Александър Дюма
Двадесет години по-късно (89)

XXVI. УМЪТ И СИЛАТА (Продължение)

— Ето на! — рече Портос. — Пак овнешко!

— Драги господин дьо Коменж — каза д’Артанян, — трябва да знаете, че приятелят ми, господин дю Валон, е решил да прибегне до крайни мерки, ако господин Мазарини упорствува да го храни с такова месо.

— Заявявам дори — прибави Портос, — че няма да ям и другите яденета, ако не изнесат това месо.

— Изнесете овнешкото — рече Коменж, — искам господин дю Валон да вечеря сладко, още повече, че имам да му съобщя една новина, която, уверен съм, ще му отвори апетита.

— Да не би господин Мазарини да е починал? — попита Портос.

— Не, дори за мое крайно съжаление трябва да ви кажа, че се радва на чудесно здраве.

— Толкова по-зле — каза Портос.

— А каква е тая новина? — запита д’Артанян. — В затвора новината е тъй рядък плод, че вие, надявам се, ще извините нетърпението ми, нали, господин дьо Коменж? Още повече като ни дадохте да разберем, че новината е хубава.

— Ще ви бъде ли приятно да узнаете, че господин граф дьо Ла Фер е добре? — попита Коменж.

Малките очички на д’Артанян се отвориха до немай-къде.

— Ще ми бъде ли приятно! — извика той. — Ще ми бъде нещо повече от приятно, ще бъда щастлив!

— Е добре, той ми поръча да ви поднеса почитанията си и да ви кажа, че се радва на добро здраве.

Д’Артанян едва не подскочи от радост. Бърз поглед предаде мисълта му на Портос: „Ако Атос знае де сме — казваше тоя поглед, — ако ни поднася почитанията си, тогава той ще започне скоро да действува“.

Портос не беше голям майстор в разбирането на погледите; но тоя път разбра, защото при името на Атос си помисли същото, като д’Артанян.

— Но вие казвате, че господин граф дьо Ла Фер ви поръча да поднесете почитанията му на господин дю Валон и на мене — попита гасконецът нерешително.

— Да, господине.

— Значи го видяхте?

— Разбира се.

— Де… ако това не е нескромен въпрос?

— Много близо оттук — отговори Коменж с усмивка.

— Много близо оттук! — повтори д’Артанян и очите му заблестяха.

— Толкова близо, че ако прозорците към оранжерията не бяха зазидани, вие бихте могли да го видите от мястото, на което стоите.

„Той обикаля в околностите на замъка“ — помисли си д’Артанян.

И прибави гласно:

— Срещнахте го на лов? Може би в парка?

— Не, по-близо, много по-близо. Ето тук, зад тая стена — рече Коменж, като удари по стената.

— Зад тая стена? А какво има зад тая стена? Тук ме доведоха през нощта, така че, дявол да ме вземе, ако,зная де се намирам.

— Е добре, предположете едно нещо — каза Коменж.

— Ще предположа всичко, каквото желаете.

— Предположете, че на тая стена има прозорец.

— Е. тогава?

— Тогава от тоя прозорец вие бихте видели господин граф дьо Ла Фер на неговия прозорец.

— Значи господин граф дьо Ла Фер живее в замъка?

— Да.

— Като какъв?

— Също като вас.

— Атос е затворник?

— Както знаете — каза Коменж със смях, — в Рюей няма затворници, защото няма затвор.

— Шегата настрана, господине! Значи Атос е арестуван?

— Вчера, в Сен Жермен, когато излизаше от кралицата. Ръцете на д’Артанян се отпуснаха безсилно. Сякаш го

удари гръм.

Бледина премина като бял облак по мургавото му лице и почти веднага изчезна.

— Затворник! — механично каза той.

— Затворник! — повтори след него отчаяно Портос. Изведнъж д’Артанян вдигна отново глава и в очите му

блесна мълния, която не забеляза дори Портос. След тоя бегъл блясък последва предишното отчаяние.

— Стига, стига — рече Коменж, който чувствуваше истинска привързаност към Д’Артанян, откак гасконецът го

изтръгна от ръцете на парижаните в деня, кога го арестуваха Брусел. — Хайде, не се отчайвайте, съвсем не исках да ви донеса тъжна новина. В сегашната война всички ние не сме много сигурни за свободата си. Вместо да се Отчайвате, смейте се на слепия случай, който приближава приятеля ви до вас и до господин дю Валон.

Но тия думи не подействуваха никак на д’Артанян, който остана мрачен.

— А как изглеждаше? — попита Портос, който заговори, като видя, че д’Артанян престана да поддържа разговора.

— Много добре — отговори Коменж. — Най-напред изглеждаше силно отчаян като вас; но когато узна, че господин кардиналът се готви да го посети довечера …

— А! — извика д’Артанян. — Господин кардиналът се готви да посети граф дьо Ла Фер?

— Да, той поръча да го предупредя за това и господин граф дьо Ла Фер, щом научи новината, ме натовари да ви кажа, че ще се възползува от тая милост на кардинала, за да защити вас и себе си.

— Ах, милият граф! — извика д’Артанян.

— Хубава работа — промърмори Портос, — голяма милост! Пусто да остане! Господин граф дьо Ла Фер, родът на който е в роднински връзки с родовете Монморанси и Роан, стои по-високо от господин Мазарини.

— Все едно — възрази д’Артанян с най-гальовен глас, — ако поразмислим добре, мили дю Валон, това е голяма чест за граф дьо Ла Фер и особено това ни дава големи надежди. Едно посещение! И дори според мене това е тъй голяма чест за един затворник, щото мисля, че господин дьо Коменж се лъже.

