Александър Дюма
Двадесет години по-късно (44)

XIV. БАЩИНСТВО

Докато тая ужасна сцена се разиграваше у лорд @Уиндър, Атос, облакътен на масата, опрял глава на ръката, слушаше с очи и с уши едновременно разказа на Раул за приключенията му по пътя и за подробностите на сражението.

Хубавото и благородно лице на графа изразяваше безкрайно щастие при разказа на тия първи, тъй свежо и чисти впечатления. Той се опиваше от звуците на въодушевения младежки глас като от хармонична музика. Забрави всичко, което беше мрачно в миналото, мъгляво в бъдещето. Сякаш завръщането на тоя много обичан син превърна дори страховете в надежди. Атос беше щастлив, щастлив като никога досега.

— И вие бяхте там, вие участвувахте в това голямо сражение, Бражелон? — казваше старият мускетар

— Да, господине.

— И то беше жестоко, казвате?

— Господин принцът води лично войските в атака единадесет пъти.

— Той е велик воин, Бражелон.

— Той е герой, господине: аз не го изпуснах от очи нито за минута. О, господине, колко е хубаво да се наричаш Конде… и да носиш така своето име!

— Спокоен и блестящ, нали?

— Спокоен като на парад, блестящ като на празник. Ние нападнахме неприятеля ходом; беше ни забранено да стреляме първи и ние вървяхме с насочени мускети към испанците, които заемаха една височина. Когато стигнахме на тридесет крачки от тях, принцът се обърна към войниците и каза: „Деца, вие трябва да издържите един ужасен залп, но след това бъдете спокойни, вие ще се справите лесно с тия хора“. Беше настъпила такава тишина, че не само ние, но и неприятелите чуха тия думи. След това той вдигна шпагата си и изкомандува: „Тръбете, тръбачи!“

— Браво! … Ако ви се случи, вие ще постъпите също така, Раул, нали?

— Съмнявам се, господине, защото това ми се видя

крайно хубаво и велико. Когато се приближихме на двадесет крачки, ние видяхме как всички дула, святкайки на слънцето, се насочиха към нас като една блестяща линия. „Напред, деца, напред — каза принцът, — настъпи моментът.“

— Страх ли ви беше, Раул? — попита графът.

— Да, господине — простодушно отговори младежът, — сърцето ми съвсем изстина и при командата: „Огън!“, която се разнесе на испански в неприятелските редици, аз затворих очи и си помислих за вас.

— Наистина ли, Раул? — каза Атос, като му стисна ръката.

— Да, господине. В същия миг се чу такъв залп, сякаш адът се разтвори, н ония, които не бяха убити, почувствуваха горещината на пламъка. Отворих отново очи, като се чудех, че не само не съм убит, но дори и не съм ранен: една трета от ескадрона лежеше на земята, осакатена и потънала в кръв. В тоя миг срещнах погледа на принца; мислех вече само за едно, че той ме гледа, пришпорих коня и се намерих сред неприятелските редици.

— И принцът остана ли доволен от вас?

— Поне ми го каза, господине, когато ми поръча да придружавам в Париж господин дьо Шатнйон, който донесе на кралицата тая новина и взетите знамена. „Вървете — каза ми принцът, — неприятелят няма да се събере сега и след петнадесет дни. Дотогава нямам нужда от вас. Вървете да прегърнете тия, които обичате и които ви обичат, и кажете на сестра ми дьо Лонгвил, че й благодаря за подаръка, които ми направи, като ви изпрати при мен.“ И аз дойдох, господине — прибави Раул, като гледаше графа с усмивка на дълбока обич, — защото мислех, че ще се зарадвате да ме видите.

Атос привлече младежа и го целуна по челото, както би целунал младо момиче.

— И така, Раул, ето че началото е сложено — каза той. — Вие имате приятели херцози, един маршал на Франция ви е кръстник, един кръвен принц ви е началник и още в първия ден на завръщането си бяхте приет от две кралици: това е прекрасно за един новак.

— Ах, господине — изведнъж извика Раул, — вие ми напомнихте нещо, което едва не забравих, като бързах да ви разкажа за подвизите си; при нейно величество кралицата на Англия се намираше един благородник, който извика от учудване и радост, когато произнесох името ви; той каза, че ви е приятел, поиска ми адреса ви и ще дойде да би види.

— Как се казва?

— Не посмях да го попитам, господине; но макар че говори изящно, по изговора му се досетих, че е англичанин.

— А! — каза Атос.

