Реймънд Чандлър, Робърт Б. Паркър
Пудъл Спрингс (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Къщата на Лес Валънтайн се намираше в една пресечка на Ракет Клъб Роуд — криволичеща уличка, създадена да поражда спонтанно добросъседство. Гигантски кактуси на равни промеждутъци и тук-таме розови магнолии за цветни петна. Ниските постройки с широкополи покриви бяха досами пътя, та да има отзад достатъчно място за басейна и за заградения, покрит с плочник двор — върховна цел и постижение на цивилизацията в пустинята. Наоколо нямаше жива душа. Единствено пръскачките проплискваха с кротко съскане. Вероятно всички бяха вътре и пробваха новите тоалети за съботната вечеринка в тенис-клуба.

Паркирах олдсмобила отпред и тръгнах по застланата с чакъл алея към входа. От двете страни на тежката врата от испански дъб бяха вградени стъклописни пана, които подхождаха на испанската архитектура колкото портокалов сок на шотландско уиски. Отвори прислужник японец, пое шапката ми и ме настани да чакам в приемната, докато повика „мадам“.

Стаята беше с хоросанова замазка. В единия ъгъл — конусовидна камина, в случай че след залез слънце температурите паднат под двайсет градуса. Отвътре беше иззидана с червени мексикански тухли. На едната стена висеше огромен маслен портрет на възрастен злобар в костюм с жилетка, с рунтави бели вежди и устни на човек, който оставя до десет цента бакшиш. На стената вляво от камината — поредица снимки на жени, превзето надничащи иззад рамо и артистично осветени отдолу. Черно-бели, в скъпи рамки, сякаш са изключително ценни. На триножник до френския прозорец — огромен фотопортрет на мъж и жена. Тя беше минала тридесетте, имаше сериозен вид, а устата — досущ като на скръндзата от стената. Макар и полуплешив, мъжът младееше пред нея. Имаше очила без рамки и усмивка, която казваше „не ми обръщайте внимание“.

— Господин Марлоу?

Обърнах се и застанах лице в лице с жената от снимката. Гледаше намръщено чисто новата ми визитна картичка. Когато ги поръчвах, нямах още кантора, та надписът гласеше просто Филип Марлоу. Частен детектив, Пудъл Спрингс. Двамата с Линда единодушно се противопоставихме на идеята за герб със стилизиран пиринчен бокс.

— Приятно ми е, госпожо.

— Заповядайте, седнете. Вероятно се любувахте на произведенията на съпруга ми.

— Да, госпожо. Той ли е до вас на снимката? — кимнах към портрета.

— Да, това е Лес. Нагласи таймера и застана до мен. Много го бива.

Тялото беше в пълно противоречие с лицето, което със стиснатата уста казваше: нищо няма да получиш от мен! Обаче тялото, с едри гърди и щедър ханш, предлагаше: вземай каквото можеш. Бях младоженец, женен за съкровище, но веднага долових недвусмисленото предизвикателство.

— А портретът е на баща ми — добави тя. Усмихнах се. — Ако желаете, можете да запалите. Аз самата не пуша, татко не обича дима, но Лес пуши и миризмата ми е приятна.

— Благодаря, след малко може да се възползувам от любезната ви покана. — Кръстосах крака. — Опитвам се да издиря съпруга ви, госпожо.

— Така ли?

— Да. Моят клиент твърди, че господин Валънтайн му дължи сто хиляди долара.

— Що за глупости!

— Според клиента ми господин Валънтайн е направил в… ъ-ъ… казиното му този дълг и го зарязал с разписка за въпросната сума.

— Дълговете от комар са невалидни в очите на закона — сряза ме тя.

— Така е, госпожо. Но това може да постави моя клиент в затруднено положение спрямо неговия работодател.

— Господин Марлоу, не се съмнявам, че тази история представлява интерес за някого, но не за мен или който и да е познат на мъжа ми. Лес не играе комар. И не раздава разписки срещу мними дългове. Печели добре, а аз самата имам щастието да се радвам на изключителната щедрост на моя баща.

— Можете ли да ми кажете къде е сега съпругът ви, госпожо? Ако поговоря с него, вероятно всичко ще се изясни.

— Лес е в Сан Бенедикт, работи за някаква филмова компания. Прави им рекламните снимки. Киностудиите често му възлагат такива поръчки. Известен е с фотографиите си на млади жени.

Младите жени явно й харесваха колкото телешко филе на крава.

— Забелязах. Коя е киностудията?

Тя сви рамене, като че ли това е без значение.

