Реймънд Чандлър, Робърт Б. Паркър
Пудъл Спрингс (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Флийтудът ме свали с безшумно мъркане до кантората на някой си Торсън, на чиято врата пишеше, че посредничи при покупко-продажбата на недвижими имоти и на всичко друго с изключение, може би, на заешки кафези.

Плешив мъж с приятен вид. Личеше, че няма друга грижа на този свят, освен да поддържа огъня в лулата си.

— Трудно се намират кантори, господин Марлоу. Ако искате да е на Каньон Драйв, както предполагам, ще ви струва доста.

— Не искам да е на Каньон Драйв, а в странична уличка или на Су Авеню. Главните артерии не са за моята кесия.

Подадох визитката си и му позволих да хвърли око върху фотокопието на разрешителното.

— Не знам — рече колебливо той. — Полицейското управление няма да се зарадва. Градчето е курортно и основната ни грижа е спокойствието на гостите. Ако се занимавате с разводи, хората няма да ви заобичат.

— С разводи изобщо не се занимавам, а хората поначало рядко ме обикват. Що се отнася до полицейското, ще им обясня какъв съм, що съм, но ако им хрумне да ме прогонят, жена ми ще остане много недоволна. Тя тъкмо нае шикозна вила близо до новото заведение на Романоф.

Не казвам, че падна от стола, но се закрепи само с усилие на волята.

— За щерката на Харлан Портър ли става дума? Чух, че се омъжила за някакъв… по дяволите, какви ги плещя? Явно това сте вие. Сигурен съм, че ще ви устроим някак си, господин Марлоу. Само защо ви е странична уличка или Су Авеню? Дайте направо в деловия квартал.

— Плащам от собствения си джоб, а той не е претъпкан.

— Но жена ви…

— Слушай ме добре, Торсън. Най-многото, което изкарвам, е едно-две хилядарки на месец — бруто. Случвало се е и нищо да не падне. Така че за разкош и дума не може да става.

Той си запали лулата — сигурно за девети път. Защо по дяволите изобщо ги пушат, като не умеят?

— Жена ви какво ще каже?

— Какво ще каже жена ми, няма нищо общо с нашата работа, Торсън. Имаш ли нещо подходящо, или не? Не ме мотай. Опитвали са се да ме минат къде по-печени от теб. Не твърдя, че е изключено, просто не си ми в категорията.

Забързан младок бутна вратата и влезе усмихнат.

— Аз съм от „Пудъл Спрингс Газет“, господин Марлоу. Както разбрах…

— Ако беше разбрал, нямаше да си тук — станах аз. — Съжалявам, Торсън, но имаш прекалено много копчета под бюрото. Ще се огледам другаде.

Избутах репортера и се измъкнах през отворената врата. Ако видите някой да затваря врата в Пудъл Спрингс, значи не е добре с нервите. На излизане се блъснах в едър червендалест мъж, който ме превъзхождаше с десет сантиметра и петнайсет кила.

— Аз съм Мани Липшулц — представи се той. — Вие сте Филип Марлоу. Да поговорим.

— Пристигнах преди два часа. Търся да си наема кантора. Не познавам никакъв Липшулц. Бихте ли се отдръпнали да мина?

— Може да имам нещичко за вас. Тук нищо не остава скрито-покрито. Значи сте зетят на Харлан Портър, а? Сериозна работа.

— Изчезвай.

— Недейте така. Имам неприятности. Трябва ми кадърен човек.

— Като си наема кантора, господин Липшулц, можете да ме посетите. Но в момента си имам други грижи.

— Може да не живея толкоз дълго — прошепна той. — Чували ли сте за клуб „Агония“? Аз съм собственикът.

Хвърлих едно око към кантората на сеньор Торсън. Двамата с вестникарчето бяха наострили уши.

— Не тук — рекох. — Обадете се, след като се представя на полицията.

И му дадох телефонния си номер.

