Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vingt ans après, 1845 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Любен Велчев, 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 67гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(26 декември 2006)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“
Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова
Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“
София 1970
Alexandre Dumas Vingt ans apres
Paris, Calmann Levy, editeur
История
- —Добавяне
- —Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Двадесет години по-късно | |
Vingt ans après | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Създаване | |
Първо издание | 1845 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Тримата мускетари“ |
Следваща | „Виконт дьо Бражелон“ |
Двадесет години по-късно в Общомедия |
„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.
Сюжет
Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.
Външни препратки
- „Двадесет години по-късно“ на сайта „Моята библиотека“
XXIII. ГОСПОДИН МАЗАРИНИ В РОЛЯТА НА КРАЛ
Арестуването на Атос не вдигна никакъв шум, не причини никакъв скандал и дори мина почти незабелязано. То не спъна с нищо хода на събитията; на депутацията, изпратена от град Париж, беше обявено тържествено, че ще бъде допусната при кралицата.
Кралицата я прие, мълчалива и високомерна като винаги; тя изслуша оплакванията и молбите на депутатите; но когато те свършиха речите си, никой не можеше да каже дали тя ги е чула — толкова лицето й остана равнодушно.
В замяна на това Мазарини, който присъствуваше на аудиенцията, разбра много добре какво искаха депутатите: те искаха чисто и просто неговото изгонване.
Когато речите се свършиха, а кралицата продължаваше да мълчи, той заговори:
— Господа, аз се присъединявам към вас и моля нейно
величество да прекрати страданията на поданиците си. Направих всичко, което можах, за да смекча бедите; но всички мислят, казвате вие, че те идват от мене. нещастния чужденец, който не успя да се хареса на французите. Уви, не ме разбраха, и то е съвсем естествено: аз наследих най-великия човек, който някога е поддържал скиптъра на френските крале. Спомените за господин дьо Ришельо ме правят нищожен. Ако бях честолюбив, напразно бих се опитвал да се боря срещу тия спомени; но аз не съм честолюбив и искам да дам доказателство за това. Обявявам се за победен. Ще изпълня желанието на народа. Ако парижаните са виновни донейде — а сега кой не е виновен, господа? — Париж е достатъчно наказан; достатъчно се проля кръв, достатъчно изтегли столицата, останала без крал и без правосъдие. Не бива аз, обикновено частно лице, да ставам причина за раздор между кралицата и кралството й. Тъй като вие изисквате да се оттегля, е добре, аз ще се оттегля.
— В такъв случай — каза Арамис на ухото на съседа си, — мирът е сключен и съвещанията са безпредметни. Остава само да се изпрати господин Мазарини до най-далечната граница под добър конвой и да се следи да не се завърне нито през нея, нито през някоя друга.
— Почакайте, господине, почакайте — отвърна чиновникът, с когото заговори Арамис. — Пусто да остане! Как бързо решавате работите! Ясно се вижда, че сте военен. Трябва да се уговорят вредите и загубите.
— Господин канцлер — каза кралицата, като се обърна към Сегие, нашия стар познат, — вие ще откриете съвещанията; те ще бъдат в Рюей. Господин кардиналът каза неща, които ме развълнуваха силно. Ето защо ви отговарям така накъсо. Аз съм толкова признателна на господин кардинала, че му оставям пълна свобода на действията: той може да остане или да замине. Господин кардиналът ще постъпи така, както намери за добре.
Минутна бледина покри умното лице на първия министър. Той погледна неспокойно кралицата. Лицето й беше толкова безстрастно, че и той, като другите, не можа да прочете какво става в сърцето й.
— Но — прибави кралицата — докато се чака решението на господин Мазарини, каквото и да е то, моля ви се, съвещавайте се само за краля. Депутатите се поклониха и излязоха.
— Как — каза кралицата, когато последният от тях напусна стаята, — вие отстъпвате на тия чиновничета и адвокати?
— За щастието на ваше величество — отговори Мазарини, като впери острия си поглед в кралицата — аз съм готов да принеса всички възможни жертви.
Ана наведе глава и се замисли, което често се случваше с нея. Тя си спомни за Атос. Смелото му обръщение, твърдият му и едновременно благороден език, сенките, които призова с една дума, й напомниха миналото, пълно с упоителна поезия: младостта, хубостта, блясъка на любовта на двадесет години, тежките борби на привържениците й, кървавия край на Бъкингам, единствения човек, когото наистина обичаше, и героизма на неизвестните й защитници, които я спасиха от двойната омраза на Ришельо и на краля.
