Александър Дюма
Двадесет години по-късно (48)

XVII. ПРОСЯКЪТ ОТ ЧЕРКВАТА СЕНТ ИОСТАШ

Д’Артанян си направи сметката, като не отиде веднага в Пале Роял: той даде време на Коменж да се яви преди него и следователно да разкаже на кардинала за важните услуги, които той, д’Артанян, и приятелият му бяха направили тая сутрин на партията на кралицата.

И наистина Мазарини прие великолепно и двамата, наговори им куп комплименти и им съобщи, че всеки от тях е вече минал средата на пътя към своята цел, тоест д’Артанян към капитанството, а Портос към баронството.

Д’Артанян би предпочел пари пред всичко това, защото знаеше, че Мазарини е щедър на обещания, но много мъчно ги изпълнява: с обещанията на кардинала можеш да си останеш гладен. Пред Портос обаче се ПОказа много доволен, за да не го обезсърчи.

Докато двамата приятели бяха при кардинала, кралицата изпрати да го повикат. Кардиналът сметна, че сега е удобна минута да удвои усърдието на двамата й защитници, като нареди така, че кралицата да им поблагодари лично; той им даде знак да го последват. Д’Артанян

и Портос му показаха изпрашените си й разкъсани Дрехи, но кардиналът поклати глава.

— Тия дрехи — каза той — са за предпочитане пред дрехите на повечето придворни, които ще видите у кралицата, защото това е бойно облекло.

Д’Артанян и Портос се подчиниха.

Дворът на Ана Австрийска беше многоброен и весело шумен: победата над испанците беше в същност победа над народа. Брусел бе изведен от Париж без съпротива и трябваше да се намира сега в Сен Жерменския затвор, а Бланменил, арестуван едновременно с него, но без шум и затруднения, беше затворен във Венсенския замък.

Коменж стоеше пред кралицата, която го разпитваше за подробностите на експедицията му. Всички слушаха разказа му, когато той забеляза на вратата, след влизащия кардинал д’Артанян и Портос.

Коменж изтича към д’Артанян.

— Всемилостива господарке, ето кой може да ви разкаже това по-добре от мене, защото той е моят спасител. Без него в тая минута щях да бъда в рибарските мрежи в Сен Клу, защото те искаха чисто и просто да ме хвърлят в реката. Говорете, д’Артанян, говорете.

Откак стана лейтенант на мускетарите, д’Артанян се беше намирал може би сто пъти в една стая с кралицата, но нито веднъж тя не му заговори.

— Е добре, господине, след като ми направихте такава услуга, вие мълчите? — каза Ана Австрийска.

— Всемилостива господарке — отговори д’Артанян, — аз мога да кажа само, че животът ми ви принадлежи и че ще бъда щастлив в деня, когато го изгубя за вас.

— Зная това, господине, отдавна го зная — каза кралицата. — Ето защо много се радвам, че мога да ви изкажа публично уважението и благодарността си.

— Позволете ми, всемилостива господарке, да споделя вашата благодарност с моя приятел, също така стар мускетар от ротата на Тревил като мене (той наблегна на тия думи), който е извършил чудеса.

— Как се казва господинът? — попита кралицата.

— Като мускетар — отговори д’Артанян — той се наричаше Портос (кралицата потрепера), но истинското му име е кавалер дю Валон.

— Дьо Брасьо дьо Пиерфон — прибави Портос.

— Тия имена са толкова много, че не мога да запомня всичките, и няма да забравя само първото — милостиво каза кралицата.

Портос се поклони. Д’Артанян отстъпи две крачки назад.

В тая минута доложиха за коадютора.

Всички извикаха от изненада. Макар че сутринта господин коадюторът държа проповед, за никого не беше тайна, че той клони силно към страната на фрондата. Ето защо като поиска от господин парижкия архиепископ да накара племенника си да държи проповед, Мазарини възнамеряваше очевидно да изиграе на господин дьо Рец един от тия номера по италиански, които толкова много обичаше.

