Александър Дюма
Двадесет години по-късно (96)

XXXIII. КАК С ПЕРО И ЗАПЛАХА СЕ ВЪРШИ РАБОТА ПО-БЪРЗО И ПО-ДОБРЕ, ОТКОЛКОТО С ШПАГА И С ПРЕДАНОСТ (Продължение)

Ана Австрийска прегледа договора, подаден й от д’Артанян.

— Тук виждам само общи условия — каза тя. — Изложени са исканията на господин дьо Конти, господин дьо Бофор, господин дьо Буйон, господин д’Елбьоф и господин коадютора. Но де са вашите?

— Ние си отдаваме справедливост, всемилостива господарке, но се поставяме на мястото, което ни се следва. Решихме, че имената ни не са достойни да фигурират при тия велики имена.

— Но вие, мисля, не сте се отказали от желанието си да ми предадете лично исканията си?

— Смятам, че вие сте велика и могъща кралица, всемилостива господарке, и че би било недостойно за вашето величие и вашето могъщество да не възнаградите както трябва храбрите хора, които ще доведат негово високопреосвещенство в Сен Жермен.

— Това е намерението ми — отговори кралицата. — Хайде, говорете.

— Този, който уреди работата (извинете, че започвам със себе си, но по неволя трябва да си придам важността, която ми придадоха събитията), този, който уреди работата за откупването на господин кардинала, трябва, струва ми се, за да бъде наградата достойна за ваше величество, трябва да бъде назначен за командир на гвардията, например капитан на мускетарите.

— Вие искате от мене мястото на господин дьо Тревил!

— Това място не е заето от никого, всемилостива господарке; от една година господин дьо Тревил го напусна и още не е заместен.

— Но това е една от първите военни длъжности при кралския двор!

— Господин дьо Тревил беше прост гасконски благородник като мене, всемилостйва господарке, и все пак заемаше тая длъжност в продължение на двадесет години.

— Вие имате отговор за всичко, господине — каза Ана Австрийска.

Тя взе от масата един указ, попълни го и го подписа.

— Разбира се, всемилостйва господарке — каза д’Артанян, като взе указа и се поклони, — това е една хубава и благородна награда. Но на тоя свят няма нищо трайно и човек, изпаднал в немилост пред ваше величество, още утре би загубил тая длъжност.

— Тогава какво искате? — попита кралицата, като се изчерви от това, че тъй добре я разгада тоя човек, също тъй проницателен като нея.

— Сто хиляди ливри, които трябва да бъдат изплатени на тоя беден капитан на мускетарите, когато услугите му престанат да се харесват на ваше величество.

Ана се поколеба.

— А тия дни — продължи д’Артанян — парижаните предлагаха с постановление на парламента шестстотин хиляди ливри на онзи, който им предаде кардинала жив или мъртъв: жив — за да го обесят, мъртъв — за да го влачат по улиците!

— Добре — каза Ана Австрийска, — вие сте умерен, защото искате от една кралица само една шеста част от това, което предлага парламентът.

И подписа задължение за сто хиляди ливри.

— После? — каза тя.

— Всемилостйва господарке, моят приятел дю Валон е богат и следователно не ламти за пари; но спомням си, че между него и господин Мазарини ставаше дума да се превърне владението му в баронство. Дори, доколкото си спомням, това му беше обещано.

— Той не е от знатен произход! — възрази Ана Австрийска. — Ще му се смеят.

— Може би — отговори д’Артанян. — Но уверен съм в едно: който се смее веднъж, няма да се смее втори път.

— Съгласна съм и за баронството — каза Ана Австрийска.

И подписа.

— Сега остава кавалерът или абатът д’Ербле, както желае ваше величество.

— Епископ ли иска да стане той?

— Не, всемилостйва господарке, желанието му е по-просто.

— Какво е то?

— Кралят да благоволи да стане кръстник на сина на госпожа дьо Лонгвил.

Кралицата се усмихна.

— Господин дьо Лонгвил е от кралска кръв, всемилостйва господарке — каза д’Артанян.

— Да — отвърна кралицата. — Но синът му?

— Синът му, всемилостйва господарке… трябва да е също от кралска кръв като мъжа на майка си.

