Евгений Гуляковски
Сезонът на мъглите (9)

8

Слънцето беше в зенита си, когато Ротанов мина през последния пост и излезе на пътечката, която водеше към града. Най-трудно му беше да уговори председателя да го пусне без охрана и оръжие. Сам разбираше колко е опасно. Макар че синглитите избягваха кръвопролитните битки и не използуваха оръжие, ако не е необходимо. Мнозина смятаха, че не го правеха от хуманно чувство, а чисто и просто „пестяха материала“, както се изрази един от ловците, и вместо да убиват пленниците ги изоставяха вързани в гората, предоставяйки ги на люсовете. А за онези, които смятаха за особено опасни, синглитите организираха истински лов и проявяваха голяма изобретателност. Тъй че не биваше да разчитат на хуманността им, а по-скоро на благоразумието им. Те сигурно се досещаха, че сега, след отвличането на кораба и след като бяха възстановени връзките на колонията със Земята, съотношението на силите се бе променило в тяхна вреда.

„Хуманност, благоразумие… Приписвам им съвсем човешки качества. Просто имах голям късмет, че благополучно се измъкнах от града. Ама не, сега отново ме тегли натам. Защо да не изчакам Олег или пък да опитам сам да поправя компютъра? Ще блесне някое огнено око например иззад онзи храсталак и край на всичко. Те нямат радиовръзка. Имат блокове за корабни компютри, а връзка нямат и не могат предварително нищо да уговорят. Не четат писма, не се предават в плен, остава му само да върви като подвижна мишена. Друг изход няма…“

Изход може би щеше да се намери, но той избра най-късия път, разработи план, който обещаваше в случай на успех да сложи край на войната, и не възнамеряваше да се отказва от него.

„Ще се върна на Земята, ще взема годишната си отпуска и да вървят по дяволите всички тия Алфи, Хидри, синглити и люсове…“

Но знаеше, че никъде няма да отиде. Само веднъж в живота на човек му провървява да се сблъска с нещо наистина невиждано, и то на чужда планета, с такова, заради което всъщност хората се стремяха да стигнат до звездите. Посещението при ренитите, сравнено с това изживяване, сега му се струваше само едно дребно забавление.

Откъм гората повя топъл вятър, настигна го и след като вдигна облаче прах, се понесе по пътя към града. Червеникава пътечка, червеникава трева от двете и страни, дори вятърът от праха изглеждаше червеникав. Явно нямаха намерение да стрелят. Той стигна до покрайнините, без да го забележи някой, макар че сигурно бе минал покрай не един и два поста.

Всички изоставени развалини си приличат, но нещо в този град подсказваше, че животът още не го е напуснал. Вероятно това впечатление създаваше бялата кула, която стърчеше петдесетина метра над централната част на града. Какво ли имаше там — може би локаторни станции? Или вентилационна тръба на подземни цехове? С изчезването на Филин колонията вече не получаваще сведения за живота в града. Той единствен успяваше безнаказано да прониква там.

Интересно как ли ще изглеждат градовете на тази планета след двеста години? Ако се развиват и занапред по своя естествен път без намесата на хората, може би съвсем ще изчезнат.

На синглитите не им трябват сгради, освен за производствени цехове. Но тях предпочитат да строят под земята, а самите те не се нуждаят от къщи. И не само от къщи, дрехи също не са им необходими, те пречат на кожата да поглъща слънчевата енергия, тъй че дрехите и зданията за тях са атавизъм, остатъци от миналото. Все едно им е къде ще живеят, тук или в гората. И те държат на града, защото в него са съсредоточени техните производствени мощности. Кой знае дали войната не беше причината за бурното развитие на тяхната промишленост? Ще им бъде ли нужно това производство в мирни условия? Съществува ли нещо, от което те наистина да се нуждаят? Никой от хората не знаеше това, а за успеха на неговия план беше извънредно важно да открие някакви продукти на производството или технологически процеси, да намери брънчица, за която да се залови, та да предложи нещо, което от тяхна гледна точка си заслужава да бъде разменено срещу фантастичната им електроника.

Някакво проскърцване и последвалият го шум накараха Ротанов рязко да се обърне назад. Съседната постройка се беше наклонила, паднаха няколко тухли, за миг стената се разклати, но си остана така, сякаш се колебаеше дали да рухне съвсем. „Много съм безразсъден — рече си той. — Защо ли? Градът изглежда мъртъв, но това впечатление е измамно. Трябва да бъда по-внимателен.“

Ротанов забеляза първия синглит едва когато прекоси цялото предградие. Синглитът стоеше пред една сграда, която приличаше на резиденцията на координатора, който назова себе си Берг. Май беше часови. Стоеше пред входа неподвижно, опрял тежкия край на излъчвателя върху сгънатия си лакът. Наглед обикновен младеж на около двадесет години, с къси панталони и без риза. Когато Ротанов се приближи на тридесетина крачки от него, вече не мислеше така, защото кожата на това същество нямаше нищо общо с човешката. По нея не се забелязваха нито една бръчица или косъмче. Атлазената и гладка повърхност с тъмен, почти шоколадов цвят му заприлича на изкуствена и му се стори едва ли не неприлична. Така вероятно би изглеждал един манекен, ако го оставят насред улицата без дрехи.

— Трябва да се срещна с Берг — ясно и високо, сякаш разговаряше с глух, каза Ротанов.

— Берг е зает.

— Скоро ли ще се освободи?

Часовият мълчеше. Или не го беше чул, или не искаше да му отговори.

— Да почакам ли?

— Берг е зает. Можете да разговаряте с мен.

Това неочаквано предложение не бе приемливо за Ротанов. Може би при тях така беше прието или не съществуваше никакъв координатор — все едно, той беше свикнал с Берг, беше се подготвил за разговор именно с него и не искаше да решава такива важни въпроси насред улицата с първия срещнат синглит.

— Трябва ми Берг.

— Той е зает. — Часовият дори не промени интонацията си. Но Ротанов долови в погледа му скрита насмешка и почувствува глухо раздразнение. Ала тозчас си спомни, че е дошъл в чужд дом и следователно трябва да приеме техните правила такива, каквито са.

— Добре. Ще дойда по-късно. — Той се обърна и продължи по улицата, като през цялото време усещаше студени тръпки по гърба си, защото излъчватёлят беше готов за стрелба, пък и не знаеше какво можеха да му поднесат по-нататък. С плавната си, но напрегната походка стигна до пресечката. Никакъв звук, никакво шумолене не чу зад гърба си. Както и преди, слънцето безмилостно припичаше и сега, когато свърна в уличката, от него се лееше пот, макар че преди минута не усещаше жегата. Трябваше веднага да реши какво ще прави, защото беше неразумно да се мотае из града, където зад всеки ъгъл се спотайваше неизвестна опасност. Още по-рисковано беше да се крие, беше дошъл открито, без оръжие и не искаше да се лишава от това малко преимущество. Трябваше да си пропилее някак времето за час-два, преди повторно да потърси Берг.

Ротанов все още обмисляше какво да прави, когато дочу стъпки зад гърба си. Обърна се и зачака, застанал така, че онзи, който щеше да се появи иззад ъгъла, да се блъсне неочаквано в него. Същевременно той не се криеше, просто се залепи за стената на ъгловата къща.

