Евгений Гуляковски
Сезонът на мъглите (3)

2

Около Ротанов цареше пълна тъмнина. На пулта не блещукаше нито една светлинка. Провлачено свистеше въздухът в дихателния апарат на скафандъра и това беше единственото, което се чуваше. Пот (или кръв?) обливаше лицето му. Не можа веднага да се сети къде се намира и защо е в скафандър, докато в главата му не изплуваха думата „нула“ и излитането, след което загуби съзнание. От това просто умозаключение, от факта, че паметта му е бистра, че съществуват скафандърът и пултът, на който той вече търсеше ключовете за аварийното осветление, следваше, че е жив и че преходът е осъществен…

„Стоп — каза си Ротанов, — може нещо да не се задействува в последния момент.“

Най-сетне над главата му светна мъртвешката светлина на аварийния луминисцентен фенер.

„Нула време… Нула разстояние… Нула енергия“ — сверяваше той показанията на уредите. Вероятно това означаваше, че нито един измерителен уред не работеше. В същия миг разбра, че извън строя са излезли и локаторите. С една дума, нищо не работеше, дори и джобният калкулатор. Корабът приличаше на консервна кутия. Трябваше да свали защитните капаци на перископите. Но все се бавеше да извърши тази последна операция, вероятно защото го беше страх да види пустотата зад борда. Най-после се реши. Механизмите за ръчно управление, които не бяха свързани с електронното управление, работеха безотказно. Хидравличните усилватели отместиха встрани тежките бронирани капаци. Това стана твърде рязко, Ротанов дори не успя да се подготви и едва не извика, когато през оптичните лещи острата жива светлина на далечните звезди прониза очите му. Вече не се съмняваше, почти веднага различи познатите му от тренировките очертания на чуждите съзвездия. Корабът се намираше в района на Алфа Хидра. Трудно, почти невъзможно му беше да си представи, че само за няколко кратки мига между него и Земята легна тази бездна от четиридесет светлинни години. Разстоянието беше толкова голямо, че съзнанието му отказваше да го побере. Кой знае защо, той си го представи като огромна черна стена, която му прегражда пътя зад гърба.

„Точно така ще бъде, ако корабът е сериозно повреден, ако не смогна да го ремонтирам тук, обратен път за мен няма да има.“

Беше му необходим половин час за предварителен преглед, след който вече знаеше най-важното. Мощните електромагнитни полета бяха разрушили всички активни елементи на електронните устройства и бяха извадили от строя централния компютър. Очевидно в теорията не беше взето под внимание действието на полетата. Беше се случило тъкмо онова, което е невъзможно да се предвиди в едно теоретично изследване и за което беше нужен този експериментален полет. Трудно можеше да се предвиди, че остатъчните полета ще разрушат всички транзистори на всички устройства на кораба. Ротанов разбираше, че не бяха помислили как да избегнат това явление, че същата съдба са имали и всички резервни уреди и блокове в складовете на кораба и че същото ще се случи и с кораба на Олег, когато той полети към планетата след шест месеца.

„Ето че разбрах защо не се връщат експерименталните кораби — каза си той. — И сега ми остава само едно — да намеря колонията и да поправя компютъра, по-точно да монтирам нов.

Трудна задача… Всичко зависи от състоянието на техниката и от промишлеността на колонистите, ако тук изобщо има такива.Установих най-важното — преходът е осъществим, сега тук трябва да се създаде сериозна техническа база и да се върна, на всяка цена да се върна, за да занеса на Земята своето откритие.“

Ротанов си позволи да загуби още няколко минута, за да обмисли как да прехвърли всички корабни системи на ръчно управление. Всеки път, когато се приближаваше към нова звездна система, той не преставаше да се учудва от промяната на мащабите на заобикалящия го свят. Докато корабът се намираше далеч от звездите, космосът му приличаше на необятна черна бездна без начало и край. Редките съзвездия се губеха в неговите простори. Но щом се приближеше до някоя звезда, тя веднага ставаше център на своя собствен свят. Така стана и сега с Алфа Хидра. Мъхнатото алено светило, затъмнило звездите с короната си, изпълваше пространството със светлина и студено рентгеново излъчване. За щастие екранирането на кораба беше съвсем сигурно. Ротанов знаеше, че щом се отдалечи от звездата на известно разстояние и се приближи до необходимата му планета, мащабите на света отново ще се променят. Звездата ще се превърне в обикновено светило, а невидимото сега кълбо на планетата ще се превърне в нов за него свят, може би дом или последно пристанище, от което няма да успее да се върне.

