Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 67гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. —Добавяне
  2. —Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

XVIII. ПОСЛАНИЦИТЕ

Двамата приятели потеглиха веднага на път и се спуснаха по стръмния наклон на предградието; но когато стигнаха долу, те видяха с голямо учудване, че улиците на Париж се бяха превърнали в реки, а площадите — в езера. След проливните дъждове през месец януари Сена излезе от бреговете си и заля половината столица.

Атос и Арамис навлязоха смело с конете си във водата; но скоро тя стигна до гърдите на бедните животни: двамата благородници се видяха принудени да се разделят с конете и да се качат на лодка, което и направиха, след като заповядаха на слугите да ги чакат при Халите.

И така те стигнаха с лодка до Лувър. Беше вече съвсем тъмно и Париж, гледан така при светлината на няколко бледи фенера, трептящи сред тия блата, с лодки, в които седяха патрули с блестящо оръжие, с нощните провиквания между постовете, Париж представляваше такава гледка, че просто порази Арамис — човека, който се поддаваше необикновено лесно на войнствени настроения.

Те пристигнаха у кралицата; казаха им да почакат, защото в същата минута нейно величество давала аудиенция на благородници, които носели известия от Англия.

— Но и ние! — рече Атос на лакея, който му съобщи това. — Ние не само носим известия от Англия, но и сами пристигаме оттам.

— Как се казвате, господа? — попита слугата.

— Господин граф дьо Ла Фер и господин кавалер д’Ербле — отговори Ара мис.

— А, в такъв случай, господа — каза слугата, като чу тия имена, които толкова пъти кралицата беше произнасяла в минути на надежда, — в такъв случай работата е съвсем друга и мисля, че нейно величество няма да ми прости, ако ви накарам да чакате дори една минута. Последвайте ме, моля ви се.

И тръгна напред, последван от Атос и Арамис. Щом стигнаха до стаята, в която беше кралицата, той им даде знак да почакат, отвори вратата и каза:

— Всемилостива господарке, надявам се, че ваше величество ще ми прости, задето наруших заповедите ви, когато благоволите да узнаете, че тези, за които ви докладвам, са господа граф дьо Ла Фер и кавалер д’Ербле.

Като чу тия две имена, кралицата изпусна вик от радост, който долетя дори до мястото, където се бяха спрели нашите двама благородници.

— Клетата кралица! — прошепна Атос.

— О, нека влязат! Нека влязат! — извика на свой ред младата принцеса, като се спусна към вратата.

Клетото дете не се отделяше нито за минута от майка си и с нежните си грижи се опитваше да я накара да забрави за отсъствието на двамата си братя и на сестра си.

— Влезте, влезте, господа! — каза принцесата, като отваряше сама вратата.

Атос и Арамис злязоха. Кралицата седеше в едно кресло, а пред нея стояха прави двама от тримата благородници, които нашите приятели срещнаха в караулното помещение.

Те бяха господа дьо Фламаран и Гаспар дьо Колини, херцог дьо Шатийон. брат на тоя Колини, който преди седем-осем години беше убит на дуел на площад Роял заради госпожа дьо Лонгвил.

Като чуха имената на нашите двама приятели, те отстъпиха една крачка и неспокойно, шепнешката си размениха няколко думи.

— А, вие, господа? — извика английската кралица, като видя Атос и Арамис. — Ето ви най-после, верни приятели! Но държавните куриери са още по-бързи от вас. Дворът е бил осведомен за лондонските произшествия, когато вие сте влизали в Париж, и ето господа дьо Фламаран и дьо Шатийон, които ми носят последни сведения от страна на нейно величество кралица Ана Австрийска.

Арамис и Атос се спогледаха; спокойствието и радостта дори, които светеха в погледа на кралицата, ги смаяха.

— Моля, продължавайте — каза тя, като се обърна към господа дьо Фламаран и дьо Шатийон. — И така, вие казвахте, че негово величество Чарлз I, моят височайши съпруг, е бил осъден на смърт против желанието на по-голямата част от английските поданици, нали?

— Да, всемилостива господарке — измънка Шатийон. Атос и Арамис се спогледаха все повече и повече учудени.

