Александър Дюма
Двадесет години по-късно (86)

XXIII. ГОСПОДИН МАЗАРИНИ В РОЛЯТА НА КРАЛ

Арестуването на Атос не вдигна никакъв шум, не причини никакъв скандал и дори мина почти незабелязано. То не спъна с нищо хода на събитията; на депутацията, изпратена от град Париж, беше обявено тържествено, че ще бъде допусната при кралицата.

Кралицата я прие, мълчалива и високомерна като винаги; тя изслуша оплакванията и молбите на депутатите; но когато те свършиха речите си, никой не можеше да каже дали тя ги е чула — толкова лицето й остана равнодушно.

В замяна на това Мазарини, който присъствуваше на аудиенцията, разбра много добре какво искаха депутатите: те искаха чисто и просто неговото изгонване.

Когато речите се свършиха, а кралицата продължаваше да мълчи, той заговори:

— Господа, аз се присъединявам към вас и моля нейно

величество да прекрати страданията на поданиците си. Направих всичко, което можах, за да смекча бедите; но всички мислят, казвате вие, че те идват от мене. нещастния чужденец, който не успя да се хареса на французите. Уви, не ме разбраха, и то е съвсем естествено: аз наследих най-великия човек, който някога е поддържал скиптъра на френските крале. Спомените за господин дьо Ришельо ме правят нищожен. Ако бях честолюбив, напразно бих се опитвал да се боря срещу тия спомени; но аз не съм честолюбив и искам да дам доказателство за това. Обявявам се за победен. Ще изпълня желанието на народа. Ако парижаните са виновни донейде — а сега кой не е виновен, господа? — Париж е достатъчно наказан; достатъчно се проля кръв, достатъчно изтегли столицата, останала без крал и без правосъдие. Не бива аз, обикновено частно лице, да ставам причина за раздор между кралицата и кралството й. Тъй като вие изисквате да се оттегля, е добре, аз ще се оттегля.

— В такъв случай — каза Арамис на ухото на съседа си, — мирът е сключен и съвещанията са безпредметни. Остава само да се изпрати господин Мазарини до най-далечната граница под добър конвой и да се следи да не се завърне нито през нея, нито през някоя друга.

— Почакайте, господине, почакайте — отвърна чиновникът, с когото заговори Арамис. — Пусто да остане! Как бързо решавате работите! Ясно се вижда, че сте военен. Трябва да се уговорят вредите и загубите.

— Господин канцлер — каза кралицата, като се обърна към Сегие, нашия стар познат, — вие ще откриете съвещанията; те ще бъдат в Рюей. Господин кардиналът каза неща, които ме развълнуваха силно. Ето защо ви отговарям така накъсо. Аз съм толкова признателна на господин кардинала, че му оставям пълна свобода на действията: той може да остане или да замине. Господин кардиналът ще постъпи така, както намери за добре.

Минутна бледина покри умното лице на първия министър. Той погледна неспокойно кралицата. Лицето й беше толкова безстрастно, че и той, като другите, не можа да прочете какво става в сърцето й.

— Но — прибави кралицата — докато се чака решението на господин Мазарини, каквото и да е то, моля ви се, съвещавайте се само за краля. Депутатите се поклониха и излязоха.

— Как — каза кралицата, когато последният от тях напусна стаята, — вие отстъпвате на тия чиновничета и адвокати?

— За щастието на ваше величество — отговори Мазарини, като впери острия си поглед в кралицата — аз съм готов да принеса всички възможни жертви.

Ана наведе глава и се замисли, което често се случваше с нея. Тя си спомни за Атос. Смелото му обръщение, твърдият му и едновременно благороден език, сенките, които призова с една дума, й напомниха миналото, пълно с упоителна поезия: младостта, хубостта, блясъка на любовта на двадесет години, тежките борби на привържениците й, кървавия край на Бъкингам, единствения човек, когото наистина обичаше, и героизма на неизвестните й защитници, които я спасиха от двойната омраза на Ришельо и на краля.

Мазарини я гледаше и сега, когато тя мислеше, че е сама и че няма нужда да се крие от шпиониращите я неприятели, четеше мислите по лицето й, както в прозрачните езера се вижда отражението на минаващите по небето облаци.

— Значи трябва да се отстъпи пред бурята, да се купи мирът и търпеливо, смирено да се чакат по-добри времена? — прошепна Ана Австрийска.

