Реймънд Чандлър, Робърт Б. Паркър
Пудъл Спрингс (39)

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Понякога си мисля, че Южна Калифорния е най-хубава в дъждовно време. Дъждът измива праха, придава блясък на евтинията, беднотията и претенциозността, освежава дърветата, цветята и тревата, поразени от пърлещото слънце. Бел Еър беше целият смарагдов, ален и златен под мокрото небе, а улиците искряха от дъжда.

— Името ми е Марлоу. Работя за господин Блакстоун — представих се на човека в караулката.

Той влезе в бараката. Само в Бел Еър може да е барака. В Таузанд Оукс ще е тристайно ранчо с градина. След две-три минути отново се появи.

— Почакайте тук. Еди ще дойде да ви вземе.

Седях в колата и гледах как чистачките прокарват триъгълни бразди по предното стъкло. След още три или четири минути откъм имението се зададе кола, Еди Гарсия слезе, портата се разтвори и той приближи с вдигната яка на шлифера. Отвори вратата и седна до мен.

— Следвай другата кола — каза.

Потеглихме по криволичещата алея с измитите шубраци и спряхме пред главния вход. От предната кола слезе Джей Дий и ме загледа втренчено. Гарсия също слезе и тръгна на две крачки пред мен през голямата библиотека към кабинета на Блакстоун. Никой от нас не продума.

Както и преди, Блакстоун седеше зад огромното писалище, но този път беше по двуреден тъмносин блейзър и бяла тенисфланелка. На горното джобче на блейзъра имаше някакъв герб. Както и очаквах, до бара, с чаша в ръка, стоеше Мюриъл. Сладурестото пищовче никакво не се виждаше. Еди затвори след нас и застана до вратата. Аз пък се разположих в същия стол до бюрото на Блакстоун, където седях и предишния път.

— Много вали — разсеяно отбеляза домакинът.

— Дори в Бел Еър — додадох аз.

Той кимна, зареял поглед нейде над рамото ми.

— Миналия път бяхте откровен с мен, господин Марлоу.

Аз мълчах и чаках.

— Но все пак сте премълчали някои неща.

— Не съм и твърдял обратното.

Той говореше бавно, почти монотонно. Като човек, който си мисли за друго: отминала любов, деца, играещи на брега и прочие. Наведе се напред, взе една пура от кутията върху бюрото и внимателно отряза крайчето й с нож, който извади от средното чекмедже. Старателно я запали, като я въртеше бавно на пламъка, дръпна веднъж, издиша пушека и се загледа в чезнещото облаче дим, всмукано от климатичната инсталация. Докато траеше тази процедура, всички мълчахме. През огромните френски прозорци се виждаше как дъждът дълбае по небесносинята повърхност на басейна.

— Е, Марлоу, какво имаш да ми кажеш?

— Дъщеря ви се отби при мен, преди да дойде тук.

— Нима?

Той погледна Мюриъл. Тя стискаше пълната чаша с две ръце. Изглежда бе забравила да пие.

— И какво беше естеството на разговора ви?

— Според нея вие сте твърдо решен да сложите край на брака й. Аз като ваш посредник съм нает за същата цел.

Той загледа учудено дъщеря си.

— Мюриъл?

Тя мълчеше. Притискаше чашата до гърдите си, сякаш искаше да затопли питието.

— Заплаши да ме убие, както е убила Лола и Липи — продължих аз. — След което извади автоматичен пистолет, двайсет и пет калибров, хромиран, с перлена дръжка, и взе да ръси огън.

Блакстоун нито промени изражението си, нито помръдна. Гледаше ме като човек, потънал в дълбок размисъл.

— Липи и Лола са застреляни с двайсет и пет калибров пистолет — поясних аз.

Той бавно кимна, но вече не ме гледаше. Гледаше дъщеря си. Накрая се надигна от стола си. Видях, че е обут в бели панталони, с бели мокасини. Прекоси стаята и застана на около метър от Мюриъл.

— Мъфи, няма нещо на този свят, което да не мога да купя или сплаша. И всичко счупено мога да залепя, да бъде пак като ново.

Тя дори не го погледна.

— Разкажи ми. Разкажи ми за пистолета, за Липи и Лола. Кажи ми вярно ли е това, което твърди господин Марлоу.

— Лола имаше моя снимка — захленчи тя с детско гласче. — От лошите, за които позирах едно време.

Блакстоун кимна.

— Но вече не правиш такива неща, нали, Мъфи?

Тя поклати глава, все тъй забила очи в пода, притиснала чашата до гърдите.

— Каза, че ще я покаже на всички в Спрингс, ще им разправи, че е снимана от Лес и…

Заклати глава, но без да я вдигне.

— И…? — подкани я Блакстоун.

Мюриъл не помръдваше. Аз довърших:

— Тогава тя си урежда среща с Лола в студиото на Лари и щом докопва снимката, й тегли куршума. След което прочиства архивите на Лари и си тръгва.

— Не е ли знаела, че няма начин това да е единствената снимка? — попита Блакстоун.

— Не е съобразила всичко. Не е допуснала, че така подозрението ще падне върху Лари и ще насочи полицията по следите на Лес.

Говорехме за нея, като че ли е украшение върху камината.

— А Липи? — обърна се той към Мюриъл. Дори не подозирах, че го познаваш.

