Антонио Фернандес-Молина
Без значение

Станах в обичайния си час.

Видях пристигането на пощальона,

на любезния хлебар,

лицето оживено на млекаря.

Бях станал и ме чакаше

чистата хартия, за да пиша,

книгата, за да чета,

с пепелта по редовете.

Мама бе приготвила закуската,

същата като от скромна сряда.

Бях си сложил

любимите материи на дрехите,

на разпраните ми обувки,

и започвах да живея деня

с илюзията на парченце дърво

във вдлъбнатия джоб

от усилието на хартиите.

И изглеждаше да не се случва нищо,

нищо, тъй като във водовъртния център

на ускорените ми чувства

даже не се разливаше чаша вода

с хода на времето в старинния часовник.