— И че когато го повели към ешафода — продължи кралицата, — към ешафода … о, него, моя повелител, моя крал! … и че когато го повели към ешафода, възмутеният народ го спасил, нали?

— Да, всемилостива господарке — отвърна Шатийон тъй тихо, че Атос и Арамис, които слушаха много внимателно, едва можаха да чуят тоя утвърдителен отговор.

Кралицата скръсти ръце на гърдите си с гореща благодарност, а дъщеря й я прегърна с една ръка и я целуна, просълзена от радост.

— Сега ни остава само да поднесем на ваше величество нашите най-дълбоки почитания — рече Шатийон, на когото тая роля сякаш тежеше и който явно се червеше под втренчения и проницателен поглед на Атос.

— Още една минута, господа — каза кралицата, като ги задържа със знак. — Една минута, за бога! Ето господа дьо Ла Фер и д’Ербле пристигат от Лондон, както вече чухте, и като очевидци ще ни съобщят може би подробности, които вие не знаете. Вие ще предадете тия подробности на кралицата, моята добра сестра. Говорете, господа, говорете, слушам ви. Не скривайте нищо от мене; не смекчавайте нищо. Щом негово величество е още жив

кралската чест е спасена, всичко останало ми е безразлично. Атос побледня и сложи ръка на сърцето си.

— Хайде, господин граф — продължи кралицата, която видя това движение и тая бледина, — говорете, моля ви се.

— Извинете, всемилостива господарке — отговори Атос, — но аз не искам да прибавя нищо към разказа на тия господа, докато не си признаят, че може би са се излъгали.

— Излъгали! — извика кралицата, като едва поемаше дъх. — Излъгали! … Но какво има? О, боже мой!

— Господине — каза Фламаран на Атос, — ако ние сме се излъгали, въведени сме в заблуда от самата кралица и вие, предполагам, нямате намерение да изправяте тая заблуда, защото това би значило да противоречите на нейно величество.

— От кралицата ли, господине? — попита Атос със спокойния си и звучен глас.

— Да — прошепна Фламаран и наведе очи. Атос въздъхна тъжно.

— Не идва ли по-скоро тая заблуда от този, който ви придружаваше и когото видяхме заедно с вас в караулното помещение на бариерата дю Рул? — запита Арамис с обидната си учтивост. — Защото ако не се лъжем, граф дьо Ла Фер и аз, вие бяхте трима, когато влизахте в Париж.

Шатийон и Фламаран потрепераха.

— Но обяснете се, господин граф! — извика кралицата, тревогата на която растеше с всяка минута. — По челото ви чета отчаяние, устата ви не смее да ми съобщи някаква ужасна новина, ръцете ви треперят… О, боже мой, боже мой! Какво се е случило?

— Господи, съжали се над нас! — каза младата принцеса, като падна на колене край майка си.

— Господине — рече Шатийон, — ако носите злокобна новина, много жестоко ще бъде да я съобщите на кралицата.

Арамис се приближи до Шатийон толкова, че почти се допря до него.

— Господине — му каза той със свити устни и святкащи очи, — вие нямате намерение, предполагам, Да учите господин граф дьо Ла Фер и мене какво трябва да кажем тук?

През време на това спречкване Атос, все още с ръка на сърцето и с наведена глава, се приближи до кралицата и й каза с развълнуван глас:

— Всемилостива господарке, коронованите личности, които по своето естество се издигат над другите хора, са получили от небето сърце, способно да понася по-големи нещастия от нещастията на простолюдието; защото сърцето им е част от тяхното превъзходство. Затова, струва ми се, с една велика кралица като ваше величество не трябва да се постъпва по същия начин, както с една жена от нашата среда. Кралице, предопределена за всички страдания на тая земя, ето резултата от поръчението, с което ни удостоихте.

Атос коленичи пред разтрепераната и изстинала от ужас кралица, извади от пазвата си кутията, в която се намираха диамантеният орден, даден от кралицата на лорд Уинтър преди заминаването му, и венчалният пръстен, даден на Арамис от Чарлз I преди смъртта му. Откак ги получи, той не се разделяше нито за миг с тия предмети.

