Евгений Гуляковски
Сезонът на мъглите (10)

1

Никой не спря Филин нито в града, нито после в гората. Този път успя да стигне до реката. Оттук базата беше само на един хвърлей. Той тръгна по брега нагоре по течението. Реката блестеше като огледало, огряна от слънцето, и непрекъснато лъкатушеше, пробивайки си път през гъстите храсталаци и падналите дървета. Когато излезе на широкия залив, най-неочаквано се натъкна на купчина дрехи, струпани на брега. Филин се стъписа, свят му се зави от обзелото го вълнение. Там, на десетина крачки от него, се къпеха неговите стари приятели Гем и Рон. Забравил за всичко, той се затича към тях, като крещеше нещо неразбрано, глупаво и изведнъж спря, сякаш налетя на стена. Гем и Рон бавно заотстъпваха назад, като все по-надълбоко и по-надълбоко затъваха в ледената вода, в очите им се четеше ужас.

— Таласъм! — извика някой. — Та това е таласъм!

Така наричаха онези синглити, които не бяха преминали пълния цикъл и повече от другите приличаха на хора.

— Махай се!

Те го пъдеха, пръскаха го с вода, сякаш беше кокошка, и той постепенно взе да отстъпва, а те също тъй постепенно и предпазливо настъпваха. Фил забеляза погледите, които хвърляха към оставеното на брега оръжие, и разбра, че ако се доберат до него, незабавно ще открият стрелба, Знаеше това и въпреки всичко продължи да отстъпва все по-надалеч и по-надалеч, като с всяка крачка им позволяваше да се приближат до оръжието. Ако можеше, сигурно щеше да се разплаче, но в очите си усещаше само сухо парене, нищо друго. И най-неочаквано гласът, който все се спотайваше, откакто избяга от града, се събуди и прошепна: „Бягай!“ Той се обърна и хукна презглава. Почти в същия миг зад гърба му проечаха първите изстрели. Стреляха неточно и той, хукнал напред, успя да види и да запомни за цял живот страха в техните очи, който постепенно премина в погнуса, в почти животинско отвращение.

Това беше най-лошото, което можеше да се случи. Филин криволичеше из гората, инстинктивно се мъчеше да заличи следите си, както правеше доскоро, когато го преследваха синглитите. Острите бодли на храсталаците разкъсваха дрехите му, забиваха се в тялото му, но той не чувствуваше нито болка, нито умора и можеше да тича все по-бързо и по бързо, сякаш силите му бяха неизчерпаеми. Краката му се движеха с такава бързина, че вече не забелязваше отделните движения. Вятърът свистеше в ушите му, той просто летеше през гъстите шубраци, след него във въздуха още дълго се носеха клончета и листа. „Как ли издържа сърцето това натоварване?“ — помисли си Филин, ослуша се, но не чу неговите ритмични удари — той просто нямаше сърце. „Ами белите дробове? Как не се пръскат от усилието да вкарат поредната порция въздух?“ И тозчас разбра, че всъщност диша по навик, че може и да не диша. „Не е чудно, че приятелите ми се изплашиха. И аз бих се стъписал, ако срещнех такова чудовище.“

— Не си чудовище — отново се обади гласът.

— Но кой съм аз? Мисля като предишния Филин, имам неговата памет, неговите желания. Но той не съществува. Той загина, умъртвен от люса. Кажи ми кой съм аз?

— Ти — това си ти и не бива да си мътиш главата с глупости. Искаш ли да живееш?

— Да.

— Живей тогава. Радвай се на живота. Ти ще живееш дълго.

— Но съвсем не е достатъчно човек да се чувствува здрав и неуморим, да се радва на слънцето и живота — каза той, но веднага се усъмни в думите си.

Гласът не възрази.

— Ти ще имаш и други неща.

— Какво?

— Ще овладееш изкуство, което е недостъпно за хората. Ще имаш толкова близки приятели, за което в човешкото общество не можеш и да мечтаеш. Хората цял живот се стремят към искрени отношения и вечно си измислят бариери; самотата, тъгата — отсега нататък няма да изпитваш нито едно от тези чувства. Ти ще живееш като равен с равен сред своите братя. Ще знаеш всичко онова, което знаят и те.

— Нарочно ме пуснахте при хората, за да се убедя сам, че за мен вече няма връщане назад, нали?

— Ти си свободен да постъпваш както искаш. Моята задача е да те съветвам.

— Кой си ти?

— Твоят наставник. След много цикли, когато твоите знания се изравнят с моите, и ти ще можеш да станеш наставник.

— Какво разбираш под цикъл?

— Искаш да научиш всичко изведнъж. Цикълът представлява период от време. Няма да ме разбереш, ако започна да ти обяснявам, но много скоро, щом настъпи сезонът на мъглите, ще узнаеш какво е цикъл.