Мазарини се усмихна горчиво, като чу думите й, които показваха, че тя е взела предложението на министъра за сериозно.

Ана седеше с наведена глава и не видя тая усмивка; но като забеляза, че не последва отговор на въпроса й, тя вдигна глава.

— Е, вие не ми отговаряте, кардинале! За какво мислите?

— Мисля, че тоя дързък благородник, когото заповядахме на Коменж да арестува, ви загатна за Бъкингамския херцог, когото оставихте да убият; за госпожа дьо Шеврьоз, която оставихте да бъде заточена; за господин дьо Бофор, когото заповядахте да затворят. Но ако загатна за мене, то е, защото не знае какво съм за вас. .

Ана Австрийска потрепера, както винаги, когато засягаха гордостта й; тя се изчерви и за да не отговори, заби острите си нокти в хубавите си ръце.

— Той е добър съветник, честен и умен човек, и при това решителен. Вие знаете това, нали, ваше величество? Аз искам да му кажа — и с това ще му направя особена чест — в какво се лъже по отношение на мене. Предлага ми се почти абдикация, а клм една абдикация заслужава да се помисли.

— Абдикация! — повтори Ана. — Аз мислех, господине, че само кралете абдикират.

— Е добре — продължи Мазарини, — не съм ли почти крал, и то крал на Франция? Уверявам ви, ваше величество, че нощем министерската ми дреха, хвърлена край кралското легло, прилича много на кралска мантия.

Това беше едно от униженията, на които най-често я подлагаше Мазарини и пред които всеки път тя навеждаше глава. Само Елизабет Английска и Екатерина II оставаха едновременно метреси и кралици за любовниците си. И така Ана Австрийска погледна с известен страх заплашителното лице на кардинала, което в такива минути ставаше дори величествено.

— Господине — рече тя, — нима не казах и нима не чухте какво казах на тия хора, че ще постъпите, както намерите за добре?

— В такъв случай — отговори Мазарини — аз намирам, че е най-добре да остана. Това го изисква не само моят интерес, но, смея да кажа, и вашето спасение.

— Останете, господине, и самата аз желая това; но само не позволявайте да ме обиждат.

— Вие навярно говорите за исканията на бунтовниците и за тона, с който ги изказват? Търпение! Те избраха почва, върху която аз съм много по-изкусен боец от тях — преговорите. Ще ги бием само с протакане. Те са вече гладни; след една седмица ще бъде още по-лошо.

— Е, боже мой! Да, господине, зная, че ще се свърши с това. Но става дума не за тях; не те ми нанасят най-тежките обиди.

— А, разбирам ви. Вие навярно говорите за спомените, които събуждат у вас тия трима-четирима благородници. Но те са в ръцете ни и се провиниха достатъчно, за да ги

държим в затвора, колкото намерим за добре. Само един не е още във властта ни и не иска да знае за нас. Но ще успеем да го изпратим при другарите му. Ние извършихме, струва ми се, по-мъчни неща от това. Най-напред, за по-голяма сигурност, аз заповядах да затворят двамата най-упорити в Рюей, тоест до мене, пред очите ми, под ръката ми. Днес и третият ще се присъедини към тях.

— Всичко това е добре, докато те са в затвора — каза Ана Австрийска, — но някой ден ще излязат оттам.

— Да, ако ваше величество ги освободи.

— Ах! — продължи Ана Австрийска, като отговори на собствената си мисъл. — Сега именно трябва да съжаляваме за Париж.

— Защо?

— Заради Бастилията, господине, която е тъй здрава и тъй мълчалива!

— Всемилостива господарке, с преговорите ще получим мир; с мира ще получим Париж; с Париж ще получим Бастилията! Нашите четирима смелчаги ще изгният в нея.

Ана Австрийска се намръщи леко, а Мазарини й целуна ръката, за да се сбогува с нея.

След тоя израз на полупокорност, полуучтивост Мазарини излезе. Ана Австрийска го изпрати с поглед и докато той се отдалечаваше, на устните й се появи презрителна усмивка.

— Аз отхвърлих — прошепна тя — любовта на един кардинал, който никога не казваше „Ще направя“, а „Направих“. Той знаеше по-сигурни убежища от Рюей, още по-тъмни и по-мълчаливи от Бастилията. О, светът се изражда!