— И приятелят ви не иска нищо повече за госпожа дьо Лонгвил.

— Не, всемилостйва господарке, защото се надява, че негово величество кралят, благоволявайки да стане кръстник на това дете, не може да не подари на майка му, по случай черкуването й след раждането, най-малко петстотин хиляди ливри, като предостави, разбира се, на баща му управлението на Нормандия.

— Що се отнася до управлението на Нормандия, мисля, че мога да се съглася — каза кралицата. — Но нищо не мога да кажа за тия петстотин хиляди ливри: господин кардиналът ми повтаря непрекъснато, че вече няма пари в държавното съкровище.

— Ние заедно с него ще потърсим пари, всемилостйва господарке, ако ваше величество позволи, и сигурно ще намерим.

— После?

— После ли, всемилостйва господарке?…

— Да.

— Това е всичко.

— Нима нямате четвърти другар?

— Имаме, всемилостйва господарке: господин граф дьо Ла Фер.

— Какво иска той?

— Нищо не иска.

— Нищо ли?

— Точно така.

— Нима има на света човек, който не иска нищо, когато може да иска?

— Има, всемилостива господарке: господин граф дьо Ла Фер. Господин граф дьо Ла Фер не е човек.

— А какво е?

— Господин граф дьо Ла Фер е полубог.

— Няма ли той син, младеж, роднина, племенник, за който Коменж ми говори като за храбър момък и който донесе с господин дьо Шатийон знамената, взети при Ланс?

— Той има, както ваше величество каза, един възпитаник, който се казва виконт дьо Бражелон.

— Ако на тоя младеж се даде един полк, какво ще каже настойникът му?

— Може би ще се съгласи.

— Може би?

— Да, ако ваше величество лично го помолите.

— Вие казахте истината, господине, той е особен човек. Добре, ще помислим и може би ще го помолим. Доволен ли сте сега, господине?

— Да, ваше величество. Но има още едно нещо, което кралицата не е подписала.

— Кое?

— То е най-важното.

— Предварителното съгласие за договора ли?

— Да.

— Каква полза? Утре ще подпиша договора.

— В едно мога да уверя ваше величество — каза д’Артанян: ако ваше величество не подпише това съгласие днес, по-късно няма да намери време за това. Коленопреклонно ви моля, благоволете да пишете под тая програма, изцяло написана от ръката на господин Мазарини, както виждате:

„Съгласна съм да утвърдя договора, предложен от парижаните“’.

Ана се намери натясно, не можеше да отстъпи и подписа. Но щом подписа, накърненото й високомерие избухна като буря и тя се разплака.

Д’Артанян трепна, като видя тия сълзи. И по онова време кралиците плачеха като обикновени жени.

Гасконецът поклати глава. Сълзите на кралицата сякаш пареха сърцето му.

— Всемилостива господарке — каза той, като коленичи, — погледнете нещастния благородник, който е в нозете ви, той ви моли да вярвате, че по един знак на ваше величество е готов да се хвърли в огъня. Той вярва в себе си, вярва в приятелите си, иска също така да вярва и в кралицата си; и за доказателство, че не се страхува от нищо, че не спекулира с нищо, той ще върне господин Мазарини на ваше величество без всякакви условия. Ето, всемилостива господарке, заповядайте свещените подписи на ваше величество; ако мислите, че трябва да ми ги върнете, върнете ги. Но от тоя миг те не ви задължават с нищо.

И д’Артанян, все още на колене, с поглед, пламтящ от гордост и мъжествена неустрашимост, връчи вкупом на Ана Австрийска всички книжа, които беше изтръгнал поотделно и с толкова труд.

Има минути (защото на тоя свят ако не всичко е добро, не и всичко е лошо), има минути, когато в най-закоравелите и най-студените сърца кълни, оросено от сълзите на силното вълнение, великодушно чувство, което се задушава от пресметливостта и гордостта, ако друго чувство не го завладее в минутата на раждането му. Ана преживяваше такава минута. Отстъпвайки на собственото си вълнение, еднакво с вълнението на кралицата, д’Артанян извърши най-изкусен дипломатически ход; и веднага получи награда за ловкостта си или за безкористието си — според това дали на ума или на сърцето ще се припише причината за постъпката му.

