Александър Дюма
Двадесет години по-късно (4)

IV. АНА АВСТРИЙСКА НА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТ ГОДИНИ

Като остана сам с Бернуен, Мазарини поседя замислен; той знаеше вече много, но още не знаеше достатъчно. Мазарини беше нечестен в играта; тая подробност ни е запазил Бриен1: той наричаше това „да използува своите предимства“. Той реши да започне играта с д’Артанян само след като узнае всички карти на противника си.

— Нищо ли няма да заповяда ваше високопреосвещенство? — попита Бернуен.

— Напротив — отговори Мазарини. — Посвети ми, ще ида при кралицата.

Бернуен взе един свещник и тръгна напред.

Таен проход съединяваше отделението и кабинета на Мазарини с покоите на кралицата; по тоя път кардиналът отиваше по всяко време у Ана Австрийска2.

Като стигна в спалнята, където водеше тоя проход, Бернуен срещна госпожа Бове. Тя и Бернуен бяха довереници на тая презряла любов; и госпожа Бове отиде да доложи за кардинала на Ана Австрийска, която беше в помещението си за молитва с младия Луи XIV.

Ана Австрийска седеше в голямо кресло, облакътена на една маса и подпряла глава на ръката, и гледаше как царственото дете, лежейки на килима, прелиства една голяма книга за битки. Тя умееше най-добре от всички да скучае величествено сред своето величие; понякога седеше по цели часове в стаята си или в помещението за молитва, без да чете и без да се моли.

Книгата, с която се забавляваше кралят, беше от Квинт Курций3, украсена от гравюри, представящи подвизите на Александър Велики.

——

1 Анри Огюст Ломени Дьо Бриен френски дипломат, държавник и мемоарист от XVII в. — Б. пр.

2 Пътят, по който кардиналът отивал у кралицатамайка, се вижда още в Пале Роял (Мемоари на принцеса Палатинска, стр. 331),

3 Квинт Курций Руфт — латински историк от I в. преди и. е. — Б. пр.

 

Госпожа Бове се появи на вратата и доложи за кардинал дьо Мазарини.

Детето се надигна на едното си коляно, намръщи се и запита, като гледаше майка си:

— Защо влиза така, без да иска аудиенция? Ана се изчерви леко.

— Необходимо е при сегашните обстоятелства — отвърна тя — един пръв министър да може да идва по всяко време при кралицата с доклад за онова, което се случва, без да възбужда любопитството и тълкуванията на целия двор.

— Но, струва ми се, че господин дьо Ришельо не влизаше така — забеляза неуморимото дете.

— Как помните какво вършеше господин дьо Ришельо? Вие не можете да знаете това, бяхте твърде млад.

Аз и не помня, но питах и ми казаха.

— А кой ви каза това? — продължи Ана Австрийска със зле прикрито раздразнение.

— Зная, че никога не трябва да наименувам лицата, които отговарят на въпросите ми — отговори детето, — иначе няма да ми казват вече нищо.

В тоя миг влезе Мазарини. Кралят стана, взе книгата, затвори я и я занесе на масата, край която остана прав, за да принуди и Мазарини да стои прав.

Мазарини следеше внимателно цялата тая сцена, сякаш чрез нея желаеше да отгатне предшествуващата.

Той се поклони почтително пред кралицата и направи нисък поклон на краля, който му отговори с доста небрежно кимване на главата; но един поглед на майка му го укори за тая омраза, която Луи XIV хранеше още от детинството си към кардинала, и той прие поздравлението на министъра с усмивка на устните.

Ана Австрийска се мъчеше да прочете върху лицето на Мазарини причината за това неочаквано посещение; обикновено кардиналът идваше при нея само когато всички се оттегляха.

Министърът направи едва забележим знак с глава. Тогава кралицата се обърна към госпожа Бове.

— Време е кралят да си легне — каза тя. — Повикайте Лапорт.

Кралицата беше казала вече два-три пъти на младия Луи да се оттегли, но детето нежно настоя да остане; тоя път то не направи никаква забележка, само си прехапа устните и побледня.

След малко влезе Лапорт.

Детето отиде право към него, без да прегърне майка си.

— Е, Луи — каза Ана, — защо не ме прегърнете?

