Александър Дюма
Двадесет години по-късно (33)

II. СХВАТКА

В Ноайон останаха малко и спаха дълбоко. Раул поръча да го събудят, ако дойде Гримо, но Гримо не дойде.

Конете оцениха също, без съмнение, осемчасовата пълна почивка и разкошната постилка от слама. В пет часа сутринта Раул събуди граф дьо Гиш и му пожела добро утро. Закусиха набързо и в шест часа бяха изминали вече две левги.

Разговорът с младия граф беше извънредно занимателен за Раул. Младият граф все разказваше, Раул повечето слушаше. Възпитан в Париж, където Раул беше ходил само веднъж, и то при двора, който Раул не беше виждал никога, графът беше крайно занимателен събеседник за Раул със своите пажески лудории и с двата дуела, които се беше изхитрил да уреди въпреки указите и главно въпреки надзора на възпитателя си. Раул беше ходил само у господин Скарон; той каза на дьо Гиш кого бе видял там. Дьо Гиш познаваше всичките: госпожа дьо Ньойан, госпожица д’Обинье,

госпожица дьо Скюдери, госпожица Поле, госпожа дьо Шеврьоз. Той осмя духовито всички; Раул трепереше да не се присмее и на госпожа дьо Шеврьоз, към която чувствуваше истинско и дълбоко разположение; но по инстинкт ли, от обич ли към херцогиня дьо Шеврьоз, той каза най-похвални неща за нея. Това удвои у Раул чувството на приятелство към графа.

После дойде ред на ухажванията и на любовта. И тук дьо Бражелон трябваше много повече да слуша, отколкото да говори. Той заслуша и от три-четири доста прозрачни приключения се досети, че графът като него крие някаква тайна в дъното на сърцето си.

Както казахме вече, дьо Гиш беше възпитан при двора и всички придворни интриги му бяха известни. Това беше дворът, за който Раул бе слушал толкова много от граф дьо Ла Фер; само че тоя двор се беше много променил от времето, когато Атос го напусна. Ето защо разказите на граф дьо Гиш бяха нещо съвсем ново за спътника му. Хаплив и духовит, младият граф изреди всичките; той разказа за старата любов на госпожа дьо Лонгвил с Колини, за дуела му на площад Роял, дуел с такъв съдбоносен край, който госпожа дьо Лонгвил гледала през щорите; за новата й любов с принц дьо Марсийак, който, както разправяха, бил толкова ревнив, че искал да убие всички и дори абага д’Ербле, нейния духовник; за любовта на господин принц Уелски с Госпожицата, наречена по-късно Великата Госпожица, станала толкова прочута след това чрез тайния си брак с Лозеи. Дори кралицата не беше пощадена, а и кардинал Мазарини не остана незасегнат.

Денят литна незабелязано. Възпитателят на графа, веселяк, светски човек, учен до мозъка на костите, както казваше ученикът му, напомняше много пъти на Раул дълбоките познания и духовитото и хапливо присмиваме на Атос; но никой не можеше да се сравни с граф дьо Ла Фер по изящество, деликатност и благородство на езика и на постъпките.

Пътниците пазеха конете си повече от вчера и към четири часа следобед се спряха в Арас, Те се приближаваха до театъра на военните действия и решиха да престоят един ден в тоя град, защото испански шайки се възползуваха понякога от нощния мрак и извършваха нападения дори в околностите на Ларас.

Френската армия беше разположена от Понта Марк до Валанснен, като завиваше към Дуе. Според слуховете сам господин принцът бил в Бетюн.

Неприятелската армия се простираше от Касел до Куртре н тъй като грабеше безмилостно и вършеше всякакви насилия, бедните погранични жители напускаха самотните си жилища и търсеха защита в укрепените градове. Арас беше претъпкан с бежанци.

Всички говореха за близко, решително сражение; твърдяха, че господин принцът маневрирал досега, защото чакал подкрепления, които най-после дошли. Младите хора бяха доволни, че са пристигнали тъкмо навреме.

Те вечеряха заедно и легнаха да спят в една стая. Бяха във възрастта на бързото сприятеляване; струваше им се, че се познават още от раждането си и че е невъзможно да се разделят някога.

Вечерта премина в разговори за войната; слугите изчистиха оръжията; младите хора напълниха пистолетите в случай на схватка; събудиха се отчаяни: двамата бяха сънували, че са пристигнали много късно, за да участвуват в сражението.