Той се усмихна уморено и ми стори път. Върнах се при флийтуда и грациозно го подкарах към ченгеджийницата, която беше малко по-долу на същата улица. Паркирах при служебните коли и влязох. На рецепцията седеше красива блондинка в полицейска униформа.

— По дяволите! Жените в полицията са с лица на булдози, а вие сте кукла.

— Всякакви ги има — отвърна тя безметежно. — Вие сте Филип Марлоу, нали? Видях снимката ви в лосанжелоскиге вестници. С какво мога да ви услужа?

— Искам просто да се представя. С вас ли да говоря или с дежурния? И по коя улица да се движа, за да мина незабелязан?

Тя се усмихна. Зъбите й се оказаха равни и бели като снега по планинските върхари над Пудъл Спрингс. Не се усъмних, че използува някоя от деветнайсетте пасти за зъби, които са по-качествени, по-нови и с по-голям обем от всички останали.

— Най-добре се срещнете със сержант Уайтстоун.

Бутна една врата и ми кимна към друга, затворена. Почуках, отворих и видях спокоен червенокос мъж с очи, каквито всеки полицай добива след време. Очи, видели твърде много зло и чули твърде много лъжи.

— Името ми е Марлоу и съм частно ченге. Смятам да отворя бюро, ако намеря къде и не възразявате.

И на него му показах разрешителното в портфейла, оставих и визитната си картичка върху писалището.

— По разводите ли си?

— Бягам от тях като от чума, сержанте.

— Това е добре. Не твърдя, че съм възхитен, но може да се спогодим, ако оставиш полицейската работа на полицаите.

— Много ми се иска, но така и не се научих да го правя. Той се намръщи. После щракна с пръсти и изрева:

— Норман!

Красивата блондинка надникна през вратата.

— Кой е тоз? — простена сержантът. — Не ми казвай, сам ще се сетя.

— Боя се, че е той, сержанте.

— Проклятие! Не ми стига частно ченге да ни се мотае из краката, ами на всичкото отгоре нашто има зад гърба си двеста-триста милиона! Това е нечовешко.

— Никакви милиони нямам зад гърба си, сержанте. Сам се оправям и съм относително беден човек.

— Нима? Също като мен, само дето аз забравих да се оженя за дъщерята на шефа. Нали сме си тъпи, ченгетата.

Седнах и запалих цигара. Русата излезе и затвори след себе си.

— Виждам, че е безсмислено. Няма да те убедя, че и аз като всички се опитвам да изкарам за насъщния. Познаваш ли някой си Липшулц, съдържател на нощно заведение?

— Дори много добре. Клубът му е насред пустинята, извън нашия обсег. Ривърсайдските колеги от време на време му правят внезапни проверки. Твърдят, че допускал хазарт в заведението, но знам ли.

Прокара мазолеста ръка през лицето си, излъчващо пълно неведение.

— Спря ме пред кантората на Торсън, който е по недвижимите имоти. Имал неприятности.

Сержантът ме изгледа с безизразни очи.

— Неприятностите са естествено състояние на човек като Липшулц. Стой настрани от него, че може и теб да споходят.

Станах.

— Благодаря, сержанте. Исках само да чуя мнението ти.

Излязох и затворих след себе си. Красивата полицайка красиво ми се усмихна. Спрях за миг до нея, помълчах.

— Май не се е родил полицаят, който ще заобича частно ченге — обадих се накрая.

— Виждате ми се съвсем наред, господин Марлоу.

— Вие пък ми се виждате повече от наред. И жена ми ме харесва отвреме-навреме.

Тя се облакъти и подложи длани под брадичката си.

— А през останалото време какво прави?

— Ще й се да имам десет милиона. За да си позволим още един-два кадилака.

Усмихнах й се пленително, напуснах ченгеджийницата, вмъкнах се в самотния флийтуд и потеглих към разкошния си дом.