Александър Дюма
Двадесет години по-късно (79)

XVI. В КОЯТО, СЛЕД КАТО ИЗБЯГНА ОПАСНОСТТА ДА БЪДЕ ИЗПЕЧЕН, МУСКЕТОН СЕ ИЗЛОЖИ НА ОПАСНОСТТА ДА БЪДЕ ИЗЯДЕН

Дълбоко и дълго мълчание се възцари в лодката след ужасната сцена, която току-що описахме. Луната надзърна за минута, като че ли съдбата искаше нито една подробност от това събитие да не остане скрита от очите на зрителите, и се потули зад облаците; всичко потъна отново в мрак, тъй страшен във всички пустини и особено в тая водна пустиня, която се нарича океан; чуваше се само свиренето на западния вятър по гребените на вълните.

Портос пръв наруши мълчанието.

— Много неща съм видял в живота си — каза той, — но нищо не ме е потрисало като това, което току-що видях. И все пак, колкото и да съм смутен, заявявам ви, че съм

безкрайно щастлив. Като че ли някаква тежест падна от гърдите ми и най-после мога да дишам свободно.

Наистина Портос въздъхна тъй силно, че не можеше да не се възхити човек от силата на дробовете му.

— Не мога да кажа същото за себе си — обади се Арамис, аз и сега още треперя. Дори не вярвам на собствените си очи, съмнявам се в това, което видях, търся с очи около лодката и всяка минута очаквам, че тоя негодник ще се появи отново, стиснал тоя нож, който стърчеше в гърдите му.

— О, аз съм спокоен — продължи Портос. — Ударът е нанесен до шестото ребро и ножът е забит до дръжката. Не ви укорявам, Атос, напротив, хваля ви. Когато се удря, така трябва да се удря. Ето защо сега дойдох на себе си, дишам свободно, весел съм.

— Не бързайте да възпявате победата, Портос! — каза д’Артанян. — Никога досега не сме били в такава страшна опасност, както сега; човек може да победи човек, но не и стихията. Ние сме в открито море, нощем, без водач, в несигурна лодка; ако вятърът преобърне лодката, ние сме загубени.

Мускетон въздъхна дълбоко.

— Вие сте неблагодарен, д’Артанян — заговори Атос, — да, неблагодарен, щом се съмнявате в провидението тогава, когато то ни спаси по такъв чудесен начин. Нима си мислите, че то ни преведе през толкова опасности, за да ни изостави след това? О, не! Когато тръгнахме на път, духаше западен вятър; той духа и сега.

Атос се ориентира по полярната звезда.

— Ето Голямата мечка — продължи той, — следователно там е Франция. Да се оставим на вятъра и ако не се промени, той ще ни закара към бреговете на Кале или Булон-. Ако лодката се преобърне, ние сме достатъчно силни и достатъчно добри плувци, за да я изправим отново или да се уловим за нея, ако това превишава силите ни. Впрочем ние сме на пътя на всички кораби, които отиват от Дувър към Кале и от Портсмут към Булон; ако върху водата оставаха следите им, те биха издълбали цяла падина тук, на същото място, където сме. Значи невъзможно е да Не срещнем на разсъмване някоя рибарска лодка, която Ще ни прибере.

— А ако не срещнем никого например и ако задуха северен вятър?

— Тогава работата е друга — отговори Атос, — тогава ще видим суша само отвъд Атлантическия океан.

— Това значи, че ще умрем от глад — прибави Арамис.

— Това е повече от вероятно — отвърна граф дьо Ла Фер, Мускетон въздъхна втори път, още по-тежко от първия.

— Е, Мустон — обърна се към него Портос, — какво ви е и защо все въздишате? Това става досадно.

— Студено ми е, господине — отговори Мускетон.

— Не може да бъде — рече Портос.

— Как не може да бъде? — запита Мускетон учуден.

— Разбира се. Тялото ви е покрито с пласт сланина, който не пропуска въздуха. Има нещо друго, говорете откровено.

— Е да, господине… Именно тоя пласт сланина, който възхвалявате, ме плаши.

— А защо, Мустон? Говорете смело, тия господа ви позволяват.

— Защото, господине, си спомних, че в библиотеката на замъка Брасьо има много книги за пътешествия и между тях са книгите на Жан Моке, прочутия пътешественик на крал Анри IV.

— Е та?

— Та в тия книги, господине, се разказва много за морски приключения и за случаи като тоя, който сега ни заплашва.

— Продължавайте, Мустон, това сходство е много интересно.

— Е, господине, в такива случаи изгладнелите пътници, както разказва Жан Моке, имат страшния навик да се ядат едни други и започват от …

— От най-тлъстия! — извика д’Артанян, който не можа да се въздържи да не се засмее въпреки сериозността на положението.

