Александър Дюма
Двадесет години по-късно (9)

IX. КАК Д’АРТАНЯН, КАТО ТЪРСЕШЕ МНОГО ДАЛЕЧ АРА МИС, ЗАБЕЛЯЗА, ЧЕ ТОЙ СЕДИ НА КОНЯ ЗАД ПЛАНШЕ

Като се върна, д’Артанян видя, че край камината седи някакъв човек: това беше Планше; но благодарение на старите дрехи, оставени от избягалия мъж, той се беше преобразил толкова много, че самият д’Артанян едва го позна. Мадлен му го представи пред всички слуги. Планше се обърна към офицера с красноречива фламандска фраза, офицерът му отговори с няколко думи на несъществуващ език и сделката бе сключена. Братът на Мадлен постъпи на служба при д’Артанян.

Д’Артанян имаше вече готов план: той не искаше да пристигне в Ноази през деня, тъй като се страхуваше, че ще го познаят. Значи имаше достатъчно свободно бреме: Ноази беше само на три-четири мили от Париж, по пътя за Мо.

Той започна с това, че закуси здравата — може би лошо начало, ако се готвиш да действуваш с главата, но отлично, ако искаш да действуваш с тялото; след това промени костюма си, като се страхуваше, че мундирът му на мускетарски лейтенант ще вдъхне недоверие; после взе най-добрата и най-здравата от трите си шпаги, която вземаше само във важни случаи; сетне, към два часа, заповяда да оседлаят двата коня и излезе през градската врата дьо ла Билет, последван от Планше. В къщата до странноприемницата „Козичка“ все още търсеха най-усърдно Планше.

На една левга и половина от Париж д’Артанян видя, че в нетърпението си беше тръгнал много рано, и се спря, за да си починат конете; странноприемницата беше препълнена с твърде подозрителни наглед хора, които като че ли се готвеха за някаква нощна експедиция. На вратата се показа един мъж, загърнат с мантия; но като видя чужд човек, той направи знак с ръка и двама от пиещите излязоха, за да приказват с него.

А пък д’Артанян се приближи безгрижно до съдържателката, похвали виното й — ужасно монтрьойско вино, — зададе няколко въпроса за Ноази и узна, че в селото има само две забележителни сгради: едната принадлежеше на негово преподобие парижкия архиепископ и сега в нея живееше племенницата му, госпожа херцогинята дьо Лоигвил; другата, йезуитски манастир, беше собственост, както е прието, на почтените отци; грешка не можеше да има.

В четири часа д’Артанян потегли отново на път, като караше коня бавно, защото искаше да пристигне късно през нощта. Когато човек върви бавно с кон, през зимен ден, в мрачно време, сред еднообразна местност. най-добре е да прави, както казва Лафонтен, като заека в дупката си: да мечтае. И така д’Артанян потъна в мечти. Планше също. Само че, както ще видим, мечтите им бяха различни.

Една дума на съдържателката даде особена насока на д’Артаняновите мисли; тая дума беше името на госпожа дьо Лоигвил.

Наистина госпожа дьо Лонгвил притежаваше всичко, което можеше да събуди мечтите: тя беше една от най-знатните дами в кралството, една от най-хубавите: жени при двора. Омъжена за стария херцог дьо Лонгвил, когото не обичаше, тя минаваше най-напред за любовница на Колини, убит по-късно заради нея на дуел насред площад Роял от херцог дьо Гиз; след това говореха за твърде нежното и приятелство с принц дьо Конде, брат и, приятелство, което беше възмутило прекалено благочестивите придворни души; най-после, разправят, че след приятелството последвала истинска и дълбока омраза и сега херцогиня дьо Лонгвил според слуховете имаше политическа връзка с принц дьо Марсийак, първороден син на стария херцог дьо Ларошфуко-, от когото тя се мъчеше да направи неприятел на херцог дьо Конде, нейния брат.

