Хосе Луис Гарсия Мартин
Заплахата

The year’s garbage

R. L.^[1]

 

Позлатената смет на годините

ме привикваше полека да живея посред сънища;

никоя усмивка не изстива в паметта ми;

очите, гледали ме някога,

подтикващи или без да ме виждат, може би,

продължават да се взират в мен завинаги;

една разсеяна любезна дума

за цяла зима пали огън;

коя да е помътена любов,

която едва се домогва да стане любов,

се преобразява в огромно дърво, чиито клони

ме опазват от палещо слънце.

Камък по камък дом съградих

без врати и прозорци,

градина

с размера на света,

килия,

където се затварям с всичките любими ми неща.

 

Някои вечери излизам,

с добре защитено сърце,

в търсене на плячката: един повод,

минимален юношески повод,

за да продължа да мечтая.

                И тази сутрин

като се събудих

смаян удостоверявам,

че още се усмихваш в моите прегръдки.

Ти не си сън; аз съм загубен.