Корабът се озова съвсем близо до Алфа, много по-близо, отколкото предвиждаха изчисленията. И той загуби цели два часа, за да приведе на ръчно управление реактора на главния двигател и всички кормилни системи. Сега корабът повече приличаше на музеен експонат, а не на съвременен космически кораб. Мощното притегляне на звездата значително увеличи скоростта на падането му. Неговата траектория все повече и повече се изкривяваше, сякаш се прегъваше под непосилната тежест на гравитационното поле на звездата. Още час и той нямаше да може да се измъкне от здравите й лапи, пък и сега беше принуден да форсира докрай, да насочва цялата мощност на двигателите срещу звездата. Но дори и да се изтръгнеше от нейните обятия, щеше да реши само част от задачата, при това не най-трудната. Ако в двубоя със звездата всичко зависеше от мощността на двигателите, то за насочването към планетата, за изравняването на скоростта на кораба с нейната скорост беше необходимо много сложно и точно изчисление, което той не можеше да направи без компютъра, и следователно щеше да се наложи да насочи кораба към планетата визуално. Добре, че поне в системата на Алфа имаше само една планета от земен тип и нямаше да му се наложи два пъти да повтаря съмнителното маневриране със сложна траектория и с огромно натоварване. С всяка нова маневра той се приближаваше все по-близо и по-близо до планетата. Бледият й диск се превърна в синкаво кълбо, което постепенно изпълваше хоризонта. Планетата като че ли се беше наклонила на една страна.

Това го учуди. Подобни планети обикновено не бяха подходящи за живот. През лятото полюсите им представляваха нажежен ад, а зиме ледена тундра и само по дължината на екватора би трябвало да се простира ивица, годна за живот. Явно преди двеста години ракетата на колонистите беше попаднала в този район и те не са имали друг избор. Добре, че поне се стесняваше обсегът на търсене. Колонията можеше да се намира само в екваториалната зона.

Планетата нарасна още повече, наклони се и закри хоризонта. Той направи завой, излезе на линията на екватора и се спусна по-ниско. Подобно на кръвоносни съдове се замяркаха реки, виждаха се и сините петна на моретата. Океани нямаше. Макар че планетата беше богата на вода. Реките се губеха далеч в зоната на червеникавите пустини, покриващи полюса. Екваторът се открояваше като плътен и доста широк — неколкостотин километра — горски пояс. Нямаше да е лесно да намери колонията. Радиопеленгаторите не работеха, а поселището на хората на тази дива планета сигурно е една педя място.

Едва сега Ротанов разбра колко трудна е задачата му. Корабът правеше четвърта обиколка над екватора, а в оптическите системи, както и преди, се нижеха ту виолетова, ту червеникаво зелена ивица от гъсти гори. Велда излезе права. Ако някога тук се бе зародила цивилизацията на ренитите, сега от нея не беше останала никаква следа. „Поне видима“ — тозчас се поправи той. Най-после му провървя. Една от редките случайности, които ощастливяват онзи, които не стои със скръстени ръце. Право по курса, там, където гората оредяваше, върху обширно голо място, жълто или по-скоро кафеникаво, той съзря град. Видя го толкова ясно, че вече не се съмняваше — това беше град, построен от хора! И макар че скоростта беше доста висока и градът се мярна в телескопите само за част от секундата, той долови в него нещо тревожно. Не можеше със сигурност да каже какво точно. Трябваше да чака следващата обиколка. Ротанов се спусна още по-ниско и сега около кораба непрекъснато припламваха пламъчета от нажежени газове. Те почти не го безпокояха, защото обшивката беше проектирана да издържи и по-висока температура; само дето много му пречеха на наблюдението, а той не смееше да намали скоростта и така нервите му се опъваха до краен предел.

Щом пред него се показа познатото голо място, ръката му механично се протегна към ключа на фиксатора и, разбира се, не чу бръмченето на кинокамерата — все не можеше да свикне с мисълта, че автоматиката на кораба не работи. Ротанов така се взираше, че чак очите му се насълзиха. Градът се мярна и изчезна. Лицето му се вкамени. Не очакваше това — целият град беше разрушен. Ренити ли? Не. Това беше наш град, изграден от хора. Какво ли беше станало? Стигнали са дотук, основали са селище, а после загинали? Значи Горюнов беше прав?

