Александър Дюма
Двадесет години по-късно (43)

XII. ЧИЧО И ПЛЕМЕННИК

Конят и слугата на лорд Уинтър чакаха пред вратата: той тръгна към дома си замислен, като от време на време се обръщаше, за да погледне безмълвната и мрачна фасада на Лувър. Именно тогава забеляза, че от стената сякаш се отдели някакъв конник и тръгна след него на известно разстояние; спомни си, че видя такава сянка и когато излизаше от Пале Роял

Слугата на лорд Уинтър, който яздеше на няколко крачки след него, също забеляза конника и го поглеждаше с безпокойство.

— Тони — каза благородникът, като направи знак на слугата да се приближи,

— Заповядайте, ваша светлост — отвърна слугата и се изравни с господаря си.

— Забелязахте ли човека, който ни следва?

— Да, милорде.

— Кой е той?

— Не зная; но той следи ваша светлост още от Пале Роял, спря се при Лувър, дочака излизането ви и тръгна отново след вас.

„Някой шпионин на кардинала — помисли си лорд Уинтър. — Да се престорим, че не забелязваме тоя надзор.“

Той пришпори коня си и навлезе в лабиринта от улици, които водеха към странноприемницата му, разположена около Маре: живял дълго на площад Роял, лорд Уинтър и сега отседна, естествено, близо до старото си жилище.

Непознатият препусна в галоп.

Лорд Уинтър се спря пред странноприемницата и влезе в жилището си, като реши да следи шпионина: но когато поставяше ръкавиците и шапката си на масата, той видя в огледалото пред него една човешка фигура, която се появи на прага на стаята.

Обърна се. Пред него стоеше Мордаунт,

Лорд Уинтър побледня и остана прав, неподвижен; а пък Мордаунт стоеше на вратата безстрастен, заплашителен като статуята на Командора.

Настъпи късо ледено мълчание.

— Господине — каза най-после лорд Уинтър, — аз, струва ми се, ви дадох вече да разберете доста ясно, че това преследване ми омръзна. Оттеглете се или ще заповядам да ви изгонят като в Лондон. Аз не съм ви чичо и не ви познавам.

— Лъжете се, чичо — отговори Мордаунт с прегракналия си и насмешлив глас. — Тоя път няма да ме изгоните, както направихте в Лондон, няма да посмеете. А що се отнася до това дали съм ви племенник, вие ще се позамислите доста сега, когато научих много неща, които не знаех преди една година.

— Съвсем не ме интересува какво сте научили!

— О, интересува ви много, чичо, в вие сам ще се съгласите веднага с мене — прибави той с усмивка, от която тръпки полазиха по гърба на събеседника му. —

Първия път дойдох при вас в Лондон, за да ви попитам какво става с имота ми; втория път дойдох, за да ви попитам с какво е опетнено името ми. Сега идвам, за да ви задам въпрос, по-страшен от предишните, да ви кажа, както бог е казал на първия убиец „Каин, какво направи с брат си Авел?“ Милорде, какво направихте със сестра си, със сестра си, която беше моя майка?

Лорд Уинтър отстъпи пред огъня на пламтящите му очи.

— С майка ви? — рече той.

— Да, с майка ми, милорде — отговори младежът, като кимна рязко с глава.

Лорд Уинтър направи страшно усилие над себе си, потърси в спомените си нова храна за омразата и извика:

— Узнайте сам какво е станало с нея, нещастнико, и попитайте ада, може би адът ще ви отговори.

Тогава младежът пристъпи в стаята, докато се намери лице срещу лице с лорд Уинтър, скръсти ръце на гърдите и каза с глух глас и с мъртвобледо от болка и гняв лице:

— Попитах бетюнския палач за това и бетюнският палач ми отговори.

Лорд Уинтър падна ка един стол като поразен от гръм н напразно се опитваше да отговори.

— Да, нали? — продължи младежът. — Тая дума обяснява всичко, тоя ключ отваря бездната. Майка ми беше наследница на брат ви и вие убихте майка ми! Моето име ми осигуряваше имота на баща ми, вие ми отнехте името; после, когато ми отнехте името, вие ме лишихте от богатството ми. Сега вече не се учудвам, че не ме признавате; вече не се учудвам, че отказвате да т признаете; на ограбвача е неудобно да нарича свой племенник човека, когото е ограбил, п на убиеца е неудобно да нарича свой племенник човека, когото е направил сирак!