— Имате право, господине — каза Ана, — аз не ви познавах. Ето ви подписаните книжа, връщам ви ги доброволно; вървете и ми доведете кардинала колкото се може по-скоро.

— Всемилостива господарке — рече д’Артанян, — преди двадесет години (паметта ми е добра) имах честта зад една портиера в кметството да целуна една от тия прекрасни ръце.

— Ето ви и другата — каза кралицата, — и за да не бъде лявата по-малко щедра от дясната (тя свали от пръста си един диамант почти като първия), вземете тоя пръстен и го пазете за спомен от мене.

— Всемилостива господарке — заяви д’Артанян, като стана, — сега аз имам само едно желание: първото нещо, което поискате от мене, да бъде животът ми.

И с присъщата си походка излезе от стаята.

— Аз не ценях тия хора — промълви Ана Австрийска, като гледаше след отдалечаващия се д’Артанян, — а сега е много късно, за да ги използувам: след една година кралят ще бъде пълнолетен!

Петнадесет часа по-късно д’Артанян и Портос доведоха Мазарини при кралицата и получиха, единият — указа за чин капитан на мускетарите, другият — грамота за титлата барон.

— Е, доволни ли сте? — попита Ана Австрийска. Д’Артанян се поклони. Портос въртеше грамотата в ръцете си и гледаше Мазарини.

— Какво има още? — попита министърът.

— Ами, ваше високопреосвещенство, липсва още орден.

— Но вие знаете, господин барон — възрази Мазарини, — че за получаване на орден са необходими специални заслуги.

— О! — каза Портос. — Аз искам синята лента не за себе си, ваше високопреосвещенство.

— А за кого? — попита Мазарини.

— За приятеля ми, господин граф дьо Ла Фер.

— О, това е друго нещо! — рече кралицата. — Той се е отличил достатъчно.

— Значи ще я получи?

— Непременно.

В същия ден парижкият договор беше подписан: оповестиха навсякъде, че кардиналът не е излизал три дни, за да го изработи по-добре.

Ето какво печелеше всеки от тоя договор:

Господин дьо Конти получи Данвилие и доказал способностите си като генерал, издействува да остане военен и да не става кардинал. Освен това заговориха с него за брак с една племенница на Мазарини; принцът прие благосклонно това предложение: на него му беше все едно за коя ще го женят, стига само да го женят.

Господин херцог дьо Бофор се върна в двора, като получи всички удовлетворения за нанесените му обиди и всички почести, подобаващи на ранга му. Обещаха му, че ще опростят всички, които му помагаха в бягството; дадоха му адмиралски чин, по наследство от баща му, херцог дьо Вандом, и освен това парично обезщетение за къщите и замъците му, разрушени по заповед на Бретанския парламент.

Херцог дьо Буйон получи имения, равни по стойност на Седанското му херцогство, обезщетение за неполучаване на доходите от това херцогство в продължение на осем години и титлата принц както за него, така и за цялото му семейство.

Господин херцог дьо Лонгвил получи управлението на Пон дьо л’Арш, петстотин хиляди ливри за жена си и честта синът му да бъде кръстен от младия крал и младата Анриет Английска.

Арамис издействува освен това Базен да служи при тая церемония, а Планше да достави бонбоните.

Херцог д’Елбьоф получи изплащане на сумите, на които имаше право жена му, сто хиляди ливри за най-големия си син и по двадесет и пет хиляди за всеки от останалите трима.

Само коадюторът не получи нищо; обещаха му да му издействуват кардиналска шапка от папата; но той знаеше колко може да се надява на такива обещания, дадени от кралицата и от Мазарини. Обратно на господин дьо Конти, коадюторът, не можейки да стане кардинал, се видя принуден да остане военен.

Ето защо когато цял Париж ликуваше по случай връщането на краля, което трябваше да стане след два дни, само Гонди сред общото веселие беше толкова раздразнен, че веднага изпрати за двама души, които обикновено викаше, когато беше в лошо настроение.

Тия двама души бяха: граф дьо Рошфор и просякът от Сент Йосташ.

Те дойдоха с обикновената си точност и коадюторът прекара с тях една част от нощта.