Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 67гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. —Добавяне
  2. —Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

XXX. ПРЕГОВОРИ

Мазарини вдигна мандалото на една двойна врата, край която стоеше Атос, готов да приеме знаменития си посетител, както го беше предупредил Коменж.

Като видя Мазарини, той се поклони и каза:

— Ваше високопреосвещенство нямаше нужда да идва с конвой. Честта, която ми се прави, е много голяма, за да я забравя.

— Ето защо, мили графе — обади се д’Артанян, — негово високопреосвещенство не желаеше никак да ни вземе със себе си. Но дю Валон и аз настояхме, може би не достатъчно учтиво — толкова много ни се искаше да ви видим.

При тоя глас, при тоя насмешлив тон, при това тъй познато движение, което придружаваше тоя тон и тоя глас, Атос подскочи от изненада.

— Д’Артанян! Портос! — извика той.

— Лично, мили приятелю.

— Лично — повтори Портос.

— Какво значи това? — попита графът.

— Това значи — отговори Мазарини, като се опитваше отново да се усмихне и като си хапеше устните при това, — това значи, че ролите се промениха: сега не тия господа са мои пленници, а аз съм пленник на тия господа, и не аз диктувам условията, а ми се диктуват. Но предупреждавам ви, господа, ако не ме умъртвите, вашата победа ще бъде кратка; ще настъпи моят ред, ще дойдат…

— Ах, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян, — не ни заплашвайте, това е лош пример. Ние сме тъй кротки и тъй мили с ваше високопреосвещенство! Хайде, да

оставим настрана недоволствата си, да престанем да се сърдим и да поприказваме приятелски.

— Нямам нищо против това, господа — отговори Мазарини. — Но като пристъпваме към обсъждане на откупа ми, не искам да смятате положението си за по-добро, отколкото е. Като ме уловихте в клопката, вие и сами се уловихте заедно с мене. Как ще излезете от тука? Вижте решетките, вижте вратите, спомнете си за часовите, които стоят зад тия врати и тия решетки, спомнете си войниците, които изпълват двора, и преценете положението. Ето, аз ще ви покажа, че действувам благородно.

„Добре — помисли си д’Артанян, — да внимаваме, той ще ни изиграе някой номер“.

— Аз ви предлагах свободата — продължи министърът — и ви я предлагам отново. Искате ли я? Най-много след един час вие ще бъдете открити, заловени, ще бъдете принудени да ме убиете, а това ще бъде ужасно престъпление, недостойно за такива благородници като

вас.

„Той е прав“ — помисли си Атос.

И като всяка мисъл, изникнала в тая благородна душа, мисълта му се отрази в очите му.

— Ето защо — каза д’Артанян. за да убие надеждата, която мълчаливото съгласие на Атос вдъхна на Мазарини — ние ще прибегнем към това насилие само в краен

случай.

— Ако, напротив — продължи Мазарини, — вие ме пуснете да си отида, като приемете свободата си

— Как можем да приемем свободата си — прекъсна го д’Артанян, — когато сте в състояние да ни я отнемете (вие сам казвате това) пет минути след като ни я дадете? И доколкото ви познавам, ваше високопреосвещенство — прибави той, — вие ще ни я отнемете.

— Не, честна дума на кардинал… Не ми ли вярвате?

— Ваше високопреосвещенство, не вярвам на кардинали, които не са свещеници.

— Тогава честна дума на министър!

— Вие не сте вече министър, ваше високопреосвещенство, вие сте пленник.

— Тогава честна дума на Мазарини! Надявам се, че съм и ще бъда винаги Мазарини.

— Хм — рече д’Артанян, — чувах за един Мазарини, който не държал много на клетвите си, и се страхувам да не би той да е някой от прадедите на ваше високопреосвещенство.

— Господин д’Артанян — каза Мазарини, — вие сте много умен и аз крайно съжалявам, че се скарах с вас.

— Ваше високопреосвещенство, да се помирим, нищо повече не желая.