„Не бързай с изводите“ — каза си той. Във всеки случай трудно ще получи помощ оттук.

Какво ли се бе случило с тях? Епидемия? Война? Или природно бедствие? Сега това беше без значение. Той нямаше друга възможност. При следващата обиколка ще трябва да кацне по-близо до града, защото, ако някой е оцелял, трябваше да го търси именно в града. От опит знаеше, че селищата на далечните планети винаги се съсредоточават на едно място. Приземи се на двадесетина километра от града, на същото червеникаво голо място, което се оказа пустош, покрита със спечена изсъхнала глина. Прахолякът, който вдигна при кацането, забули всичко наоколо и съвсем развали видимостта, която му даваше оптиката. Изключи реактора и приведе енергийните системи на кораба в режим на консервация. Сега му оставаше да чака, докато се слегне прахът. Ако в града имаше поне един жив човек, той щеше да забележи неговото приземяване.

Независимо от всичко Ротанов трябваше да се върне. Досега не се беше случвало големи колонии да бъдат унищожени напълно дори при сериозни катастрофи. Ще започнат всичко отначало, ако е необходимо, ще построят и заводи. На кораба има достатъчно техника. Даже за това да са нужни много години, ще долети и Олег и двамата някак ще се справят, дано само да има хора…

Когато прахолякът се пръсна, Ротанов видя до кораба някаква странна продълговата кола. И двама души… Единият беше на кормилото, а другият чакаше до отворената врата и не проявяваше нито нетърпение, нито интерес към кораба. Ротанов се обърка. Той очакваше да види какво ли не — пълчища от чуждопланетни чудовища, погълнали хората, отряд въоръжени до зъби главорези. Тълпа възторжени колонисти. Но не и тази прозаична кола с двамата придружители. „Като че ли за тия двеста години не им е домъчняло много за нас. Или съвсем са забравили за Земята?“ Той ги наблюдава през перископа няколко минути и не забеляза да проявяват някакво любопитство. Дори не се помръднаха, стояха все така като истукани. Да не би да са ренити? Не. Ренитите бяха по-високи, с друг строеж на черепа. Пред него стояха хора. Обикновени хора. „Нима Горюнов ще излезе прав, нима всички тук са разстроени психически?“

Вятърът носеше откъм града облак червеникав прах. Колата, този облак и двамата там изглеждаха твърде делнично, съвсем като на Земята. Сякаш не беше прелетял през пространството, сякаш не съществуваха нито чуждата планета, нито тези двеста години, които го отделяха от хората тук. Ротанов въздъхна, разкопча скафандъра и тръгна към изхода.

Вратата на шлюза безшумно се удари в меката почва. Двамата не помръднаха от мястото си. Мълчаливо го дочакаха да слезе долу, но дори и тогава не направиха крачка към него, не му подадоха ръка. Нима съвсем бяха забравили обичаите на Земята? Ротанов не се приближи до тях. Не беше зле да запази известна дистанция.

— Здравейте. Казвам се Ротанов.

Прозвуча глупаво, но не му хрумна нищо по-подходящо. Пък и цялата им среща още от самото начало протичаше глупаво. Важно беше да чуе какво ще му отговорят. През тия двеста години може и родния си език да са забравили? Не, не го бяха забравили.

— Изпратени сме да ви посрещнем, очакват ви. Моля, качете се.

— Кой ви праща?

— Координаторът Лор Берг. Качете се.

Не беше ли прекалено настойчиво това „качете се“? Но какво му оставаше да направи? Ротанов седна, като все още се чувствуваше малко потиснат от срещата. Гладки закръглени вратове, еднакво подстригани. Чистите им светлосини ризи можеха да бъдат приети и за униформа. Оръжие наистина не видя. Впрочем не беше нужно да го излагат на показ. Добре, че поне му отстъпиха задната седалка. Не понасяше непосредствено до него да седи човек, на когото нямаше пълно доверие, особено когато отношенията им са неясни.

Колата плавно потегли. По шума на двигателя Ротанов не можеше да определи на какъв принцип работи — най-вероятно с електричество. Ако е така, не са напреднали много за изминалите двеста години. Дори колониите, които поддържаха постоянна връзка със Земята, изоставаха в развитието си. Тук сигурно имат натурално стопанство, вероятно роботите постепенно са излезли от строя и те не са успели да организират производството на резервни части. Да, в такъв случай положението с ремонта на компютъра не изглеждаше розово.