Д’Артанян си мислеше за всичко това. Спомняше си, че в Лувър често виждаше да минава покрай него, лъчезарна и ослепителна, хубавата госпожа дьо Лонгвил. Мислеше за Арамис, човек не по-знатен от него, а при това някога любовник на госпожа дьо Шеврьоз, която при предишния двор играеше същата роля, каквато госпожа дьо Лонгвил играеше при сегашния. И се питаше защо на тоя свят има хора, които постигат всичко, каквото желаят, било в честолюбие, било в любов, докато други остават насред път в постигането на всичките си надежди, било по вина на случая, било поради зла орисия, било по естествени вродени недостатъци.

Той беше принуден да си признае, че въпреки целия си ум, въпреки цялата си сръчност той беше и навярно щеше да остане винаги между тия последните, когато Планше се приближи до него и му каза:

— Обзалагам се, господине, че мислите за същото, за каквото мисля и аз.

— Съмнявам се, Планше — усмихнато каза д’Артанян. — Но за какво мислиш ти?

— Мисля за тия подозрителни мутри, които пиеха в странноприемницата, където влязохме да починем.

— Предпазлив си както винаги, Планше.

— Това е инстинкт, господине.

— И какво ти казва твоят инстинкт в тоя случай?

— Господине, моят инстинкт ми казва, че тия хора са се събрали в странноприемницата с лоши намерения, и сега разсъждавах за това, което инстинктът ми казваше, в най-тъмния ъгъл на конюшнята, когато в същата конюшня влезе един човек, загърнат с мантия, последван от други двама.

— Аа! — каза д’Артанян, като видя, че разказът на Планше съвпада със собствените му наблюдения. — И после?

— Единият от тях каза: „Той трябва да бъде навярно в Ноази или трябва да пристигне там довечера, защото познах слугата му“. — „Уверен ли си в това?“ — попита човекът с мантията. — „Да, ваше височество.“

— Ваше височество ли? — прекъсна го д’Артанян.

— Да, ваше височество. Но слушайте по-нататък. „Ако той е там, тогава какво да правим с него?“ — каза вторият. „Какво да правим с него?“ — повтори принцът. „Да. Той не е такъв човек, който да се предаде доброволно; ще заиграе шпагата му.“ — „Е, тогава ще трябва и вие да направите същото. Но помъчете се да го уловите жив. Имате ли въжета, за да го вържете, и кърпа, за да му запушите устата?“ — „Всичко имаме.“ — „Внимавайте; той ще бъде навярно преоблечен като кавалер.“ — „О, да, да, ваше височество, бъдете спокоен.“ — „Впрочем аз ще бъда там и ще ви ръководя. — Вие отговаряте, че правосъдието …“ — „Отговарям за всичко“ — каза принцът. „Добре, Ние ще извършим своето.“ И след това те излязоха от конюшнята.

— Е, добре — каза д’Артанян, — че какво ни засяга туй? Нещо обикновено, което се случва всеки ден.

— Уверен ли сте, че не е насочено срещу нас?

— Срещу нас? Че защо?

— Ех, спомнете си разговора им: „Познах слугата му“ — каза единият; това_напълно може да се отнася до мене.

— Понататък?

— „Той трябва да бъде сега в Ноази или да пристигне там довечера“ — каза другият; това напълно може да се отнася до вас.

— После?

— После принцът каза: „Внимавайте, той ще бъде навярно преоблечен като кавалер“ — тук вече, струва ми се, няма какво да се съмняваме, защото вие сте облечен като кавалер, а не като мускетарски офицер. Е, какво ще кажете за това?

— Уби, мили ми Планше! — каза д’Артанян с въздишка. — Ще кажа, че за нещастие мина за мене онова време, когато принцовете искаха да посегнат на живота ми. А, славно време беше то! Бъди спокоен, тия хора съвсем нямат нас предвид.

— Сигурен ли сте, господине?

— Отговарям за това.

— Добре тогава; да не говорим повече.

И Планше зае отново мястото си зад д’Артанян с онова всеотдайно доверие, което изпитваше винаги към господаря си и което съвсем не беше отслабнало след петнадесетгодишната раздяла.

Така изминаха около една левга.

Към края на тая левга Планше се приближи отново до д’Артанян.

— Господине — каза той.