— Да, господине — отвърна Мускетон, смаян малко от тая веселост, — и позволете ми да ви кажа, че не виждам тук нищо смешно.

— Тоя добър Мустон е олицетворение на предаността! — каза Портос. — Обзалагам се, че ти се виждаше вече нарязан на парчета и изяден от господаря ти, нали?

— Да, господине, макар че тая радост, която отгатвате у мене, е смесена отчасти, признавам си, с известна тъга. Все пак аз няма да съжалявам много за себе си, господине, ако, умирайки, съм убеден, че съм ви още полезен.

— Мустон — рече трогнатият Портос, — ако някога видим отново замъка ми Пиерфон, ще ви подаря за вечно владение, за вас и за наследниците ви, лозето над фермата.

— И ще го наречете лозето на Предаността, Мустон — прибави Арамис, — за да предадете на следващите поколения спомена за вашето самопожертвуване.

— Кавалере — каза д’Артанян, като се смееше, — вие бихте хапнали от Мустон, без да се гнусите много, нали, особено след два-три дни диета?

— О, честна дума, не! — отвърна Арамис. — Бих предпочел Блезоа, защото отскоро го познаваме.

Ясно е, че през време на тия шеги, които имаха за цел да накарат Атос да забрави току-що разигралата се сцена, слугите не бяха съвсем спокойни, с изключение на Гримо: той знаеше, че опасността, колкото и да е голяма, няма да го засегне.

Ето защо Гримо не вземаше никакво участие в разговора, мълчеше както винаги и работеше усърдно с двете гребла.

— Ти все гребеш? — обърна се към него Атос. Гримо кимна утвърдително.

— А защо?

— За да се стопля.

Действително, докато другите корабокрушенци трепереха от студ, от мълчаливия Гримо падаха едри капки пот.

Изведнъж Мускетон извика от радост и издигна над главата си бутилка.

— О! — каза той и подаде бутилката на Портос. — О, господине, спасени сме! В лодката има припаси!

И бъркайки бързо под пейката, откъдето извади скъпоценния предмет, той изкара последователно още дузина такива бутилки, хляб и къс осолено говеждо месо.

Безполезно е да казваме, че това развесели всички с изключение на Атос.

— Дявол да го вземе! — извика Портос, който, както си

спомняме, беше гладен още когато се качваше на фелуката. — Чудно е колко се отваря апетитът от вълненията!

Той изпи наведнъж една бутилка и изяде сам почти една трета от хляба и осоленото говеждо месо.

— Сега — каза Атос — спете или се помъчете да спите, господа. Аз ще бдя.

За други хора, не като нашите смели търсачи на приключения, това предложение би било подигравка. Наистина те бяха мокри до костите, духаше леден вятър и току-що преживените вълнения като че ли трябваше да им попречат да затворят очи. Но при тия избрани хора с железен характер, при тия тела, свикнали на всякаква умора, сънят идваше при всички обстоятелства в определения час, без да става нужда някога да го викат.

И тъй след малко всеки от тях, имайки пълно доверие в кормчията, се облегна колкото се може по-удобно и се опита да се възползува от съвета на Атос, който, седнал при кормилото и с очи вперени в небето, където без съмнение търсеше не само пътя за Франция, но и лицето божие, остана сам, както обеща, замислен, без да спи, насочвайки малката лодка по определения й път.

След няколко часа сън пътниците бяха събудени от Атос.

Първите отблясъци на зората осветиха синкавото море и отпред, приблизително на десет мускетни изстрела, се показа черна маса, над която беше разперено триъгълно платно, тясно и дълго като крилото на ластовица.

— Кораб! — в един глас извикаха четиримата приятели, докато от своя страна слугите изразяваха различно радостта си.

Наистина това беше транспортен кораб от Дюнкерк, който отиваше към Булон.

Четиримата господари, Блезоа и Мускетон сляха гласовете си в един общ вик, който се понесе по гъвкавата повърхност на вълните; а в това време Гримо, без дума да продума, сложи шапката си на края на греблото и го издигна, за да привлече вниманието на тези, които ще чуят вика.

След четвърт час лодката на транспортния кораб ги изтегли; те се качиха на палубата. Гримо даде двадесет гвинеи на шкипера от името на господаря си и в девет часа

сутринта, при попътен вятър, нашите французи стъпиха на

родната земя.

— Дявол да го вземе, колко силен се чувствуваш тук! — каза Портос, като заби широките си крака в пясъка. — Нека дойде сега някой да се скара с мене, да ме погледне накриво или да ме подразни, ще види с кого има работа! Дявол да го вземе, готов съм да се бия с цяло кралство!

— А аз ви моля да не се хвалите толкова високо, Портос — забеляза д’Артанян. — Струва ми се, че ни оглеждат доста.