Предпазливостта му се оказа излишна, защото другият отгатна неговата хитрост, като че ли го беше видял през стената, и спря на няколко крачки.

— Ротанов! — повика го познат глас. За миг сърцето му заби по-силно. Сигурно защото токущо си мислеше за нея. За съществото, което приличаше на земна жена.

Тя чакаше зад ъгъла, изпъната, замръзнала в стойка „мирно“. Той все не можеше да свикне с техните неестествени за човека пози.

— Защо се криете? — попита го тя.

— Не се крия. Дочух стъпки и зачаках.

— Имате ли оръжие?

— Не.

— Свалете якето си.

Ротанов послушно го съблече. Извади от вътрешния си джоб малко пакетче и го остави на земята.

— Какво е това?

— За вас е. Ще ви обясня по-късно, а сега вземете пакетчето.

— Добре. Оставете го. Поръчаха ми да ви изслушам. Защо сте дошли?

И той отново не знаеше какво да й отговори, защото не искаше да обсъжда сложните въпроси мимоходом, на улицата, под дулото на излъчвателя, който бе на четиридесет крачки от него.

„Колко много се страхуват от нас и колко малко знаят“ — с горчивина си помисли той, като трескаво търсеше изход от създалото се положение.

— Тук ли ще приказваме?… Не е ли по-добре да отидем у вас? Предстои ни дълъг и сложен разговор.

— Никъде няма да ходим. Започвайте.

— Но защо, нали преди…

— Преди не крадяхте кораби от нас. Сега сте наш враг, но ние сме готови да ви изслушаме. Говорете!

— Не съм крал нищо от вас. Не забравяйте, че корабът не е ваш, аз пристигнах с него.

— Така е. Ако бяхте излетели с този кораб… Но вие го предадохте на нашите врагове. Не можем да забравим това.

— Не забравяйте също, че вашите врагове са мои съотечественици. Предадох им кораба не за да продължат войната, а за да се бранят от нападенията на люсовете. Обещавам, че корабът няма да бъде използуван срещу твоя народ! Но след него ще долетят и други. Рано или късно ще бъдете принудени да преговаряте с хората. Не е ли по-добре да започнем сега? Защо да даваме излишни жертви? Планетата е голяма, има място за всички, защо да се избиваме един друг?

— Хората започнаха първи. На вас ви харесва да воювате, а сега ти се опитваш да ни увериш, че искате мир. Не разбирам защо лъжете. Хората имат навика да се крият зад ъглите и да нападат от засада, само че не бива да ни смятате за наивници. Не ви вярваме.

— Най-лесното нещо е да не ми вярвате… Мислите, че ми е било лесно да убедя нашите да сложат край на войната? Ала те склониха. Аз ви нося тяхното съгласие за мир, те са готови да забравят годините на войната, макар че никак не им е леко да го сторят, но обещават, хората винаги държат на думата си. Нито веднъж досега не сте правили опит да преговаряте с нас, защо да не пробвате?

— Нека корабите ви пристигнат. Ние ще успеем да се подготвим; когато дойдат, няма да намерят тук нито един човек. Излишно е да говорим повече.

Ротанов имаше чувството, че все по-дълбоко и по-дълбоко затъва в някакво блато. Все едно че разговаряха на различни езици. Беше наивно да се надява на лек успех. Прав е бил докторът, като го предупреждаваше, че е невъзможно да стигнат до взаимно разбирателство.

Твърде различни бяха и целите, и критериите за средствата, с които могат да се постигнат. Всичко беше напразно, той загуби… Бремето на войната се оказа по-тежко, отколкото предполагаше. Нямаше да помогне дори идването на Олег. Те ще останат на тази планета още дълги години, а може би и завинаги… „За тях ние сме само средство, жив материал за размножаване на себеподобни, те даже не познават друг начин, това са вампири, разновидност на люсовете!“ Така му говореха някои, а той не повярва. Не вярваше и сега, въпреки всичко пътят се оказа много по-дълъг, отколкото си мислеше, много no-труден. Ротанов бавно се обърна, направи крачка, после втора и се обърна. Тя не беше помръднала — стоеше като изваяна, неподвижна статуетка.

Тогава той се върна и й подаде пакетчето, което несръчно стискаше под мишница.

— Подарък за теб. От едно земно момиче. То обича слънцето, обича да пали огън, да тича босо по тревата, не знам можеш ли да разбереш… Веднъж ти ми помогна… Никога няма да го забравя. Но въпреки всичко няма да ви позволя да се убивате един друг, каквото и да ми струва това.

Тя взе кутията. Той й я подаде внимателно, за да не докосне студените и пръсти, и забеляза на китката и нещо много познато, някакви металически квадратчета с матов блясък, които почти се сливаха с кожата й.

— Ротанов… Не бива да идвате вече в града. Няма да ви пуснат.

Той й кимна в знак, че е разбрал, и закрачи по улицата, без да се оглежда.

 

 

Филин се събуди на разсъмване. Известно време с равнодушен поглед разглежда храста, под който лежеше. Дълга виолетова пружина, обсипана със студени капки роса и мъхнати пъпчици, се люлееше над лицето му. Добре помнеше как го носеха, увит в мрежата. Това стана вечерта, а сега беше утро и той не можеше да си спомни нито кога е заспал, нито как се е озовал под този храст. Като жужеше нахално, край него прелетя рогоножка, която много приличаше на рогата летяща змия. „Интересно къде изчезнаха синглитите, които ме плениха?“ — помисли си вяло той. Нямаше никакво желание да стане и да огледа обстановката. Беше му приятно да се излежава лениво отмалял, да съзерцава покрития с роса храст и да чака първите слънчеви лъчи да докоснат голата му кожа. Тази мисъл му се стори странна, той леко помръдна ръка и се увери, че освен късите панталони няма никакви други дрехи. Но не му беше студено. Сигурно съвсем скоро са го оставили тук или просто са го загубили? Защо да се впуска в дълги разсъждения, след като и така му беше добре. „Ще се върнат или не… Не беше ли все едно?“

„Пим“ — чу той съвсем ясно. Беше убеден, че звукът излезе от него. И макар да лежеше със затворени очи, беше сигурен, че наоколо няма жива душа и няма от какво да се страхува. А звукът засега нямаше никакво отношение към него и нямаше да има, докато слънчевите лъчи не докоснеха неговата гладна кожа. „Кожата не може да бъде гладна — поправи се той. — Е, добре, хладна. Защо се хваща за някакви дреболии?“ — Много му се спеше, беше се събудил много рано. Трябва да почака слънцето да слезе по-ниско. Все това слънце… Кога ли яде за последен път? Колко ли време е минало, откакто така глупаво се остави да го хванат?…

„Трябва да поспя — рече си той. — Не бива да мисля за нищо, а да поспя и да дочакам слънцето.“ Но сънят не идваше. Пречеше му някакво необяснимо безпокойство, съвсем неуместно за такова закътано и спокойно местенце. За да пропъди тревогата, той реши да отстъпи и директно се запита: „Какво има? Какво искаш?“ И някой вътре в него, малък и незначителен, но страшно упорит, каза: „Искам да знам за какъв дявол се търкаляш гол сред гората вместо да отидеш в базата, да помогнеш на пилота и всъщност какво е станало?“

Въпросът изискваше отговор, а такъв нямаше. Филин въртеше въпроса оттук и оттам като канара и чувствуваше, че колкото повече се засилва желанието му да се добере до истината, толкова по-голяма ставаше канарата, сякаш нечия тежка ръка се отпускаше на челото му и потискаше съзнанието му. Тогава той съвсем освирепя и това го накара да седне. Слънцето вече се издигаше високо, той лежеше на върха на хълма и го забеляза едва сега, когато се надигна.