Мазарини я гледаше и сега, когато тя мислеше, че е сама и че няма нужда да се крие от шпиониращите я неприятели, четеше мислите по лицето й, както в прозрачните езера се вижда отражението на минаващите по небето облаци.
— Значи трябва да се отстъпи пред бурята, да се купи мирът и търпеливо, смирено да се чакат по-добри времена? — прошепна Ана Австрийска.
Мазарини се усмихна горчиво, като чу думите й, които показваха, че тя е взела предложението на министъра за сериозно.
Ана седеше с наведена глава и не видя тая усмивка; но като забеляза, че не последва отговор на въпроса й, тя вдигна глава.
— Е, вие не ми отговаряте, кардинале! За какво мислите?
— Мисля, че тоя дързък благородник, когото заповядахме на Коменж да арестува, ви загатна за Бъкингамския херцог, когото оставихте да убият; за госпожа дьо Шеврьоз, която оставихте да бъде заточена; за господин дьо Бофор, когото заповядахте да затворят. Но ако загатна за мене, то е, защото не знае какво съм за вас. .
Ана Австрийска потрепера, както винаги, когато засягаха гордостта й; тя се изчерви и за да не отговори, заби острите си нокти в хубавите си ръце.
— Той е добър съветник, честен и умен човек, и при това решителен. Вие знаете това, нали, ваше величество? Аз искам да му кажа — и с това ще му направя особена чест — в какво се лъже по отношение на мене. Предлага ми се почти абдикация, а клм една абдикация заслужава да се помисли.
— Абдикация! — повтори Ана. — Аз мислех, господине, че само кралете абдикират.
— Е добре — продължи Мазарини, — не съм ли почти крал, и то крал на Франция? Уверявам ви, ваше величество, че нощем министерската ми дреха, хвърлена край кралското легло, прилича много на кралска мантия.
Това беше едно от униженията, на които най-често я подлагаше Мазарини и пред които всеки път тя навеждаше глава. Само Елизабет Английска и Екатерина II оставаха едновременно метреси и кралици за любовниците си. И така Ана Австрийска погледна с известен страх заплашителното лице на кардинала, което в такива минути ставаше дори величествено.
— Господине — рече тя, — нима не казах и нима не чухте какво казах на тия хора, че ще постъпите, както намерите за добре?
— В такъв случай — отговори Мазарини — аз намирам, че е най-добре да остана. Това го изисква не само моят интерес, но, смея да кажа, и вашето спасение.
— Останете, господине, и самата аз желая това; но само не позволявайте да ме обиждат.
— Вие навярно говорите за исканията на бунтовниците и за тона, с който ги изказват? Търпение! Те избраха почва, върху която аз съм много по-изкусен боец от тях — преговорите. Ще ги бием само с протакане. Те са вече гладни; след една седмица ще бъде още по-лошо.
— Е, боже мой! Да, господине, зная, че ще се свърши с това. Но става дума не за тях; не те ми нанасят най-тежките обиди.
— А, разбирам ви. Вие навярно говорите за спомените, които събуждат у вас тия трима-четирима благородници. Но те са в ръцете ни и се провиниха достатъчно, за да ги
държим в затвора, колкото намерим за добре. Само един не е още във властта ни и не иска да знае за нас. Но ще успеем да го изпратим при другарите му. Ние извършихме, струва ми се, по-мъчни неща от това. Най-напред, за по-голяма сигурност, аз заповядах да затворят двамата най-упорити в Рюей, тоест до мене, пред очите ми, под ръката ми. Днес и третият ще се присъедини към тях.
— Всичко това е добре, докато те са в затвора — каза Ана Австрийска, — но някой ден ще излязат оттам.
— Да, ако ваше величество ги освободи.
— Ах! — продължи Ана Австрийска, като отговори на собствената си мисъл. — Сега именно трябва да съжаляваме за Париж.
— Защо?
— Заради Бастилията, господине, която е тъй здрава и тъй мълчалива!
— Всемилостива господарке, с преговорите ще получим мир; с мира ще получим Париж; с Париж ще получим Бастилията! Нашите четирима смелчаги ще изгният в нея.
Ана Австрийска се намръщи леко, а Мазарини й целуна ръката, за да се сбогува с нея.
След тоя израз на полупокорност, полуучтивост Мазарини излезе. Ана Австрийска го изпрати с поглед и докато той се отдалечаваше, на устните й се появи презрителна усмивка.
— Аз отхвърлих — прошепна тя — любовта на един кардинал, който никога не казваше „Ще направя“, а „Направих“. Той знаеше по-сигурни убежища от Рюей, още по-тъмни и по-мълчаливи от Бастилията. О, светът се изражда!