Александър Дюма
Двадесет години по-късно (46)

XV. В КОЯТО СЕ ДОКАЗВА, ЧЕ ПЪРВИЯТ ПОРИВ Е ВИНАГИ НАЙ-ПРАВИЛНИЯТ

Тримата благородници тръгнаха по Пикардийския път, който им беше толкова познат и който събуждаше у Атос и Арамис някои най-живописни спомени от младостта им.

— Ако Мускетон беше с нас — каза Атос, когато стигна мястото, където бяха влезли в спор с работниците, които настилаха пътя с камъни, — как щеше да се разтрепери, като минава оттук! Спомняте ли си, Арамис? Точно тук получи той знаменития куршум.

— Честна дума, бих му простил това, защото сам треперя при тоя спомен; ето там, зад това дърво, мислех, че всичко е свършено с мене.

Продължиха пътя. Скоро и Гримо си спомни нещо. Пред странноприемницата, където едно време господарят му и той бяха извършили такова великолепно пиршество, Гримо се приближи до Атос, показа му отдушника на избата и каза:

— Надениците!

Атос се разсмя и тая лудория му се стори толкова забавна, както ако му бяха разказали за младежката шега на някой друг.

Най-после, след два дни и една нощ път, надвечер, при великолепно време, те пристигнаха в Булон, тогава почти пуст град, целият построен на възвишение; това, което сега се нарича „долният град“, тогава не съществуваше. Булон беше мощна крепост.

Като пристигнаха до градските врати, лорд Уинтър каза:

— Господа, да постъпим тук както в Париж: да се разделим, за да избегне подозренията. Тук аз знам една странноприемница; тя се посещава слабо, но съдържателят й ми е напълно предан. Ще отида в нея, зашото там трябва да има писма за мене; а вие идете в някоя градска странноприемница, например в „Шпагата на Великия Анри“; подкрепете се и след два часа бъдете на насипа; нашата лодка трябва да ни чака там.

Предложението бе прието. Лорд Уинтър продължи пътя си по външните булеварди, за да влезе през друга врата, а двамата приятели влязоха през тая врата, пред която се намираха; след двеста крачки те видяха посочената странноприемница.

Поръчаха да нахранят конете, но без да ги разседлават; слугите седнаха да вечерят — беше вече доста късно, — а двамата господари, изгарящи от нетърпение да отплават по-скоро, им определиха среша на насипа, като им заповядаха да не говорят с никого. От само себе си се разбира, че тая заповед се отнасяше само за Блезоа; за Гримо тя вече отдавна беше станала излишна.

Атос и Арамис слязоха към пристанището.

Изпрашените им дрехи и непринуденото им държане, белег на хора, свикнали към пътешествия, привлякоха вниманието на няколко души, които се разхождаха.

Те забелязаха, че появата им направи особено впечатление на едного. Тоя човек, на когото и те обърнаха внимание по същите причини, по които тях самите ги бяха забелязали другите, ходеше печално назад-напред по насипа. Щом ги видя, той не откъсна погледа си от тях и, изглежда, изгаряше от желание да им заговори.

Тоя човек беше млад и бледен; очите му имаха такъв неопределен син цвят, че сякаш можеха да се менят като очите на тигър, в зависимост от цветовете, които отразяваха; вървежът му, въпреки бавността и несигурността при завоите, беше твърд и смел; той беше облечен в черно и доста ловко носеше дълга шпага.

На насипа Атос и Арамис се спряха да погледат една малка

лодка, вързана за кол и съвсем готова за отплуване.

— Навярно е нашата — каза Атос.

— Да — отговори Арамис, — а вероятно оная там шалупа ще ни закара на местоназначението ни. Сега само — продължи той — дано лорд Уинтър не ни накара да го чакаме. Тук съвсем не е весело: не се вижда нито една жена.

— Шт! — рече Атос. — Слушат ни.

Наистина докато двамата приятели разглеждаха заедно лодката, разхождащият се млад човек мина няколко пъти зад тях и се спря, като чу името лорд Уинтър; но лицето му не изрази нищо особено при това име и можеше да се сметне, че се е спрял случайно.

— Господа, извинете ме за моето любопитство — каза той, като се поклони много учтиво и непринудено, — но виждам, че идвате от Париж или най-малкото не сте тукашни.

— Да, идваме от Париж, господине — отговори Атос също тъй учтиво. — С какво можем да ви услужим?

— Господине — продължи младият човек, — ще бъдете ли тъй добър да ми кажете дали е вярно, че господин кардинал Мазарини не е вече министър?

— Чуден въпрос — забеляза Арамис.

— Той е и министър, и не е министър — отвърна Атос. — Тоест половината Франция го гони, а той с интриги и обещания кара другата половина да го поддържа: това може да продължава много дълго, както виждате.

— На късо казано, господине — каза непознатият, — той не е избягал и не е в затвора, нали?

— Не, господине, поне засега.

— Господа, много ви благодаря за вашата любезност — рече младият човек и се отдалечи.

— Какво ще кажете за тоя разпитвач? — попита Арамис.

