Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 67гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. —Добавяне
  2. —Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

XVI. ’ТЕ DEUM-ЪТ ЗА ПОБЕДАТА ПРИ ЛАНС

Оживлението, което кралица Анриет забеляза и причината на което тя напразно търсеше, беше предизвикано от победата при Ланс. Господин принцът изпрати с известие господин херцог дьо Шатийон, който бе допринесъл доста много за тази победа; освен това той му поръча да окачи под сводовете на Нотър Дам двадесет и две знамена, взети от лотарингците и испанците.

Това известие имаше решително влияние: то завършваше спора с парламента в полза на двора. Всички данъци, на които се противеше парламентът, бяха изискани под предлог, че трябва да се поддържа честта на Франция, к със смелата надежда да се разбие неприятелят. И тъй като след битката при Нордлинген се търпяха само поражения, парламентът имаше прекрасната възможност да иска обяснение от господин Мазарини за победите, все обещавани от него и все отлагани. Но тоя път сражението беше дадено и се постигна победа, пълна победа. Всички разбраха, че това е двойно тържество за двора: победа над външните врагове и победа над вътрешните врагове. Дори младият крал, като чу тая новина, извика:

— А, господа членове на парламента, ще видим какво ще кажете сега.

За тия думи кралицата притисна до сърцето си царственото дете, високомерните и своеволни наклонности на което тъй добре хармонираха с нейните. Същата вечер беше свикан съвет, на който поканиха маршал дьо Ла Мейере и господин дьо Вилроа, защото бяха мазаринисти, Шавини и Сегие, защото мразеха парламента, и Гито и Коменж, защото бяха предани на кралицата.

Решенията на съвета останаха в пълна тайна. Узна се само, че следващата неделя в Нотър Дам ще бъде отслужен Те Deum в чест на победата при Ланс.

И така, следващата неделя парижаните се събудиха във весело очакване: по това време Те Deum-ът беше голямо събитие. Тогава не се злоупотребяваше с тая церемония и тя правеше силно впечатление. Слънцето сякаш участвуваше в тържеството: то изгря лъчезарно и

позлати мрачните кули на катедралата, вече препълнена с народ; най-тъмните улици на стария град добиха празничен вид и по крайбрежните улици се виждаха дълги върволици граждани, занаятчии, жени и деца, отиващи към Нотър Дам, подобно на река, която тече назад към извора си.

Дюкянчетата бяха пусти, къщите затворени; всеки искаше да види младия крал с майка му и прословутия кардинал Мазарини, когото мразеха толкова силно, че никой не искаше да пропусне присъствието му.

Впрочем сред тоя безброен народ цареше най-голяма свобода; всички мнения се изказваха открито и тръбяха, тъй да се каже, за бунт, както хилядите камбани на всички парижки черкви биеха за Те Deum-a. Длъжността на градската полиция се изпълняваше от самия град, затова нищо не пречеше на тоя концерт от обща омраза и не спираше думите на злите езици.

Все пак от осем часа сутринта гвардейският полк на кралицата, под командата на Гито и на неговия помощник и племенник Коменж, с тръби и барабани начело, се построи от Пале Роял до Нотър Дам. Винаги жадни за военна музика и бляскави униформи, парижаните гледаха спокойно тая маневра.

Фрике се премени празнично и под предлог, че има оток, който си направи веднага, като вкара под едната си буза безброй кокички от череши, получи от началника си Базен отпуска за целия ден.

Отначало Базен му отказа: той беше в лошо настроение, първо, по случай заминаването на Арамис, който не му каза къде отива, и второ, защото трябваше да участвува в молебен за победа, която не се съгласуваше с неговите мнения. Както ни е известно, Базен беше фрондьор и ако можеше да се отлъчи при такова тържество като обикновено детечетец, той сигурно щеше да се обърне към архиепископа със същата молба, с която Фрике се обърна към него. И така, както казахме, отначало той отказа да му даде отпуск, но отокът толкова се увеличи по обем пред очите на самия Базен, че за честта на четците в катедралата, които биха се изложили с едно такова обезобразяване, се видя най-после принуден да отстъпи, макар и с мърморене. Щом излезе от черквата, Фрике изплю отока си и направи с ръцете си едно от тия движения, които осигуряват превъзходство на парижкия уличен хлапак над другите хлапаци по света; а що се отнася до странноприемницата, той, разбира се, се беше отървал оттам под предлог, че трябва да присъствува на службата в Нотър Дам.