— Пусто опустяло! — не спираше Портос. — Възхищават ни се.

— Е, в дадения случай съвсем не съм самолюбие, заклевам ви се, Портос! Само забелязвам хора с черни дрехи, а в нашето положение хората с черни дрехи ме плашат, признавам си.

— Те са пристанищни митничари — рече Арамис.

— При другия кардинал, при великия — забеляза Атос, — биха обърнали повече внимание на нас, отколкото на стоките. Но при тоя, успокойте се, приятели, ще обърнат повече внимание на стоките, отколкото на нас.

— Не вярвам на това — отговори д’Артанян — и ще вървя в дюните.

— Защо да не вървим в града? — попита Портос. — Аз бих предпочел хубава странноприемница пред тия страшни пясъчни пустини, които бог е създал само за зайците. При това съм гладен.

— Правете каквото искате, Портос! — отговори д’Артанян. — Но аз съм убеден, че за хора в нашето положение най-безопасно място е равното поле.

И д’Артанян, сигурен, че мнозинството е на негова страна, навлезе в дюните, без да чака отговора на Портос.

Малката група го последва и скоро всички изчезнаха зад пясъчните хълмчета, без да привлекат вниманието на някого.

— А сега да поговорим — каза Арамис, когато извървяха около четвърт левга.

— Не, не, да бягаме — отвърна д’Артанян. — Ние се избавихме от Кромуел, от Мордаунт, от морето — три

бездни, които искаха да ни погълнат; но няма да се избавим от господин Мазарини.

— Имате право, д’Артанян — забеляза Арамис, — и аз предлагам, за по-голяма сигурност, да се разделим.

— Да, да, Арамис — потвърди д’Артанян, — да се разделим.

Портос поиска да възрази срещу това решение, но д’Артанян му стисна ръката и му даде да разбере, че трябва да мълчи. Портос се подчиняваше винаги на знаците на другаря си, защото с присъщото си добродушие признаваше умственото му превъзходство. Той преглътна думите, които бяха готови да излязат от устата му.

— Но защо да се разделим? — попита Атос.

— Защото — отвърна д’Артанян — ние, Портос и аз, бяхме изпратени при Кромуел от господин Мазарини и вместо да служим на Кромуел, служихме на краля Чарлз I,

— което съвсем не е едно и също нещо. Ако се завърнем с граф дьо Ла Фер и господин д’Ербле, престъплението ни ще бъде явно; ако се завърнем сами, то ще остане съмнително, а при съмнение работата може да се върти всякак. Впрочем аз искам да поразиграя господин Мазарини.

— Да, вярно е! — се обади Портос.

— Вие забравяте — започна Атос, — че ние сме ви пленници, че все още сме свързани с честна дума и че ако ни заведете като пленници в Париж …

— Наистина, Атос — прекъсна го д’Артанян, — яд ме е, как вие, умен човек, можете да говорите такива неща, от които би се изчервил дори един ученик. Кавалере — продължи д’Артанян, като се обърна към Арамис, който, гордо облегнат на шпагата си, се присъедини към мнението на другаря си, макар че в началото говореше съвсем противното, — кавалере, разберете, че в дадения случай, както винаги, моят недоверчив характер взема връх. В края на краищата Портос и аз не рискуваме нищо. Но ако случайно се опитат да ни арестуват пред вас, няма да арестуват тъй лесно седем души, както трима; шпагите биха изскочили от ножниците и работата, лоша за всички, би добила такива размери, че би ни погубила и четиримата. При това ако на двама от нас се случи нещастие, не е ли по-добре другите двама да бъдат на свобода, за да измъкнат загазилите, за да пълзят, да дълбаят, да подкопават, да ги освободят най-после? А и кой знае дали поотделно няма да добием прошка: вие от кралицата, ние от

Мазарини? Ако се явим обаче заедно, сигурно няма да ни простят. Хайде, Атос и Арамис, вървете надясно, а вие, Портос, елате с мене наляво; нека тия господа се измъкнат през Нормандия, а ние ще идем в Париж по най-късия път.

— Но ако бъдем заловени по пътя, как да се предупредим тайно за катастрофата? — попита Арамис.

— Това е много лесно — отговори д’Артанян. — Ще си начертаем пътя и ще го спазваме твърдо. Вървете в Сен Валери, после в Диеп, после по правия път от Диеп до Париж, ние ще минем през Абвил, Амиен, Перон, Компиен и Санлис и във всяка странноприемница, във всяка къща, където ще спираме, ще пишем на стената с върха на ножа или на стъклото с диамант сведение, от което могат да се ръководят в търсенията си останалите на свобода.

— Ах, приятелю мой — каза Атос, — как бих се възхищавал от неизчерпаемия ви ум, ако можех да боготворя по-малко вашето сърце!

И подаде ръка на д’Артанян.

— Гениална ли е лисицата, Атос? — каза гасконецът, като сви рамене. — Не, тя знае да лови кокошки, да мами

овците и да намира пътя си дене и ноще, нищо повече…

така, решено ли е?

— Решено.

— В такъв случай да разделим парите — продължи

’Артанян. — Трябва да ни остават около двеста пистола Колко останаха, Гримо?

— Сто и осемдесет полулуидора, господине.

— Точно така. А, ура, ето и слънцето. Добро утро.

Миличко слънце! Макар че ти не приличаш на нашето, гасконското, аз те познавам или се преструвам, че те познавам. Добро утро. Отдавна не бях те виждал.

— Стига, стига, д’Артанян — каза Атос, — не се преструвайте на безчувствен, сълзите ви са на очите. Да бъдем винаги откровени помежду си, дори ако тая откровеност излага на показ нашите добри качества.

— Ах, Атос — отговори д’Артанян, — нима си мислите,

че могат да се напуснат хладнокръвно в минута на опасност двама приятели като вас и Арамис?

— Не — каза Атос. — Затова елате в прегръдките ми,

сине мой!

— Пусто да остане! — рече Портос, като хълцаше. — Струва ми се, че плача. Колко е глупаво това!

И четиримата приятели се прегърнаха. В тая минута, събрани в обща братска прегръдка, тия четирима мъже наистина имаха само една душа.

Блезоа и Гримо трябваше да отидат с Атос и Арамис.

Мускетон беше достатъчен на Портос и д’Артанян.

Парите бяха разделени братски както винаги се правеше това. Сетне четиримата благородници си стиснаха поотделно ръка, повториха взаимно уверенията във вечно приятелство и се разделиха, за да тръгнат по уговорения път, като се обръщаха често и си изпращаха сърдечни пожелания, които се повтаряха от ехото на дюната.

Най-после те се изгубиха от погледа.

— Пусто да остане, д’Артанян — каза Портос, — трябва да ви кажа това веднага, защото не мога да крия нищо от вас в сърцето си. В тоя случай не ви познах.

— Защо? — попита д’Артанян с хитрата си усмивка.

— Ето защо: ако Атос и Арамис са наистина в опасност, както казвате, не трябваше да ги изоставяме. Признавам си, че аз бях готов да ги последвам, а и сега ще се присъединя към тях въпреки всички мазариновци на тоя свят.

— Ако беше така, вие щяхте да бъдете прав, Портос: но узнайте едно съвсем дребно обстоятелство, което, колкото и да е дребно, ще промени хода на мислите ви: не тия господа са в най-голяма опасност, а ние, ние се разделихме с тях не за да ги изоставим, а за да не ги злепоставим.

— Така ли? — каза, Портос, като облещи очи от учудване.

— Да, разбира се: ако те бъдат арестувани, чака ги най-много бастилията; а ако ние бъдем заловени, чака ни площадът Грев.

— Охо! — извика Портос. — Колко е далеч оттам до баронската корона, която ми обещахте, д’Артанян!

— Е, може би не е тъй далеч, колкото си мислите, Портос. Вие знаете пословицата: „Всички пътища водят за Рим“.

— Но защо да сме в по-голяма опасност от Атос и Арамис? — попита Портос.

— Защото те само изпълняваха поръчението на кралица Анриет, а ние изменихме на поръчението, дадено ни от Мазарини; защото заминахме като пратеници при Кромуел, а станахме защитници на краля Чарлз, защото, вместо да съдействуваме за падането на кралската глава, осъдена от тия мръсници, които се наричат господа Мазарини, Кромуел, Джойс, Придж, Ферфакс и др., ние за малко щяхме да го спасим.

— Бога ми, така е — рече Портос. — Но нима вие си въобразявате, мили приятелю, че сред тия големи грижи генерал Кромуел е имал време да мисли …

— Кромуел мисли за всичко, Кромуел има време за всичко; и повярвайте ми, мили приятелю, ние също не бива да губим нашето, то е скъпо. Ще бъдем в безопасност само след като се видим с Мазарини, и то …

— Дявол да го вземе! — каза Портос. — А какво ще кажем на Мазарини?

— Оставете ме да действувам, имам си план; най-добре се смее тоя, който се смее последен. Господин Кромуел е много силен, господин Мазарини е много хитър, но все пак предпочитам да имам работа с тях, отколкото с покойния господин Мордаунт.

— Ах, колко е приятно да се каже покойният господин Мордаунт! — забеляза Портос.

— Да, много е приятно — отвърна д’Артанян. — А сега на път!

И без да губят нито минута, двамата тръгнаха по пътя за Париж, последвани от Мускетон, който, след като беше зъзнал цяла нощ, само след четвърт час потъна в пот.