— Е добре — продължи Мазарини, — ако ви осигуря свободата по очевиден, несъмнен начин? …

— А, това е друга работа — обади се Портос.

— Да видим! — каза Атос.

— Да видим! — повтори д’Артанян.

— Най-напред приемате ли? — попита кардиналът.

— Обяснете ни плана си, ваше високопреосвещенство, и ще видим.

— Не забравяйте, че сте затворени, пленници.

— Вие знаете добре, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян, — че винаги ни остава едно последно средство.

— Кое?

— Да умрем заедно. Мазарини потрепера.

— Слушайте — каза той, — в края на коридора има врата, ключът от която е у мене; тая врата води в парка. Вземете ключа и вървете. Вие сте ловки, силни, въоръжени. На сто крачки, като завиете наляво, ще видите стената на парка; прекачете се през нея и след минута ще бъдете на пътя и свободни. Сега ви познавам достатъчно и съм уверен, че ако ви нападнат, това няма да попречи на бягството ви.

— А, бога ми, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян, — чудесно, това са умни приказки. Де е ключът, който благоволявате да ни предложите?

— Ето го.

— Ах, ваше високопреосвещенство, ще бъдете ли тъй добър да ни заведете лично до тая врата? — попита д’Артанян.

— С най-голямо удоволствие — отговори министърът, — ако това е необходимо за вашето успокоение.

Мазарини, който не се надяваше да се отърве тъй евтино, тръгна със сияещо от радост лице по коридора и отключи вратата.

Тя водеше наистина в парка и тримата бегьлци се убедиха в това по нощния вятър, който нахлу в коридора и засипа със сняг лицата им.

— Ах, дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Каква ужасна нощ, ваше високопреосвещенство! Ние не познаваме местността и никога няма да намерим пътя. Щом ваше високопреосвещенство беше тъй любезен да ни доведе до тука, направете още няколко крачки… заведете ни до стената.

— Така да бъде — отговори кардиналът.

И с бързи крачки тръгна по права линия към стената; след минута четиримата се намериха при нея.

— Доволни ли сте, господа? — попита Мазарини.

— Не ще и дума! Иначе бихме били много придирчиви! Пусто да остане! Каква чест! Трима бедни благородници, съпровождани от един кардинал! А, тъкмо се сетих, ваше високопреосвещенство, вие казахте преди малко, че сме храбри, ловки и въоръжени, нали?

— Да.

— Вие се лъжете: въоръжени сме само двама, господин дю Валон и аз. Господин графът няма оръжие, а ако срещнем някой патрул, ще трябва да се защищаваме.

— Много право.

— Но отде да вземем шпага? — попита Портос.

— Негово високопреосвещенство ще отстъпи на графа своята, от която няма нужда — отговори д’Артанян.

— С голямо удоволствие — каза кардиналът. — Дори ще помоля господин графа да я задържи за спомен от мене.

— Надявам се, че това е любезно, господин графе! — рече д’Артанян.

— Ето защо — отговори Атос — обещавам на негово високопреосвещенство да не се разделям никога с нея.

— Добре — прибави д’Артанян, — размяна на учтивости, колко е трогателно това! Не се ли просълзихте, Портос?

— Да, просълзих се — отговори Портос, — но не зная дали е от това или от вятъра. Май че е от вятъра.

— Сега качете се, Атос — рече д’Артанян, — и по-бързо.

Атос с помощта на Портос, който го вдигна като перце, отиде горе на стената.

— Сега скочете, Атос.

Атос скочи и изчезна от другата страна на стената.

— Скочихте ли? — попита д’Артанян.

— Да.

— Благополучно?

— Здрав и читав съм.

— Портос, наблюдавайте господин кардинала, докато се качвам; не, нямам нужда от вас, ще се кача и сам. Наблюдавайте господин кардинала, нищо повече.

— Наблюдавам го — отговори Портос. — Е, какво?

