Исабел Мигел
Нощта на закачалката ми…

Нощта на закачалката ми като плащ увисна,

бидейки същината съвършена на тъмата,

сред сенките й бъдещето си наду платната,

без никоя врата да извести, наистина.

 

Мъгли и самоти сред мойто шкафче

подобно призраци живуркат недоволни,

от други дати привидения неволни,

изтекли според календара стар на рафта.

 

Стените съм си боядисала с живота

и, нямайки градина, ред саксии мазвам,

кълнили стръкчета със сок запазен бодвам.

 

И накъм слънцето и вятъра дома тогава

отварям, и в спор с миналото, с неговите маски,

на светлината давам път… и времето минава.