И така Фрике беше свободен и както го видяхме, бе облякъл най-разкошните си дрехи. Забележително украшение на особата му беше една от тия неописуеми шапки, които са нещо средно между баретата от средните векове и шапката от времето на Луи XIII. Когато фабрикуваше тая чудна шапка, майка му, по прищявка или поради липса на еднакъв плат, не се загрижи много да подбере цветовете; така че шедьовърът на шапкарското изкуство през седемнадесетия век излезе от едната страна жълт и зелен, а от другата — бял и червен. Но Фрике, който изобщо обичаше разнообразието в цветовете, се гордееше още повече с това.

Щом излезе от Базен, Фрике затича към Пале Роял; там пристигна в същата минута, когато гвардейският полк излизаше от двореца; и тъй като идваше само за да се наслади на гледката му и да послуша музиката му, тръгна пред полка, биейки барабан с две каменни плочки, а след това подражавайки с уста тръбите, за което много пъти беше получавал похвали от любителите на подражателната хармония.

Това забавление продължи от бариерата де Сержан до площада Нотър Дам и през цялото време Фрике изпитваше истинска наслада. Но когато полкът се спря и при развръщането ротите проникнаха до сърцето на стария град, достигайки края на улица Сен Кристоф, близо до улица Кокатрикс, където живееше Брусел, тогава Фрике си спомни, че още не е закусвал, и се замисли накъде да обърне стъпките си, за да изпълни тая важна дневна работа. След като размисли зряло, той реши, че трябва да го нагости съветникът Брусел.

Ето защо той препусна нататък, пристигна съвсем запъхтян пред вратата на съветника и заблъска силно. Отвори му майка му, старата слугиня на Брусел. — Защо си дошъл, безделнико? — попита тя. — Защо не си в Нотър Дам.

Бях там, майко Нанет — отговори Фрике, — но видях, че там стават такива неща, за които трябва да се предупреди господин Брусел. И с позволението на господин Базен — нали знаете, майко Нанет, господин Базен клисаря? — дойдох да поговоря с господин Брусел.

— И какво искаш да кажеш на господин Брусел, маймуно?

— Искам да поговоря с него лично.

— Не може, той работи.

— Тогава ще почакам — каза Фрике, като се надяваше да използува добре времето.

И той се изкачи бързо по стълбата. Госпожа Нанет тръгна по-бавно след него.

— Но най-после какво искаш от господин Брусел? — попита тя.

— Искам да му кажа, че тук идва целият гвардейски полк — отговори Фрике, викайки колкото му глас държи. — И тъй като чух да говорят навсякъде, че дворът не го гледа с добро око, дойдох да го предупредя да се пази.

Брусел чу вика на младия хубостник и възхитен от крайното му усърдие, слезе в долния етаж, защото наистина работеше в кабинета си на втория етаж.

— Е, приятелю — каза той, — какво ни интересува гвардейският полк? Да не си луд, че вдигаш такава врява? Не знаеш ли, че тия господа винаги правят така и че обикновено полкът се строява по пътя, където ще мине кралят?

Фрике се престори на учуден и започна да мачка с ръце новата си шапка.

— Не е чудно, че знаете това, господин Брусел — рече той. — Вие знаете всичко. Но аз, ей богу, не знаех и мислех да ви услужа. Не ми се сърдете за това, господин Брусел.

— Напротив, мое момче, напротив, и твоето усърдие ми харесва. Нанет, я вижте де са кайсиите, които вчера ни

прати госпожа дьо Лонгвил от Ноази, и дайте половин дузина от тях на сина си с един краищник пресен хляб.

— благодаря ви, господин Брусел, благодаря ви — викна Фрике. — Точно кайсиите обичам най-много.

Брусел отиде при жена си и поиска да закуси. Беше девет часа и половина. Съветникът седна край прозореца. Улицата беше съвсем пуста, но в далечината, като прилив на море, се чуваше бученето на народните вълни, които се увеличаваха вече около Нотър Дам.

Това бучене се удвои, когато д’Артанян се появи с една рота мускетари и се разположи пред входа на Нотър Дам, за да охранява черковната служба. Той беше казал на Портос да се възползува от случая, за да види церемонията, и Портос, в парадна униформа, яхна най-хубавия си кон и дойде като почетен мускетар, както едно време толкова често правеше д’Артанян. Сержантът на ротата, стар войник от испанските войни, позна Портос, отдавнашен другар, и скоро запозна всичките си подчинени с подвизите на тоя великан, гордост на едновремешните Тревилови мускетари. Портос не само беше приет добре в ротата, но дори го гледаха с възхищение.