Тия думи произведоха съвсем не това впечатление, което очакваше Мордаунт. Лорд Уинтър си спомни какво чудовище беше миледи; той стана, спокоен и сериозен, като сдържаше със строгия си поглед екзалтирания поглед на младежа.

— Вие искате да проникнете в тая ужасна тайна,

господине? — каза той. — Е, добре, така да бъде!… — Знайте каква беше тая жена, за която идвате днес да ми искате сметка. Тая жена отрови по всяка вероятност брат ми и за да ме наследи, поиска да ме убие на свой ред, имам доказателство за това. Какво ще кажете?

— Ще кажа, че тя ми беше майка!

— Тя накара един човек, дотогава справедлив, добър и честен, да убие с нож нещастния херцог Бъкингам. Какво ще кажете за това престъпление, за което имам доказателство?

— Тя ми беше майка!

— Завърнала се във Франция, тя отрови в бетюнския августински манастир една млада жена, която един от неприятелите й обичаше. Няма ли това престъпление да ви докаже, че наказанието е справедливо? Аз имам доказателство за това престъпление.

— Тя ми беше майка! — извика младежът за трети път, при което гласът му се усилваше все повече и повече.

— Най-после, обременена от убийства, от разврат, омразна на всички, по-опасна от кръвожадна пантера, тя падна под ударите на хората, които беше довела до отчаяние и които никога не й бяха причинили никакво зло; нейните гнусни постъпки са виновни, че тия хора станаха нейни съдии; и тоя палач, когото сте видели, тоя палач, който, както твърдите, ви е разказал всичко, тоя палач, ако наистина ви е разказал всичко, е трябвало да ви каже, че е треперел от радост, когато й е отмъщавал за позора и самоубийството на брат си. Паднало момиче, невярна жена, чудовищна сестра, убийца, отровителка, омразна на всички хора, които я познаваха, на всички народи, у които беше намерила подслон, тя умря, прокълната от небето и земята. Ето какво беше тая жена.

Хълцане, по-силно от волята на Мордаунт, се изтръгна от гърлото му и от това кръвта нахлу в мъртвобледото му лице: той стисна юмруци и извика яростно, при което лицето му се покри с пот, а косата му настръхна като на Хамлет:

— Мълчете, господине! Тя ми беше майка! Аз не искам да зная за безпътствата й, не искам да зная за пороците й, не искам да зная за престъпленията й! Зная само, че тя ми беше майка, че петима мъже, съюзени срещу една жена, са я убили тайно, нощем, безшумно като подлеци! Зная, че вие сте били един от тях, господине: че вие, чичо ми, сте били един от тях и че сте казали като другите и дори по-високо от другите: „Тя трябва да умре!“ И така, предупреждавам ви, слушайте добре и нека тия думи се врежат в паметта ви, за да не ги забравите никога: това убийство ми отне всичко, отне името ми, направи ме сиромах, покварен, зъл, неумолим и аз ще поискам сметка за него най-напред от вас, а после от вашите съучастници, когато узная кои са.

С омраза в очите, с пяна на устата, с протегнат юмрук Мордаунт направи още една крачка, страшна и заплашителна крачка към лорд Уинтър.

Лордът сложи ръка на шпагата си и каза с усмивка на човек, който от тридесет години си играе със смъртта:

— Вие искате да ме убиете, господине? Тогава ви признавам за мои племенник: вие сте наистина син на майка си.

— Не — отговори Мордаунт, като сдържаше насила всички мускули на лицето и тялото си, — не, няма да ви убия, поне сега, защото без вас няма да открия другите. Но когато ги открия, треперете, господине; аз забих ножа в гърдите на бетюнския палач, забих го без милост, без съжаление, а той беше най-малко виновен от всички вас.

С тия думи младежът излезе и се спусна по стълбата с такъв спокоен вид, че никой не му обърна внимание; после на долната площадка мина покрай Тони, наведен над перилата и готов при първото повикване на господаря си да се изкачи при него.

Но лорд Уинтър не го повика: смазан, замаян, той остана на мястото си, като се вслушваше напрегнато; само когато чу тропота на отдалечаващия се кон, той падна на един стол и каза:

— Благодаря ти, боже, че той знае само мен!