— Не знам, не му държа сметка за кого работи. — Когато не говореше, устните й оставаха леко разтворени и езикът нервно се разхождаше по тях. — Така или иначе няма да допусна човек, за когото се знае, че е престъпник, да го тормози с необосновани обвинения.

— Не съм споменал името на клиента си.

— Знам кой е — господин Липшулц. Беше при мен и аз му казах право в лицето какво мисля за тези врели-некипели.

Извадих разписката от джоба си и й я показах. Тя гневно разтърси глава.

— И той ми я размахваше под носа, но аз не вярвам. Това не е подписът на Лес.

Станах и се доближих до една от претенциозно-художествените рамкирани фотографии. В долния ляв ъгъл всички бяха подписани: Лес Валънтайн, със същия безобиден ситен почерк като на разписката. Поставих я до снимката. Останах така за миг, с многозначително вдигнати вежди. Тя се взря, като че ли за пръв път ги виждаше. Езикът се стрелна по устните й. Дишаше малко по-затруднено от преди.

После рязко се изправи и отиде до ниския бюфет от варен дъб под портрета на баща си.

— Ще си налея нещо за пиене, господин Марлоу. Ще ми правите ли компания?

— Не, госпожо. Но ако нямате нищо против, ще запуша.

Издърпах една цигара от пакета и я извадих с устни. Запалих, поех дълбоко и бавно изпуснах дим през носа. Госпожа Валънтайн си сипа нещо отровнозелено и отпи два-три пъти, преди да се обърне пак към мен.

— Мъжът ми обича да играе комар. Знам го, но се опитвах да скрия това от вас. — Дръпнах още веднъж-два пъти от цигарата, а тя междувременно почти довърши зелената течност. — Нямах нищо против тази негова… както би я нарекъл татко, слабост. Вече споменах, че се радвам на обичта и щедростта на моя баща. Лес е артист и като повечето артистични натури — непостоянен. Непрекъснато му хрумват прищевки, каквито други мъже, като вас, по-земни, едва ли имат. В миналото изплащах дълговете му и бях щастлива, че допринасям с нещо за художествената му изява. Тя отиде при бюфета и си доля. С голяма лекота. Явно къркаше. — Но това… сто хиляди, и то на човек като Липшулц! — Поклати глава, сякаш нямаше сили да продължи или не виждаше такава необходимост. — При последния ни разговор му заявих, че е крайно време да поеме отговорност за постъпките си, да слезе малко на земята. Откровено казано, се надявах да го накарам да престане с детинщините. Предупредих го, че ще трябва сам да ликвидира този дълг.

Допуших цигарата и я изгасих в полираната морска раковина, положена на странична масичка в сърцето на пустинята. Загледах се в женските портрети. Почудих се колко ли артистични капризи се е налагало да прощава на Лес.

— Тук ли е ателието му?

Жлъчната течност, с която се наливаше, вече действуваше. Тя размърда неспокойно бедра, пращящи от енергия изпод широките черни копринени панталони. По скулите на лицето й, което би подхождало на заядлива даскалица, избиха румени петна.

— Като някой занаятчия? И дума не може да става. Има си ателие в Лос Анжелос.

— Адреса знаете ли?

— Не, естествено. Лес има пълна свобода на действие. Женитбата ни е основана на взаимно доверие. Не ме интересува служебният му адрес.

Плъзнах поглед по красавиците, окачени на стената. Някои от тях бяха знаменитости, две — кинозвезди, едната — фотомодел, познат ми, от корицата на „Лайф“. До една подписани с характерния ситен почерк в долния ляв ъгъл, със златни букви.

Госпожа Валънтайн не ме изпускаше от очи. Чашата й — отново почти пълна.

— Знам какво мислите, господин Марлоу — че се боя от тези жени, че трябва да го държа тук, вкъщи.

Остави чашата на бюфета, обърна се в полупрофил и прокара ръце по гърдите и надолу по цялото тяло, като заглаждаше коприната по бедрата си.

— Оха! — рекох аз.

Тя ме загледа втренчено, задържа за миг позата, а гъстата руменина плъзна по цялото й лице. Сетне се изсмя — злобно, гълголещо.

— Оставям на вас задачата със стоте хиляди — решавайте я заедно с Лес и онзи гаден господин Липшулц. Щом ще играете на стражари и апаши, ваша си работа. Аз пък ще изчакам… — нежно изхълцване — края на историята.

И отпи от чашата.

— Какво е това? — полюбопитствах аз. — Мирише на изкуствен тор.

— Довиждане, господин Марлоу.

Станах, нахлупих си шапката и напуснах къщата. Тя продължи да позира с изпъчени гърди. На площадката пред входа имаше голяма палма в саксия. Погледнах я на излизане и не се стърпях:

— Може и на теб да налее.