Слънчевите лъчи докоснаха главата и раменете му, но Филин не почувствува топлина. Гладът обаче попрестана да го гложди, изчезнаха и натрапчивите мисли за ядене, с всяка измината минута се възвръщаше способността му да разсъждава. Но заедно с облекчението нарастваше и тревогата, все едно че постепенно идваше на себе си след продължителен тежък унес и той веднага се улови за тази мисъл, защото тя поне даваше някакво обяснение.

Сигурно са го ударили тежко и е загубил съзнание. После са решили, че е умрял, и са го захвърлили тук, в гората. „Ами да, вечерта, преди сезона…“ Той тозчас пропъди тази ужасна, стягаща гърлото му мисъл. В края на краищата може да е имал късмет, досега никой не се е отървал, а на него му е провървяло, какво чудно имаше в това?

„Сигурен съм, знам, че с мен всичко е наред“ — успокои се той, но като осъзна, че трябва да се самоуспокоява, ледената ръка го стисна още по-здраво за гърлото. „Не, не може да бъде! Лесно мога да се уверя, че не е така!“ — И той опипа главата си, сетне лицето си. Но нищо не откри, абсолютно нищо. Не намери нито следи от удар, нито наболата в последно време брада.

— Излиза, че са ме обръснали…

Филин разбра, че тази последна странна мисъл няма да го спаси. Беше се обръснал за последен път в базата преди десетина дни. За да не полудее от нарастващия ужас, той напрегна цялата си воля да не мисли за това, забрани си да анализира и да уточнява. Реши да постъпва и да действува така, както щеше да действува Филин, сякаш, като пропъждаше мисълта за станалото и не показваше, че нещо се е случило, щеше да отсрочи този кошмар, да смекчи последствията от него…

— Фил — обади се гласът. — Време е. Отдавна те чакаме.

— Да, да — отвърна той машинално, — ей сега… — Значи трябва да стане. Да се огледа. Местността му беше непозната, но това нямаше никакво значение, ако върви двадесет градуса вляво от слънцето, тъй или иначе ще излезе на реката и тя ще го заведе до базата.

— Стига си се инатил, Фил, тръгни за града, а не към базата. Всички отдавна започнаха работа.

— Знам. Отивам в града. — И той почти се затича, като че ли беше възможно да избяга от онзи, който се бе скрил под черепа му, от този глас…

Тича близо четиридесет минути, като през цялото време се ориентираше по слънцето. Мъчеше се да спазва набелязаната посока, която трябваше да го изведе на реката, но когато се изкачи на високия хълм, за да се огледа, и видя долу града, разбра, че е загубил. Тогава седна на върха. Всичко се размаза и заплува пред очите му. Нямаше дори нож, за да сложи край на живота си.

— Не бива, Фил — рече гласът. — Още нищо не знаеш. Да вървим. — Той стана и се затътра към града.

 

 

Когато излезе от града, първата работа на Ротанов бе да потърси ролера, който беше скрил в храстите на около два километра от първите постове. Както предполагаше, ролерът беше цял и невредим. Той провери и запали двигателя. Машината заподскача по дупките. Ротанов беше уморен, а и го бе завладяло някакво тъпо безразличие. Неговата дипломатическа мисия напълно се провали. Сега ще трябва да търси други, по-сложни и дълги пътища. Караше бавно, без да оглежда добре познатата му пътека и без да се озърта наоколо. До базата оставаше горе-долу половин час. Пред него се появи широка поляна и той съвсем механично натисна спирачките. Изработен рефлекс. Когато си на чужда планета, преди да излезеш на открито, трябва да се огледаш и да се ослушаш. Почти веднага откри присъствието на чужди хора. Бяха се притаили в храсталаците от двете страни на пътя и зад ролера. Засадата бе добре организирана. Ротанов чувствуваше присъствието им и знаеше, че са много близо, за да даде заден ход и да се опита да се измъкне назад. Вече не се съмняваше, че там е поставена засада, и не чакаше нищо добро, защото ако инженерът беше разположил този пост в негово отсъствие, часовите нямаше да се крият. Те разполагаха с достатъчно време да разпознаят неговия ролер.

В гората беше тихо. Кой знае защо, тя винаги утихваше в мигове на напрежение или опасност, сякаш замираше в очакване какво ще стане по-нататък. Дори вятърът не шумолеше в листака, само тихо и тъжно свистеше, разсичан от спиралите на местните растения.

Ако са намислили да стрелят, вече е време, какво чакат? С незабележимо движение Ротанов премести напред лоста за включване на резервните батерии, за да осигури на двигателя по-голяма мощност. Четири-пет минути те с нищо не издаваха своето присъствие и това не му харесваше, защото за тези пет минути не можа да разбере що за засада са му подготвили. Беше сигурен, че ако потегли с ролера, онези веднага ще открият стрелба, и затуй изчакваше, предпочиташе те да направят първата крачка. Пък и шумът на мотора щеше да му попречи да чува, а така му оставаше някакъв шанс да избегне изстрела. Вярно е, че беше твърде малък, защото от лекомислие ги бе допуснал прекалено близо. Предпазният пластмасов щит го прикриваше отпред, но той добре знаеше колко несигурна е тази защита. И все пак посрещнатата от щита протонна граната щеше да се пръсне пред него, а то беше достатъчно, за да се хвърли встрани. Това беше една своеобразна игра на нерви и щеше да загуби онзи, който започнеше пръв.

Най-после храстите се разтвориха и от тях излезе човек. Вървеше спокойно, сигурен, че Ротанов не е въоръжен. Той не се учуди, когато позна в него инженера. Рано или късно този човек щеше да излезе открито срещу него. Всичко вървеше натам. Келер спря на две крачки от мястото, където бе Ротанов.

— Очаквах ви.

— Разбрах. Какво друго ще ми кажете?

— Искам да знам как завършиха преговорите в града.

— А защо мислите, че ще ви отговоря, вместо да…

— Не вършете глупости! Знаете, че не съм сам и че няма да успеете дори да станете.

Той беше прав и Ротанов, отмалял, отново се отпусна на седалката. Всъщност нямаше намерение да предприема каквото и да било, само искаше да провери колко далеч ще отиде инженерът. Ако съдеше по нахалния му тон, не се и съмняваше, че той няма да се откаже от думите си и работата ставаше съвсем лоша. Дори да постигнат някакво споразумение, пътят към базата вече бе затворен за инженера. И той прекрасно знаеше това. Просто щяха да го арестуват. С колко ли верни хора разполага? Десетина? Петнадесетина? Броят им нямаше особено значение сега, защото след сполучливата операция с кораба авторитетът на Ротанов нарасна толкова много, че вече можеше да сложи точка на авантюрите на Келер. И тъкмо този факт правеше срещата им на горската пътека особено опасна.