Най-странното беше тяхното поведение. Двамата седнаха отпред и най-невъзмутимо потеглиха, сякаш всеки ден водят при координатора космонавти от Земята и те до такава степен са им дотегнали, че вече не знаят за какво да разговарят с тях. Не му зададоха нито един въпрос.

Какво означаваше това — липса на любознателност или може би тук дисциплината е такава?

Тогава работата е лоша. Запазили са старото звание координатор, но това не означаваше абсолютно нищо и в него можеха да влагат съвсем друг смисъл. Неугледната кола притежаваше завидна проходимост. Тя пердашеше напред без път, като преодоляваше с лекота дупките и храстите. Алфа жареше безпощадно. Аленият й диск заемаше една четвърт от хоризонта и само видът на това необичайно светило му напомняше къде се намира. Дишаше се леко, вятърът приятно разхлаждаше. „Пътуването е комфортно. Но абсолютно нищо не мога да разбера“ — помисли си той ядосано.

— Какво е станало с града? — попита неочаквано Ротанов.

Спътниците му дори не се обърнаха.

— Ще научите всичко от координатора.

— А вие не можете ли да говорите, или ви е забранено?

— Наредено ни е само да ви заведем при координатора.

По същия начин му отговориха и на следващите въпроси. Не му оставаше нищо друго, освен да се въоръжи с търпение, докато колата влезе в града. Улиците и лицата на минувачите щяха да му разкажат много. Но и тук го очакваше разочарование. Спряха на около четири километра от града пред една невзрачна постройка, която му приличаше на плевня.

— Да не би това да е резиденцията на координатора? — предизвикателно попита Ротанов, като не мислеше да излиза от колата.

— Не. Тук има спирка на подземната градска магистрала.

Не повярва на ушите си. Но не го лъжеха. Вратата на плевнята се отвори и той видя транспортна кабина. Не като на Земята, то се знае, ала и това беше твърде много за един разрушен град. Кабината се оказа тясна. Тримата трудно се побраха в нея. Единият от спътниците му набра на малък диск някаква цифрова комбинация и натисна копчето. Подът се разтресе, сетне кабината се понесе надолу и встрани. Пътуваха двадесетина минути. Човекът, които беше застанал срещу Ротанов, имаше къси, сякаш залепени мустачки. Ротанов малко подигравателно го разглеждаше в упор, но онзи не му обръщаше никакво внимание и нито за миг не отмести погледа си. Той като че ли гледаше през него. Миришеше на прахоляк, на трева и едва доловимо на мухъл, сякаш кабината дълго време не е била използувана.

Изведнъж Ротанов бе обзет от някакво чувство за опасност. Той добре познаваше това усещане, то никога не го беше лъгало и неведнъж го бе спасявало в трудни моменти. Двамата срещу него не помръдваха, той с мъка сподави желанието си рязко да се извърне, защото знаеше, че зад него освен стената на кабината няма нищо. И все пак сигурно имаше някаква напълно реална, конкретна причина за предчувствието му! Той трескаво я търсеше и не я откриваше, и въпреки това знаеше, че интуицията не можеше да го подведе. Вероятно щеше да я намери, но кабината неочаквано спря, вратата се отвори и вече нямаше време. Тъй и не разбра какво го заплашваше в тази тясна шперплатова, лошо боядисана кабина.

Вървяха през просторен двор, отделен от улицата с висок каменен зид, сякаш тук се издигаше средновековна крепост. Покрай зида растяха бодливи храсталаци, които по нищо не приличаха на земните растения, и това отново му напомни колко далеч е от дома. На пътя им се изпречваха купчини от железни отпадъци, камънаци. С една дума, дворът изглеждаше така, сякаш никога не е бил почистван. Влязоха в някакъв коридор и Ротанов се помъчи да съсредоточи мислите си в предстоящата среща. Той имаше голям опит в деловите срещи с представители на колониалните администрации, знаеше как се отразява върху хората дългата изолация и голямата власт. Предстоеше му тежък разговор.