— Мислех, че ми се разсърдихте, всемилостива господарке: вие ме изпъждате.

— Не ви пъдя: само че току-що прекарахте шарка, все още не сте се оправили и се страхувам да не се уморите, като седите до късно.

— Вие не се страхувахте от това, като ме накарахте днес да отида в парламента и да издам тия лоши укази, от които толкова силно роптае народът.

— Всемилостиви господарю — каза Лапорт, за да промени разговора, — на кого ще заповядате да дам свещника?

— На когото искаш, Лапорт — отговори детето, — само прибави то с висок глас — не на Манчини.

Господин Манчини беше племенник на кардинала, настанен от Мазарини при Луи XIV като почетно дете, и кралят пренесе и върху него една част от омразата си към министъра.

Кралят излезе, без да прегърне майка си и без да поздрави кардинала.

— Отлично! — каза Мазарини. — Много ми е приятно да видя, че негово величество се възпитава да изпитва отвращение към лицемерието.

— Какво значи това? — попита кралицата почти плахо.

— Но, струва ми се, че излизането на краля няма нужда от обяснения; освен това негово величество не се мъчи дори да скрие колко малко ме обича, което впрочем не ми пречи да му бъда изцяло предан, както съм предан на ваше величество.

— Моля да го извините, кардинале — каза кралицата, — той е дете и още не може да разбере колко много ви е задължен.

Кардиналът се усмихна.

— Но вие сте дошъл сигурно по някаква важна работа — продължи кралицата. — Какво има?

Мазарини седна или по-скоро се отпусна в едно широко кресло и каза с меланхолен вид:

— По всяка вероятност ние ще бъдем принудени скоро да се разделим, освен ако вие не се решите, от любов към мене, да ме последвате в Италия.

— Защо? — попита кралицата.

— Защото, както се казва в операта Тисбе:

Цял свят се е сговорил да ни раздели.

— Вие се шегувате, господине! — каза кралицата, като се опитваше да си възвърне малко от предишното величие.

— Уви, всемилостива господарке, съвсем не се шегувам! — каза Мазарини. — По-скоро, моля да ми повярвате, готов съм да плача; и има за какво, защото, както вече ви казах:

Цял свят се е сговорил да ни раздели.

А тъй като и вие сте част от целия свят, вие също ме напускате.

— Кардинале!

— Е, боже мой, нима не видях завчера как най-любезно се усмихвахте на господин херцог д’Орлеан или по-скоро на онова, което ви казваше!

— А какво ми казваше?

— Казваше ви, всемилостива господарке: „Вашият Мазарини е непреодолимата пречка; нека той се махне и всичко ще тръгне като по вода“.

— Какво трябваше да направя?

— О, всемилостива господарке, вие сте кралица, струва ми се!

— Хубава кралска власт, в зависимост от всеки драскач в Пале Роял или всеки дребен дворянин!

— Но вие сте достатъчно силна, за да отдалечите от себе си хората, които не ви се харесват.

— Тоест, които не се харесват на вас! — отговори кралицата.

— На мене!

— Без съмнение. Кой изгони госпожа дьо Шеврьоз, която дванадесет години беше преследвана през миналото царуване?

— Една интригантка, която искаше да продължи срещу мене сплетните, започнати срещу господин дьо Ришельо!

— Кой изгони госпожа дьо Отфор, вярна приятелка, която отблъсна благосклонността на краля, за да запази моята благосклонност?

— Една лицемерка, която всяка вечер, когато ви събличаше, ви казваше, че погубвате душата си, като обичате свещеник, като че ли свещеник и кардинал са едно и също нещо!

— Кой заповяда да арестуват господин дьо Бофор?

— Един размирник, който говореше само, че трябва да ме убие!

— Добре виждате, кардинале — продължи кралицата, — че вашите неприятели са мои неприятели.

— Това не е достатъчно, всемилостива господарке, би трябвало още вашите приятели да бъдат и мои приятели.

— Моите приятели, господине! … — Кралицата поклати глава. — Уви! Нямам вече приятели.

— Как можете да нямате приятели в щастието, когато сте имали приятели в нещастието?