— Защо проявявате такъв интерес към резултатите от преговорите? — Ротанов се опитваше да отвлече вниманието му, да проточи времето, като се надяваше да намери някакъв изход.

— Още с идването си започнахте да рушите всичко, което години наред създавах с такъв труд…

— И какво е то? — насмешливо попита Ротанов. — Опиянението от властта или възможността безнаказано да проливате кръвта на своите хора и да унищожавате синглитите? С какво друго можете да се похвалите? — Той нарочно се мъчеше да го ядоса, за да го предизвика към пълна откровеност. Инженерът нямаше какво да губи, а в такива минута човек е склонен да си признае много неща, защото предполага, че противникът му няма да се възползува от получените сведения.

— Не, Ротанов. Не е това. Не повярвах на доктора от самото начало. Бях убеден, че след контакта с люса вашата психика е увредена, в действията ви се появи скрита враждебност към хората, станахте опасен за всички нас и намислих да ви попреча. Ако не бяхте завзели кораба… Това обърка всичките ми планове, известно време дори се съмнявах, че съм прав. Но вашият „миротверен“ поход в града ме убеди окончателно. Не биваше повече да отлагам и аз реших да действувам. Отдавна бях разработил хубав план. Започнах да го подготвям дълго преди да се появите.

„Той просто е маниак — помисли си Ротанов. — Опасен маниак. Как не се досетих по-рано? Отдавна трябваше да го изолираме, да отстраним опасността, сега е много късно…“

— Едва не ми попречиха. Председателят, този вдетинен старец, започна да ми държи сметка за изразходваните по време на операциите боеприпаси и експлозиви. И едва не ме разобличи, но тогава пристигнахте вие и вече никой не се интересуваше от мен.

— А защо ви бяха експлозивите?

— Много искате да знаете. За последен път ви питам сключихте ли договор?

— А ако не съм?

— Ще бъде жалко. Но се надявам, че е у вас. И ще се постарая да се уверя. Арон!

И тогава Ротанов сгреши. Реши, че инженерът повика някой от хората си, но не беше така. Никой не излезе от храсталаците. Той чу само едно продължително свистене и преди да разбере грешката си, в китката му се заби тънка металическа игла. Веднага я изтръгна, но беше късно. Земята се залюля под краката му и в същия миг той загуби съзнание.

 

 

Филин стоеше до машината. Знаеше точно какво трябва да прави. Същевременно чувствуваше състоянието и на четиридесетте души, които работеха в огромния подземен цех. Във въздуха се носеше миризма на нагрята пластмаса. Тихо боботеха моторите на автоматичните стругове. От отвора на машината се показа готово пластмасово кубче. Филин внимателно го взе, постави го в кутията за контрол на качеството и като че тозчас се превърна в чувствителен измерителен уред. Ако параметрите на готовия детайл отговаряха на нормативите, той изпитваше чувство на удовлетворение от добре свършената работа. Но ако детайлът показваше дори незначителен дефект, той много се измъчваше. Но такова нещо се случваше рядко, защото всички, които работеха в цеха, бяха майстори в своята област. Той имаше възможност да използува умението и трудовите навици на всеки един от тях. Когато трябваше да се консултира с някой или имаше затруднение, той винаги можеше да получи добър съвет. Денят си отиваше, а Филин не изпитваше никаква умора. Тялото му сега не знаеше що е изтощение. Изчезнаха и незначителните болки, които се загнездват за цял живот в човешкия организъм. Всеки орган, всеки мускул на обновеното му тяло функционираха безпогрешно и съгласувано. Сега можеше да работи без почивка по няколко денонощия, с малки интервали за облъчване и попълване на енергийните запаси, но той не се нуждаеше от това. Чакаха го и неизвестни приятни развлечения, които бяха само за онези, които добре са си свършили работата. Той с нетърпение очакваше края на работния ден, защото изгаряше от любопитство и желание да научи повече. След четири часа работа всеки можеше да използува свободното си време както си иска. Повечето оставаха в цеховете още два-три часа, но той не знаеше почти нищо за своя нов свят и побърза да излезе веднага след края на работния ден. По това време улиците бяха пълни с народ. Ако някой попадаше в неговата телепатична зона, Филин чувствуваше вълна на доброжелателство или равнодушие, по-често доброжелателство, тъй като минувачите по някакъв начин разпознаваха в него новака и се опитваха да го ободрят, да му вдъхнат увереност. Сред хората се срещаха и красиви млади жени. Филин изпитваше удоволствие да следи движенията на гъвкавите им стройни тела. Ако се загледаше прекалено дълго в някое момиче, той чувствуваше вълна на неудоволствие от негова страна и веднага отместваше очи. Жалко, че не можеше да разбере какво мислят за него. Само общ емоционален фон. Филин можеше да възприема конкретни думи и мисли само когато бяха отправени непосредствено към него. Вече знаеше, че тук няма семейства, затова няма и деца. Макар че почти всеки си намира подходящ партньор. Отношенията между хората бяха твърде мимолетни — само за един сезон. Всичко свършваше с настъпването на сезона на мъглите. Той още не знаеше защо е така. Но това сега не го вълнуваше.

Пластариумът се намираше в сградата на бившия градски театър. Отвън тя беше също толкова занемарена, колкото и останалите здания, но отвътре поразяваше със строгото си рационално обзавеждане. Новата пластмасова ламперия блестеше от чистота, лъщяха никелираните парапети на стълбището. Нито един излишен орнамент, нито един ненужен детайл не дразнеше окото. Само най-необходимото. Тук нищо не трябваше да отвлича вниманието или да разсейва. Изискваше се дълбоко съсредоточаване и още от входа на всеки от посетителите трябваше да се внуши подходящо настроение. От фоайето към дъното на помещението водеха два коридора, които завършваха с черна и бяла врата. Филин идваше за първи път тук, но вече знаеше какво е предназначението на вратите, както знаеше и много други неща, без да се опитва да изяснява източника на тази информация. Можеше да избере само една от залите. Твърде сложна се оказа психологическата настройка. Тъй като не знаеше какво го чака зад вратата, той остана във фoaйeтo и съсредоточи вниманието си върху посетителите. В черната зала влизаха замислено и мълчаливо. Не видя нито групи, нито двойки. Към нея водеха два отделни входа — за мъже и за жени. Затова пък бялата изглеждаше по гостоприемна. Натам вървяха заедно мъже и жени. Вървяха на групи, най често по двама. Това вероятно определи и неговия избор.

