Александър Дюма
Двадесет години по-късно (90)

XXVII. СИЛАТА И УМЪТ

Вечерята премина мълчаливо, но не печално, защото от време на време по лицето на д’Артанян пробягваше една от тия тънки усмивки, които обикновено се показваха само в минути на добро настроение. Портос не пропускаше нито една от тия усмивки и при всяка от тях възклицаваше различно, което показваше на приятеля му, че макар и да не я разбира, той не престава да следи с поглед врящата в главата му мисъл.

След десерта д’Артанян се изтегна на стола си, метна крак върху крак и се заклати с вид на човек, съвсем доволен от себе си.

Портос се облакъти на масата, сложи брадичката на ръцете си и загледа д’Артанян с доверчив поглед, който придаваше на тоя колос такъв чуден израз на добродушие.

— Е? — каза д’АртаНян след малко.

— Е? — повтори Портос.

— Вие казвахте, мили приятелю …

— Аз? Нищо не съм казвал.

— Не, вие казвахте, че имате желание да си отидете от тук.

— А, колкото за това, да, не ми липсва желание.

— И казвахте още, че за това е достатъчно да се издъни една врата или една стена.

— Наистина, казвах това, а и сега го казвам.

— А аз ви отговарях, Портос, че това средство е лошо и че преди да изминем сто крачки, ще ни заловят и ще ни убият, ако нямаме дрехи да се преоблечем и оръжие да се защитим.

— Наистина, трябват ни дрехи и оръжия.

— Е добре — каза д’Артанян и стана, — сега ние ги имаме, приятелю Портос, и дори нещо по-добро.

— Де са? — рече Портос и погледна около себе си.

— Не търсете, нищо няма да намерите; всичко ще се появи в нужната минута. Към колко часа се разхождаха вчера двамата швейцарци под прозореца ни?

— Май че един час след като се мръкна.

— Ако днес излязат по същото време, значи ни остава четвърт час да чакаме удоволствието да ги видим.

— Да, най-много четвърт час.

— Ръката ви е все още достатъчно яка, нали, Портос?

Портос разкопча ръкава си, запретна го и погледна с удоволствие мускулестата си ръка, голяма колкото бедро то на обикновен човек.

— Да, достатъчно силна — отговори Портос.

— Така че без голям труд ще извиете като обръч тая маша и ще навиете на тръба тая лопата, нали?

— Разбира се.

— Да видим.

Великанът взе посочените два предмета и извънредно леко, без някакво видимо усилие извърши това, което желаеше другарят му.

— Ето! — каза той.

— Великолепно! — каза д’Артанян. — Наистина вие сте богато надарен от природата, Портос.

— Чувах — каза Портос, — че някой си Милон Кротонски1 вършел съвсем необикновени неща: връзвал въже около главата си и го разкъсвал с напъване, убивал вол с един удар на юмрука и го занасял у дома си на раменете, спирал кон за задните крака и други, и Други. Разказваха ми всичките му подвизи, там в Пиерфон, и аз направих всичко, което е правел той: само не можах да скъсам въже с главата си.

— То е, защото вашата сила не е в главата ви, Портос — каза д’Артанян.

— Не, тя е в ръцете и в раменете ми — отговори Портос простодушно.

— Е добре, приятелю, да се приближим до прозореца. Възползувайте се от силата си и извадете една от железните пръчки. Почакайте да угася лампата.

——

’Милон Кротонски — прочут атлет в древна Гърция. — Б. пр.