В десет часа топът на Лувър извести за излизането на краля. Народът се завълнува зад неподвижните мускети на гвардията като върховете на дърветата, разклащани и превивани от вихър. Най-после в позлатена карета се появи кралят с кралицатамайка. След тях идваха десет други карети с придворните дами, висшите служители в кралския дом и целият двор. — Да живее кралят! — завикаха от всички страни. Младият крал погледна важно от прозорчето на каретата, направи доста признателна гримаса и дори леко кимна с глава, което удвои виковете на тълпата.

Шествието мина бавно и употреби близо половин час, за да стигне от Лувър до площада Нотър Дам. Тук то се скри постепенно под огромните сводове на мрачната катедрала и божествената служба започна.

В същата минута, когато дворът заемаше местата си,; една карета с герба на Коменж се отдели от върволицата придворни карети, тръгна бавно и се спря в края на улица Сен Кристоф, съвсем пуста. Там четирима гвардейци и един полицейски пристав, които я придружаваха, се качиха в тежката кола и спуснаха завеските,; след това през предварително направена дупчица полицейският пристав почна да гледа по дължината на улица Кокатрикс, сякаш чакаше някого да дойде. нали

Всички бяха заети с церемонията и никой не забеляза нито каретата, нито предпазните мерки, взети от седналите в нея. Само зоркото око на Фрике можеше да не пропусне това явление; но Фрике беше седнал да се наслади на кайсиите си върху корниза на една къща до Нотър Дам. Оттам той виждаше краля, кралицата и господин Мазарини и слушаше молебена, като че ли сам го служеше.

Към края на богослужението кралицата видя, че Коменж чака прав край нея потвърждение на заповедта, дадена от нея още преди напускането на Лувър, и каза полугласно:

— Вървете, Коменж, и бог да ви помага!

Коменж излезе веднага от черквата и отиде на улица Сен Кристоф.

Като видя тоя хубав офицер, следван от двама гвардейци, Фрике тръгна след него от любопитство, още повече че церемонията свършваше и кралят сядаше обратно в каретата си.

Щом забеляза Коменж в края на улица Кокатрикс, полицейският пристав каза нещо на кочияша, който веднага закара колата си пред вратата на Брусел.

Коменж чукаше по вратата в същото време, когато колата спря.

Фрике чакаше зад Коменж да отворят вратата.

— Какво правиш тук, проклетнико? — попита Коменж.

— Чакам да вляза у господин Брусел, господин офицер! — отговори Фрике с тоя гален тон, който в някои случаи тъй добре умее да взема парижкият уличен хлапак.

— Значи той живее тук?

— Да, господине.

— На кой етаж?

— Той заема цялата къща — каза Фрике. — Тя е негова.

— Но де седи обикновено?

— Работи на втория етаж., но се храни на първия; сега навярно обядва, защото е пладне.

— Добре — рече Коменж.

В тая минута вратата се отвори. Офицерът разпита лакея и узна, че господин Брусел си е у дома и наистина обядва. Коменж тръгна след лакея, а Фрике тръгна след Коменж.

Брусел седеше край масата със семейството си: точно срещу него жена му, отстрани — двете му дъщери, а в края на масата — син му, Лувиер, когото видяхме през време на приключението със съветника, вече напълно оправил се от нещастието. Чувствувайки се съвсем здрав, добродушният човек опитваше хубавите плодове, изпратени му от госпожа дьо Лонгвил.

Когато лакеят поиска да отвори вратата, за да доложи за гостите, Коменж го спря, сам отвори вратата и се намери пред тая семейна картина.

При вида на офицера Брусел се разтревожи малко, но като видя, че той се покланя учтиво, стана и също се поклони.

Обаче въпреки взаимната им учтивост по лицата на жените се изписа безпокойство. Лувиер побледня силно и зачака нетърпеливо обясненията на офицера.

— Господине — каза Коменж, — идвам при вас със заповед от краля.

— Много добре, господине — отговори Брусел. — Каква е тая заповед?

И протегна ръка.

— Заповядано ми е да ви задържа, господине — продължи Коменж все със същия тон, със същата учтивост, и ако благоволите да ми повярвате, ще си спестите труда да четете това дълго писмо и ще ме последвате.

Гръм да беше паднал сред тия мирно събрани хора, нямаше да ги порази по-ужасно. Брусел отстъпи разтреперан. В тая епоха да влезеш в затвора по немилост на краля беше ужасно нещо. Лувиер искаше да скочи за шпагата си, която лежеше на стол в ъгъла на залата, но един поглед на добродушния Брусел, който сред всичко, това не изгуби самообладание, спря отчаяното му движение. Госпожа Брусел, отделена от мъжа си с масата, потъна в сълзи, а двете млади момичета прегърнаха баща си.