И наведе глава, сякаш се мъчеше да си спомни. Когато вдигна челото си, той остана изненадан от присъствието на един човек, който стоеше прав пред полу-отворената врата и го гледаше нежно,

— Лорд Уинтър! — извика графът.

— Атос, приятелю мой!

И двамата благородници се прегърнаха. След това Атос го улови за двете ръце, загледа го и каза:

— Какво ви е, милорде? Вие сте толкова тъжен, колкото аз съм радостен.

— Да, мили приятелю, така е. Ще кажа дори повече: вашият вид удвоява страха ми.

Лорд Уинтър се озърна, сякаш търсеше място, където да се усамотят. Раул разбра, че двамата приятели искат да си говорят, и излезе незабелязано.

— Сега сме сами — каза Атос, — да поговорим за

вас.

— Докато сме сами, да говорим за нас — отговори лорд Уинтър. — Той е тук.

— Кой?

— Синът на миледи.

Поразен още веднъж от това име, което сякаш го Преследваше като съдбоносно ехо, Атос се поколеба за миг, намръщи се леко и каза спокойно:

— Зная.

— Знаете?

— Да. Гримо го срещнал между Бетюи и Арас и долетя да ме предупреди, че е тук.

— Значи Гримо го е видял?

Не, но той е бил край смъртното легло на един, който го е видял. Бегюнският палач! — извика лорд Уинтър.

— Вие знаете това? — запита Атос учуден.

Той беше при мен преди малко, каза Уинтър, — каза ми всичко. Ах, приятелю мой, каква ужасна сцена! Защо не удушихме детето заедно с майката!

Като всички благородни сърца Атос не споделяше на другите неприятните си впечатления; напротив, той ги пазеше винаги в душата си, като събуждаше същевременно надежда и утешение у другите. Сякаш личната му скръб излизаше от душата му преобразена в радост за другите.

— От какво ви е страх? — каза той, като победи о разсъдъка си инстинктивния страх, който го обзе в първия миг. — Нима не можем да се защищаваме? Нима тоя младеж е станал професионален убиец, хладнокръвен разбойник? Може би той е убил бетюнския палач в порив на ярост, но сега гневът му е утолен.

Лорд Уинтър се усмихна тъжно и поклати глава.

— Нима вие не знаете каква кръв тече у него? — каза той.

— Хайде де — отговори Атос, като се опита също да се усмихне, — във второто коляно зверството й е намаляло, разбира се. При това, приятелю мой, провидението ни предупреди да бъдем нащрек. Остава ни само да чакаме. Ще чакаме. Но, както казах в началото, да поговорим за вас. Какво ви доведе в Париж?

— Няколко важни работи, за които ще узнаете по късно. Но какво чух у нейно величество английската кралица? Че д’Артанян бил привърженик на Мазарини? Извинете откровеността ми, приятелю мой, аз не мразя и не осъждам кардинала и вашето мнение ще бъде винаги свято за мене; да не би случайно и вие да сте за тоя човек?

— Господин д’Артанян е на служба — каза Атос, — той е войник и се подчинява на съществуващата власт. Господин д’Артанян не е богат и не може да живее без лейтенантския си чин. Такива милионери като вас, милорде, са рядкост във Франция.

— Уви — отвърна лорд Уинтър, — сега аз съм също тъй беден и дори по-беден от него. Но да се върнем на вас.

— Е добре, вие искате да знаете дали съм мазаринист? Не, хиляди пъти не. Извинете и вие откровеността ми, милорде.

Лорд Уинтър стана и стисна Атос в прегръдките си.

— Благодаря ви, графе — каза той, — благодаря ви за радостната вест. Вие ме виждате щастлив и подмладен. А, вие не сте мазаринист! Чудесно! Иначе не можеше и да бъде. Но извинете ме още веднъж, свободен

ли сте?

— Какво разбирате под думата свободен?

— Питам ви дали не сте женен.

— Не, не съм женен — отговори Атос усмихнато.

— Попитах ви, защото тоя младеж, тъй хубав, тъй изящен, тъй учтив …

— Той е мой възпитаник: той не знае дори кой е баща му.

— Много добре. Вие сте все същият, Атос, благороден и великодушен.

— Какво друго желаете да ме попитате, милорде?

— Все още ли ви са приятели господин Портос и Арамис?

— Прибавете и д’Артанян, милорде. Ние сме все същите четирима приятели, верни един на друг като в миналото, но когато става въпрос да се служи на кардинала или да се воюва с него, с други думи, да бъдем мазаринисти или фрондьори, тогава оставаме само двама.