Наистина когато излизаше от Нотър Дам, коадюторът узна за случилото се. Естествено, той поддържаше връзки с главните фрондьори, но не дотолкова, че да не може да отстъпи, ако дворът му предложеше онова, към което се стремеше и към което коадюторството беше само преходно стъпало. Господин дьо Рец искаше да бъде архиепископ на мястото на чичо си и кардинал като Мазарини. А от народната партия едва ли можеше да очаква тия съвсем кралски милости. И така, той тръгна към двореца, за да поздрави кралицата с победата при Ланс, предварително решил да действува за или против двора в зависимост от това, дали добре или зле ще бъде прието поздравлението му.

И така, доложиха за коадютора. Той влезе и при появата му любопитството на тържествуващия двор се удвои: всички очакваха какво ще каже.

Коадюторът сам имаше почти толкова ум, колкото всички тия заедно, които се бяха събрали тук, за да се подиграват с него. Ето защо той се изказа толкова изкусно, че присъствуващите нямаше за какво да се заловят, колкото и да имаха желание да се посмеят. В заключение каза, че слабите му сили са на услугите на нейнО величество.

През цялото време, докато коадюторът говореше, кралицата го слушаше като че ли с голямо удоволствие. Но когато поздравлението завърши с тоя израз, единствения, в който можеха да се впият подигравките, Ана се обърна и с мигновен поглед извести на любимците си, че им предава коадютора. Придворните шегобийци започнаха веднага мистификацията. Ножан Ботен1, домашният шут, извика:

— Какво щастие е, че в такава минута нейно величество намира помощ в религията!

Всички избухнаха в смях.

Граф дьо Вилроа каза, че не разбира как можеха да се страхуват дори за миг, когато дворът се защищава срещу парламента и парижките граждани от господин коадютора, по един знак на когото може да въстане цяла армия от енорийски свещеници, черковни пазачи и клисари.

Маршал дьо Ла Мейере прибави, че ако се стигне до схватка, ще бъде жалко само, че господин коадюторът не може да бъде разпознат в нея по червената шапка, както Анри IV по бялото перо в сражението при Иври.

Гонди остана спокоен и строг сред тая буря, която той можеше да направи смъртоносна за присмехулниците. Тогава кралицата го запита дали има да прибави нещо към хубавата си реч.

— Да, всемилостива господарке — отговори коадюторът, — моля ви да помислите добре, преди да разпалите гражданска война в кралството.

Кралицата му обърна гръб и смехът започна отново.

Коадюторът се поклони и излезе от двореца, като хвърли на гледащия го кардинал един от тия погледи, които се разменят между смъртни врагове. Тоя поглед беше толкова язвителен, че проникна до сърцето на Мазарини. Почувствувал, че това е обявяване на война, кардиналът сграбчи ръката на д’Артанян и му каза:

— В случай на нужда вие ще познаете тоя човек, който току-що излезе, нали?

— Да, ваше високопреосвещенство — отговори д’Артанян.

След това на свой ред се обърна към Портос и каза:

— По дяволите! Работата се обърква. Не обичам караниците между духовни лица.

Гонди се оттегли, като раздаваше благословии по пътя си и като караше със злобно удоволствие да коленичат пРед него дори и слугите на своите неприятели.

——

1 Грешка в оригинала. В същност е НожанБотрю. — Б. пр.

 

— О, неблагодарен двор, веруломен двор, подъл двор! — прошепна той, като прекрачваше прага на двореца. — Утре аз ще те накарам да се смееш пак, само че другояче.

Но докато в Пале Роял беснееха от възторг, за да угодят на кралицата, Мазарини, разсъдлив човек, надарен с предвидливостта на страхливец, губеше времето си за празни и опасни шеги: той излезе след коадютора, прегледа сметките си, скри златото си и поръча на доверени работници да направят скривалища в стените.

Щом се върна у дома, коадюторът узна, че след излизането му дошъл някакъв млад човек и го чака. Той запита за името му и потрепера от радост, като чу, че се казва Лувиер.

Отиде бързо в кабинета си; там наистина го чакаше синът на Брусел, още разярен и целият в кръв от борбата с кралските хора. Единствената предпазна мярка, която взе, като идваше в архиепископията, беше, че остави аркебузата си у един приятел.

Коадюторът се приближи и му подаде ръка. Младият човек го погледна, сякаш искаше да прочете в дъното на сърцето му.

— Драги господин Лувиер — каза коадюторът, — повярвайте ми, аз вземам най-живо участие в сполетялата ви скръб.