— Хайде, господине, да побързаме — каза Коменж, — трябва да се подчиняваме на краля.

— Господине — възрази Брусел, — здравето ми е силно разклатено и аз не мога да се оставя да ме арестуват В това състояние; искам отсрочка.

— Невъзможно — отговори Коменж, — заповедта е изрична и трябва да се изпълни веднага.

— Невъзможно ли? — извика Лувиер. — Пазете се, господине, не ни докарвайте до отчаяние!

— Невъзможно ли? — повтори един креслив глас в дъното на стаята.

Коменж се обърна и видя Нанет с метла в ръка и със святкащи от гняв очи.

— Драга Нанет, бъдете спокойна — каза Брусел, — моля ви се.

— Да бъда спокойна, когато арестуват господаря ми, опората, освободителя, бащата на нещастния народ! Как не! Зле ме познавате… Ще благоволите ли да се махате? — извика тя на Коменж.

Коменж се усмихна.

— Слушайте, господине — обърна се той към Брусел, — заповядайте на тая жена да млъкне и ме последвайте.

— Да ми заповяда да млъкна, на мене, на мене! — завика Нанет. — Как не! Не ви е по силите това, хубава кралска птицо! Ще видите.

Нанет се спусна към прозореца, отвори го и завика с пронизителен глас, който можеше да се чуе чак от преддверието на Нотър Дам:

— На помощ! Арестуват господаря ми! Арестуват съветника Брусел! На помощ!

— Господине — каза Коменж, — отговорете ми веднага: ще се подчините ли или смятате да се бунтувате срещу краля?

— Ще се подчиня, ще се подчиня, господине — извика Брусел, като се опитваше да се освободи от прегръдките на дъщерите и усмиряваше с поглед сина си, който едва се владееше.

— В такъв случай заповядайте на тая бабичка да

млъкне.

— А, бабичка! — извика Нанет.

И почна да крещи още по-силно, вкопчила се в прозореца:

— На помощ! Помогнете на съветника Брусел, когото арестуват, защото е защищавал народа! На помощ!

Коменж сграбчи слугинята през кръста и поиска да я

откъсне от прозореца; но в същия миг, друг глас, идващ от един вид антресол, зави с фалцет:

— Убийство! Пожар! Дръжте убиеца! Убиват господин Брусел! Колят господин Брусел!

Това беше гласът на Фрике. Почувствувала подкрепа, Нанет се залови с нова сила да му приглася.

По прозорците започнаха да се появяват любопитни глави. В края на улицата почна да се стича народ — най-напред отделни лица, после групи, после тълпа; хората чуваха викове, виждаха карета, но нищо не разбираха. Фрике скочи от антресола върху покрива на каретата.

— Те искат да арестуват господин Брусел! — завика той. — В каретата има гвардейци, а офицерът е там горе.

Тълпата почна да роптае и се приближи до конете. Двамата гвардейци, останали пред входа, се качиха да помогнат на Коменж; другите в каретата отвориха вратичките и кръстосаха копията.

— Виждате ли? — викаше Фрике. — Виждате ли? Ето ги!

Кочияшът се обърна и така го шибна с камшика, че Фрике изрева от болка.

— А, дяволски кочияш! — извика Фрике. — И ти ли се месиш? Чакай!

Той се покатери отново на антресола и почна да хвърля върху кочияша всичко, което му попадаше под ръка.

Въпреки враждебната демонстрация на гвардеиците, а може би именно поради тая демонстрация, тълпата зашумя и се приближи до конете. Гвардеиците принудиха най-запалените да отстъпят с удари на копията си.

Но шумът се усилваше непрекъснато. Улицата не можеше да побере вече зрителите, които нахлуваха от всички страни. Под напора им пространството между тълпата и каретата, очистено и охранявано от страшните копия на гвардеиците, почна да изчезва. Войниците, изтикани като от живи стени, едва не бяха смазани в спиците на колелетата и стените на каретата. Виковете „В името на краля!“, повторени двадесет пъти от полицейския пристав, не действуваха никак на тая страшна тълпа и сякаш я озлобяваха още повече. Изведнъж при вика „В името на краля!“ долетя един конник. Като видя, че обиждат военните, той се спусна в тълпата с шпага в ръка и даде неочаквана помощ на гвардеиците.