— Той беше наел господин Марлоу да издири Лес, да го тормози заради някакви пари. Лес дължеше голяма сума на господин Липшулц.

Блакстоун ми хвърли един поглед — суров и изпитателен. Аз свих рамене.

— Известно ли ти беше, Мъфи, че господин Липшулц е мой служител?

— Чак когато господин Марлоу ми каза…

— Дори да е така, защо просто не дойде при мен? Аз щях да ти дам парите. Нямаше да е за пръв път.

Тя само гледаше пода.

— Защо, Мъфи?

— Срамувах се. Не исках да разбереш, че Лес е задлъжнял на хазарт. Затова отидох да поговоря с господин Липшулц.

— Липи познаваше ли дъщеря ви? — попитах аз.

— Не. Дори не знаеше, че имам дъщеря. Никога не смесвам семейните си работи със служебните. — Той се обърна пак към Мюриъл: — Какво се случи после, Мъфи?

— Помолих го да престане да ни безпокои, но той заяви, че бизнесът си е бизнес и ако пропадне такава голяма сума, шефът му щял жив да го одере и да окачи кожата му на вратата на казиното. Тогава му рекох, че не разполагам с толкова пари, но и по друг начин мога да изплатя дълга.

— Господи — почти беззвучно изстена Блакстоун.

Дъщеря му млъкна.

— Липи се е ухилил оттук до планината — довърших аз, — наредил е на главорезите да се разкарат по-надалеч, сипал си е скоч, попитал е: „Какво ще кажеш за гледката, рожбо…?“ И… — Аз стрелях с въображаем пищов с присвит палец и протегнат показалец.

— Той… щеше… всичко да ми развали — промърмори Мюриъл. Нищо ново не можех да чуя от нея.

Блакстоун не откъсваше поглед от щерка си. После се обърна, отиде при бюрото и се отпусна тежко в стола. Пъхна пурата в уста и дръпна няколко пъти, да провери дали още гори, облегна се назад и зяпна безмълвно дъщеря си. Но когато заприказва, установих, че говори на мен:

— Накарах Еди да провери що за стока е Лари Виктор. Да види каква е работата. — Помълча, загледан в пурата. — Знаеше ли, че е женен?

— Да. През цялото време го знаех.

— Но не сметна за необходимо да споменеш поне една дума, когато ми прибра петте стотачки?

— На този етап можех само да извадя очи, вместо да изпиша вежди.

— Какво говорите? — попита Мюриъл. — За… какво… става дума?

— Той е женен за друга, Мъфи — рече Блакстоун. — Човекът, заради когото си убила двама души, си има вече жена.

— Как… така… жена?

— Много просто — освен за теб е женен и за друга. Двуженец.

Тишината в стаята се сгъсти до избухване, като падаща звезда. Еди Гарсия имаше вид, като че ли ей-сега ще заспи, само дето очите му помръдваха морно от време на време.

— Това… не е… вярно — профъфли Мюриъл. — Не е… вярно…

Блакстоун ме гледаше.

— Искам да чуя какво възнамеряваш да правиш, Марлоу.

— Тя е убила двама души. Не мога да си свиркам и да се правя, че нищо не е станало.

— А аз не мога да допусна да лежи за две убийства.

Мюриъл се изправи, обърна се и внимателно, с две ръце остави чашата върху бара.

— Няма да стоя и да слушам глупостите ви — заяви тя. Гласът й бе паднал отново.

Блакстоун поклати глава.

— Добре, Мъфи. Сега си прекалено разстроена, успокой се и пак ще говорим.

— В очите ме гледате и лъжете — настоя тя. Гласът й продължи да идва от дълбочината на гърдите, почти басов, но дишаше често, на пресекулки. — Искате… да сложите край на женитбата ми. Започна да крачи бавно из стаята, с ръце в джобовете. Еди стоеше все тъй до вратата, като на пост пред мавзолей. — Ти няма да допуснеш… някой освен теб да ме има. Никога… Ти… винаги ми разваляш… работите…

— Мъфи!

В гласа на Блакстоун проблесна острие.

Внезапно тя се обърна. Ръцете й изскочиха едновременно от джобовете, в дясната лъсна пистолетът. Стисна я с лявата, приклекна в позата си на стрелец и вкара два куршума в челото на Блакстоун. Бях се полуизвърнал в стола, когато от слепоочието й бликна кръв и тежкият пукот на огромния магнъм на Еди Гарсия продра въздуха. Ударът почти я завъртя във въздуха и тя се строполи по лице на пода.

Проверих пулса и на двамата във все още резониращата тишина. Миризмата на кордит пълнеше ноздрите ми.

И двамата бяха мъртви. Гарсия продължаваше да стиска пистолета. Не беше мръднал от мястото си до вратата.

— Половин секунда — каза. — Закъснях само с половин секунда.

Мълчаливо кимнах.

— Преди десет години — додаде тихо, — щях да го спася. Ако те пипнат ченгетата, ще ти отровят живота, Еди.

— Няма да ме намерят.

— Все още си добър стрелец. Тя просто имаше преднина.

— Половин секунда — повтори той. — Само половин.

Сетне отвори вратата и изчезна.

Аз приближих бавно писалището, вдигнах слушалката и набрах номера, който знаех далеч по-добре, отколкото ми се искаше.