Александър Дюма
Двадесет години по-късно (36)

V. ГРИМО ПРОГОВОРВА

Гримо остана сам с палача: съдържателят отиде за лекар, жената се молеше.

След една минута раненият отвори отново очи.

— Помощ! — прошепна той. — Помощ! О, боже мой, боже мой! Нима няма да намеря на тоя свят приятел, който да ми помогне да живея или да умра?

Той сложи с усилие ръка на гърдите си; тя се допря до дръжката на ножа.

— А! — каза той като човек, който си припомня нещо.

И отпусна ръка.

— Не се отчайвайте — рече Гримо, — отидоха за помощ.

— Кой сте вие? — попита раненият и загледа Гримо с широко разтворени очи.

— Стар познат — отговори Гримо.

— Вие?

Раненият се помъчи да си спомни лицето на тоя, който му говореше така.

— При какви обстоятелства сме се срещали? — попита той.

— Преди двайсет години, една нощ. Господарят ми ви взе от Бетюн и ви доведе в Армантиер.

— Познах ви — каза палачът, — вие сте един от четиримата слуги.

— Да.

— Откъде идвате?

— Минавах по пътя; спрях се в тая странноприемница, за да си почине конят. Разказаха ми, че тук лежи бетюнският палач, ранен, когато вие извикахте два пъти. При първия вик дотичахме, при втория изкъртихме вратата.

— А монахът? — попита палачът. — Видяхте ли монаха?

— Какъв монах?

— Монаха, който беше затворен тук с мене?

— Не, нямаше го вече; изглежда, че е избягал през тоя прозорец. Той ли ви промуши?

— Да — отвърна палачът. Гримо се надигна да излезе.

— Какво ще правите? — попита раненият.

— Трябва да го настигна.

— Недейте!

— Защо?

— Той си отмъсти и направи добре. Сега се надявам, че бог ще ми прости, защото изкупих вината си.

— Обяснете се — каза Гримо.

— Тази жена, която вие и господарите ви ме накарахте да убия …

— Миледи?

— Да, миледи; наистина вие я наричахте така …

— Какво общо има между миледи и монаха?

— Тя била майка му.

Гримо залитна и впери мътен, почти безумен поглед в умиращия.

— Майка му? — повтори той.

— Да, майка му.

— Тогава той знае тая тайна?

— Аз го взех за монах и му я открих при изповедта.

— Нещастнико! — извика Гримо и косата му стана влажна от пот само при мисълта за възможните последици от такова откритие. — Нещастнико! Надявам се, че не сте казали името на никого, нали?

— Аз не казах нито едно име, защото не познавах никого; казах само моминското име на майка му и по него той я позна; но той знае, че чичо му е бил между

съдиите.

И падна отново изтощен. Гримо поиска да му помогне и протегна ръка към дръжката на ножа.

— Не ме пипайте — каза палачът. — Ако извадите ножа, ще умра.

Гримо остана с протегната ръка, след това изведнъж се удари по челото и каза:

— О, но ако тоя човек узнае някога кои са другите, господарят ми е загубен!

— Бързайте, бързайте! — извика палачът. — Предупредете го, ако е още жив. Предупредете приятелите

у. повярвайте, смъртта ми няма да бъде развръзката на това приключение.

Къде отиваше той? — попита Гримо.

Към Париж.

— Кой го спря?

— Двама млади благородници, които отиваха в армията; единият от тях — чух името му от устата на другаря му — се нарича виконт дьо Бражелон.

— Й този младеж ви доведе монаха?

— Да.

Гримо вдигна очи към небето.

— Значи такава е била волята божия! — каза той,

— Без съмнение — потвърди раненият.

— Това е ужасно — промърмори Гримо. — И все пак тая жена беше заслужила участта си. Или сега вече не сте на това мнение?

— В минутата на смъртта престъпленията на другите ни се струват много малки в сравнение с нашите.

Палачът падна изтощен и затвори очи.

Гримо се колебаеше между съжалението, което му забраняваше да остави тоя човек без помощ,

и страха, който му заповядваше да тръгне веднага, за да занесе новината на граф дьо Ла Фер, когато чу шум в коридора и видя, че съдържателят се връща с лекар.

След него вървеше тълпа любопитни: мълвата за чудното произшествие започваше да се разпространява.

Лекарят се приближи до умиращия, който изглеждаше припаднал.

— Най-напред трябва да се извади ножът от гърдите — каза той и поклати многозначително глава.

Гримо си спомни предсказанието на ранения и отвърна очи.

Лекарят разтвори дрехата, скъса ризата и оголи гърдите.

Ножът, както казахме вече, беше забит до дръжката.

Лекарят го хвана и докато го изтегляше, очите на ранениЯ се отваряха със страшна втренченост. Когато острието излезе съвсем от раната, червеникава пяна се показа върху устните на ранения; той въздъхна и кръвта рукна като поток от отвора на раната; умиращият впери с особен израз погледа си в Гримо, изхърка глухо и издъхна.

Тогава Гримо вдигна окървавения нож, който лежеше насред стаята и всяваше ужас у всички, направи знак на съдържателя да го последва, плати разноските

с щедрост, достойна за господаря му, и се качи на

коня си.