— Господин Арамис с д’Артанян ли е? — попита лорд

Уинтър.

— Не — отговори Атос, — господни Арамис ми прави честта да споделя моите убеждения.

— Можете ли да ме поставите във връзка с тоя тъй очарователен и тъй умен приятел?

— Разбира се, когато пожелаете,

— Променил ли се е?

— Той стана абат, нищо повече.

— Вие ме плашите. В такъв случаи званието му го кара навярно да се отказва от големи начинания.

— Напротив — отвърна Атос усмихнато, — той не е бил никога такъв мускетар, както откак стана абат. Вие ще видите в него един истински Галаор1. Искате ли да изпратя Раул за него?

——

1 Галаор — прочут герой в рицарските романи преди „Дон Кихот“. Образец на доблест. Б. пр.

 

— Благодаря ви, графе, по тоя час може би той не си е у дома. Но щом мислите, че можете да отговаряте за него…

— Като за себе си.

— Ще се съгласите ли да го доведете утре в десет часа на Лувърския мост?

— Аха! — каза Атос с усмивка. — Дуел ли имате?

— Да, графе, и то хубав дуел, дуел, в който и вие ще участвувате, надявам се.

— Къде ще отидем, милорде?

— У нейно величество английската кралица, която ни поръча да ви представя на нея, графе,

— Значи нейно величество ме познава?

— Аз ви познавам.

— Загадка — рече Атос. — Но няма значение, щом вие знаете разрешението й, това ми е достатъчно. Ще ми направите ли честта да вечеряте с мене, милорде?

— Благодаря ви, графе — отвърна лорд Уинтър, — посещението на тоя младеж, признавам си, ми уби апетита и навярно ще ми отнеме съня. С каква цел е дошъл в Париж? Във всеки случай не за да се срещне с мене, защото не знаеше за пътуването ми. Тоя младеж ме плаши, графе; в него виждам кърваво бъдеще.

— С какво се занимава в Англия?

— Той е един от най-горещите привърженици на Оливър Кромуел.

— Кой го е свързал с тая кауза? Баща му и майка му бяха, струва ми се, католици, нали?

— Омразата му към краля.

— Към краля?

— Да, кралят го обяви за незаконнороден, отне му имотите и му забрани да носи името Уинтър,

— А как се нарича сега?

— Мордаунт.

— Пуритан и преоблечен като монах, който пътува сам по пътищата на Франция.

— Като монах, казвате?

— Да, не знаехте ли това?

— Зная само това, което ми каза.

— В тоя костюм и случайно — да ме прости господ, ако богохулствувам, — в тоя костюм е изслушал изповедта на бетюнския палач.

— Сега разбирам всичко: той е изпратен от Кромуел.

— При кого?

— При Мазарини; и кралицата е права, че са ни изпреварили: сега всичко ми е ясно. Сбогом, графе, до

утре.

— Но нощта е тъмна — каза Атос, като забеляза, че лорд Уинтър е разтревожен повече, отколкото иска да покаже, — а вие нямате може би слуга със себе си?

— С мен е Тони, добър момък, но наивен.

— Ей, Оливен, Гримо, Блезоа, вземете мускетите и повикайте господин виконта!

Блезоа беше същият момък, пол услуга, полуселЯнин, когото видяхме в замъка Бражелон, когато дойде да съобщи, че масата е сложена, и когото Атос беше кръстил с името на областта му.

След пет минути влезе Раул.

— Виконте — каза графът, — придружете милорда до странноприемницата му и не позволявайте на никого да се приближи до него.

— О, графе, за кого ме вземате? — рече лорд Уинтър.

— За чужденец, който не познава никак Париж и на когото виконтът ще покаже пътя.

Лорд Уинтър му стисна ръката.

— Гримо — каза Атос, — застани начело на групата и се пази от монаха.

Гримо потрепера, след това направи знак с глава и зачака тръгването, като поглеждаше с мълчаливо красноречие приклада на мускетона си.

— До утре, графе — каза лорд Уинтър.

— До утре, милорде.

Малката група тръгна към улица Сен Луи. Оливен трепереше като Созий1 при всеки отблясък на подозрителна светлина. Блезоа беше много спокоен, защото не знаеше, че се излагат на опасност. Той гледаше надясно и наляво, но не можеше да каже нито дума, защото не знаеше френски.

Лорд Уинтър и Раул вървяха един до друг и приказваха.