В залата нямаше столове. Стените образуваха голяма гладка полусфера, боядисана в нежно кремав цвят. Цареше абсолютна тишина. Филин още не можеше да свикне с факта, че не се водеха никакви разговори, органически присъщи за човешкото общество. Синглитите непрекъснато си разменяха информация. Но телепатичният поток от мисли можеше да чува само онзи, за когото беше предназначен. Впрочем не винаги. Светлината на тавана постепенно угасна и залата потъна в пълен мрак. За известно време тишината и тъмнината бяха толкова пълни, че Филин загуби представа къде се намира. Стана му неприятно, прииска му се да излезе — задържа го само любопитството. Усещаше, че напрежението в залата непрекъснато нараства. Всички трепетно очакваха нещо. И ето че то се появи! Изумителен фойерверк разсече тъмнината от край до край. В същото време прозвуча продължителен музикален тон. Фил се почувствува като диригент на невидим оркестър и тонът, който звучеше в ушите му, се превърна в странна мелодия, която отразяваше неговото настроение. Мелодията стана част от самия него и когато разбра това, у него се породи впечатлението, че лети. Подът сякаш пропадна под краката му и той, възседнал пеещ пъстър змей, се понесе през разкъсаната тъмнина. С част от съзнанието си Филин долавяше, че и мелодията, и играта на светлините, и полетът са само илюзия, създадена от колективното творчество на зрителите, а той е един от участниците в нея. Но това не му пречеше да чувствува огромна, неизпитвана до този момент наслада. Ала настроението на мелодията се промени. В нея прозвучаха тъжни, почти злокобни нотки. Ослепителна светкавица прониза пъстрите крила на змея в мига, в който си спомни за малкото плахо същество, спотаило се дълбоко в неговото сегашно съзнание и представляващо част от другия, от предишния Филин. Мелодията ставаше все по-мрачна. Светлините се мятаха, разкъсваха се, опитваха се да се издигнат нагоре и безсилно отслабваха, разрушени от спомените му. Ето го застанал на прага на пещерата, за ръка го държи непозната жена… После е в класната стая, на дъската учителят пише някаква дума… Филин не може да си спомни точно коя, много иска да си спомни, но не може. Припламванията на светлините постепенно отслабват, угасват.

Мелодията стихва. Едно по едно светват осветителните тела на тавана. Публиката напуска залата. Някаква жена с гъста, небрежно тупирана коса се обърна към съседа си:

— Напрежението на телеинформацията беше много високо, но някой непрекъснато пречеше. Не разбирам защо разрешават на новаците да посещават обществени места! Все едно и също! Когато подемът достигне връхната си точка, те сякаш нарочно започват да се ровят в спомените си! — Сигурно умишлено го каза на глас, за да чуе Филин, и той побърза да се смеси с тълпата. После още дълго не можеше да дойде на себе си от току-що преживяното вълнение. Никога преди не се бе замислял над въпроса, че когато е лишен от възможността да твори, човек е принуден да измисля какви ли не сурогати и цял живот изпитва чувство на неудовлетворение, но ето че днес… Въпреки това острата, породила се в залата тъга се засили.

Дребното човече, скрито в него, неочаквано израсна, сякаш преживяното го освободи от невидими вериги. И веднага го връхлетяха неразрешените въпроси. Какво прави тук? Защо не тръгне към реката, както се канеше тогава? Кой го доведе в града, ще може ли както преди сам да определя постъпките си? Щеше ли някога да зърне своите момчета? Поне отдалеч. Излезе на улицата. Беше пуста, всички отдавна се бяха разотишли. Тук той нямаше свой дом. Студените лъчи на залязващото слънце вече не топлеха. Сега, когато напусна залата, той си спомни думата, написана от учителя на дъската: ЧОВЕК. Филин трудно си пробиваше път през развалините. Тук никой не живееше. Стиснал зъби, той продължи по улицата, въпреки нарастващата тревога и чувството за опасност. Този път нямаше да го спрат. Той на всяка цена ще излезе на реката и ще стигне до базата. Каквото и да му струва. Какъвто и край да има! Гласът в него мълчеше.

 

 

Предметите постепенно възвърнаха очертанията си и Ротанов видя над себе си надвесеното лице на доктора. Той отново затвори очи, като се мъчеше да овладее безсилно отпуснатото си тяло.

— По-добре ли сте? Какво се случи? — попита докторът.

Ротанов направи опит да се надигне, но не успя. Мускулите не го слушаха. Затова пък сега можа да се огледа и да разбере, че лежи в подземната болнична стая на базата.

— Отдавна ли съм тук?

— Докараха ви преди половин час. По остатъка в иглата установих, че е наркотик, и ви върнах в съзнание. Синглитите никога досега не са използували такова странно оръжие.

— Те нямат пръст в тая работа. Какъв беше наркотикът?

— Нищо особено. Конска доза бруминал от групата на барбутантите. Наркотикът няма страничен ефект, но без моя помощ нямаше да дойдете в съзнание. Сега се налага да полежите.

— Кой ме намери?

— Радиостанцията на ролера е била включена, но не отговаряше на повикванията и председателят изпрати групата за издирване да разбере какво е станало.

— Значи радиостанцията ме е спасила… Просто случайност. А те сториха всичко възможно, за да не се върна.

Докторът бавно прибра инструментите си, разчисти от масата празните ампули и тежко въздъхна:

— Мисията ви е била безуспешна, тъй ли?

— Де да беше само това… — Ротанов усети как тялото му малко по малко възвръща предишната си сила, но същевременно почувствува някаква странна умора и безразличие. Може би за тях допринесе и въпросът на неговия събеседник.

Докторът взе чантата си и се насочи към вратата.

— Поспете. Сега ви е необходимо спокойствие.

— Седнете, докторе. Нека да поговорим. Вече съм добре, само не знам какво да правя по-нататък…

— С какво мога да ви помогна? Нали ви казах, че от вашите преговори нищо няма да излезе. Добре, че поне се върнахте.

— Проблемът не е в преговорите! По-точно, не е само в тях. Когато намислих да се срещна със синглитите, не се надявах, че веднага ще постигна конкретен резултат, но не очаквах и противодействие, дори открита враждебност от хората тук. Излиза, че само на мен е нужен мир…

— Кого всъщност имате предвид?

— Преди всичко инженера и онези, които го поддържат и не могат да живеят без война.

— Инженерът има малко привърженици.

— А на него не му и трябват много. Той е замислил нещо сериозно, щом е решил да действува открито.

— Виж ти каква била работата!

— Да, докторе, нещата не вървят добре. Най-много ме тревожи фактът, че той изгори всички мостове след себе си. Сега не може да се върне в колонията. А за да предприеме такава крачка, сигурно е имал сериозни причини. Много сериозни. А аз и понятие нямам какви са плановете му.

— Е, скоро ще разберем. Жалко, че го няма Филин, той щеше да ни помогне да разгадаем хитрините на инженера. Но аз мисля, че преувеличавате значението на неговата роля. Десет-петнайсет души… Не. Не вярвам те да са способни на нещо сериозно. Приемам сегашното ви настроение и опасенията ви като последица от действието на наркотика. Подобен шок не минава без сътресения.

— Ех, докторе, чул ви Господ…

— Щом си отпочинете, ще се уверите, че съм бил прав. А сега се пригответе за едно приятно посещение.

Няколко минути по-късно в стаята влезе Ана. Беше в бяла престилка и буташе малка масичка на колела, от която се вдигаше ароматна пара. Въздухът се изпълни с апетитната миризма на бульон и подправки. Ротанов едва сега почувствува колко е гладен.

Той веднага се нахвърли върху зачервените мръвки с хрускава коричка и бульона, като сегиз-тогиз поглеждаше към момичето. Днес Ана изглеждаше по-тъжна от обикновено. Извръщаше очи и почти не разговаряше с него. И той си помисли, че вече успя да обиди и това весело, мило същество.

— Донесох ви и още нещо, нали обичате сладко… — каза нерешително тя и отвори едно бурканче.

— Да, Ана, отгатнахте, че бонбоните не бяха за мен. Но това не бива да ви наскърбява.

