Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vingt ans après, 1845 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Любен Велчев, 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 67гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(26 декември 2006)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“
Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова
Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“
София 1970
Alexandre Dumas Vingt ans apres
Paris, Calmann Levy, editeur
История
- —Добавяне
- —Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Двадесет години по-късно | |
Vingt ans après | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Създаване | |
Първо издание | 1845 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Тримата мускетари“ |
Следваща | „Виконт дьо Бражелон“ |
Двадесет години по-късно в Общомедия |
„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.
Сюжет
Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.
Външни препратки
- „Двадесет години по-късно“ на сайта „Моята библиотека“
XXIX. ОЛИВЪР КРОМУЕЛ
— Ще дойдете ли у генерала? — се обърна Мордаунт към д’Артанян и Портос. — Вие знаете, че той ви повика при себе си след сражението.
— Най-напред ние ще заведем пленниците си на сигурно място — каза д’Артанян. — Знаете ли, господине, че всеки от тия благородници струва по хиляда и петстотин пистола?
— О, бъдете спокоен — рече Мордаунт, като напразно се опитваше да потисне жестокостта на погледа си. — Моите кавалеристи ще ги пазят, и ще ги пазят добре; отговарям за тях.
— Аз лично ще ги пазя още по-добре — възрази д’Артанян. — Впрочем какво е нужно за това? Една хубава стая с часови или просто честната им дума, че няма да бягат. Аз ще се погрижа ей сега за това, а после ще имаме честта да се представим пред генерала и да чуем какво ще заповяда да предадем на негово високопреосвещенство.
— Значи вие смятате да заминете скоро? — попита Мордаунт.
— Нашата мисия се свърши и в Англия ни задържа само добрата воля на великия човек, при когото бяхме изпратени.
Младият човек захапа устни, наведе се към сержанта и
му каза на ухото:
— Последвайте тия хора и не ги губете от очи; а когато узнаете де са отседнали, върнете се при градската врата и ме чакайте там.
Сержантът направи знак, че заповедта ще бъде изпълнена.
Тогава вместо да следва тълпата пленници, която водеха в града, Мордаунт тръгна към хълма, откъдето Кромуел беше гледал сражението и където сега му бяха опънали палатка.
Кромуел бе забранил да пускат при него когото и да било: но часовоят, който знаеше, че Мордаунт е едно от най-доверените лица на генерала, помисли, че забраната не се отнася за тоя млад човек.
Мордаунт понадигна завеската на палатката и видя Кромуел, който седеше пред една маса с гръб към него и с отпусната глава на ръцете.
Дали чу шума от идването на Мордаунт или не, но Кромуел не се обърна.
Мордаунт остана прав на вратата.
Най-после, след една минута, Кромуел вдигна натежнЯлата си глава и сякаш почувствувал инстинктивно, че някой стои зад гърба му, бавно погледна назад.
— Аз казах, че искам да бъда сам! — извика той, като видя младия човек.
— Часовоят мислеше, че тая заповед не се отнася за мене — рече Мордаунт. — Но ако заповядате, готов съм Да изляза. — А, вие ли сте, Мордаунт! — каза Кромуел и погледът
сякаш подчиняващ се на волята му, се проясни. — Щом сте дошъл, добре, останете.
— Аз дойдох да ви поздравя.
— Да ме поздравите? С какво?
— Със залавянето на Чарлз Стюърт. Сега вие сте господар на Англия.
— Аз бях много повече господар преди два часа.
— Как така, господин генерал?
— Англия имаше нужда от мене, за да залови тирана; сега тиранът е заловен. Видяхте ли го?
— Да, господин генерал.
— Как се държи?
Мордаунт се поколеба, но истината като че ли насила излезе от устата му.
— Спокойно и с достойнство — отвърна той.
— Какво каза?
— Няколко думи за сбогом на приятелите си.
— На приятелите си? — прошепна Кромуел. — Значи той има приятели?
И добави високо:
— Защити ли се?
— Не, господин генерал, всички го напуснаха с изключение на трима-четирима души; нямаше възможност да се защищава.
— На кого предаде шпагата си?
— На никого, счупи я.
— Добре е постъпил; но още по-добре щеше да направи да не я чупи, да я употреби с по-голяма полза.
Настъпи минутно мълчание.
— Струва ми се, че командирът на полка, който охраняваше краля, Чарлз, е убит? — каза Кромуел и загледа втренчено Мордаунт.
— Да, господин генерал.
— Кой го уби?
— Аз.
— Как се казваше?
— Лорд Уинтър.
— Чичо ви! — извика Кромуел.
— Чичо ми? — възрази Мордаунт. — Предателите на Англия не са ми роднини.
Кромуел се замисли за минута, като гледаше младия човек; след това с тая дълбока меланхолия, която тъй добре изобразява Шекспир, каза:
— Мордаунт, вие сте ужасен служител.
— Когато господ заповядва, няма какво да се разсъждава — каза Мордаунт. — Аврам вдигна нож над Исак, а Исак беше негов син.
— Да — рече Кромуел, — но господ не допусна жертвоприношението.