— Какво?

— Погледнете, господине, на тая страна. Не ви ли се струва, че там, в мрака, се движат някакви сенки? Слушайте, май че се чува конски тропот.

— Не може да бъде — отговори д’Артанян, — земята се е размекнала от дъждовете; но, както казваш, струва ми се, че виждам нещо.

И той се спря, за да гледа и да слуша по-добре.

— Ако не се чува тропотът на конете, чува се поне тяхното цвилене. Слушайте!

И наистина, нейде от мрака до ушите на д’Артанян долетя далечно цвилене на кон.

— Нашите хора са потеглили в поход — каза той, — но това не ни засяга; да вървим по пътя си.

И те тръгнаха отново.

След половин час достигнаха първите къщи на Ноази. Беше към осем и половина — девет часа вечерта.

Според селския обичай всички вече спяха и в цялото село не се виждаше никаква светлина.

Д’Артанян и Планше продължиха пътя си.

Отдясно и отляво върху тъмносивия фон на небето се виждаха още по-тъмните очертания на покривите и на къщите; от време на време събудено куче залайваше зад някоя врата или разтревожена котка се спускаше бързо от средата на улицата към куп съчки, откъдето уплашените й очи горяха като въглени. В селото като че ли нямаше други живи същества.

Почти насред селото, на главния площад, се издигаше мрачна грамада, отделена от другите постройки с две улички. Пред нея огромни липи протягаха сухите си ръце. Д’Артанян разгледа внимателно постройката.

— Това трябва да е замъкът на архиепископа — каза той на Планше, — жилището на хубавата госпожа дьо Лонгвил. Но де е манастирът?

— Манастирът ли? — попита Планше. — Той е накрай селото, зная го.

— Тогава карай галоп дотам — рече д’Артанян, — а пък аз ще затегна ремъка на седлото, и се върни да ми кажеш дали не свети някой прозорец у йезуитите.

Планше се подчини и изчезна в тъмнината, а д’Артанян слезе от коня и започна да затяга, както каза, ремъка на седлото.

След пет минути Планше се завърна.

— Господине — рече той, — свети само един прозорец, който гледа към полето.

— Хм! — каза д’Артанян. — Ако бях фрондьор, щях да почукам тук и щях да бъда уверен, че ще пренощувам добре; ако бях монах, щях да почукам там и щях да бъда уверен, че ще се навечерям добре; а сега много е възможно да пренощуваме между замъка и манастира, на голата земя, умирайки от глад и жажда.

— Да — прибави Планше, — като знаменитото Буриданово магаре, А сега искате ли да почукам?

— Шт! — рече д’Артанян. — Светлината на единствения осветен прозорец тук угасна.

— Чувате ли, господине? — попита Планше.

— Наистина, какъв е тоя шум?

Това беше сякаш глухо бучене на приближаващ ураган; в същата минута две групи конници, всяка от по Десетина души, изскочиха от двете улички покрай замъка, отрязаха пътя и заобиколиха д’Артанян и Планше.

— Охо! — каза д’Артанян, като изтегли шпагата си и се закри зад коня си, докато Планше вършеше същата маневра. — Нима ти беше прав и те наистина нас имат предвид?

— Ето го, в ръцете ни е! — извикаха конниците, като се спуснаха към д’Артанян с голи шпаги.

— Да не го изпуснете! — се обади някакъв гръмлив глас.

— Няма, ваша светлост, бъдете спокоен. Д’Артанян помисли, че е време и той да се намеси в разговора.

— Хей, господа! — извика той с гасконския си изговор. — Какво искате, какво желаете?

— Сега ще видиш! — изреваха конниците в хор.

— Стойте, стойте! — извика тоя, когото бяха нарекли ваша светлост. — Стойте, казвам ви, това не е неговият глас.

— Какво е това, господа — каза д’Артанян, — да не би случайно всички в Ноази да са побеснели? Само внимавайте, предупреждавам ви: първият, който се приближи до шпагата ми — а тя е дълга, — ще бъде изтърбушен.

Предводителят се приближи.