Сутринта се пръсна слухът, че принц дьо Конде е опразнил Бетюн и е отстъпил към Карвен, като оставил при все това гарнизон в Бетюн. Но тъй като тая новина не се потвърди от нищо положително, младите хора решиха да продължат пътя си към Бетюн и ако се наложи, да завият надясно и да тръгнат към Карзен.

Възпитателят на граф дьо Гиш познаваше отлично местността; той предложи да ги преведе по най-късия път, който се намираше по средата между пътищата за Ланс и за Бетюн. В Аблен ще съберат сведения. За Гримо оставиха предначертан път.

Тръгнаха към седем часа сутринта.

Дьо Гиш, който беше млад и разпален, казваше на Раул:

— Ето ни трима господари и трима слуги; слугите им са добре въоръжени и вашият ми се струва доста упорит.

— Никога не съм го виждал да се сражава — отговори Раул, — но той е бретонец: това дава надежда.

— Да, да — продължи дьо Гиш, — и уверен съм, че при случай той ще стреля с мускета си; а пък аз имам двама изпитани мъже, които са воювали заедно с баща ми; и така ние сме шест бойци; ако срещнем малък неприятелски отряд, на брой колкото нас или дори повече, нали ще ги нападнем, Раул?

— Разбира се, господине — отговори виконтът.

— Охо, млади хора, колко бързате, пусто да остане! — намеси се възпитателят в разговора. — А дадените ми напътствия, господин графе? Нима забравяте, че съм длъжен да ви заведа здрав и читав при господин принца? Когато бъдете в армията, оставете се да ви убият, ако това ви прави удоволствие; но дотогава, предупреждавам ви, че като генерал на армията ви заповядвам да отстъпите и обръщам гръб на първото неприятелско перо, което видя.

Дьо Гиш и Раул се спогледаха с усмивка. Местността ставаше все по-залесена и от време на време се срещаха малки групи селянибежанци, които караха пред себе си добитъка и возеха на коли или носеха на ръце най-ценното от имуществото си.

До Аблен стигнаха без приключения. Там се осведомиха и узнаха, че действително господин принцът напуснал Бетюн и се намира между Камбрен и ла Ванти. Като оставиха картичка за Гримо, тръгнаха по един пряк път и след половин час бяха на брега на един поток, който се влива в Лис.

Местността, цялата нарязана от изумруденозелени долини, беше очарователна. От време на време пътечката, по която вървяха, минаваше през малки горички. Всеки път, когато влизаха в такава горичка, възпитателят, който се страхуваше от засада, изпращаше напред двамата слуги на графа и по тоя начин образуваше авангард. Възпитателят и двамата младежи бяха главните сили на армията, а Оливен с готова карабина и нащрек прикриваше тила.

От известно време на хоризонта се виждаше доста гъста гора: на сто крачки от нея господин д’Арменж взе обичайните си предпазни мерки и изпрати напред Двамата слуги на графа.

Слугите изчезнаха под дърветата; младежите яздеха на стотина крачки след тях, като се смееха и приказваха; Оливен ги следваше отзад на също такова

разстояние. Изведнъж се чуха пет-шест мускетни гърмежа. Възпитателят извика: стой! Младежите се подчиниха и задържаха конете си. В същата минута от гората се подадоха двамата слуги, които препускаха в галоп.

Изгарящи от нетърпение да узнаят причината за тази стрелба, графът и виконтът пришпориха конете си към тях. Възпитателят ги последва.

— Спряха ли ви? — живо попитаха двамата младежи.

— Не — отговориха слугите. — Дори е много вероятно да не са ни забелязали: гърмежите се чуха на сто крачки пред нас, почти в най-гъстото място на гората, и ние се върнахме да вземем мнението ви.

— Моето мнение — каза господин д’Арменж, — а в случай на нужда и заповед, е да се оттеглим: тук в гората може да има засада.

— Нищо ли не видяхте? — запита графът слугите си.

— Стори ми се — каза единият от тях, — че видях конници в жълти дрехи, които се промъкваха към коритото на реката.

— Така е — забеляза възпитателят, — ние сме се натъкнали на испански отряд. Назад, господа, назад!

Двамата младежи се посъветваха с поглед и в същата минута се чу пистолетен гърмеж, последван от два-три вика за помощ.