— Не съм се обидила. Разбирам, че са ви били необходими, но такъв подарък за мъж…

— О-хо! Излиза, че не сте толкова добра, колкото ми се сторихте в началото.

— Съвсем не съм добра. Пък и защо да бъда? Вие си мълчите, нищо не ми казвате, а аз чакам…

— Чакали сте? Какво?

Очите й съвсем се закръглиха от обида.

— Дори не помните?… Не помните какво ми обещахте?

— Но такива обещания не се изпълняват бързо…

— Не съм се надявала да стане бързо. Но, кой знае защо, си въобразих, че сме приятели, и очаквах поне да ми разкажете какво се случи там. Истина ли е, че са ви нападнали хората на инженера?

— Да.

— Тъй си и мислех! Знаете ли, преди да тръгне… Тук имаме един такъв, малко недодялан, Каров му е името. Жените в колонията се броят на пръсти, та той… Само не си мислете, че ви го казвам нарочно!

— Не си мисля — отвърна Ротанов, като се мъчеше да скрие усмивката си.

— Това има връзка с цялата история, инак нищо няма да разберете! Та този Каров разговаря с мен, преди инженерът да тръгне с хората си. Като че ли искаше да се сбогува.

— Ана, та това е много важно, опитайте се да си припомните всичко, което ви каза. — Усмивката изчезна от лицето му.

— Не помня точно думите му. Пък и той не сподели с мен нещо определено. Но останах с впечатлението, че се сбогува завинаги, че може и да не се върне, а преди споменаваше за някакви минни галерии, които били близо до града. Никой не знаел за тях и там криели оръжие или нещо подобно, което скоро щяло да им потрябва, каза още, че аз, пък и всички останали, тепърва ще чуем за тях и ще съжаляваме, че не сме ги оценили както трябва…

— За първи път чувам за тези минни галерии! — Председателят отвори кръглия метален сейф до бюрото си и заизважда отвътре някакви папки.

Ротанов за миг закри лицето си с ръце. Още чувствуваше влиянието на наркотика. Но след разговора с Ана не можеше да остане в леглото.

— Инженерът ми спомена за някакъв конфликт между вас по повод експлозивите. Какво е станало?

— Вижте сам — и той му подаде една папка. — Тук са вписани разходите. Липсват почти сто килограма люзит, и то само за една операция! Все се опитвам да разбера какво прави с него. Ако бях научил по-рано за галериите…

— Мислите ли, че ще се реши да взриви заводите?

— Не само заводите…

— И с колко люзит разполага… Каква е мощността му? Не знам нищо за този експлозив.

— Известен е отдавна, рецептурата е била донесена от първите колонисти, използували са го в мините и за подземни работи… — Председателят прехапа устни, пресмятайки нещо наум. — Ако употреби цялото количество, от града и помен няма да остане.

— Чудесен изход, нали? — грубо попита Ротанов, чувствувайки как се свиват скулите на лицето му. — С един удар ще се отърве от всички проблеми!

— Нищо няма да постигне. — Председателят поклати глава. — Ще се появят нови синглити. Проблемът са люсовете. Синглитите са само производно, пък и заводите… Ако ги вдигне във въздуха, колонията ще се лиши от основния източник за снабдяване. Колко години вече нашата техника съществува, общо взето, благодарение на трофеите.

— И това не е всичко. Ще добавя, че ако се лишим от заводите, ще изчезне и последната надежда да ремонтираме тук пристигналите кораби. Нито един звездолет, пратен от Земята, няма да се върне обратно. И ще загубим връзка с нея. В края на краищата това е моя задача — решително заяви Ротанов. — Аз съм длъжен да му попреча. С колко души разполагате?

— Останали са съвсем малко годни да носят оръжие. Част от хората са караул… Но вече е късно да го догоните. Много време мина оттогава.

— Нямам намерение да го догонвам.

— Какво сте решили да правите?

— Трябва да предупредя синглитите.

Ротанов видя как председателят пребледня.

— Разбирате ли какво говорите? Ако синглитите научат, няма да се спрат пред нищо.

— Инженерът също няма да се спре пред нищо.

— С него са още четиринайсет души, все младежи, които сляпо му вярват и едва ли знаят какво ги очаква, че ще загинат.

— Мислите ли, че има друг начин да предотвратим взривяването на заводите и града? — тихо попита Ротанов. Вече знаеше, че ще отиде докрай.

 

 

Ролерът изскочи от гората. По-нататък до града се простираше голо пространство. Съпровождащият го отряд, подбран от председателя, остана далеч назад: Ротанов им заповяда да го чакат, докато се върне. Добре помнеше предупреждението, че няма да го пуснат в града.

Тъй му каза тя… Е, какво пък, ще видим. Може би остават броени минути до мига, когато сивите полуразрушени сгради ще бъдат превърнати в прах от подло поставения взрив. Той потегли с ролера напред. Но тозчас машината подскочи от някакъв удар. Двигателят експлодира и това го спаси. Взривната вълна откъсна горната част на платформата и я изхвърли нагоре заедно с Ротанов. Когато се измъкна, той огледа димящата купчина железа. Този път синглитите не се шегуваха. Още с първия изстрел унищожиха ролера. После обгърна с поглед града. Стори му се, че някъде наблизо работи невидим часовников механизъм, който отброява последните мигове от живота на града. В хаоса от огън и дим щеше да, изчезне всичко. Заедно с жената, която го приюти и му помогна да се измъкне. И макар че тя не се покриваше с традиционната представа на хората за жените, все пак… За миг тя застана пред очите му такава, каквато я видя последния път, с пламтяща червена поличка и шоколадова кожа, с тънки нежни китки…

— Почакай, почакай — рече си Ротанов. — На ръката си тя имаше нещо познато… — Той почувствува как пресъхнаха устните му от обзелото го вълнение, почти се досети защо вместо гривна тя носеше тези пластинки от сив метал. Ръката му несъзнателно и припряно зашари из вътрешните джобове на якето. Тук е, не е потрябвал никому, дори на инженера. Неговият малък талисман, военният му трофей. Пръстите му трепетно опипваха познатата до най-малки подробности повърхност. На третото квадратче имаше издатина. Тя потъваше навътре, ако се натиснеше както трябва. Преди си мислеше, че е просто механизъм за заключване. Но не бе само механизъм. Десетки пъти беше натискал тази издатина и нищо не се бе случило. А може би гривната най-напред трябва да се постави на ръката…

Сложната техническа организация на синглитите не би могла да съществува без далечна връзка. Ротанов усети леко бодване в китката. Едва забележими искрици заиграха под сребристата металическа повърхност на гривната, после Ротанов чу някакъв глас. Беше дежурният оператор, макар че той се надяваше… Но сега това нямаше значение, вече бе сигурен, че е предотвратил взривяването.

 

 

Отвъд гората, отвъд далечните хълмове, досами хоризонта висеше залязващата, пурпурна, набъбнала до чудовищни размери част от чуждото светило. То оцветяваше със странен мъртвешки кървав цвят всичко наоколо — скалите, реката и небето. Почти залязлото светило приличаше на гигантска топка от виолетова кал. Никакви природни закони и гравитационни сили не можеха да откъснат от хоризонта надутата уродлива топка. Тя щеше да виси над планетата още двадесет дни, смалявайки се постепенно, подобно на октопод, който всмуква навътре уморените си през лятото пипала и после над този чужд, враждебен за човека свят щеше да настъпи дълга шестмесечна нощ — сезонът на мъглите.