— Вярно ли е това и сериозно ли говорите? — попита Лувиер.

— Най-чистосърдечно — отговори дьо Гонди.

— В такъв случай, ваше преосвещенство, времето на думите мина и дойде часът да се действува. Ваше преосвещенство, ако искате, след три дни баща ми ще излезе от затвора, а след шест месеца вие ще бъдете кардинал.

Коадюторът потрепера.

— О, да говорим откровено и да играем с открити карти — продължи Лувиер. — Никой не раздава тридесет хиляди екю милостиня, както вие раздадохте за половин година, от чисто християнско милосърдие: това би било прекалено хубаво. Вие сте честолюбив, това е много ясно: вие сте гениален човек и си знаете цената. Аз мразя двора и в тая минута имам само едно желание — да отмъстя. Дайте ни духовенството и народа, с които разполагате: аз ще ви дам гражданите и парламента; с тия четири

стихии след една седмица Париж ще бъде наш и повярвайте ми, господин коадютор, дворът ще даде от страх онова, което не би дал доброволно. На свой ред коадюторът погледна изпитателно Лувиер.

— Но знаете ли, господин Лувиер, че вие ми предлагате чисто и просто гражданска война?

— Вие я подготвяте толкова отдавна, ваше преосвещенство, че тя трябва да бъде добре дошла за вас.

— Все едно — каза коадюторът, — вие разбирате, че това налага да се обсъди добре, нали?

— А колко часа са ви потребни?

— Дванадесет часа, господине. Много ли е?

— Сега е пладне; в полунощ ще бъда у вас.

— Ако не съм се върнал, почакайте ме.

— Чудесно. До полунощ, ваше преосвещенство.

— До полунощ, мили господин Лувиер.

Останал сам, Гонди повика у дома си всички енорийски свещеници, с които имаше връзки. След два часа у него се събраха тридесет свещеника от най-многолюдните и следователно най-неспокойните енории на Париж.

Гонди им разказа как го бяха обидили в Пале Роял и предаде шегите на Ботен, граф дьо Вилроа и маршал дьо Ла Мейере. Свещениците попитаха какво да правят.

— Много просто — отговори коадюторът. — Вие управлявате съвестта на вашите енориаши. Е добре, унищожете у тях чувството, от страх и почит към кралете; обяснете на вашето паство, че кралицата е тиран, и повтаряйте колкото се може по-често и по-високо, за да знаят всички, че нещастията на Франция идват от Мазарини, нейния любовник и раввратител; заловете се за работа още днес, още сега, а след три дни ви чакам за резултата. Освен това ако някой от вас може да ми даде добър съвет, нека остане, ще го изслушам с удоволствие.

Трима свещеници останаха: от енориите Сен Мери, Сен Сюлпис и Сен Йосташ. Другите се оттеглиха.

— И така вие смятате, че можете да ми помогнете още по-ефикасно от вашите събратя? — попита дьо Гонди.

— Надяваме се — отговориха свещениците.

— Тогава започнете вие, преподобни отче от Сен Мери.

— Ваше преосвещенство, в моята енория има един човек, който може да ви бъде от най-голяма полза.

— Какъв е тоя човек?

— Търговец на улица де Ломбар, който има огромно влияние върху дребните търговци в квартала си.

— Как се казва?

— Това е някой си Планше. Преди около шест седмици той сам разбунтувал народа; но вследствие именно на тоя бунт той изчезнал, защото го търсили да го обесят.

— А ще го намерите ли?

— Надявам се, не вярвам да са го заловили; аз съм изповедник на жена му и ако тя знае де е той, ще науча.

— Добре, преподобни отче, потърсете тоя човек и ако го намерите, доведете ми го.

— В колко часа, ваше преосвещенство?

— В шест часа, удобно ли ви е?

— Ще бъдем у вас в шест часа, ваше преосвещенство.

— Вървете, преподобни отче, вървете и бог да ви помага!

Свещеникът излезе.

— А вие какво ще кажете? — обърна се Гонди към свещеника от Сен Сюлпис.

— Ваше преосвещенство, аз познавам човек, който е направил големи услуги на един много популярен принц; от него ще излезе отличен водач на бунтовниците и аз мога да го дам на ваше разположение.

— Как се казва тоя човек?

— Господин граф дьо Рошфор.