Той отвори кутията и ги подаде на кралицата с няма и дълбока скръб.

Кралицата посегна, взе пръстена, притисна го конвулсивно към устните си и без да въздъхне, без дори да изстене, побледня и припадна в ръцете на дамите си и на дъщеря си.

Атос целуна роклята на нещастната вдовица, стана с величие, което направи дълбоко впечатление на присъствуващите, и каза:

— Аз, граф дьо Ла Фер, благородник, който никога не е лъгал, се кълна най-напред пред бога, а после пред тая нещастна кралица, че в Англия направихме всичко, което беше възможно да се направи, за да спасим краля. Сега, кавалере — прибави той, като се обърна към д’Ербле, — да вървим, ние си изпълнихме дълга.

— Не още — отговори Арамис. — Остава ни да кажем няколко думи на тия господа.

Той се обърна към Шатийон и прибави:

— Господине, ще благоволите ли да излезете, само за

минута, за да чуете тия няколко думи, които не мога да кажа пред кралицата?

Шатийон се поклони мълчаливо в знак на съгласие. Атос и Арамис тръгнаха напред. Шатийон и Фламаран ги последваха. Те минаха през вестибюла, без дума да продумат. Но когато стигнаха до една усамотена тераса, Арамис излезе на нея, обърна се към херцог дьо Шатийон и му каза:

— Господине, преди малко вие си позволихте, струва ми се, да се отнесете не съвсем учтиво с нас. Това не беше никак прилично, още повече от страна на хора, дошли при кралицата като посланици на лъжец.

— Господине! — извика Шатийон.

— Но какво направихте с господин дьо Брюи? — подигравателно попита Арамис. — Да не би да е отишъл случайно да промени лицето си, което много прилича на Мазарини? Известно е, че в Пале Роял има голям запас от резервни италиански маски, като се почне от Арлекино, та чак до Панталоне.

— Струва ми се, че ни предизвиквате! — каза Фламаран.

— Ах, само ви се струва ли, господа?

— Кавалере! Кавалере! — обади се Атос.

— Ех, не се бъркайте — раздразнено отговори Арамис, — добре знаете, че не обичам незавършените работи.

— Тогава свършвайте, господине — каза Шатийон с високомерие, което ни най-малко не отстъпваше на Арамисозото.

Арамис се поклони.

— Господа — каза той, — друг на мое място или на мястото на господин граф дьо Ла Фер би заповядал да ви арестуват, защото имаме приятели в Париж; но ние ще ви предложим много лесно средство да си отидете спокойно. Елате да поприказваме пет минути с шпаги в ръка на тая усамотена тераса.

— С удоволствие — отвърна Шатийон.

— Един момент, господа! — извика Фламаран. — Зная, че предложението е много съблазнително, но сега е невъзможно да го приемем.

— А защо? — подигравателно попита Арамис? — Да не

би съседството на Мазарини да ви прави тъй предпазливи?

— О. чувате ли. Фламаран? — рече Шатийон. — Да не отговоря, би значило да опетня името и честта си.

— И аз мисля така — забеляза Арамис.

— Все пак няма да отговорите и уверен съм, че ей сега тия господа ще се съгласят с мене

Арамис поклати глава с крайна дързост. Шатийон забеляза това и улови дръжката на шпагата си.

— Господин херцог — продължи Фламаран, — вие забравяте, че утре командувате крайно важна експедиция. Вие сте назначен от господин принца, утвърден сте от кралицата и до утре вечер не принадлежите на себе си.

— Така да бъде. Тогава други ден сутринта — каза Арамис.

— Други ден сутринта! — повтори Шатийон. — Това е много дълго, господа!

— Не аз определям това време — рече Арамис, — не аз искам тая отсрочка. Впрочем, струва ми се — прибави той, — можем да се срещнем през време на тая експедиция.

— Да, господине, имате право — извика Шатийон, — и с голямо удоволствие, ако си направите труда да дойдете на Шарантонската врата

— Как, господине! За да имам честта да се срещна с вас, готов съм да отида на край света и за тая цел, разбира се, ще измина една-две левги.