Обстановката в кабинета на координатора Берг беше спартанска. Тук нямаше почти нищо друго освен бюро, два стола и самият Берг. Хората, покварени от безконтролната власт, рядко възприемаха този стил на спартанска простота, пък и Берг малко приличаше на диктатор. Имаше кръгло лице и вид на прекалено жизнерадостен и простодушен човек, за да повярва безусловно на неговата непринуденост. Той стана от бюрото и тръгна срещу него, но не му подаде ръка — явно този земен поздрав тук не беше възприет, — ала във всичко останало Берг просто излъчваше любезност. Покани Ротанов да седне, извади от бюрото бутилка с някакво разхладително питие и когато гостът му отказа да пие, с видимо удоволствие изпразни две чаши поред. По всичко личеше, че не бърза за никъде и се радва на своя събеседник. Все едно че Ротанов беше пристигнал да прекара отпуската си при свои роднини на село, за които отдавна и незаслужено е забравил в далечната столица, а сега най-неочаквано се е сетил…

— Вече не ви чакахме! Кораб от Земята след толкова години! Как ви хрумна да предприемете това пътуване?! Нима решихте специално да ни навестите или, тъй да се каже, посещението ви е принудително?

Очите на Берг хитро се присвиха и Ротанов почувствува леко раздразнение, може би защото едва сега усети умората от дългия и тежък път. На всичко отгоре беше жаден и сега съжаляваше, че не прие предложената му чаша.

— Земята систематично прави проверка на всички свои извънземни поселения — уморено каза Ротанов, като се питаше по какъв начин да разговаря с този закръглен човек, който някак му се изплъзваше.

— Какво говорите?! Виж ти… Та ние излетяхме толкова отдавна от Земята! Последното поколение не знае почти нищо за нея. Страхувам се, че напразно сте били този дълъг път.

— Искате да кажете, че не ви интересува нито Земята, нито връзката с нея?

Берг, изглежда, разбра, че е прекалил. Той спря да снове из кабинета, седна зад бюрото и за секунда замълча, разтривайки с ръце плешивата си глава. Сетне заговори със съвсем друг тон, сякаш пред Ротанов стоеше нов човек.

— Цели две столетия Земята не се заинтересува от нашата съдба. Отдавна станахме самостоятелно общество и не смятаме, че сме задължени някому или по някакъв начин сме свързани със Земята, с която навремето се разделихме завинаги. Не беше много етично от нейна страна да ни праща на подобно пътешествие. Тогава загинаха половината от участниците в експедицията, а останалите… Но това не е толкова важно. С други думи, не се чувствуваме задължени на Земята. И вашето, тъй да се каже, дипломатическо посещение е малко позакъсняло.

— Може и да не е само дипломатическо. Сигурен съм, че имате доста трудности. Не можете да отречете, нали?

Берг не отговори, разговорът ставаше все по-труден.

— През това време Земята натрупа голям опит в овладяването на нови планети, ние притежаваме подходяща техника, знания и отдавна сме разрешили много от вашите проблеми.

— Искате да ме убедите, че след двеста години, независимо от разстоянието, Земята е решила да ни протегне майчинска ръка за помощ?

— Какво е станало при вас? Нека да поговорим откровено и да престанем да си играем на дипломати със солиден стаж. Каква беда ви е сполетяла? Епидемия? Война? Защо е разрушен градът? Колко хора са останали?

— Не! Тая няма да я бъде! — И Берг отрицателно поклати глава. — Първо трябва да науча каква е целта на посещението ви, какви са възможностите, с които разполагате, и естествено задачите, с които са ви натоварили. Разберете ме правилно. Зад вас стои огромната мощ на Земята, а зад мен само шепа уморени хора, които мечтаят само за едно — да ги оставят на спокойствие. Ето защо вашият призив за откровеност не е съвсем уместен.

Ротанов почувствува, че разговорът попада в задънена улица. Отдавна трябваше да каже, че разстоянието вече не е проблем и че Земята се нуждае тук от база, при това не толкова сложна техническа база, а за ремонт на тези проклети компютри. Тогава разговорът между двамата щеше да има друг характер. Но през цялото време нещо го възпираше, пречеше му да бъде откровен. Какво ли? Онова постоянно чувство за опасност, появило се още в кабината на подземната магистрала, или нещо друго? Твърде странна беше тяхната среща. Сякаш беше попаднал на друго място. Не при хората, които цели двеста години очакваха помощ, не и при ренитите, отхвърлящи дори идеята за помощ. Тук имаше нещо съмнително. Той реши да започне всичко отначало. Още веднъж да изиграе предложената му уморителна игра.