— И аз го познавам; за нещастие той не е в Париж.

— Ваше преосвещенство, той е на улица Касев.

— Откога?

— От три дни вече.

— И защо не е дошъл да ме види?

— Казали му … Ваше преосвещенство ще ме извини…

— Разбира се. Кажете.

— Че ваше преосвещенство е на път да преговаря с двора.

Гонди си прехапа устните.

— Излъгали са го. Доведете ми го в осем часа, преподобни отче, и бог да ви благослови, както аз ви благославям!

Вторият свещеник се поклони и излезе.

— Сега е ваш ред, господине — обърна се коадюторът към третия и последния. — Можете ли и вие да ми предложите нещо такова, каквото ми предложиха току-що излезлите двама господа?

— Нещо по-добро, ваше преосвещенство.

— Дявол да го вземе! Внимавайте, вие поемате прекалено голямо задължение: единият ми предложи търговец, другият — граф. Да не би вие да ми предложите принц?

— Аз ще ви предложа просяк, ваше преосвещенство.

— А-а! — рече Гонди замислен. — Имате право, господин кюре; човек, който би повдигнал целия тоя легион от бедняци, задръстили парижките кръстопътища, и би ги накарал да викат — та цяла Франция да чуе, — че Мазарини ги е довел до просяшка тояга.

— Именно, именно.

— Браво! И кой е той?

— Обикновен просяк, както ви казах вече. ваше преосвещенство; от шест години почти той проси милостиня, като дава светена вода пред входа на черквата Сент йосташ.

— И вие казвате, че има голямо влияние върху другарите си?

— Знае ли ваше преосвещенство, че просията е едно организирано тяло, нещо като съюз на нямащите срещу имащите, съюз, в който всеки дава своя принос и който си има ръководител?

— Да, да, чувал съм това — отговори коадюторът.

— Е добре, човекът, който ви предлагам, е главен ръководител.

— А какво знаете за него?

— Нищо, ваше преосвещенство; струва ми се само, че го гризе съвестта.

— Защо мислите така?

— Всеки месец на 28 той ми поръчва панихида за успокоение на душата на една особа, умряла от насилствена смърт; вчера пак отслужих тая панихида.

— Как се казва?

— Майар; ио мисля, че то не е истинското му име.

— А мислите ли, че ще го намерим сега на поста му?

— Непременно.

— Хайде да видим вашия просяк, преподобни отче, и ако

е такъв, както казвате, тогава наистина вие сте намерили истинското съкровище.

Гонди се облече като кавалер, сложи си шапка с широка периферия и червено перо, опаса дълга шпага, тури си шпори, загърна се с широка мантия и последва свещеника.

Коадюторът и спътникът му преминаха всички улици, които отделяха архиепископията от черквата Сент Йосташ, като изучаваха грижливо духа на народа. Народът беше развълнуван, но като рояк разсърдени пчели не знаеше накъде да се спусне; ясно беше, че ако не му се намерят предводители, всичко ще се свърши само с бръмчене.

Когато пристигнаха на улица де Прувер, свещеникът посочи с ръка преддверието на черквата.

— Вижте — каза той, — ето го, той е на поста си. Гонди погледна към посочената страна и видя сиромах,

седнал на стол и облегнат на един от корнизите; край него се намираше малко ведро, а в ръката си държеше

ръсило.

— Как, по привилегия ли седи там? — попита Гонди.

— Не, ваше преосвещенство — отговори свещеникът, — той е купил мястото продавач на светена вода от своя предшественик.

— Купил?

— Да, тия места се купуват; той е платил за него, струва ми се, сто пистола.

— Значи тоя хубостник е богат?

— Някои от тях оставят понякога след смъртта си двадесет, двадесет и пет, тридесет хиляди ливри, дори и повече.

— Хм! — рече Гонди със смях. — Не предполагах, че милостините ми попадат в такива добри ръце.

Между това те се приближиха до преддверието; щом стъпиха на първото стъпало, просякът стана и протегна ръсилото си.

Той беше човек на шестдесет и шест-шестдесет и осем години, нисък, доста пълен, с прошарена коса и хищни очи. На лицето му се виждаше борбата на две противоположни начала:,един зъл нрав, укротен от силата на волята, а може би от разкаянието.