— Защото в щастието аз забравих тия приятели, господине: защото постъпих като кралица Мария Медичи, която след завръщането си от първото изгнание презря всички страдали за нея, а после, изпратена повторно в изгнание, умря в Кьолн, изоставена от всички, дори от собствения си син, защото на свой ред всички я презряха.

— Е добре, да видим — каза Мазарини — не можем ли да поправим злото? Потърсете между приятелите си, между най-старите.

— Какво искате да кажете, господине?

— Само това, което казвам: потърсете.

— Уви! Колкото и да гледам около себе си, не виждам никого, върху когото да имам влияние. Братът на краля, както винаги, се води от любимеца си: вчера беше Шоази, днес е Ла Ривиер, утре ще бъде друг. Господин принцът се води от коадютора1, а коадюторът — от госпожа дьо Гемене.

— Но аз ви казах, всемилостива господарке, да обърнете внимание не на днешните, а на някогашните приятели.

— Някогашните? — повтори кралицата.

— Да, някогашните, ония, които са ви помагали да се борите с господин херцог дьо Ришельо и дори да го побеждавате.

„Накъде ли бие?“ — промърмори кралицата, като гледаше неспокойно кардинала.

— Да — продължи той, — в известни обстоятелства, с по-СИЛеН И ТЪНЪК ум, пРисъщ на ваше величество, и с Приятелите си Вие сте съумявали да отблъснете нападенията на тоя противник.

— Аз! — извика кралицата. — Аз търпях и нищо повече.

— Да — продължи Мазарини — както търпят жените, които си отмъщават. Стига, да преминем на въпроса! Познавате ли господин дьо Рошвор?

— Господин Дьо Рошвор не беше от моите приятели — отговори кралицата, напротив беше от най-ожесточените ми неприятели, един от най-верните на господин кардинала. Мислех, че, знаете това.

— Зная го толкова добре — отвърна Мазарини, — че го затворихме в Бастилията.

— Излязъл ли е оттам? — запита кралицата.

— Не, успокойте се, там е още; но аз заговорих за него само за да стане дума за друг. Познавате ли господин д’Артанян? — продължи Мазарини, като гледаше кралицата в лицето.

Ударът попадна право в сърцето на Ана Австрийска. „Нима тоя гасконец е проговорил?“ — промърмори тя. После прибави високо:

— Д’Артанян? Почакайте, да, наистина, това име ми е познато. Д’Артанян, мускетар, който обичаше една от моите жени. Нещастна женица, отровиха я заради мене.

— Това ли е всичко? — каза Мазарини. Кралицата погледна учудено кардинала.

— Но, струва ми се, господине — отвърна тя, — че вие ме подлагате на разпит?

— На който, във всеки случай — каза Мазарини с вечната си усмивка и все тъй сладкия си глас — вие отговаряте, както ви хрумне.

— Изкажете ясно желанията си, господине, и аз ще отговоря по същия начин — започна да губи търпение кралицата.

— Е добре, всемилостива господарке — рече Мазарини, като се поклони, — аз желая да споделите с мене приятелите си, както аз споделих с вас бедните си способности и дарби, с които небето ме надари. Положението е сериозно и трябва да се действува енергично.

— Пак! — каза кралицата. — Аз мислех, че свършихме с това, като се отървахме от господин дьо Бофор.

— Да, вие видяхте само пороя, който искаше да отнесе всичко, и не обърнахте внимание на тихата вода. Но във Франция има една пословица за тихата вода.

— Довършете — рече кралицата.

— Е добре — продължи Мазарини, — всеки ден аз търпя обиди от вашите принцове и вашите титуловани слуги, тия автомати, които не виждат, че техните пружини са в ръцете ми, и които не са отгатнали под търпеливото ми спокойствие смеха на разгневения човек, който се е заклел в себе си Да стане един ден най-силен. Наистина, ние арестувахме господин дьо Бофор, но от всички тях той беше най-малко опасен; остава още господин принцът …

— Победителят при Рокроа! Мислите ли?

— Да, всемилостива господарке, и много често; но раtienza1, както казваме ние, италианците. После, след господин дьо Конде идва херцог д’Орлеан.

— Какво говорите? Първият принц по кръв, чичото на краля!