Тоя конник беше младеж на около петнадесет-шестнадесет години, съвсем побледнял от гняв. Той слезе от коня като другите гвардейци, опря гръб на процепа на колата, прикри се с коня си, извади пистолетите от кобурите на седлото, пъхна ги в пояса си и почна да върти шпагата с ловкостта на опитен боец.

В продължение на десет минути тоя младеж издържа натиска на цялата тълпа.

Най-после се появи Коменж, като буташе Брусел пред себе си.

— Да счупим каретата! — викаше народът.

— На помощ! — викаше бабичката.

— Убийство! — викаше Фрике, като продължаваше да хвърля върху гвардеиците всичко, което му попадаше под ръка.

— В името на краля! — викаше Коменж.

— Първият, който пристъпи напред, е убит! — извика младежът и като видя, че го притискат, бодна с шпагата си някакъв великан, готов да го смаже; великанът отстъпи с рев назад.

Това беше Раул. Завръщайки се от Блоа на петия ден както бе обещал на граф дьо Ла Фер, той поиска да се полюбува на церемонията и тръгна по най-късия път за Нотър Дам. Близо до улица Кокатрикс тълпата го увлече. При вика „В името на краля“ той си спомни думите на Атос „Служете на краля“ и се спусна да воюва за краля, гвардеиците на когото бяха обиждани.

Коменж хвърли, тъй да се каже, Брусел в каретата и скочи след него. В тая минута се чу гърмеж от аркебуза, един куршум прониза отгоре надолу шапката на Коменж и счупи ръката на един гвардеец. Коменж вдигна глава и през дима видя на прозореца на втория етаж заплашителното лице на Лувиер.

— Добре, господине — каза Коменж, — ще си поговорим още с вас.

— И ще видим кой ще заговори по-високо — отговори

Лувиер.

Фрике и Нанет продължаваха,да викат; виковете, гърмежът, миризмата на барута, която винаги опиянява, извършиха своето действие.

— Смърт на офицера! Смърт! — зарева тълпата. Последва силно движение.

— Още една крачка — извика Коменж, като вдигна завеските, за да може да се види ясно вътрешността на каретата, и като опря шпагата си върху гърдите на Брусел, — още една крачка и ще убия арестувания. Заповядано ми е да го заведа жив или мъртъв, ще го заведа мъртъв, туйто.

Чу се ужасен вик. Жената и дъщерите на Брусел протягаха с молба ръце към народа.

Народът разбра, че тоя бледен, но, както изглежда, решителен офицер ще изпълни думата си. Продължиха да заплашват, но отстъпиха.

Коменж поръча на ранения гвардеец да се качи в каретата, а на другите заповяда да затворят вратичките.

— Карай в двореца! — каза той на кочияша по-скоро умрял, отколкото жив.

Кочияшът шибна конете, които отвориха широк път в тълпата; но на крайбрежната улица трябваше да спре. Каретата се катурна, конете бяха изпрегнати, задушени, смазани от тълпата. Раул, пеша, защото не успя да се качи отново на коня си, и гвардейците се умориха да нанасят удари с плоската страна и почнаха да прибягват към острието. Но това ужасно и последно средство само ожесточи тълпата. От време на време сред народа също засвяткаха дула на мускети и остриета на рапири; чуха се няколко гърмежа, пуснати във въздуха без съмнение, но ехото на които все пак накара сърцата да забият по-силно. От прозорците продължаваха да летят разни предмети. Чуха се гласове, каквито се чуват само в дни на бунт, появиха се лица, каквито се появяват само в кървави дни. Виковете „Смърт, смъртна гвардейците! В Сена офицерът!“ заглушаваха шума, колкото и силен да беше той. Със смачкана шапка, с окървавено лице, Раул чувствуваше, че го напускат не само силите, но и разумът; погледът му плуваше в червеникава мъгла и през тая мъгла той виждаше стотина ръце, протегнати със заплаха към него и готови да го сграбчат, когато падне. В катурнатата карета Коменж си скубеше косата от ЯД

Гвардейците не можеха да помогнат на никого; всеки трябваше сам да се защищава. Всичко беше свършено: карета, коне, гвардейци, а и арестуваният може би, всичко щеше да стане на парчета, когато изведнъж се разнесе добре познат на Раул глас и във въздуха засвятка широка шпага; в същата минута тълпата отстъпи пред един мускетарски офицер, удрящ и косещ надясно и наляво, който изтича към Раул и го подхвана точно когато младежът щеше да падне.

— Дявол да го вземе! — извика офицерът. — Нима са го убили? В такъв случай тежко им!