Гримо, който съгласно заповедта на Атос вървеше начело с факел в едната ръка и с мускетон в другата, се спря пред странноприемницата на лорд Уинтър и когато отвориха, мълчаливо се поклони на лорда.

——

1 Созий — страхлив роб в популярната през XVI и XVII в. комедия „Амфитрион“ от римския писател Пнавт. Б, пр.

 

Завръщането стана в същия ред: острите очи на Гримо не забелязаха нищо подозрително; освен някаква сянка, спотаила се на ъгъла на улица Генего и кея. Стори му се, че и на отиване беше забелязал тоя нощен шпионин. Той тръгна към него, но преди да го достигне, сянката се скри в една уличка, където Гримо сметна за разумно да не навлиза.

На Атос съобщиха за благополучно завършената експедиция; и тъй като беше вече десет часа вечерта, всички се разотидоха по стаите си.

На другия ден сутринта, като отвори очите си, тоя път графът видя Раул при възглавницата си. Младежът беше съвсем облечен и четеше една нова книга от Шаплен1.

— Вие сте станали вече, Раул? — учуди се графът.

— Да, господине — отвърна младежът с леко колебание, — спах зле.

— Вие, Раул! Вие сте спали зле? Значи сте били разтревожен от нещо? — попита Атос.

— Господине, вие ще кажете, че бързам много да ви напусна, когато едва съм дошъл, но …

— Значи имате само два дни отпуск, Раул?

— Напротив, господине, имам десет дни отпуск и бих желал да отида не в армията.

Атос се усмихна.

— А къде — попита той, — ако само това не е тайна, виконте? Вие сте вече почти мъж, защото помирисахте барута, и придобихте правото да отивате, където поискате, без Да ме питате.

— Никога, господине! — извика Раул. — Докато имам Щастието да ми бъдете покровител, аз няма да си призная правото да се освободя от настойничеството, на което толкова държа. Само бих желал да прекарам един ден в Блоа. Вие ме гледате и Ще ми се смеете, нали?

— Не, напротив — каза Атос, като потисна една въздишка, — не, не се смея, виконте. Вие имате желание да видите отново Блоа, но това е съвсем естествено!

——

Шаплен — френски поет през XVII в. — Б. пр.

 

— Значи вие ми позволявате? — извика Раул, сияещ от радост.

— Разбира се, Раул.

— И не се сърдите в дъното на сърцето си, господине, нали?

— Съвсем не. Защо ще се сърдя на това, което ви прави удоволствие?

— О, господине, колко сте добър! — извика младежът и поиска да се хвърли на шията му, но се въздържа от уважение.

Атос му разтвори прегръдките си.

— Значи мога да тръгна веднага?

— Когато поискате, Раул.

Раул направи три крачки към вратата.

— Господине — каза той, — аз мислех за едно нещо. Аз дължа препоръката пред господин принца на херцогиня дьо Шеврьоз, която беше тъй добра към мене.

— И вие трябва да й поблагодарите, Раул, нали?

— Струва ми се, господине; впрочем вие ще решите.

— Отбийте се в двореца Люин, Раул, и попитайте дали госпожа херцогинята може да ви приеме. С удоволствие виждам, че не забравяте благоприличието. Вземете Гримо и Оливен.

— Двамата ли, господине? — запита Раул учудено.

— Да, двамата.

Раул се поклони и излезе.

Когато вратата се затвори след него и веселият му и звучен глас, който викаше Гримо и Оливен, се чу навън, Атос въздъхна.

„Той ме оставя много скоро — помисли си той и поклати глава. — Но такъв е общият закон. Природата е сътворена така: всичко гледа напред. Положително той обича това дете; но нима любовта му към другите ще намали любовта му към мене?“

И Атос си призна, че не очакваше толкова бързо заминаване; но Раул беше толкова щастлив, че всичко се изличи в душата на Атос при гледката на това щастие.

В десет часа всичко беше готово за заминаване. Когато Атос гледаше как Раул се качва на коня, към него се приближи един лакей от страна на госпожа дьо Шеврьоз. Тя беше заповядала да кажат на граф дьо Ла Фер, че е чула

за завръщането на младото й протеже, знае как се е отличило то в сражението и има голямо желание да го поздрави.

— Кажете на госпожа херцогинята — отговори Атос, — че господин виконтът се е качил вече на коня, за да отиде в двореца Люин.

После, след като даде нови напътствия на Гримо, Атос направи знак на Раул, че може да тръгне.

Впрочем като размисли, Атос видя, че може би отдалечаването на Раул от Париж в тая минута съвсем не е толкова лошо.