изиграла в дългата драма на живота — от самото й начало до наши дни. Тази книга е рожба на трите години пътешествия и изследвания, които ни отне снимането на филмите.

Стремежът да се концентрират три милиарда години история в триста страници, да се опише група животни, състояща се от десетки хиляди видове, в една-единствена глава, неизбежно води до огромни празноти. Постарах се да открия най-съществената нишка в историята на дадена група и да я проследя, като напълно пренебрегна всички други страни, колкото и привлекателни да ми се струват те.

Така обаче рискувах да създам представата за някаква целенасоченост в животинското царство, каквато в действителност не съществува. Дарвин доказа, че движещата сила на еволюцията се крие в случайните генетични изменения, които се натрупат поколения наред и се отсяват от безмилостния естествен отбор. Когато се описват резултатите от този процес, много трудно е да се избегнат изразите, създаващи впечатление, че самите животни съзнателно са се стремили към такива изменения, че примерно рибата е „искала“ да излезе на сушата и да превърне перките си в крака; че влечугите са „пожелали“ да летят, постарали са се да видоизменят люспестата си кожа в пера и в крайна сметка са се превърнали в птици. Но обективни доказателства за подобно нещо не съществуват, затова, описвайки тези процеси във възможно най-сбита форма, съм се стремил да избягвам изрази, навеждащи на мисълта за някаква целенасоченост.

Колкото и да е странно, почти всички основни събития в тази история могат да бъдат пресъздадени с помощта на съвременни животински форми, които да играят ролите на своите прадеди — истинските действащи лица в драмата. Например по днешните двойнодишащи риби можем да съдим как са се появили белите дробове, а азиатското еленче е много близко до първите копитни бозайници, които са пасли в горите преди 50 милиона години. Но за да не възникнат недоразумения, тази подмяна на ролите трябва да се изясни докрай. В редки случаи някой от съвременните организми изглежда абсолютно еднакъв със своя прародител, чиито вкаменени останки са се запазили в скалите стотици милиони години. Онази ниша в околната среда, която е заемал този прародител, си е останала същата в течение на огромни периоди от време и така добре му е подхождала, че той не е имал причина да я изменя. В повечето случаи обаче съвременните видове, макар и да носят съществените белези на своите прадеди, се различават от тях в много отношения. Двойнодишащата риба и азиатското еленче са твърде сходни с прародителите си, но съвсем не са техни копия. Да се подчертава всеки път това различие с фрази като древни форми, които силно наподобяват съществуващите днес видове, би утежнило излишно разказа. Но това трябва да се подразбира винаги, когато представям някой древен организъм с наименованието на съвременен вид.

Използвал съм най-често популярните имена, а не научните латински названия, за да може всяко животно в тази история да бъде лесно разпознато още с появата си. Периодите от време съм обозначавал в милиони години, а не с помощта на наименованията, приети в класическата геология. Който желае, може да превърне едната хронология в другата с помощта на генеалогичното дърво в края на книгата. И накрая още нещо — не съм споменавал имената на онези многобройни учени, на чиито трудове се опират фактите и теориите, изложени в тази книга. Това в никакъв случай не е омаловажаване на тяхното дело. а просто опит да се постигне яснота на разказа. Всички ние, любителите на животните, им дължим много. Техните изследвания са ни дали най-важното: умението да почувствуваме приемствеността в природата във всичките й прояви и да намерим своето място в нея.