— Имате право, това е по-мъчно, отколкото си мислех. Подложете си гърба, но без да изпускате господин кардинала.

— Не го изпускам.

Портос подложи гръб и с тая помощ д’Артанян за миг възседна стената. Мазарини се мъчеше да се смее.

— Качихте ли се? — попита Портос.

— Да, приятелю, а сега…

— Сега какво?

— Сега подайте ми господин кардинала и ако гъкне само, удушете го.

Мазарини поиска да извика, но Портос го стисна с две ръце и го подаде на д’Артанян. Гасконецът го улови на свой ред за яката и го сложи да седне край себе си. След това му каза със заплашителен тон:

— Господине, скочете веднага долу, при граф дьо Ла Фер, или ще ви убия, честна дума на благородник!

— Господине, господине — извика Мазарини, — вие нарушавате обещанието си.

— Аз? Кога съм ви обещавал нещо, ваше високопреосвещенство?

Мазарини изпъшка.

— Вие сте свободен чрез мене — каза той. — Вашата свобода беше моят откуп.

— Съгласен съм. А откупът на това неизброимо съкровище, скрито в галерията, при което може да се слезе, като се натисне една тайна пружина в стената, пружина, която измества каца с дърво и открива стълба, кажете, ваше високопреосвещенство, нима не заслужава да се поприказва и за него?

— Исусе Христе! — задъхано извика Мазарини, като сключи ръце. — Господи Исусе Христе! Аз съм загубен.

Но без да обръща внимание на охканията му, д’Артанян го улови подръка и го спусна полекичка в ръцете на Атос, който стоеше невъзмутимо долу при стената.

След това се обърна към Портос и каза:

— Хванете се за ръката ми: аз се държа за стената. Портос направи усилие, от което стената се разклати,

и на свой ред се изкачи горе.

— Не разбирах напълно — рече той, — но сега разбирам; много е смешно.

— Намирате ли? — попита д’Артанян. — Толкова по-до-бре! Но за да бъде смешно докрай, да не губим време.

И скочи при другите. Портос го последва.

— Придружавайте господин кардинала, господа — рече д’Артанян. — Аз ще изследвам местността.

Гасконецът извади шпагата си и тръгна в авангард.

— Ваше високопреосвещенство, накъде трябва да завием, за да излезем на главния път? — попита той. — Помислете добре, преди да отговорите, защото ако се излъжете, това може да има тежки последици не само за нас, но и за ваше високопреосвещенство.

— Вървете покрай стената, господине, и няма да се загубите — отговори Мазарини.

Тримата приятели ускориха крачките си, но след няколко минути се видяха принудени да тръгнат по-бавно; въпреки най-доброто си желание кардиналът не можеше да ги следва.

Изведнъж д’Артанян се натъкна на нещо топло, което се раздвижи.

— Я, кон! — каза той. — Господа, намерих кон!

— И аз също — рече Атос.

— И аз също — се обади Портос, който помнеше получената заповед и продължаваше да държи кардинала подръка.

— Но това се казва щастие, ваШе високопреосвещенство — каза д’Артанян. — Точно когато се оплаквахте, че сте принуден да вървите пеша …

Но преди да довърши, до гърдите му се допря дуло на пистолет и някой каза заплашително:

— Не мърдайте!

— Гримо! — извика той. — Гримо! Какво правиш тук? Небето ли те изпраща?

— Не, господине — отговори честният слуга, — господин Арамис ми каза да пазя конете. — Значи Арамис е тук?

— Да, господине, от вчера.

— И какво правите?

— Дебнем.

— Как! Арамис е тук? — повтори Атос.

— При малката врата на замъка. Там е неговият пост.

— Значи сте много?

— Шейсет души.

— Кажи да го повикат.

— Веднага, господине.

И като мислеше, че никой по-добре от него няма да изпълни поръчката, Гримо затича колкото му държеха краката, а тримата приятели зачакаха, като се радваха, че най-после се бяха събрали.

От цялата група само господин Мазарини беше в много лошо настроение.