— Не, не първият принц по кръв, не чичото на краля, но подлият заговорник, който през миналото царуване, подтикван от прищевния си и своеобразен характер, разяждан от жалка скука, разпалван от ниско честолюбие, завиждайки на всички, които го превъзхождат по честност и смелост, раздразнен от собствената си нищожност, стана ехо на всички злонамерени слухове, стана душа на всички сплетни, подтикна напред храбрите хора, които имаха глупостта да повярват на думата на един човек от кралска кръв и от които той се отрече, когато те се изкачиха на ешафода! Не първият принц по кръв, не чичото на краля, повтарям, а убиецът на Шале, на Монморанси и Сен Марс2, който днес се опитва да играе същата игра и си въобразява, че ще спечели, защото има работа с друг противник, който не заплашва, а се усмихва. Но той се лъже, той само загуби със смъртта на господин дьо Ришельо и аз нямам никакъв интерес да оставям край кралицата тоя източник на раздори, с който покойният господин кардинал в продължение на двадесет години е тровил жлъчката на краля.

Ана се изчерви и закри лицето си с ръце.

— Съвсем не искам да унижавам ваше величество — продължи Мазарини с по-спокоен, но едновременно чудно твърд глас. — Искам да уважават кралицата и да уважават министъра и, защото в очите на всички аз съм само неин министър. Ваше величество знае, че аз не съм кукла, дошла от Италия, както казват мнозина. Необходимо е

——

1 Р a t i е n z а (итал.) — търпение.

2 Шале, Монморанси и Сен Марс — участници в заговора срещу кардинал Ришельо. — Б. пр.

 

всички да знаят това така, както го знае ваше величество.

— Е добре де, какво трябва да правя? — попита Ана Австрийска, като се покори на тоя властен глас.

— Трябва да си спомните имената на ония верни и предани хора, които преминали морето въпреки волята на господин дьо Ришельо, като оставяли по целия път следи от кръвта си, за да донесат на ваше величество известен накит, даден от вас на господин дьо Бъкингам.

Ана стана величествено, разгневена, сякаш стоманена пружина я бе накарала да подскочи. Тя погледна кардинала с това високомерие и това достойнство, които я правеха тъй могъща в дните на младостта й, и каза:

— Вие ме обиждате, господине!

— Аз искам най-после — продължи Мазарини, като довършваше мисълта си, прекъсната по средата от движението на кралицата, — аз искам да направите днес за мъжа си онова, което сте направили някога за любовника си.

— Пак тая клевета! — извика кралицата. — А аз мислех, че тя е умряла, че е задушена, защото не ме измъчвахте с нея досега; но ето че вие също я повтаряте. Толкова по-добре! Да разрешим въпроса между нас и да свършим веднъж завинаги с него, чувате ли?

— Но, всемилостива господарке — забеляза Мазарини, учуден от пробудилата се отново в нея сила, — аз не искам да ми кажете всичко.

— А аз искам да ви кажа всичко — отговори Ана Австрийска. — И така, слушайте. Аз искам да ви кажа, че по онова време наистина имаше четири предани сърца, четири благородни души, четири верни шпаги, които ми спасиха нещо повече от живота, господине, които ми спасиха честта.

— А, вие си признавате — каза Мазарини.

— Нима само честта на виновните се подхвърля на опасност, господине? Нима не може да се опозори някой, особено жена, като се съди само по външността? Да, всичко беше срещу мене и аз щях да бъда опозорена, а при това, кълна ви се, не бях виновна. Кълна се …

Кралицата потърси нещо свято, в което би могла да се закълне; тя извади от едно шкафче, скрито в тапицерията, малко ковчеже от розово дърво с сребърни инкрустации, постави го на олтаря и продължи:

— Кълна се в тия свещени реликви, че обичах господин дьо Бъкингам, но господин дьо Бъкингам не е бил мой любовник!

— А какви са тия реликви, в които се кълнете, всемилостива господарке? — усмихнато каза Мазарини. — Предупреждавам ви, аз съм римлянин и затова съм недоверчив: от реликва до реликва има разлика.

Кралицата свали от шията си едно златно ключе и го подаде на кардинала.

— Отворете и вижте сам, господине — каза тя.

Учуден, Мазарини взе ключето, отвори ковчежето и намери в него само един ръждясал нож и две писма, едното от които беше изцапано с кръв.