Гласът млъкна. Филин с учудване си спомни, че е забравил за своите преследвачи и вече не мисли за посоката, така го бе увлякъл разговорът. Сега беше далеч от реката. Храсталаците се срещаха все по-рядко, местността му беше позната. Знаеше, че отвъд ниските хълмове беше градът.

„В града работим и воюваме, но не живеем там“ — му беше казал невидимият наставник.

И ето че той пътуваше в странен подземен влак, за чисто съществуване преди дори не подозираше. Прав като стрела тунел пронизваше планетата по хордата и излизаше на повърхността на хиляди километри от града, построен някога от хората и превърнат от дългогодишната война в купчина тъжни развалини. Щом затвореше очи, Филин виждаше схемата на тунела, устройството на този необикновен влак, който се задвижваше единствено от гравитационното притегляне на планетата. В кабината за управление машинистът на влака освободи спирачката. Потеглиха, няколкоденонощният влак щеше да лети като стрела в безвъздушното пространство на тунела, та когато премине средата на разстоянието, онази точка, която е най-близо до центъра на планетата, постепенно да намали своя ход и съвсем да спре на противоположния край, подобно на гигантска люлка, завършила своя единствен мах. Но щом бъде освободена спирачката, той щеше да тръгне по обратния път, набирайки отново скорост.

Най-странното в неговото пътешествие може би беше способността да участвува в разговори с различни събеседници в двата противоположни края на влака. Всеки миг той можеше да се отдели от останалите, да се затвори в себе си, да обмисли чутото или някаква своя мисъл.

Още не се беше научил да вижда всичко, което виждаха събеседниците му с техните очи.

Отразената картина на видяното се предаваше непосредствено от техните зрителни центрове. Но когато се опита да разшири сферата, в която можеше да присъствува, Филин разбра, че тя е ограничена от влака. До него стигаха само думите на наставника, и то като че ли някъде отвън.

Но той не можеше нито да го види, нито да се обърне към него, ако наставникът пръв не започнеше разговора. Способността да вижда заобикалящата го действителност с чужди очи му доставяше удоволствие, но той не свикна веднага с тази своя нова особеност и през целия път се забавляваше с разходки из вагоните.

Влакът изскочи на малка естакада и рязко спря. Автоматичните врати изсвистяха и се отвориха. Пътешествието завърши. Фил любопитно се огледа. Първото нещо, което се наби в очите му, беше огреният от слънцето ослепително блестящ полупрозрачен купол на някаква сграда, единствената на това място. Тя изглеждаше огромна и заемаше не по-малко от няколко квадратни километра. Към нея водеше дълга бяла пътека. Десетки други се разклоняваха в различни посоки и се губеха сред непознатите за него месести дървета с гълъбов, почти син цвят. Сградата беше разположена на брега на морето. Фил дълго стоя неподвижно, поразен от красотата на открилата се пред него панорама — никога не беше предполагал, че на тази планета могат да съществуват подобни приказни кътчета. Златист пясък на плажа, равномерен плисък на гонещите се една след друга вълни и слънце, увиснало някъде високо на хоризонта, което галеше кожата с ласкавите си живителни лъчи.

„Ето че дори за слънцето започнах да мисля като синглитите — помисли си той с тъга. — Няма да мине много време и ще забравя, че съм бил човек. Упорито ме водят натам. Вероятно и това райско кътче е създадено специално за тази цел. Те контролират всички мои мисли…“

— Не си прав. Ще се научиш напълно да изолираш мозъка си от всякакви въздействия, тук не е прието да се досажда на човек, който е зает или е вглъбен в себе си, а когато някой се замисли, никой не му обръща внимание. Пък и ти вече не си човек. Колкото по-скоро забравиш миналото си, толкова по-добре

— Ами ако не искам да забравя? — предизвикателно попита Фил.

— Не се изразих съвсем точно. Ние сме устроени така, че нищо не можем да забравим, но сега спомените за твоята загубена човешка същност дотолкова владеят съзнанието ти, че го довеждат до болезнено състояние и ти пречат да възприемаш обективно действителността. По-късно те ще заемат своето място и ти ще се сещаш за миналото си с известно съжаление, както понякога си спомняш за детството. Някога като хлапе ти погледна през някакво стъкълце и откри един нов свят. Той те чака тук.

— И това ли знаеш?

— Ще знам всичко за теб, докато не се научиш да изолираш съзнанието си от странични въздействия, а то няма да стане скоро, и ще означава, че си станал възрастен в нашия нов за тебе свят.

— Сега ме остави, искам да помисля, да разбера онова, което виждам тук, без твоя помощ.

— Добре — лаконично каза гласът. Фил мислено го повика, но онзи не се обади. Той се усмихна, те спазваха правилата на играта, но въпреки това Фил не повярва, че наставникът съвсем е изчезнал.