И той се обърна към тълпата с такъв страшен и свиреп вид, че най-разпалените бунтовници хукнаха да бягат презглава и някои дори паднаха в Сена.

— Господин д’Артанян — прошепна Раул.

— Да, дявол да го вземе! Той лично, и за ваше щастие, както изглежда, млади приятелю. Ей, вие! Тука! — завика той, изправил се на стремената и вдигнал шпагата си, като зовеше с глас и с ръка мускетарите, които не можеха да го следват поради бързия му натиск. — Хайде, очистете всичко това! На оръжие! Пред рамо! На прицел!

При тая команда купищата народ се затопиха тъй бързо, че д’Артанян не можа да се удържи от Омиров смях.

— Благодаря ви, д’Артанян — каза Коменж, като се подаде до половината от катурнатата карета. — Благодаря ви, млади благороднико! Как е името ви? Ще доложа за вас на кралицата.

Раул искаше да отговори, но д’Артанян се наведе и каза на ухото му:

— Мълчете! Аз ще отговарям.

И като се обърна към Коменж, продължи:

— Не губете време, Коменж, излезте от каретата, ако можете, и поръчайте да докарат друга.

— Но откъде?

— Ай да му се не види, вземете първата, която мине по Пон Ньоф. Седящите в нея, надявам се, ще бъдат много Щастливи, ако могат да отстъпят каретата си за служба на краля.

— Но — възрази Коменж — аз не зная …

— Вървете по-скоро, иначе след пет минути цялата тая паплач ще се върне с шпаги и мускети. Вие ще бъдете

убит, а арестуваният — освободен. Вървете. А ето че точно идва една карета. После се наведе отново към Раул и му прошепна:

— Главно не си казвайте името. Младежът го погледна учудено.

— Добре, ще изтичам за нея — каза Коменж, — а ако те се върнат, стреляйте.

— Не, не — отговори д’Артанян, — напротив, никой да не мърда. Един изстрел днес ще струва утре много скъпо.

Коменж взе четиримата си гвардейци и също толкова мускетари и затича към каретата. Той поръча на седналите в нея хора да слязат и ги доведе до катурнатата карета.

Но когато трябваше да пренесат Брусел от счупената кола в другата, народът, като видя оня, когото наричаше свой освободител, зарева страшно и настъпи отново към каретата.

— Тръгвайте — каза д’Артанян. — Ето ви десет мускетаря, за да ви придружават; аз си оставям двадесет, за да задържам народа; тръгвайте, не губете нито минута. Десет души за господин дьо Коменж!

Десет души се отделиха от отряда, обкръжиха новата карета и тръгнаха в галоп.

Със заминаването на каретата виковете се удвоиха; повече от десет хиляди души се трупаха на крайбрежната улица, като задръстваха Пон Ньоф и съседните улици.

Чуха се няколко гърмежа. Един мускетар беше ранен.

— Напред! — извика д’Артанян, изкаран из търпение и хапещ мустаците си.

И с двадесетте мускетаря той нападна целия тоя народ, който се разбяга ужасен. Само един човек остана на мястото си с аркебуза в ръка.

— А, ти! — каза тоя човек. — Ти искаше да го убиеш! Почакай!

И той се прицели в д’Артанян, който препускаше към него.

Д’Артанян се наведе към шията на коня си. Младият човек гръмна — куршумът свали перото на шапката му.

Летящият кон блъсна безумеца, който самичък се опитваше да спре бурята, и го отхвърли към стената.

Д’Артанян спря коня си отведнъж и докато мускетарите продължаваха атаката, той вдигна шпагата си над падналия.

Раул позна в него същия млад човек, когото бе видял на улица Кокатрикс, и извика на д’Артанян:

— О, господине, пощадете го! Това е синът му. Д’Артанян задържа ръката си, готова да нанесе удар.

— А, вие сте негов син? — каза той. — Това е друга работа.

— Предавам се, господине — отвърна Лувиер, като подаваше на офицера празната си аркебуза.

— Не, не се предавайте, дявол да го вземе! Напротив, обирайте си крушите, и то по-скоро! Ако ви заловя, ще бъдете обесен.

Младият човек не дочака да му се повтори това. Той мина под шията на коня и изчезна зад ъгъла на улица Генего.

— Ей богу, навреме задържахте ръката ми! — каза д’Артанян на Раул. — Той беше загинал; а после, честна дума, щях да съжалявам, че съм го убил, след като научех кой е той.

— Ах, господине, позволете ми да ви поблагодаря не само за това нещастно момче, но и за себе си: аз също бях на косъм от смъртта, когато пристигнахте.