Като видя кавалера, който придружаваше свещеника, той трепна леко и го погледна учудено.

Свещеникът и коадюторът допряха края на пръстите си до ръсилото и се прекръстиха; коадюторът хвърли една сребърна монета в шапката на земята.

— Майар — каза свещеникът, — ние с тоя господин дойдохме да поговорим с вас.

— С мене! — извика просякът. — Това е голяма чест за един беден раздавач на светена вода.

В гласа на бедняка се долавяше известна ирония, която той не можа да потисне напълно и която учуди коадютора.

— Да — продължи свещеникът, свикнал, изглежда, с тоя тон, — да, искахме да узнаем какво мислите за днешните събития и какво сте чули да говорят за тях влизащите и излизащите от черквата.

Просякът поклати глава.

— Тъжни събития, преподобни отче, и както винаги, пати си бедният народ. А колкото за това, което говорят, всички са недоволни, всички се оплакват; но „всички“ значи „никой“.

— Обяснете се, драги приятелю — каза коадюторът.

— Искам да кажа, че всички тия викове, всички тия оплаквания, всички тия проклятия ще произведат само буря и светкавица, а гръм ще падне само тогава, когато има предводител.

— Приятелю, вие, изглежда, сте способен човек — каза дьо Гонди. — Съгласен ли сте да участвувате в една малка гражданска война, ако тя се отвори, и да помагате на тоя предводител, ако го намерим, с вашата лична власт и влиянието, което имате над своите другари?

— Да, господине, стига само тая война да бъде одобрена от църквата и да ме доведе до целта, която преследвам, тоест до опрощение на греховете ми.

— Църквата не само ще одобри, но дори ще ръководи тая война. Колкото за опрощението на греховете ви, ние имаме господин парижкия архиепископ, който е с големи пълномощия от римския двор, и дори господин коадюторът, който притежава частни индулгенции; ние ще ви препоръчаме на него.

— Помислете си, Майар — рече свещеникът, — аз ви препоръчах на господина, който е всесилен, и до известна степен гарантирах за вас.

— Зная, преподобни отче, че винаги сте бил добър към мене — отговори просякът. — И аз от своя страна съм готов винаги да ви услужа.

— И мислите ли, че влиянието ви над другарите е толкова голямо, както ми казваше преди малко преподобният отец.

— Мисля, че те изпитват известно уважение към мене — гордо отговори просякът — и че не само ще направят всичко, което им заповядам, но и ще ме последват навсякъде, накъдето ги поведа.

— А можете ли да ми гарантирате петдесет души, крайно решителни, без работа, буйни и с такива мощни гласове, че когато започнат да викат: „Долу Мазарини!“, стените на Пале Роял да паднат, както паднаха някога стените на Йерихон?1

— Мисля, че може да ми се възложи нещо по-трудно и по-важно от това.

— А-а! — рече Гонди. — Значи вие се наемате да издигнете за една нощ десетина барикади?

— Наемам се да издигна петдесет и да ги защищавам, когато удари часът.

— Бога ми! — извика дьо Гонди. — Вие говорите с увереност, която ми харесва, и тъй като преподобният отец гарантира за вас…

— Гарантирам за него — прекъсна го свещеникът.

— Ето ви една кесия с петстотин златни пистола. Дайте нарежданията си и ми кажете де мога да ви намеря довечера в десет часа.

— За това трябва да се избере някое издигнато място, откъдето даден сигнал ще може да се види във всички квартали на Париж.

— Искате ли да ви дам бележка за викария на Сен Жак ла Бушри? Той ще ви заведе в една от стаите на кулата — каза свещеникът.

— Чудесно! — отговори просякът.

— Значи довечера в десет часа — рече коадюторът. ——-

1 Според библейската легенда стените на обсаждания от евреите град йерихон паднали, след като обсаждащите обиколили три пъти около него, като тръбели с тръбите и молели бога Ягва да им помогне. — Б. пр:

 

И ако остана доволен от вас, ще получите още една кесия с петстотин пистола.

Очите на просяка светнаха от алчност, но той потисна това чувство.

— До довечера всичко ще бъде готово, господине — отговори той.

След това внесе стола си в черквата, постави до него ведрото и ръсилото си, поръси се със светена вода от черковния съд, сякаш нямаше доверие в своята, и излезе от черквата.