Младежите се спогледаха още веднъж и се убедиха, че нито един от двамата има намерение да отстъпва; и тъй като възпитателят беше обърнал вече коня си, те се спуснаха напред. Раул извика: — „След мене, Оливен!“ А граф дьо Гиш: „След мене, Юрис и Планше!“

И преди да се опомни възпитателят от учудването си, те изчезнаха вече в гората.

В същото време, когато се спуснаха напред, младежите извадиха пистолетите си.

След пет минути те пристигнаха на мястото, откъдето като че ли бяха долетели виковете. Сдържаха конете си и започнаха да се движат предпазливо напред.

— Те! — каза дьо Гиш. — Конници!

— Да, трима на кон и трима слезли от конете си.

— Какво правят? Виждате ли?

— Да, струва ми се, че претърсват някакъв ранен или умрял човек.

— Това е някое подло убийство — рече дьо Гиш.

— Обаче те са войници — възрази дьо Бражелон.

— Да, но от специален отред, тоест пладнешки разбойници.

— Да нападнем! — каза Раул.

— Да нападнем! — повтори дьо Гиш.

— Господа! — извика клетият възпитател. — Господа, за бога…

Но младежите не слушаха нищо. Те полетяха в надпревара и виковете на възпитателя само предупредиха испанците.

Веднага тримата конници се спуснаха към младежите, докато останалите трима продължаваха да обират двамата пътници, защото, като се приближиха, Раул и дьо Гиш видяха на земята не едно, а две тела.

На десет крачки дьо Гиш гръмна пръв и не улучи. Испанецът, който препускаше към Раул, гръмна на свой ред и Раул почувствува в лявата си ръка болка като от удар с камшик. На четири крачки той гръмна и испанецът, улучен право в гърдите, разпери ръце й падна по гръб върху къча на коня си, който се обърна назад и го отнесе.

В тая минута Раул видя като през мъгла, че към него се насочва дулото на един мускет. Той си спомни съвета на Атос: с бързо като светкавица движение вдигна коня на задните му крака — и в същия миг се чу гърмеж.

Конят отскочи настрана, краката му се подкосиха и той падна на земята, като притисна крака на Раул.

Испанецът улови мускета за дулото и се спусна към Раул, за да му счупи главата с приклада.

За нещастие Раул беше в такова положение, че не можеше да изтегли нито шпагата от ножницата си, нито пистолета от кобура; той видя как прикладът се изви над главата му и неволно беше готов да затвори очи, когато с един скок дьо Гиш се намери при испанеца и опря пистолета в гърлото му.

— Предайте се — каза той — или ще ви убия!

Мускетът падна от ръцете на войника и той се предаде веднага.

Дьо Гиш повика единия от слугите си, поръча му да

пази пленника, като заповяда да му пръсне мозъка при най-малкия опит за бягство, скочи от коня и се приближи до Раул.

— Наистина, господине — каза Раул със смях, макар че бледината издаваше вълнението му, неизбежно при първата схватка, — вие плащате бързо дълговете си и не поискахте да ми бъдете дълго време длъжник. Без вас — прибави той, като повтори думите на графа — бих загинал, сигурно загинал.

— Моят противник избяга — каза дьо Гиш — и ми даде възможност да ви се притека на помощ. Но тежко ли сте ранен? Виждам, че целият сте в кръв.

— Май че ръката ми е одраскана — отговори Раул. — Помогнете ми да се измъкна изпод коня и надявам се, че нищо не ще ни попречи да продължим пътя си,

Господин д’Арменж и Оливен бяха слезли вече от конете си и надигнаха коня, който агонизираше. Раул успя да извади крака си от стремето и изпод коня и се изправи веднага.

— Нищо ли не е счупено? — попита дьо Гиш.

— Слава богу, не — отвърна Раул. — Но какво стана с нещастниците, които тия нехранимайковци искаха да убият?

— Ние дойдохме много късно; както изглежда, те са убити и убийците са избягали с плячката си; двамата ми слуги са при труповете.

— Хайде да видим дали още не са живи и дали не можем да им помогнем — каза Раул. — Оливен, ние получихме в наследство два коня, но моят е убит: вземете по-добрият от двата за вас и ми дайте вашия.

И те се приближиха до мястото, където лежеха жертвите.