— Чакайте, чакайте, млади човече, не се уморявайте да говорите.

Той извади от кобурите си едно шише с испанско вино.

— Пийте две глътки от това.

Раул пи и се приготви отново да благодари.

— Драги, ще поговорим по-късно за това — каза д’Артанян.

После като видя, че мускетарите са очистили крайбрежната улица от Пон Ньоф до крайбрежната улица Сен Мишел и се връщат назад, той вдигна шпагата си, за да Ускорят крачките.

Мускетарите пристигнаха в тръс; в същото време от Другата страна на крайбрежната улица пристигнаха десетте души, които беше дал на Коменж.

— Е какво? — обърна се д’Артанян към тях. — Случи ли се нещо ново?

— Ах, господине, каретата им се счупи отново — отговори сержантът. — Това е истинско нещастие.

Д’Артанян сви рамене.

— Некадърници — каза той. — Когато се избира карета, тя трябва да бъде здрава: каретата, с която се арестува един Брусел, трябва да издържа десет хиляди души.

— Какво ще заповядате, господин лейтенант?

— Вземете отряда и го заведете в казармата.

— А вие сам ли ще вървите?

— Разбира се. Да не мислите, че имам нужда от конвой?

— Но…

— Хайде, вървете!

Мускетарите тръгнаха и д’Артанян остана сам с Раул.

— Е, как се чувствувате? — попита той.

— Недобре, господине; главата ми тежи и гори.

— Какво й е на тая глава? — запита д’Артанян и повдигна шапката. — А, а, натъртване!

— Да, май че една саксия с цвете падна на главата ми.

— Проклетници! Но вие сте с шпори, на кон ли бяхте?

— Да; но слязох, за да защитя господин дьо Коменж, и някой ми взе коня. Но ето го!

Наистина в същата минута край тях минаваше конят на Раул, на който препускаше в галоп Фрике, като размахваше четирицветната си шапка и викаше:

— Брусел! Брусел!

— Ей! Стой, проклетнико! — извика д’Артанян. — Дай тук коня!

Фрике чу добре, но се престори, че не чува нищо, и се опита да продължи пътя си.

За миг д’Артанян изпита желание да се спусне след Фрике, но после реши да не оставя Раул сам; той се задоволи да извади един пистолет от кобурите си и вдигна спусъка

Фрике имаше остро зрение и тънък слух; той видя движението на д’Артанян, чу как щракна спусъка и веднага

спря коня.

— А, вие ли сте, господин офицер! — извика той, като се приближи до д’Артанян. — Много се радвам, че ви срещнах.

Д’Артанян го погледна внимателно и позна в него момчето от улица дьо ла Каландр.

— А ти ли си, хубостнико! — каза той. — Ела тука.

— Да, аз съм, господин офицер — отговори Фрике с най-невинен вид.

— Значи ти си променил занаята? Значи вече не си четец? Не прислужваш вече в гостилницата? Значи си станал крадец на коне?

— О, господин офицер, как можете да говорите така? — извика Фрике. — Аз търсех благородника, на когото принадлежи тоя кон, един хубав кавалер, храбър като Цезар … — Тук той се престори, че едва сега вижда Раул, и продължи: — А, но ако не се лъжа, ето го и него! Вие няма да ме забравите, господине, нали?

Раул бръкна в джоба си.

— Какво искате да правите? — попита д’Артанян.

— Ще дам десет ливри на това славно момче — отговори Раул и извади един пистол от джоба си.

— Десет ритника в корема! — каза д’Артанян. — Махай се, проклетнико! И не забравяй, че зная къде да те намеря.

Фрике не очакваше, че ще се отърве толкова евтино, и с един скок се намери от крайбрежната улица в улица Дофин, където изчезна. Раул се качи отново на коня си и двамата поеха бавно към улица Тиктон, при което д’Артанян пазеше младежа като свой син.

По целия път се чуваха непрекъснато глухи роптания и далечни заплахи, но като виждаха войнствената външност на офицера и внушителната шпага при бедрото му, всички правеха път и никой не се решаваше да извърши сериозно нападение.

И така, те пристигнаха без премеждие в странноприемницата „Козичка“.

Хубавата Мадлен съобщи на д’Артанян, че Планше се върнал с Мускетон, който геройски издържал ваденето на куршума и се чувствувал толкова добре, доколкото позволявало състоянието му.

Д’Артанян заповяда да повикат Планше; но колкото и Да го викаха, Планше не отговори: той беше изчезнал.

— Тогава дайте вино! — каза д’Артанян.