— Какво правите тук? — запита той с високомерен глас, сякаш навикнал да заповядва.

— А вие сам какво правите тук? — отговори д’Артанян.

— Бъдете учтив или ще ви начешат здравата; макар и да не желая да кажа името си, изисквам да се отнасяте с уважение към ранга ми.

— Вие не искате да си кажете името, защото ръководите засада — рече д’Артанян. — Но аз, който пътувам спокойно със слугата си, нямам никакви причини да крия името си.

— Стига, стига! Как се казвате?

— Ще ви кажа името си, за да знаете къде да ме намерите, господине, ваша светлост или ваше височество, както ви е угодно да ви наричат — каза нашият гасконец, който не желаеше да числят, че е отстъпил пред заплаха, — познавате ли господин д’Артанян?

— Лейтенанта на кралските мускетари ли? — попита непознатият.

— Същият.

— Да, разбира се.

— Е, добре — продължи гасконецът, — тогава навярно сте чували, че той има здрава ръка и остра шпага, нали?

— Вие сте господин д’Артанян?

— Да, аз съм.

— Тогава вие сте дошъл да го защищавате, а?

— Гого?… Кой е тоя го?…

— Тоя, когото търсим.

— Аз мислех, че идвам в Ноази — продължи д’Артанян, — а изглежда, че съм попаднал в царството на загадките.

— Отговаряйте де! — каза същият високомерен глас. — Него ли чакате под тия прозорци? За да го защищавате ли сте дошли в Ноази?

— Аз не чакам никого — отговори д’Артанян, който започваше да губи търпение — и никого не се готвя да защищавам освен себе си. Но себе си ще защищавам здравата, предупреждавам ви.

— Добре — каза гласът. — Заминавайте оттук и ни освободете мястото!

— Да замина оттук? — каза д’Артанян, чиито планове се разстройваха от тая заповед. — Това не е лесно, тъй като съм капнал от умора, конят ми също; освен ако не сте тъй любезен да ми предложите вечеря и място за пренощуване някъде в околностите.

— Безделник!

— Е, господине, подбирайте думите си, моля ви се — рече д’Артанян, — защото, ако кажете още една от тоя род, дори да сте маркиз, херцог, принц или крал, ще ви я вкарам с шпагата си в корема, чувате ли?

— Хайде, хайде, тук не може да има грешка — каза предводителят, — веднага се вижда, че говори гасконец, и следователно не е тоя, когото търсим. Тая вечер не успяхме, да се оттеглим. Ние ще се видим пак, началнико д’Артанян — прибави предводителят, като повиши глас.

— Да, само че вече не с тия — предимства за вас — насмешливо отговори гасконецът, — защото, когато ме намерите, може би ще бъде.

— Добре, добре! — каза гласът. — На път, господа! И мърморейки и ругаейки, групата изчезна в мрака по пътя за Париж.

Д’Артанян и Планше постояха още малко в отбранително положение; но тъй като шумът се отдалечаваше все повече, те сложиха шпагите си в ножниците.

— Добре виждаш, глупако — спокойно каза д’Артанян на Планше, — че те не търсеха нас.

— Но кого тогава? — попита Планше.

— Честна дума, не зная! И малко ме интересува. Сега ме интересува как да влезем в йезуитския манастир. И така, на конете! И да почукаме там. Да става каквото ще, по дяволите, те няма да ни изядат!

И д’Артанян се качи отново на коня.

Планше направи същото и веднага почувствува, че зад него падна нещо тежко върху коня, който приклекна на задните си крака.

— Ей, господине — извика Планше, — зад мене седна някакъв човек.

Д’Артанян се обърна и наистина видя две човешки фигури върху коня на Планше.

— Май че сам дяволът ни преследва! — извика той, като изтегли шпагата си и се приготви да нападне новодошлия.

— Не, мили ми д’Артанян — отговори непознатият, — не е дяволът, а аз, Арамис. В галоп, Планше, и в края на селото карай вляво.

И Планше с Арамис зад гърба препусна в галоп, последван от д’Артанян, който започваше да мисли, че всичко това е фантастичен, несвързан сън.