— Скучаещ провинциалист или шпионин, който събира сведения.

— И вие му отговорихте така?; — Нямах основание да му отговоря другояче. Той беше

учтив с мене и аз бях учтив с него.

— Но все пак ако той е шпионин …

— Какво може да направи един шпионин? Сега не сме във времето на кардинал дьо Ришельо, който само по едно подозрение затваряше пристанищата.

— Все пак не направихте добре, като му отговорихте така — каза Арамис, като следеше с очи младия човек, който изчезваше зад дюните.

— А вие — забеляза Атос, — вие забравяте, че постъпихте много неблагоразумно като произнесохте името на лорд Уинтър. Не забелязахте ли, че тоя млад човек се спря, когато чу името му?

— Толкова по-голямо основание имахте да го поканите да си продължи пътя, когато ви заговори.

— Значи да се скарам — рече Атос.

— А откога се плашите да се скарате?

— Плаша се да се скарам винаги, когато ме чакат някъде и когато скарването може да ми попречи да отида. Впрочем искате ли да ви призная нещо? На мене също ми се искаше да видя тоя млад човек отблизо.

— Защо?

— Арамис, вие ще ми се подигравате; Арамис, вие ще кажете, че повтарям все едно и също нещо; ще ме наречете страхливият духовидец.

— После?

— Как ви се струва, на кого прилича тоя млад човек?

— От лоша или от добра страна? — попита Арамис и се засмя.

— От лоша — и доколкото мъж може да прилича на жена.

— А, дявол да го вземе, вие ме карате да се замисля! — извика Арамис. — Не, разбира се, вие не сте духовидец, мили приятелю, и сега, като размислих, виждам, че наистина имате право: тия тънки, прибрани устни, тия очи, които сякаш се подчиняват само на разума и никога на сърцето. Това ще е някое произведение на миледи.

— Вие се шегувате, Арамис.

— Просто по навик; защото, кълна ви се, аз също като вас не бих искал да срещна това змийче на пътя си.

— А, ето и лорд Уинтър — каза Атос.

— Отлично — забеляза Арамис, — сега току виж, че слугите ни закъснели.

— Не, ето ги, на двадесет крачки след милорда. Познавам Гримо по вирнатата глава и дългите крака. Тони носи карабините ни.

— Значи ще отплуваме през нощта? — попита Арамис, като погледна на запад, където от слънцето оставаше само златен облак, който се потопяваше в морето и гаснеше постепенно.

— Вероятно — отговори Атос.

— По дяволите! — продължи Арамис. — Не обичам много морето и денем, а нощем още повече; шумът на вълните, ревът на вятъра, ужасното клатушкане — признавам си, че бих предпочел манастира в Ноази.

Атос се усмихна с тъжната си усмивка, защото очевидно мислеше за друго нещо, докато слушаше това, което казваше приятелят му, и тръгна към лорд Уинтър.

Арамис го последва.

— Какво му е на нашия приятел? — попита той. — Прилича ми на Дантевите грешници, на които сатаната е извил шиите и които гледат петите си. Какво гледа постоянно зад себе си?

Като ги забеляза, лорд Уинтър ускори крачките си и се приближи до тях с изненадваща бързина.

— Какво ви е, милорде? — попита Атос. — Защо сте

се запъхтял?

— Нищо — отвърна лорд Уинтър, — нищо. Но като минавах край дюните, стори ми се …

И той пак се озърна. Атос погледна Арамис.

— Но да вървим — продължи Уинтър, — да вървим. Лодката навярно ни чака, а ето и шалупата ни стои на котва. Виждате ли я от тука? Бих искал да бъда вече на нея.

И той се озърна отново.

— Да не сте забравили нещо? — попита Арамис.

— Не, просто съм загрижен.

— Той го е видял — пошепна Атос на Арамис.

Те бяха стигнали до стълбата, която водеше в лодката. Лорд Уинтър поръча да слязат най-напред слугите с оръжията и носачите с багажа, а след това вече започна да слиза сам.

В тая минута Атос забеляза един човек, който вървеше по морския бряг, успореден на насипа, и бързаше към

срещуположния край на пристанището, разположен на двадесетина крачки от тях, като че ли възнамеряваше оттам да следи заминаването им.

Вече се мръкваше, но на Атос се стори, че позна в младия човек същия, който ги беше разпитвал.

„Охо — помисли си той, — дали наистина това не е шпионин и дали не мисли да попречи на отплуването ни?“

Но ако непознатият имаше това намерение, беше вече малко късно да го изпълни; ето защо Атос също слезе По стълбата, без да го губи от погледа си. Съкращавайки пътя си, младият човек се показа на един шлюз.

— Сигурно ни крои нещо — каза Атос. — Но все пак да отплаваме, а когато бъдем в открито море, нека заповяда.

И Атос скочи в лодката, която тръгна веднага и почна да се отдалечава под ударите на греблата на четирима яки мъже.

Но младият човек продължи да следва или по-скоро да изпреварва лодката. Тя трябваше да мине по тесния проток между края на насипа, където се намираше току-що запаленият фар, и една надвесена скала. Отдалече те видяха как той се качи на скалата, за да бъде над лодката, когато тя минава.