— Аз погледнах около себе си — отговори Мордаунт, — но не видях нито козел, нито козле в храстите на полето.
Кромуел се наведе.
— Вие сте железен човек, Мордаунт — каза той. — д как се държаха французите?
— Като храбри хора — отвърна Мордаунт.
— Да, да — промърмори Кромуел, — французите се сражават добре; и наистина, ако далекогледът не ме излъга, струва ми се, че ги видях в първата редица.
— Там бяха.
— Все пак след вас.
— За това са виновни конете им, а не те. Настъпи пак минутно мълчание.
— А шотландците? — попита Кромуел.
— Те удържаха думата си и не се помръднаха от мястото си — каза Мордаунт.
— Мръсници! — промърмори Кромуел.,
— Офицерите им искат да ви видят, господин генерал.;
— Нямам време. Заплатиха ли им?
— Нощес.
— Нека се махат тогава, нека се върнат в планините си, нека скрият там срама си, ако планините им са достатъчно високи за това; нямам вече работа с тях, нито те с мене. А сега идете си, Мордаунт.
— Преди да си отида, искам да ви задам няколко въпроса, господин генерал, и да ви помоля за нещо, господарю мой.
— На мене ли? Мордаунт се поклони.
— Аз идвам при вас, моя герой, моя покровител, моя баща, и ви питам: „Господарю, доволен ли сте от мене?“ Кромуел го погледна учудено. Младият човек остана невъзмутим.
— Да — каза Кромуел, — откакто ви познавам, вие не само изпълнявахте дълга си, но и бяхте верен приятел, ловък посредник, добър войник.
— Спомняте ли си, господин генерал, че аз пръв дадох идеята да влезем в преговори с шотланците за предаването на краля им?
— Да вярно е, идеята е ваша; моето презрение към хората още не беше стигнало до такава степен.
— Добър посланник ли бях във Франция?
— Да, вие добихте от Мазарини всичко, което исках.
— Биех ли се винаги разпалено за вашата слава и за вашите интереси?
— Може би прекалено разпалено, за което ви укорявах преди малко. Но какво целите с всички тия въпроси?
— Искам да ви кажа, милорде, че дойде време, когато с една дума можете да ме възнаградите за всичките ми заслуги.
— А! — рече Оливер с леко презрително движение. — Наистина аз забравих, че всяка услуга изисква възнаграждение, че вие ми служихте, а още не сте възнаграден.
— Вие можете да ме възнаградите веднага, дори свръхочакванията ми.
— Как така?
— Наградата е под ръка, почти я държа в ръцете си.
— Каква е тая награда? — попита Кромуел. — Да ви предложа злато? Или искате чин? Или желаете да управлявате област?
— Ще изпълните ли молбата ми?
— Да видим най-напред каква е.
— Милорде, когато ми казвахте: „Ще изпълните една заповед“, нима ви казвах някога: „Да видим каква е тая заповед“?
— Но ако желанието ви е неизпълнимо?
— Когато вие желаехте нещо и ми поръчвахте да го изпълня, отговарях ли ви някога: „Това е невъзможно“?
— Не молба е такъв предговор…
— О, бъдете спокоен, милорде — рече Мордаунт просто, — тя няма да ви разори.
— Е добре — каза Кромуел, — обещавам да изпълня молбата ви, доколкото е в моята власт. Говорете.
— Милорде — продължи Мордаунт, — тая сутрин уловиха двама пленници: дайте ми ги.
— Нима предлагат значителен откуп? — попита Кромуел
— Напротив, мисля, че са бедни, милорде.
— Значи те са ваши приятели.
— Да, те са ми приятели, скъпи приятели, и бих дал живота си за техния живот.
— Добре, Мордаунт — каза Кромуел с радостно движение, като придоби отново по-добро мнение за младия човек, — добре, давам ти ги; не искам дори да зная кои са; прави с тях каквото искаш.
— Благодаря ви, милорде — извика Мордаунт, — благодаря! Занапред животът ми ви принадлежи, и дори да го загубя, пак ще ви бъда задължен. Благодаря ви, вие заплатихте щедро службата ми.
Той падна на колене пред Кромуел, улови ръката му и я целуна въпреки усилията на пуританския генерал, който не искаше или се показваше, че не иска тая почти царска почест.
— Как! — каза Кромуел, като го питаше на свой ред, когато той ставаше. — И нищо повече? Никаква награда? Нито злато, нито чинове?
— Вие ми дадохте всичко, каквото можехте да ми дадете, милорде. и днес ние си уредихме напълно сметките.
Мортаунт изскочи от палатката на генерала с неописуема радост, която бликаше от сърцето и от очите му. Кромуел го последва с очи.
— Тоя човек уби чичо си! — промърмори той. — Уви! Ето какви са служителите ми! Може би този, който не иска или сякаш не иска нищо. е поискал пред бога повече, отколкото тези, които се домогват до златото на провинциите и хляба на нещастните. Никой не ми служи безплатно. Чарлз, който ми е пленник, има още приятели може би, а аз нямам.
И като въздъхна, той потъна отново в мислите си, прекъснати от Мордаунт.