— Е, добре. Да допуснем, че съм съгласен. Готов съм пръв да отговоря на всички ваши въпроси. Питайте.

— Те не са толкова много. Каква е целта на посещението ви?

— Решихме най-после да разберем какво се е случило с изчезналата експедиция.

— Не сте много убедителен. Петдесет години полет само в едната посока. В най-добрия случай можехте да изпратите автоматичен транспорт.

— Но Земята намисли друго! Да изпрати не транспорт, а инспектор с определени пълномощия. С една дума, мен. И в края на краищата ще бъдете принудени да отговорите на всички мои въпроси! — Той тозчас съжали, че е загубил самообладание, но вече беше късно.

Берг замислено поклати глава.

— Това вече се доближава до истината. С него трябваше да започнете. С вашите пълномощия, със силата, която стои зад гърба ви.

— Няма да спорим. По какъв начин мога да получа информацията, която ме интересува?

— Страхувам се, че в момента не съм готов за подобен разговор. Пък и няма да е зле да си починете след пътуването. Не е било леко, нали? Цели петдесет години, а изглеждате само на четиридесет, добре сте се запазили. — Берг предизвикателно се усмихна.

— Чуйте ме, координаторе, аз, все едно, ще науча всичко, което ме интересува.

— Никой няма намерение да ви пречи. Но не разчитайте на помощ от наша страна. Известно преимущество за нас в дадения момент е, че на Земята не знаят някои обстоятелства и ние ще се помъчим да запазим това положение колкото се може по-дълго.

— Тогава ще ви задам още един, последен въпрос. Вие кого представлявате тук? Каква част от обществото?

Берг не бързаше с отговора, но по напрегнатия му поглед личеше, че е затруднен.

— Представям, както е прието да се говори в такива случаи, преобладаващото мнозинство от нашето общество.

— Добре, че поне не цялото.

— Това няма да ви помогне. Силата, с която разполага другата група хора, е нищожна. Впрочем ще имате възможност лично да се убедите в думите ми. Както вече казах, никой няма да ви пречи в събирането на необходимата ви информация. Моля ви само да изчакате един ден.

Този път дори не изпратиха Ротанов до двора. Коридора в същата сграда, усещане за знойна задуха и измъчващата го мисъл, че е направил грешка. Той загуби по всички точки двубоя с този хитър администратор. Първият рунд явно не завърши в негова полза. Не успя да научи най-важното — дали по принцип съществува възможност да се създаде база? Берг не беше от значение, в края на краищата все някак ще се справи с него. Само дано са запазили производствените си мощности, за да може да се организира производството поне на най-простите компютри и автомати, способни да поемат управлението на кораба по време на прехода, когато пилотът губи съзнание…

Няма да е фатално, ако не успеят да насочат кораба точно към Земята. Ще го засекат наблюдателните станции на всяка от овладените планети, ще го посрещнат патрулните кораби…

Стига да премине през безкрайното пространство, застанало между него и родния му дом… А що се отнася до Берг, той не взе предвид едно: почивката, еднодневната отсрочка в преговорите е изгодна преди всичко за него, за Ротанов. Дори когато се намира в пълна изолация, до следващата им среща той ще научи много повече, отколкото може да си представи координаторът, който няма никакво понятие за сложните методи на изследване, позволяващи в непозната обстановка по най-незначителни признаци да се открият и предотвратят нежелателните, често пъти едва забелязващи се промени в социалните структури на такива изолирани малобройни човешки поселения.

 

 

Стаята, в която го настаниха, беше просторна и имаше дори прозорец. Ротанов забеляза, че тук не обичаха прозорците. Във всеки случай в кабинета на Берг нямаше прозорци и помещението се осветяваше отгоре през стъкления покрив.