— Положително тоя млад човек е шпионин — каза Арамис на Атос.

— Какъв млад човек? — попита лорд Уинтър, като се обърна.

— Но тоя, който все вървеше след нас, който ни заговори и който ни чака ей там: вижте!

Лорд Уинтър се извърна и погледна натам, където Арамис сочеше с пръст. Фарът осветяваше ярко тесния проток, през който трябваше да минат, и скалата на която стоеше прав младият човек, гологлав и със скръстени ръце.

— Той е! — извика лорд Уинтър, като сграбчи ръката на Атос. — Той е! Преди малко ми се стори, че го познах: значи не съм се излъгал.

— Кой е той? — попита Арамис.

— Синът на миледи — отговори Атос.

— Монахът! — извика Гримо.

Младият човек чу тия думи; можеше да се помисли, че се готви да се хвърли долу — толкова се беше навел на края на скалата, над морето.

— Да, аз съм, чичо; аз, синът на миледи; аз, монахът; аз, секретарят и приятелят на Кромуел — и аз ви зная, вас и вашите спътници.

В лодката имаше трима мъже, безспорно храбри, в мъжеството на които никой не би се осмелил да се съмнява. Е добре, при тоя глас, при тоя тон, при тия движения те почувствуваха как тръпки от ужас полазиха по гърбовете им.

Колкото, за Гримо, косата на главата му настръхна и от челото му течеше пот.

— А! — каза Арамис. — Значи той е племенникът, той е монахът, той е синът на миледи, както сам казва?

— Уви, да! — измърмори лорд Уинтър.

— Тогава чакайте! — рече Арамис. И с ужасното хладнокръвие, с което се отличаваше в

най-критичните минути, той взе от ръцете на Тони единият от двата мускета, зареди го и се прицели в човека, който стоеше прав на скалата като ангела на проклятието.

— Огън! — викна Гримо извън себе си.

Атос улови дулото на карабината и спря изстрела.

— Дявол да ви вземе! — извика Арамис. — Толкова добре се бях прицелил, че щях да му забия един куршум право в гърдите.

— Достатъчно е, че убихме майка му — глухо отговори Атос.

— Майка му беше злодейка; тя причини зло на всички ни и на ония, които ни бяха мили.

— Да, но синът и не ни е направил нищо.

Гримо, който се беше надигнал да види резултата от изстрела, плесна ръце и се отпусна отчаяно на пейката. Младият човек избухна в смях.

— А, вие сте, точно вие! — извика той. — Сега ви зная.

Острият му. смях и заплашителните му думи минаха

над лодката и отнесени от вятъра, замряха в далечината.

Арамис потрепера.

— Успокойте се — каза Атос. — Какво, не сме ли

мъже?

— Мъже сме — отговори Арамис, — но тоя там е демон. Я попитайте чичо му: зле ли постъпих, като исках да го отърва от милия му племенник?

Лорд Уинтър отговори само с въздишка.

— Всичко щеше да се свърши — продължи Арамис, — Наистина, Атос, страх ме е, че поради вашето благоразумие извърших една глупост.

Атос улови ръката на лорд Уинтър и се помъчи да промени разговора.

— Кога ще пристигнем в Англия? — запита той. Но лордът не чу въпроса му и не отговори.

— Слушайте, Атос — каза Арамис, — може би още не е късно. Вижте, той е все още на същото място.

Атос се обърна с усилие: очевидно мъчително му беше да гледа тоя млад човек.

Наистина той продължаваше да стои прав на скалата, окръжен от светлината на фара като с ореол.

— Но какво прави той в Булон? — попита Атос, това олицетворение на разума, който във всичко търсеше причините и не се грижеше много за следствията.

— Той ме следеше, следеше — каза лорд Уинтър; тоя път той чу гласа на Атос, защото думите съвпадаха с мислите му.

— За да ви следи, приятелю мой, той трябваше да знае за заминаването ни — възрази Атос. — Освен това, по всяка вероятност, той е пристигнал тук преди нас.

— В такъв случай нищо не разбирам! — рече англичанинът и поклати глава като човек, който смята за безполезно да се бори с една свръхестествена сила.

— Положително, Арамис, мисля, че сбърках, като ви попречих да стреляте — каза Атос.

— Мълчете — отговори Арамис, — вие ще ме накарате да заплача, ако можех.

Гримо изпусна глухо ръмжене, което по-скоро приличаше на рев.

В тая минута ги извикаха от шалупата. Кормчията отговори и лодката се приближи до нея.

За една минута пътниците, слугите им и багажът бяха на борда. Шкиперът чакаше само тях, за да тръгне. Щом стъпиха на палубата, шалупата вдигна котва и пое към Хастингс, където те трябваше да слязат.

Тримата приятели хвърлиха неволно последен поглед към скалата, където още се виждаше заплашителната сянка, която ги преследваше.

След това до тях долетяха думите на последната заплаха:

— Довиждане, господа, ще се видим в Англия!