Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 67гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. —Добавяне
  2. —Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

XXVIII. СРЕЩА

Така препускаха още десетина минути.

Ненадейно две черни точки се отделиха от масата, започнаха да се приближават, да се уголемяват и по-лекалека заприличаха на конници.

— Охо! — каза д’Артанян. — Те идват към нас.

— Толкова по-зле за тях — забеляза Портос.

— Кой иде? — извика един прегракнал глас. Тримата препускащи конници нито се спряха, нито отговориха. Чу се само звънтене на изтегляни шпаги и щракане на пистолетни спусъци.

— Юздата между зъбите! — викна д’Артанян.

Портос разбра и също като д’Артанян извади с лявата си ръка един пистолет от кобура и вдигна спусъка му.

— Кой иде? — извика се втори път. — Нито крачка повече или сте загинали!

— