Александър Дюма
Двадесет години по-късно (77)

XIV. ВИНОТО ПОРТО (Продължение)

Гримо почака, докато извадиха ключа от ключалката, и когато се убеди, че е сам, изправи се бавно по дължината на стената.

— Ах! — каза той, като триеше с ръкава си едрите капки пот, избили на челото му. — Какво щастие е, че Мускетон ожадня!

Побърза да мине през дупката си, като все още мислеше, че сънува; но видът на барута в бирената кана му доказа, че тоя сън беше страшен кошмар.

Д’Артанян, както лесно можем да си представим, изслуша всички тия подробности с нарастващ интерес и без да дочака края на разказа, стана безшумно, приближи уста до ухото на Арамис, който спеше от лявата му страна, и в същото време се допря до рамото му, за да предотврати някое рязко движение.

— Кавалере — му каза той, — станете, но колкото се може по-тихо.

Арамис се събуди. Д’Артанян повтори казаното, като му стисна ръката. Арамис се подчини.

— Атос спи от лявата ви страна — рече той. — Направете с него същото, каквото направих с вас.

Арамис събуди лесно Атос, който спеше леко като всички слабонервни хора. Много по-мъчно беше да се събуди Портос. Той се готвеше да разпитва за причините на това нарушаване на съня му, което му се стори крайно неприятно, но вместо обяснения д’Артанян му затисна устата с ръка.

След това нашият гасконец прегърна приятелите си и сближи главите им така, че образуваха най-тесен кръг.

— Приятели — зашепна той, — трябва да напуснем веднага тая фелука или всички сме загинали.

— Хайде де! — каза Атос. — Пак ли?

— Знаете ли кой е капитан на фелуката?

— Не.

— Капитан Грослоу.

Потреперването на тримата приятели показа на д’Артанян, че думите му започваха да правят известно впечатление на приятелите му.

— Грослоу! — повтори Арамис. — Дявол да го вземе!

— Кой е тоя Грослоу? — попита Портос. — Не го помня.

— Тоя, който счупи главата на брата на Пари и сега се готви да счупи нашите.

— Охо!

— А знаете ли кой е помощникът му?

— Помощникът му? И таз добра? — възрази Атос. — На една фелука, екипажът на която се състои от четири души, няма помощник.

— Да, но господин Грослоу не прилича на другите капитани; той си има помощник и тоя помощник е господин Мордаунт.

Тоя път мускетарите не само потрепераха, но едва не извикаха. Тия непобедими хора се подчиниха на тайнственото и гибелно влияние, което това име упражняваше върху тях, и се ужасиха, като го чуха.

— Какво да правим? — попита Атос.

— Да завладеем фелуката — предложи Арамис.

— И да го убием — допълни Портос.

— Фелуката е минирана — каза д’Артанян. — Тия бъчви, които мислех, че съдържат порто, са пълни с барут. Когато види, че е открит, Мордаунт ще вдигне всичко във въздуха, приятели и неприятели … А бога ми, той е толкова неприятен човек, че нямам никакво желание да ида заедно с него нито в рая, нито в ада.

— Значи имате някакъв план? — попита Атос.

— Да.

— Какъв?

— Имате ли доверие в мене?

— Заповядайте — отговориха заедно тримата мускетари.

— Тогава елате.

Д’Артанян се приближи до един прозорец, нисък като отвор за изтичане на водата, но достатъчен, за да се провре човек, отвори го тихо и каза:

— Ето пътя.

— Дявол да го вземе! — рече Арамис. — Много е студено, мили приятелю!

— Останете тук, ако искате, но предупреждавам ви, че след малко тук ще бъде много горещо.

— Но ние не можем да доплуваме до брега.

— Отзад върви лодка, вързана с въже, ние ще стигнем до нея и ще отрежем въжето. Това е всичко. Хайде, господа!

— Една минута — каза Атос. — А слугите ни?

— Ние сме тук — се обадиха Мускетон и Блезоа, които Гримо беше довел, за да съсредоточи всички сили в каютата, и които бяха влезли незабелязано през люка, който се намираше почти до вратата.

Все пак тримата приятели останаха неподвижни пред страшната гледка, която им показа д’Артанян, вдигайки капака, и която виждаха през тоя тесен отвор.

Наистина всеки, който е видял веднъж тая гледка, знае, че няма нищо по-ужасно от бурно море, което с глухо бучене блъска черните си вълни при бледата светлина на зимната луна.

— Ай да му се не види — каза д’Артанян, — ние се колебаем, струва ми се! Ако ние се колебаем, какво остана до слугите?

— Аз не се колебая — заяви Гримо.

— Господине — рече Блезоа, — аз зная да плувам само в реки, предупреждавам ви.

— А аз съвсем не зная да плувам — прибави Мускетон. През това време д’Артанян изпълзя през отвора.

— Значи вие се решихте, приятелю? — попита Атос.

— Да — отговори гасконецът. — Хайде, Атос, вие сте съвършен човек, заповядайте на духа да надделее над плътта. Вие, Арамис, принудете слугите. Вие, Портос, убийте всеки, който се опита да ни попречи.

След като стисна ръката на Атос, д’Артанян се възползува от минутата, когато фелуката се наведе и потопи задната си част, и се спусна във водата, която го обви до пояс.

Атос го последва, преди фелуката да се изправи; след като тя се изправи, въжето, за което беше вързана лодката, се опъна и излезе от водата.

Д’Артанян заплува към въжето, достигна го и го улови с ръка.

Там зачака увиснал, при което само главата му се подаваше от водата.

След секунда Атос се присъедини към него.

После над водата се показаха две други глави. Те бяха главите на Арамис и на Гримо.

— Блезоа ме безпокои — каза Атос. — Нали чухте, д’Артанян, той каза, че знае да плува само в реки?

— Ако знаеш да плуваш, можеш да плуваш навсякъде — отговори д’Артанян. — В лодката! В лодката!

— Но Портос? Не го виждам.

— Портос ще дойде, бъдете спокоен; той плува като самия левиатан1.

Наистина Портос не се появяваше, защото между него, Мускетон и Блезоа се разиграваше полусмешна, полудраматична сцена.

Уплашени от шума на водата, от свиренето на вятъра, смаяни от гледката на тая черна вода, която клокочеше в бездната, Мускетон и Блезоа отстъпиха, вместо да вървят напред.

— Хайде, хайде! — викаше им Портос. — Във водата!

— Но аз не зная да плувам, господине — повтаряше Мускетон. — Оставете ме тука.

— И аз също, господине — пригласяше му Блезоа.

— Уверявам ви, че ще ви притеснявам в тая малка лодка — продължи Мускетон.

— А аз сигурно ще се удавя, преди да стигна до нея — прибави Блезоа.

— Е, ще ви удуша двамата, ако не излезете — каза Портос, като ги улови за гърлото. — Напред, Блезоа!

Блезоа отговори с изохкване, което замря под желязната ръка на Портос, защото великанът го улови за врата и за краката, плъзна го като дъска през прозореца и го хвърли в морето с главата надолу.

— Сега, Мустон, надявам се, че няма да изоставиш господаря си — рече Портос.

— О, господине — измърмори плачевно Мускетон, — защо постъпихте отново на служба? Ние бяхме тъй добре в замъка Пиерфон!

——

1 Левиатан — гигантска риба в библейските предания. — Б. пр.

 

И без по-нататъшни укори, превърнал се отново в мълчалив и покорен слуга, било от действителна преданост, било от примера с Блезоа, Мускетон се хвърли презглава в морето. Велик подвиг, във всеки случай, защото Мускетон смяташе, че отива на сигурна смърт.

Но Портос не беше човек, който да изостави така верния си другар. Господарят последва толкова бързо слугата си, че двете тела плеснаха едновременно във водата. По такъв начин, когато се показа отново на повърхността, заслепеният Мускетон беше подхванат от широката ръка на Портос и можа, без да се движи никак, да се приближи до въжето с величието на морски бог.

В същото време Портос видя, че нещо се мята край него. Той улови това нещо за косата: беше Блезоа, към когото вече плуваше Атос.

— Върнете се, върнете се, графе — каза Портос, — нямам нужда от вас.

Наистина с един удар на силния си крак Портос се издигна като великана Адамастор над морската вълна и с три удара достигна другарите си.

Д’Артанян, Арамис и Гримо помогнаха на Мускетон и Блезоа да се качат в лодката; после дойде ред на Портос, който за малко щеше да я обърне, когато сложи крака си на борда.

— А Атос? — попита д’Артанян.

— Ето ме! — обади се Атос, който като генерал, прикриващ отстъплението, искаше да се качи в лодката последен и се държеше за борда й. — Всички ли са тук?

— Всички — отговори д’Артанян. — А ножът у вас ли е, Атос?

— Да.

— Тогава отрежете въжето и елате.

Атос извади остър нож от пояса си и преряза въжето; фелуката се отдалечи, а лодката остана на същото място, като се люлееше на вълните.

— Елате, Атос! — каза д’Артанян.

И подаде ръка на граф дьо Ла Фер, който на свой ред седна в лодката.

— Време беше — рече гасконецът. — Ей сега ще видите нещо интересно.