— Какво е това? — попита Мазарини.

— Какво ли, господине? — рече Ана Австрийска със своята кралска осанка и протегна над отвореното ковчеже ръка, която годините не бяха лишили от чудната й красота. — Ще ви кажа какво. Тия две писма са единствените, които някога съм му писала. А това е ножът, с който го уби Фелтън. Прочетете, писмата, господине, и ще видите дали съм излъгала.

Въпреки даденото му позволение Мазарини, подчинявайки се на едно естествено чувство, вместо да прочете писмата, взе ножа, който умиращият Бъкингам беше извадил от раната си и по Лапорт бе изпратил на кралицата; острието беше съвсем разядено от кръвта, превърнала се в ръжда. Той го погледа около една минута и през това време кралицата побеля като покривката на олтара, на който се беше облегнала. А след това с неволно потреперване го постави обратно в ковчежето.

— Добре, всемилостива господарке — каза той, — вярвам на клетвата ви.

— Не, не, четете! — възрази кралицата, като се намръщи. — Четете, аз искам това, аз заповядвам — реших да свършим сега с всичко и да не се връщаме повече на тая тема. Или си мислите — прибави тя с ужасна усмивка, — че съм готова да отварям това ковчеже при всяко от бъдещите ви обвинения?

Покорен от тая енергия, Мазарини се подчини почти несъзнателно и прочете двете писма. В едното от тях кралицата искаше от Бъкингам да върне диамантения накит: това беше писмото, занесено от д’Артанян и пристигнало навреме. В другото тя го предупреждаваше, че искат да го убият; то беше връчено на херцога от Лапорт, но беше пристигнало много късно.

— Добре, всемилостива господарке — каза Мазарини, — няма какво да се отговори на това.

— Не, господине, има какво да се отговори — възрази кралицата, като затвори ковчежето и опря ръка на него. — Трябва да кажа, че винаги съм била неблагодарна към тия хора, които ме спасиха и които извършиха всичко, доколкото им позволяваха силите, за да спасят и него. Че на храбрия д’Артанян, за когото говорехте преди малко, дадох само да целуне ръката ми и подарих тоя диамант.

Кралицата протегна хубавата си ръка към кардинала и му показа един чуден камък, който святкаше на пръста й.

— Както изглежда — продължи кралицата, — той го е продал в тежка минута; продал го е, за да ме спаси втори път — да изпрати човек при херцога и да го предупреди, че се готвят да го убият.

— Значи д’Артанян знаеше това?

— Той знаеше всичко. По какъв начин? Не зная. Но най-после той го е продал на господин дезЕсар; аз видях пръстена на ръката му и го откупих; но тоя диамант е негов, господине: върнете му го от мое име. И тъй като имате щастието да се намира такъв човек при вас, постарайте се да го използувате.

— Благодаря, всемилостива господарке! — каза Мазарини. — Ще се възползувам от съвета.

— А сега — рече кралицата, сякаш изтощена от преживяното вълнение — имате ли още нещо да ме питате?

— Нищо, всемилостива господарке — отговори кардиналът с най-нежен глас. — Моля само да ме извините за несправедливите подозрения; но аз ви обичам толкова силно, че не е за учудване ревността ми, дори към миналото.

Неопределена усмивка се мярна по устните на кралицата.

— Тогава, господине — каза тя, — щом няма какво повече да ме питате, оставете ме; вие трябва да разберете, че след такава сцена имам нужда да остана сама. Мазарини се поклони.

— Оттеглям се, всемилостива господарке — рече той. — Ще ми позволите ли да дойда пак?

— Да, но утре; това време едва ли ще е достатъчно, за да се съвзема.

Кардиналът взе ръката на кралицата, целуна я галантно и се оттегли.

Щом излезе, кралицата отиде в стаята на сина си и попита Лапорт дали кралят си е легнал. Лапорт й показа с ръка спящото дете.

Ана Австрийска се изкачи по стъпалата на кревата, допря устни до намръщеното чело на сина си и го целуна внимателно. След това се оттегли все така мълчалива, като само каза на камердинера:

— Постарайте се, мили ми Лапорт, кралят да гледа по-любезно господин кардинала, на когото и той, и аз сме крайно задължени.