— И така, до утре, господине.

— Надявам се. Вървете сега при вашия кардинал. Но преди това се закълнете в честта си, че няма да му кажете нищо за нашето връщане.

— Условия!

— Защо не?

— Защото условията се предлагат само от победителите, а вие. господа, още не сте победители.

— В такъв случай да извадим шпагите веднага. Все ни е едно. утре ние не командуваме експедиция.

Шатийон и Фламаран се спогледаха. В думите и движенията на Арамис имаше такава ирония че особено

Шатийога едва можа да обуздае гнева си. Но се въздържа по съвета на Фламаран.

— Добре, така да бъде! — каза Шатийон. — Нашият спътник, който и да е той, няма да узнае нищо за случилото се. Но вие ми обещавате, господине, че ще ви намеря утре в Шарантон, нали?

— А, бъдете спокойни, господа — отговори Арамис. Четиримата благородници се поклониха едни на други,

но тоя път Шатийон и Фламаран излязоха първи от Лувър, а Атос и Арамис ги последваха.

— На кого ви е толкова яд, Арамис? — попита Атос.

— Е, дявол да го вземе, на тия, с които съм се заловил!

— Какво са ви направили?

— Как! Не видяхте ли?

— Не.

— Те се подсмиваха, когато се кълняхме, че сме изпълнили дълга си в Англия. И така, или са повярвали, или не са повярвали; ако са повярвали, значи се подсмиваха, за да ни обидят; ако не са повярвали, обиждаха ни още повече и трябва да им докажем, че ни бива за нещо. Впрочем не ме е яд, че отложиха тая работа до утре, защото мисля, че довечера имаме да правим нещо по-добро от въртенето на шпаги.

— Какво именно?

— Е, дявол да го вземе, да уловим Мазарини. Атос изви презрително устни.

— Тия походи не са ми по вкуса, добре го знаете, Арамис.

— Защо?

— Защото приличат на засади.

— Наистина, Атос, вие бихте били много особен пълководец, бихте се сражавали само на открито поле, бихте предупреждавали противника си за часа, в който ще го нападнете, и навярно никога нищо не бихте предприемали срещу него нощем, за да не ви обвини, че сте се възползували от мрака.

Атос се усмихна.

— Вие знаете, че характерът не може да се промени — каза той. — При това знаете ли в какво положение са работите ни? Може би арестуването на Мазарини ще ни

причини повече зЛо, отколкото добро, повече затруднения, отколкото тържество.

— Кажете направо, Атос, че предложението ми не ви харесва.

— Съвсем не; напротив, мисля, че то е честно, но…

— Но какво?

— Мисля, че не трябваше да карате тия господа да се кълнат; щом те се заклеха, че няма да кажат нищо на Мазарини, то и вие поехте задължението да не вършите нищо.

— Аз не съм поел никакво задължение, кълна ви се; смятам се за напълно свободен. Хайде, Атос, да вървим, да вървим!

— Къде?

— У господин Дьо Бофор или у господин дьо Буйон; ще им разкажем всичко.

— Добре, но с едно условие: ще започнем с коадютора. Той е духовно лице и е вещ по съмнителните за съвестта въпроси — ще поискаме мнението му.

— Ах, той ще провали всичко, всичко ще си присвои — възрази Арамис. — Не да започнем, а да свършим с него.

Атос се усмихна. Виждаше се, че таи в душата си някаква мисъл, която не иска да изкаже.

— Добре, така да бъде — каза той. — С кого да започнем?

— С господин дьо Бофор, ако нямате нищо против; той е първият по пътя ни.

— Сега ще ми позволите едно нещо, нали?

— Какво?

— Да се отбия в странноприемницата „Гран Шарлеан“, за да прегърна Раул.

— О, разбира се! И аз ще дойда с вас, ще го прегърнем заедно. Двамата седнаха отново в лодката, с която дойдоха и която сега ги отведе до Халите. Там намериха Гримо и ледоа, които държеха конете им, и четиримата тръгнаха към улица Генего.

Но Раул не беше вече в странноприемницата; през деНя той получи заповед от господин принца и замина някъде заедно с Оливен.