От няколко дни Ротанов се ровеше из старите архиви и доклади в научния сектор. Досега не успя да разреши нито един проблем и беше принуден да започне всичко отначало. Все още не можеше да намери изход.

Какво търсеше в прашните, пожълтели от времето купчини листа?

Отрядът на инженера не се върна. След опита му да взриви града отпадна и последната възможност да се установи мир и да се ремонтира корабната електроника с помощта на синглитите. Предупреждението не промени нищо. Синглитите станаха по-активни, зачестиха засадите и нападенията. Патрулите и постовете даваха все повече жертви.

След две седмици, с настъпването на сезона на мъглите, сраженията щяха да спрат, за да се възобновят с нова сила през пролетта. А през дългите зимни месеци те ще се свират като плъхове в своите подземни дупки и ще чакат. Какво? Идването на Олег? А какво може да промени той? Нали ще изпадне в същото положение? Ще го чака същият капан? На Земята няма да научат нищо, ще задържат изпращането на следващата експедиция за неопределено време и от всичко това ставаше ясно, че той трябва да намери някакво решение именно сега, в оставащите двадесет дни.

Ротанов излезе на площадката пред пещерите. Напоследък избягваше обществото на колонистите, сякаш чувствуваше някаква вина за гибелта на четиринадесетте души, които тръгнаха с инженера и не се върнаха.

Той мислено прехвърляше многобройните данни за живота на синглитите. Търсеше някаква брънчица, за която да се захване, за да помръдне от мъртвата точка сегашното положение на нещата, но не откриваше нищо. Може пък инженерът да е бил прав, когато казваше, че нямало друг изход, че съжителството между хора и синглити е невъзможно.

От докладите на научния отдел разбра, че люсовете се размножават чрез просто делене като амебите, а синглитите изобщо не се размножават. Този факт свеждаше до нула неговите надежди за мир, защото цивилизацията на синглитите можеше да съществува само за сметка на човешкия живот, следователно трябваше да бъде унищожена. Изолирана, тя би започнала да се изражда, след известно време щеше да загине, лишена от прираст. Естествено синглитите знаеха това, тогава за какви преговори за мир…

Оставаше надеждата, че данните за биологията на синглитите са погрешни или непълни. В тялото им липсваха някои групи клетки, тъй че човешкият начин на размножаване не бе подходящ за тях, макар че се беше запазило всичко необходимо за нормалното функциониране на централната нервна система, в това число и биотоковете. Какво като нямат деца? Той не видя дете или юноша сред навалицата в града, нито в къщите. Отчетите го потвърждаваха, но може би те имаха някакъв скрит, неизвестен на хората начин на размножаване. Именно това трябва да се разбере. Твърде много неща зависят от отговора на този въпрос, но как да го изясни? Цялата дневна фаза на синглитите беше изучена достатъчно добре и не оставяше никаква надежда. Затова пък нощната… „Май през нощта те заспиват, но кой го е проверявал? Нощем е невъзможно да бъдат наблюдавани заради люсовете. Досега е било невъзможно. Но ако аз наистина имам имунитет и щом си позволих да бъда жесток с другите, тъкмо аз трябва да изясня всичко докрай.“

 

 

Ротанов се изкачваше по пътеката натам, където през пелената от мъгла се мяркаха неясните очертания на кораба. Ако човек погледнеше надолу, щеше да му се стори, че някъде в гората, малко под върховете на дърветата, се вълнува виолетово езеро. Скалата, до която заседаваше съветът, близките хълмове, пък и самата гора плуваха в това огромно езеро от мъгла като големи странни острови. С всеки изминал ден ставаше все по-студено, въздухът се просмукваше с влага, от храсталаците и дърветата върху дрехите на невнимателния пътник като студен дъжд капеше роса, а мъглата се вдигаше все по-високо и по-високо. Тя прегради пътеките, откъсна един от друг хълмовете и гората, направи невъзможна връзката с най-близките постове. Радиовълните не можеха да пробият тази мазна гъста пелена, в нея безследно чезнеха предмети и хора. Преди да се потопи в това нощно, враждебно на хората езеро, Ротанов трябваше да се подготви за най-лошия вариант: че имунитетът му е една грешка и няма да устои на повторните срещи с люсовете. Кабината го посрещна с обичайната си миризма на гума и пластмаса. Въздухът беше эастоял като в необитаема помещение. Кой знае откога не беше включвал системата за опресняване на въздуха. Той рядко идваше тук, предпочиташе да работи на открито. А през това време корабът, свързан с пещерите чрез тунел, се беше превърнал в част от подземната крепост. Ако има късмет да се върне, щеше да живее в своята каюта, докато дойде Олег. Опита се да не мисли колко малки са изгледите да успее. Извади касетата с корабния дневник, за миг се позамисли, а после я постави в аварийния бокс. Тук беше по-сигурно. Олег щеше да отвори първо него и от записа щеше да се запознае с обстановката. С неравен почерк бързо нахвърли върху два отделни листа последните си наблюдения, предварителните изводи и препоръки. В случай, че не се срещнат, те щяха да послужат на Олег. Ротанов тъжно се усмихна. Много му вървеше напоследък, а така не можеше да продължава безкрайно.

Още веднъж прегледа документите в бокса. Извади от горния джоб гривната на синглитите. За кой ли път вече я слагаше на ръката си и натискаше механизма. Но не можеше да установи връзка. Най-вероятно те бяха изключили гривната от своята система. Тя едва ли щеше да свърши някаква работа на Олег, освен ако схемата на микропредавателя му помогне да разгадае устройството на блоковете за управление. На пръв поглед схемата беше проста, но явно не бе по силите му да я разбере. Постоя замислен още малко, после въздъхна и пусна гривната в бокса.

„Край, мисля, че направих всичко…“ Заключи бокса, отиде в каютата си, съблече се и си легна. Трябваше добре да се наспи преди заминаването. Сънят дълго не идваше. На стената до леглото му имаше голяма снимка: двама души летяха по стръмна снежна писта. Фотографът ги беше уловил в мига, когато Олег бе завил рязко встрани, за да го изпревари на завоя. Лицето на Олег не се виждаше от очилата и ниско нахлупената каска, но въпреки това Ротанов добре си го представяше.

„Този път май не ще успееш да ме измъкнеш оттук…“

Събуди го пронизително иззвъняване. Четирите часа сън бяха отлетели като един миг. Преди да легне, той изпълни почти всички набелязани задачи, остана му да свърши една последна работа. Горе, в кабината за управление, до аварийния бокс имаше стоманена врата с кодирана ключалка. Вратата запъна, вероятно механизмът беше ръждясал от влагата. Най-после тя изскърца и потъна в стената. Тук се пазеше личното оръжие на инспектора, към което той имаше право да прибегне само в извънредни случаи, Ротанов внимателно огледа арсенала, в сравнение с който лъчевите пушки и топлинните излъчватели, които използуваха на планетата, изглеждаха като детски играчки. Този път можеше да му потрябва нещо по-мощно. Спря се на пулсатора Максудов. Контролното устройство неутрализираше заряда при всеки опит да го използува някой друг. Излъчвателят тежеше около два килограма. Не чак толкова много за такъв вид оръжие. Ротанов изпробва неговата черна грапава дръжка и включи активатора. Може би с помощта на това оръжие щеше да се справи с люсовете. В склада избра обемиста брезентова раница с твърди широки ремъци, сложи в нея едномесечен запас от концентрирани храни, манерка с вода и надуваема палатка. Оставаше му да приведе реактора към автоматичен режим, за да може колонията да черпи енергия от кораба, дори ако той не се завърне.