Първата мисъл на Гримо беше да се върне веднага в Париж; но той си спомни колко ще се безпокои Раул от отсъствието му: спомни си, че Раул е само на две левги от тука, че след четвърт час ще бъде при него и че пътуването, обяснението и връщането ще му отнемат най-много един час; той пое в галоп и след десет минути се спря пред „Увенчаното муле“, единствената странноприемница в Мазеягарб.

От първите думи, които размени със съдържателя, той се увери, че младежът е тук.

Раул седеше край масата с граф дьо Гиш и възпитателя му. От мрачното сутрешно произшествие двете млади чела бяха овеяни с тъга, която не можеше да се разпръсне от веселостта на господин д’Армепж, свикнал да гледа по-философски от тях на тоя вид зрелища.

Изведнъж вратата се отвори и влезе Гримо, бледен, изпрашен и още покрит с кръвта на нещастния ранен.

— Гримо, мили ми Гримо! — извика Раул. — Най-после дойде. Извинете ме, господа, това не е слуга, а приятел.

Той стана, затича към него и продължи:

— Как е господин графът? Съжалява ли поне малко за мене? Виждал ли сте го, откак се разделихме? Отговори ми, а аз от своя страна имам да ти разказвам много неща. Да. от три дни преживяхме доста приключения. Но какво ти е? Колко си бледен! Кръв! Откъде е тая кръв?

— Наистина по него има кръв! — каза графът и стана. — Ранен ли сте, приятелю мои?

— Не, господине — отговори Гримо, — тая кръв не е моя.

— Но на кого? — попита Раул.

— На нещастника, когото сте оставили в страноприемницата и който умря в ръцете ми.

В ръцете ти! Тоя човек! Но знаеш ли кой е той? Да — отговори Гримо.

Но той е бившият бегюнски палач.

— Зная!

— Познавах го.

— И той умря?

— И ти го познаваш?

— Да.

Двамата младежи се спогледаха.

— Какво да се прави, господа! — каза д’Арменж. — Това е общ закон и палачите не правят изключение от него. Щом видях раната, това ми мина през ума; а и самият той, както знаете, беше на същото мнение, щом искаше монах изповедник.

При думата монах Гримо побледня.

— Хайде, господа, хайде на масата! — каза д’Арменж, който като всички хора от неговото време, и особено на неговата възраст, не допускаше да се прекъсва вечерята с прочувствени сцени.

— Да, имате право, господине — забеляза Раул. — Хайде, Гримо, поръчай си; заповядай, разпореждай се, след като си починеш, ще поприказваме.

— Не, господине — отговори Гримо, — аз не мога да остана нито минута. Трябва да замина веднага за Париж.

— Какво, за Париж? Лъжеш се, Оливен ще замине, а ти ще останеш.

— Напротив, Оливен ще остане, а аз ще замина. Нарочно дойдох, за да ви го кажа.

— Но защо е тази промяна?

— Не мога да ви кажа.

— Обясни се.

— Не мога.

— Хайде, каква е тая шега?

— Господин виконтът знае, че не се шегувам никога.

— Да, но зная също, че господин граф дьо Ла Фер каза да останете кри мене, а Оливен да се върне в Париж. Аз ще следвам нарежданията на господин графа.

— Само не в тоя случай, господине.

— Нима смятате да не ми се подчините?

— Да, господине, защото така трябва.

— И тъй, вие държите на своето?

— Да, тръгвам. Желая ви щастие, господин виконт.

Гримо се поклони и се обърна към вратата, за да излезе. Разгневен и едновременно разтревожен, Раул се спусна след него и го улови за ръката.

— Гримо! — извика той. — Останете, аз искам това!

— Значи вие искате да оставя да убият господин

графа.

Гримо се поклони и се приготви да излезе.

— Гримо, приятелю мой — каза виконтът, — вие няма да заминете така, няма да ме оставите в такава тревога. Гримо, говори, говори, за бога!

И залитайки, Раул падна в едно кресло.

— Мога да ви кажа само едно, господине, защото тайната, която искате да ви открия, не е моя. Вие срещнахте един монах, нали?

— Да.

Двамата младежи се спогледаха с ужас.

— Вие го заведохте при ранения?

— Да.

— Имахте ли време тогава да го разгледате?

— Да.

— И може би ще го познаете, ако го срещнете някога?

— О, да, кълна се в това! — отвърна Раул.

— И аз също — каза дьо Гиш.

— Е, добре, ако го срещнете някога — продължи Гримо, — където и да е, по пътя, на улицата, в черква, навсякъде, стъпете върху него и го смажете безмилостно, жестоко, както бихте смазали змия, пепелянка, усойница; смажете го и не го оставяйте, докато не умре напълно; докато той е жив, животът на пет души според мен ще бъде в опасност.

И без дума да продума повече, Гримо се възползува от учудването и ужаса на слушателите и изскочи от

стаята.

— Е, графе — каза Раул, като се обърна към дьо Гиш, — не ви ли казвах, че тоя монах ми прави впечатление на влечуго?

След две минути по пътя се чу тропотът на препускаш кон. Раул изтича до прозореца.

Гримо летеше по пътя за Париж. Той размаха шапКа в знак на поздрав и изчезна скоро зад завоя на пътя.

По пътя Гримо мислеше за две неща: първо — че

с това препускане конят му няма да измине и десет левги.

Второ — че няма пари, Но колкото по-малко говореше Гримо, толкова по-плодовито беше въображението му.

На първата станция той продаде коня си и с получените пари се качи на пощенската кола.