На прозореца имаше дебела желязна решетка. Добре, че беше декоративна. С отлети орнаменти. Когато чу да изщраква ключалката на вратата, Ротанов се усмихна. Едва ли се досещаха, че той щеше да стои тук точно толкова, колкото пожелае. Ако е необходимо, ще извие железните пръти и дори ще ги счупи. Естествено стресовото състояние при самохипноза винаги оставя следи, но ако се наложи… Добре. Работата не е толкова бърза. Един ден може да почака. Той се приближи до прозореца и внимателно огледа двора. Не забеляза нищо ново. Само дето зад оградата се виждаше покривът на много стара сграда. Някога е бил покрит с пластмасови плоскости, а сега те навсякъде се бяха изкорубили и навили на мръсни, разкъсани рула. За това е била нужна доста висока температура. Около двеста градуса, не по-малко…

Значи тук става доста горещо. Ротанов се отдръпна от прозореца и внимателно огледа стаята. Дебели половинметрови каменни стени. За обсада ли са се подготвили? В помещението нямаше никакви мебели, нищо излишно. Легло с тънък дюшек, здраво закован за пода стол и масичка с изпускаща пара вечеря. Стараеха се да бъдат гостоприемни. Е, какво пък, ще се помъчи да се справи с вечерята. Той внимателно разгледа храната и съдовете. Както предполагаше, яденето говореше за натурално стопанство и за липса на развита хранителна промишленост. Съдовете без съмнение бяха ръчно производство. Тогава си спомни за скоростните подземни магистрали. Някак не се връзваше едното с другото. Не се докосна до храната. Утре ще поиска да му донесат корабните консерви и всичките му лични вещи, а сега е по-добре да изчака. Изведнъж усети, че мускулите на гърба му се напрегнаха, Някой го наблюдаваше. В такива случаи никога не грешеше. И макар на вратата да нямаше никакъв отвор и усещането на чуждия поглед да не идваше откъм нея, Ротанов не можеше да бърка. Бавно се обърна, като се стараеше с нищо да не издаде откритието си. По четирите стени, както и на вратата, не забеляза нито една цепнатина. Тогава затвори очи и се помъчи да се съсредоточи. Не се съмняваше, че някой го наблюдава. Той решително отиде до стената срещу прозореца и почука с пръст. Стената му отвърна с тъп звук — плътен каменен зид, както и при прозореца. И все пак тук… Ротанов се зае подробно да изследва стената. Малко над главата му едва забележимо стърчеше парченце мазилка. Стаята отдавна не беше боядисвана, личаха малки пукнатини и петна. И въпреки това вниманието му беше привлечено тъкмо от това парченце мазилка, нещо му подсказваше, че трябва да го огледа по-обстойно, и той старателно го изчопли с нокът. Под него се откри малка вдлъбнатина, не по-широка от игла за плетене. Оптическият датчик, скрит в нея, се оказа съвсем миниатюрен. Ротанов трудно го изчовърка от дупката. Без да се безпокои какво ще си помислят стопаните, той прекъсна тънките жички, които излизаха от датчика и отиваха в стената, и стиснал в шепа скъпоценната находка, бавно се приближи до масата. Едва сдържаше радостта си, на такъв подарък не беше се надявал, дори не смееше и да мечтае, и изведнъж този датчик… Ротанов отвори дланта си. Да, предположенията му се потвърждаваха. Не се забелязваха никакви световоди. В устройството с размери на кибритена клечка беше вграден оптически интегратор, които превръщаше светлинния поток в система от електрически. Нещо подобно на миниатюрна телекамера. И това „нещо“ беше много важно. От него можеше да си направи извода, че колонията разполага със съвършено електронно оборудване и не само разполага, но и е в състояние да то произвежда, защото датчикът беше местно производство. Подобно тясно специализирано устройство не влизаше в нито един експедиционен комплекс, а късият експлоатационен срок на такива миниатюрни датчици подсказваше, че е направен тук, и то съвсем скоро. А от всичко това следваше, че отпада проблемът за поправката на неговата корабна електроника, и всичко изведнъж стана съвсем просто, почти банално. Все някак щеше да се споразумее с тези хора. „Интересно диктатура ли имат тук? Или може би робовладелско общество? — весело си помисли Ротанов. — Не вярвам в това въпреки теоретическите проучвания на Горюнов. Хората от двадесет и трети век не биха могли да стигнат дотам, но дори и да предположим най-лошото, във всяко човешко общество винаги съществуват противодействуващите течения, сблъсък на интересите. Стига да потърся, веднага ще намеря онези, които ще ми помогнат. Щом сега знам най-важното, принципната възможност за такава помощ, няма защо да се безпокоя. Разполагам с достатъчно време. От шестте месеца, за които говореше Олег, са минали едва три дни.“

Стиснал в ръка своята находка, Ротанов се просна на леглото блажено усмихнат, без да предполага колко далеч е от истинското положение на нещата. Унесе се в сън почти веднага, но спа малко и лошо.