За последен път прегледа помещенията. Затвори вратата на шлюза. Сега в кораба можеше да се влезе само през подземния коридор. Едва се показа навън и по врата му паднаха първите капки роса. Вятърът ги беше издухал някъде отгоре, вероятно от обшивката. Корпусът на кораба се извисяваше рязко нагоре, губеше се в мъглата, беше студен и влажен на пипане. Без да губи време и без да се оглежда, Ротанов бързо се отдалечи. Излъчвателят, провесен на дългия ремък, при всяка крачка болезнено го удряше по гърба. Трябваше да спре и да го привърже към раницата. Насреща му по пътеката се изкачваше цяла тълпа. Хората вървяха мълчаливо и този факт го порази, Лицето на онзи, който беше най-отпред, му се стори познато. Ротанов преметна раницата на гърба си и бавно тръгна срещу него. Хвана го яд, че закъсня с някакъв си половин час. Сега вероятно ще му попречат да отиде в града и той няма да направи нищо, за да не го сторят. Човекът отпред беше Свен. Ловецът, който придружи инженера в неговата последна акция.

Свен спря на две крачки от Ротанов и тълпата се отдръпна, като образува кръг около тях.

„Ето на — помисли си Ротанов, — дочаках хората, които имат право да ме съдят. Не инспектора Ротанов, защото като инспектор постъпих така, както бях длъжен да постъпя. А просто мен…“

Той огледа кръга от бледи човешки лица, но не видя нито доктора, нито председателя, нито Ана. И, кой знае зато, му стана по-леко.

— Слушам ви — рече Ротанов и не позна гласа си, толкова бюрократично и официално прозвуча.

— В базата не се завърнаха тринадесет души — започна Свен.

Настъпи продължително и тягостно мълчание.

— Но вие бяхте петнадесет — каза най-после той.

— Не броя инженера, той ни измами. Съобщиха ми, че си предупредил синглитите. Вярно ли е?

— Да. И ако това се повтори, няма да се поколебая отново да го сторя. Те обещаха да не ви закачат.

Никой нищо не каза. Мъчеха се да не го гледат.

— Преди да решите какво ще правите по-нататък, аз искам да науча всичко както е било. Това е мое право.

Свен кимна с глава в знак на съгласие.

— Спуснахме се в шахтата, инженерът ни нареди да вземем оттам трофейното оръжне…

Разказът на Свен продължи дълго. Той често се объркваше, спираше и започваше отначало. Ротанов сякаш ги виждаше: ето ги, вървят бавно по безкрайната подземна галерия, сенките, хвърлени от фенерите, играят по стените. Вече стигат целта. Вземат оръжието и бавно поемат по обратния път, приведени под тежестта на товара. Инженерът нещо се бави при останалите сандъци, сетне догонва групата и всички заедно продължават мълчаливо да крачат, няма какво да говорят, щом работата е свършена, а пътят е познат… Под краката им жвака вода. Тя се стича по стените на галерията. Инженерът поглежда часовника си и предлага да направят почивка. Той непрекъснато поглежда часовника си и като че ли се ослушва, но не се случва нищо. После тръгват отново, инженерът постоянно изостава. Върви, навел глава, напълно погълнат от мислите си. Изходът на галерията е зазидан. Той дори не се учудва, сякаш го е очаквал. Те отново тръгват по подземните коридори да търсят друг изход. Отбиват се в страничните галерии, губят път, губят някои свои другари. Един след друг фенерите гаснат, никой не е предвиждал, че ще работят толкова дълго. Вече нямат представа колко време се лутат под земята. Малко по малко ги напуска и надеждата, че ще се измъкнат. Когато угасва и последният фенер, виждат един синглит. Той стои на завоя със запален фенер в ръка и им маха, вика ги да го последват. Те потътрят крака. Вървят дълго. Вече не помнят през колко завоя са минали в този подземен лабиринт. Към старите галерии, прокопани някога от хората, са прибавени безброй нови. Вече им е все едно къде отиват, мнозина изостават или се загубват някъде по пътя. Но никой не спира и не чака уморените. А онези, които още се движат, отдавна са загубили всякаква надежда. Накрая остават само петима. Инженерът пръв излиза горе. Може да е било по време на кратката нощ, а може и слънцето да се е криело зад върховете на дърветата, закриващи хоризонта. Бледата светлина едва пробивала гъстата мъгла, забулила всичко наоколо. Синглитът слага фенера на земята и се връща в подземието. Те остават сами в гората.

— Точно това ми обещаха… — през зъби измърмори Ротанов. — Да ви пуснат да си вървите по живо по здраво.

— Инженерът насочи излъчвателя към главата си и се застреля. В същия миг чухме неясно шумолене и видяхме как през стелещата се мъгла към нас от всички страни пълзи нещо плътно, бяло, приличащо на пара. Онзи, който беше най-далеч, закрещя и всички се пръснахме. После нищо не помня… Бягах през гората… Стрелях. С една дума, имах късмет.

— И другите ли стреляха?

— Не. Не чух изстрели.

— Преследваха ли ви? Някой опита ли се да ви нападне?

— Не. Аз веднага се покатерих на скалата и започнах да стрелям надолу. Може би затова…

— А по-късно, по пътя?… Никой ли не ви нападна?

— Не. Гората като че ли беше опустяла… Искате да кажете, че аз… Че нарочно са ме пуснали?… За да разкажа?

— Възможно е. Сега това няма значение. И тъй, какво решихте?

Възцари се потискаща тишина. После Свен заговори, като гледаше встрани:

— Тук нямаме съд. Ако някой извърши престъпление, отива през нощта в гората.

— Всъщност тъкмо това се канех да направя… Ротанов намести раницата на гърба си и тръгна надолу. Хората вече се бяха отдръпнали, тъй че пред него се бе образувал широк коридор.

Подметките на тежките му обувки се хлъзгаха по мокрите, покрити с мъх камъни. Вървеше бавно и имаше чувството, че все по-дълбоко и по-дълбоко потъва във вода. Отначало в мъглата се изгубиха издатините на пещерите и площадката, на която стояха колонистите. Сетне изчезнаха корабът и бордовите светлини, които дълго съпровождаха всяка негова крачка като очи на живо същество. А отдолу, от белезникавата мъгла, в която се потапяше, се носеха проточените писъци на гигантските ципокрили мухи, които приличаха на прилепи. Винаги кряскаха така, преди да настъпи сезонът на мъглите.

Формално погледнато, синглитите изпълниха своето обещание. Вероятно от тяхна гледна точка Ротанов нямаше причина да се сърди. Всъщност той не се и сърдеше. Дори не изпитваше гняв. А само мъка и тъга. И с всяка крачка, която го отдалечаваше от хората, все по-силно го потискаше самотата.