Покрай него, без да бързат, крачеха току-що слезлите от влака пътници. Вървяха поединично, нямаше весели компании, не се виждаха и шумни групи, които винаги се срещат сред многолюдната тълпа от хора. Фил си помисли, че няма защо да се приближават един до друг, за да разговарят помежду си. Порази го и откритието, че никъде не съзираше деца и възрастни.

Филин изчака влакът да се скрие в тунела и едва когато се увери, че наоколо няма никой, бавно се потътра по пътеката. Повечето от пристигналите изчезнаха в многобройните входове на гигантската сграда. Той реши да я разгледа най-накрая и се запъти към парка.

Ширналият се по крайбрежието парк сякаш нямаше край. Не се виждаха нито храсталаците, нито бодливите дървета, които приличаха на оплетени от тел матраци. Месестите сочни стебла на тукашните растения по-скоро напомняха абстрактни статуи, а не дървета. Те нямаха листа, изглежда се задоволяваха с грапавата, набръчкана повърхност на стволовете си. „Хората в парка са малко.“ Той все още не можеше да свикне да нарича синглитите другояче. Те се разхождаха из алеите, припичаха се на слънце, седяха под дърветата. Но най-много го впечатли фактът, че не виждаше никакви предмети, с които хората толкова обичаха да се обкръжават, когато са на почивка, Нямаше нито чадъри, нито хавлиени кърпи, нито шезлонги, нямаше дори книги. „Къде ли живеят? Нима всички се побират в тази огромна сграда?“ И тогава си помисли, че когато човек пристигне в чужд град, първата му работа е да си намери местенце, където да се усамоти, някаква стаичка, която може и да е малка, но да е само негова. Местенце, където да остави багажа си и да има легло, за да си почине от пътя. „Но на мен не ми е необходим креват, защото не съм уморен и едва ли някога ще се уморя. Нямам и вещи, както изглежда, никога няма да имам. Значи и дом не ми трябва. Домът за човека не е само място, където той се крие от лошото време и където отглежда децата си. Домът е нещо по-голямо — частица от пространството, която принадлежи единствено на него, крепост, която го защищава от враговете, основа на семейството…“ Домът се вплита в човешката психология с хилядите си невидими нишки, придобива традиции и трайни навици, не могат да лишат един човек от дом, без да му нанесат дълбока психическа травма. А щом е така, или той нещо не разбира, или те не бяха взели под внимание всичко в тази инак добре обмислена система за превръщането на човека в синглит. А може би беше тъкмо обратното, липсата на собствен дом бе най-важното в тази система?

Филин излезе на брега, вълните се плискаха по пясъка и го обливаха с пръски. С крайчеца на окото си забеляза, че вляво, под едно високо възлесто дърво се беше разположила компания от синглити. Никога не би могъл да разбере с какво се занимават. Съсредоточени лица, блуждаещи усмивки, седят като лунатици, всеки унесен в мислите си. Вече знаеше, че не е така, че такъв е начинът им на общуване. И не можеше да се пречупи, все търсеше в тях нещо чуждо, враждебно. Правеше го съвсем неволно. Неочаквано една от жените се отдели от групата и тръгна към него. Беше висока и стройна. Фил се страхуваше от високите жени, може би защото неговият ръст не бе особено голям. Вероятно и тази бе причината да харесва този тип жени. Тя имаше червеникави коси и огромни зелени очи с невероятен изумруден оттенък. „Същинска котка — помисли си той. — Червеникава котка със зелени очи.“

— Благодаря! — каза жената, без да отваря уста.

И той се почувствува ужасно неудобно от факта, че всеки можеше да надникне в неговата черепна кутия, сякаш тя беше от стъкло.

— Не се стеснявайте. Не се досетих веднага, че сте новак. — Тя седна съвсем близо до него и присвила очи, се загледа в морето. Вятърът развяваше косите й. Фил правеше усилия да не мисли за нея, изобщо нищо да не мисли, и за да се справи с тази не съвсем лесна задача, бързо започна да си тананика първата детска песничка, която му дойде наум: „Зайченцето бяло…“

— Престани де! — сърдито каза жената, но тозчас лукаво се усмихна: — Хей, зайче, искаш ли да погледнеш нашето море?

— Как така „да погледнеш“, като че ли не го виждам?

— Още нищо не си видял! — Тя го хвана за ръката и го помъкна към водата. Филин инстинктивно се дърпаше, но все едно че се опитваше да спре трактор. Краката му издълбаха в пясъка две дълбоки бразди и той много скоро се намери до кръста в морето. После една вълна го покри, жената се гмурна и за да запази мъжкото си достойнство, той я последва. Не беше добър плувец и знаеше, че не издържа дълго под вода, а тя все повече и повече се отдалечаваше от него в синкавата дълбочина. Тогава Филин се сети, че не му е необходим въздух. Гмуркането, което на специалните занимания по плуване му костваше големи усилия, сега изобщо не го затрудняваше. Или водата тук не беше толкова плътна, или тялото му бе натежало.