После, когато виното беше поднесено и двамата останаха отново сами, д’Артанян се обърна към Раул.

— Вие сте много доволен от себе си, нали? — рече той, като го гледаше в очите.

— Да, разбира се — отговори Раул. — Струва ми се, че изпълних дълга си. Не защищавах ли краля?

— А кой ви каза да защищавате краля?

— Сам граф дьо Ла Фер. М

— Да, краля; но днес вие защищавахте не краля, а мазарини, а това не е все едно и също нещо.

— Но, господине …

— Вие извършихте ужасна грешка, млади човече, че се намесихте, дето не ви е работа.

— Но вие самият …

— О, аз съм друго нещо; аз трябва да се подчинявам на заповедите на моя началник. Вашият началник е господин принцът. Разберете добре това, вие нямате друго началство… Ама че луда глава! — продължи д’Артанян. — Изведнъж решава да стане мазаринист и да помага да се арестува Брусел! Да не сте продумали за това, иначе господин граф дьо Ла Фер ще се ядоса много.

— Мислите ли, че господин граф дьо Ла Фер ще ми се разсърди?

— Дали мисля? Уверен съм в това! Иначе аз бих ви поблагодарил, защото в същност вие работихте за нас. Ето защо аз ви се карам вместо него и повярвайте ми, това ще ви излезе по-евтино. После — продължи д’Артанян — аз се ползувам от правото, което ми даде вашият настойник, мило момче.

— Не ви разбирам, господине.

Д’Артанян стана, приближи се до писмената маса, взе едно писмо и го подаде на Раул.

Раул го прочете набързо и погледът му се замъгли.

— О, боже мой! — извика той, като вдигна хубавите си и съвсем влажни от сълзи очи към д’Артанян. — Значи господин графът е заминал от Париж, без да се види с мене?

— Той замина преди четири дни.

— Но от писмото му може да се заключи, че той се излага на смъртна опасност.

— Ама че го казахте! Излагал се на смъртна опасност!

Бъдете спокоен: той замина по работа и скоро ще се върне; надявам се, че нямате нищо против да ви бъда временно настойник.

— О, не, господин д’Артанян, вие сте такъв благородник и граф дьо Ла Фер ви толкова обича!

— Е, боже мой, обичайте ме и вие; аз няма да ви измъчвам никак, но при условие че ще бъдете фрондьор, млади приятелю, и то голям фрондьор.

— А мога ли да се виждам като по-преди с госпожа дьо Шеврьоз?

— Ай да му се не види, разбира се! И с господин коадютора също, и с госпожа дьо Лонгвил също; и ако добродушният Брусел, на когото помагахте тъй усърдно да бъде арестуван, беше свободен, щях да ви кажа: побързайте да се извините пред господин Брусел и го целунете по двете бузи.

— Добре, господине, ще ви се подчиня, макар и да не ви разбирам.

— Няма нужда да разбирате. А ето и господин дю Балон, който пристига със съвсем разкъсани дрехи — продължи д’Артанян, като се обърна към току-що отворилата се врата.

— Да — каза Портос, покрит с прах и пот, — но в замяна на това разкъсах доста кожи. Тия селяндури искаха да ми вземат шпагата! Пусто да остане! Какво народно вълнение! — продължи великанът с обикновеното си спокойствие. — Но аз убих над двадесетина с ефеса на моята Бализарда. Глътка вино, д’Артанян.

— О, оставям се на вас — рече гасконецът, като напълни чашата на Портос чак до горе. — А след като я изпиете, кажете ми мнението си.

Портос пресуши чашата на един дъх, после я постави на масата, облиза мустаците си и запита:

— За какво?

— На, ето господин дьо Бражелон — продължи д’Артанян. — Той искаше да помогне с всички сили да арестуват Брусел и аз му попречих с голяма мъка да защити господин дьо Коменж!

— Пусто да остане! — забеляза Портос. — А какво би казал настойникът, ако научи това?

— Видяхте ли? — каза д’Артанян. — Фрондирайте, приятелю мой, фрондирайте и помнете, че аз замествам господин графа във всичко.

И той раздрънка кесията си.

След това се обърна към стария си приятел и го запита:

— Идвате ли, Портос?

— Къде? — попита Портос, като си наливаше втора чаша вино.

— Да поднесем почитанията си на кардинала. Портос пресуши втората чаша със същото спокойствие,-

с което изпи първата, взе си шапката, която бе оставил на един стол, и тръгна след д’Артанян.

Раул остана поразен от всичко, което видя. Д’Артанян му забрани да излиза от стаята, докато не утихне цялото това вълнение.