— Как? Аз се лъжа?

— Ме господин Мазарини ще посети граф дьо Ла Фер, а граф дьо Ла Фер ще бъде повикан от господин Мазарини.

— Не, не, не — възрази Коменж, който желаеше да предаде нещата в истинския им вид. — Чух много добре какво ми каза кардиналът. Той лично ще посети граф дьо Ла

Фер.

Д’Артанян се опита да улови погледа на Портос, за да узнае дали другарят му разбира цялата важност на това посещение, но Портос дори Не гледаше към него.

— Значи господин кардиналът има навик да се разхожда в оранжерията си? — попита д’Артанян.

— Всяка вечер се затваря в нея. Навярно там обмисля държавните работи.

— В такъв случай — каза д’Артанян — започвам да мисля, че негово високопреосвещенство ще удостои граф дьо Ла Фер с посещение; при това навярно той ще отиде там

не сам.

— Не, не сам, а с двама войници.

— И ще говори по работа пред две външни лица?

— Войниците му са швейцарци от малки кантони и разбират само немски. Но по всяка вероятност те ще го чакат на вратата.

Д’Артанян заби ноктите в дланите на ръцете си, за да запази на лицето си само израЗа, който в дадения момент смяташе за подходящ.

— Все пак нека господин Мазарини се предпазва малко и нека не влиза сам при граф дьо Ла Фер — каза д’Артанян, — защото граф дьо Ла Фер е навярно силно разярен.

Коменж се разсмя.

— Хайде де, може да се помисли, че сте човекоядци! — рече той. — Господин граф дьо Ла Фер е учтив, при това няма оръжие; при първия вик на негово високопреосвещенство двамата войници, които го придружават непрекъснато, ще се притекат.

— Двама войници — повтори д’Артанян, сякаш се мъчеше да си спомни нещо, — двама войници, да … Значи ето защо всяка вечер чувам да викат двама души и виждам как понякога те по половин час се разхождат под прозореца ми.

— Точно така: те чакат кардинала или по-скоро Бернуен, който ги вика, когато кардиналът излезе.

— Снажни мъже, бога ми! — забеляза д’Артанян.

— Те са от полка, който беше при Ланс, и господин принцът ги даде на кардинала в знак на уважение.

— Ах, господине — каза д’Артанян, сякаш желаеше да предаде накъсо целия тоя дълъг разговор, — дано негово високопреосвещенство се умилостиви и ни върне свободата по молба на господин дьо Ла Фер!

— От все сърце желая това — рече Коменж.

— В такъв случай, ако той забрави за това посещение, вие не бихте видели никакво неудобство да му напомните, нали?

— Никакво, напротив.

— А, ето това ме успокоява малко.

Тая ловка промяна на разговора би се видяла великолепна маневра на всеки, който би можал да проникне в душата на гасконеца.

— Сега — продължи той — една последна молба, драги господин дьо Коменж.

— Цял съм на услугите ви, господине.

— Ще видите ли господин граф дьо Ла Фер?

— Утре сутринта.

— Ще бъдете ли тъй добър да го поздравите от нас и да му кажете да ми издействува същата милост, с която ще бъде удостоен?

— ВИе желаете господин кардиналът да дойде тук?

— Не, аз зная кой съм и съвсем не съм тъй взискателен. Нека негово високопреосвещенство ми направи честта да ме изслуша: това е всичко, което желая.

— О! — прошепна Портос и поклати глава. — Никога не очаквах това от негова страна! Как нещастието смазва човека!

— Ще бъде изпълнено — отговори Коменж.

— Предайте също така на графа, че аз съм отлично и че сте ме видели тъжен, но покорен на съдбата.

— От все сърце се радвам да чуя това, господине.

— Кажете същото и за господин дю Валон.

— За мене? О, не! — извика Портос. — Аз съвсем не съм покорен на съдбата.

— Но ще се покорите, приятелю.

— Никога!

— Той ще се покори, господин дьо Коменж. Познавам го по-добре, отколкото сам се познава, и зная, че има хиляди отлични качества, които дори и не подозира. Мълчете, мили дю Валон, и се покорете на съдбата.

— Сбогом, господа! — каза Коменж. — Лека нощ!

— Ще се постараем да е така.

Коменж се поклони и излезе. Д’Артанян го изпрати с очи в същото смирено положение и със същото покорно лице. Но щом вратата се затвори след гвардейския капитан, той се спусна към Портос и го стисна в прегръдките си с непресторена радост.

— Охо! — извика Портос. — Какво има? Да не сте полудял, нещастни приятелю?

— Ние сме спасени! — отговори д’Артанян.

— Съвсем не виждам това — възрази Портос. — Напротив, виждам, че всички сме заловени, с изключение на Арамис, и че надеждите ни да излезем се намалиха, откак още един от нас влезе в мишеловката на господин Мазарини.

— Съвсем не, Портос, приятелю мой, тая мишеловка беше достатъчна за двама, но е много слаба за трима.

— Нищо не разбирам — рече Портос.

— А и няма нужда — каза д’Артанян. — Да седнем край масата и да подкрепим силите си: те ще ни потрябват през нощта.

— А какво ще правим тая нощ? — попита Портос все повече и повече озадачен.

— Навярно ще пътуваме.

— Но …

— Да седнем край масата, мили приятелю, мислите ми идват през време на ядене. След вечеря, когато мислите ми се съберат, ще ви го съобщя.

Портос имаше силно желание да узнае плана на д’Артанян, но знаеше характера на приятеля си. Затова, без да настоява повече, той седна край масата и заяде с апетит, който правеше чест на доверието му към изобретателността на д’Артанян.