Разперил ръце, той бавно се спускаше надолу. „Насам, по-вляво, тук има корниз!“ — каза му жената, без да се обръща, и той си помисли, че понякога прекият обмен на информация е много удобен. Стигна до нея и се огледа. Чудесно виждаше под водата, сякаш се бе гмурнал с маска.

В неговата стаичка в далечните и завинаги чужди му сега пещери имаше малка старинна статуетка от прозрачно цветно стъкло. Никой не би могъл точно да определи какъв оттенък се крие в стъкленото й тяло. Когато я затопляше в дланите си, статуетката ставаше тъмножълта, почти златиста, преките слънчеви лъчи оцветяваха вътрешността й в наситено синьо, а пламъкът на свещта или огъня — във виолетово. Той си спомни за нея сега, за да се хване за нещо познато в този фантастичен водопад от багри, който се изсипа върху него от кристалната вълшебна градина, в която се озоваха.

Тъй и не разбра дали това са прозрачни водорасли, или са минерали. Дълги полупрозрачни ленти, влакна и цели редове от тези странни образования подобно на светеща анфилада покриваха дъното пред тях и преливаха във всички цветове на дъгата. Когато отгоре преминаваше вълна, тоналността на цветовете рязко и ритмично се променяше, като на цветомузикален екран. Но екранът беше безсилен да предизвика с нищо несравнимото усещане за безкраен простор, по който пробягваха цветни протуберанси. Двамата стояха захласнати, забравили за всичко. Жената го хвана за ръка и сега не трябваше да си спомня онази глупава детска песничка, защото в главата му не беше останало нищо, никаква мисъл освен безкрайното възхищение от съвършената, невиждана красота. Филин загуби представа за времето — час или два бяха минали? Ритмичността на огнения цветен калейдоскоп омагьосваше и криеше в себе си магическа, чародейна сила.

Когато излязоха на брега, вече ги свързваше това съвместно преживяно дълбоко възхищение, пред което думите бледнееха в сравнение с техните чувства.

„Стоп — каза си Фил. — Остава да пролазя на четири крака и да завия от възторг. Стига!“

— Какво ти е? — учудено го попита жената. — Защо си неспокоен, от какво се страхуваш?

— Искам да си остана човек — тихо й каза Фил, — разбираш ли?

Тя внимателно го погледна.

— Чувала съм, че имало такива случаи. Много рядко, но се случвало. Дори си спомням за един от нашите, който не намери сили да преодолее тъгата по загубената си човешка същност и след третия цикъл… Моят наставник го обяснява с факта, че много от нас твърде рано се превръщат в синглити, преходният период преминава съвсем леко, ако човек дойде при нас в напреднала възраст. А ти си много млад. Но твоята тъга по всяка вероятност ще изчезне след първия цикъл и ти ще я забравиш.

— Ами ако не я забравя? Говориш така, сякаш е лесно да скъсаш с човешкото си минало — едва ли не трябва само да си смениш дрехите. И после този цикъл… Толкова съм слушал за него… Можеш ли да ми обясниш какво означава?

— Защо не попиташ своя наставник?

— Пожелах да ме остави на спокойствие. Учтиво, разбира се.

Тя се усмихна.

— Аз, с удоволствие… Това не е тайна, но е толкова трудно да се обясни с думи, също като онова, което току-що преживяхме на морското дъно. След месец ще започне сезонът на мъглите и сам ще разбереш всичко. Защо бързаш? Засега знай едно — тук никой не иска да ти натрапва нито своята воля, нито чужди мисли.

— Да, естествено. Само дето забравиха да ме попитат искам ли да стана синглит.

Жената се обърна и мълчаливо се отдалечи, изглежда, я беше обидил. Филин дълго гледа след нея, опитвайки се да разбере какво мисли, но все едно че срещна глуха стена. „Ще трябва и аз да се науча да издигам такава стена — с раздразнение си помисли той и бавно тръгна напред. — Почакайте, момчета… Ще се науча! Тук ще се науча на много неща… Нищо че се изплашихте от мен там, на реката, това няма значение. Тъй да бъде. Ще смятам, че ми е поставена задача, без право да се върна… Аз ще намеря слабото им място. Сигурно съществува такова място, не може да не съществува точката, на която се крепи цялата конструкция. Жалко, че не успях да я попитам каква е съдбата на младежа, който не пожелал да стане предател и след третия цикъл. Къде ли е сега? Изобщо няма да е зле да потърся съмишленици сред синглитите…“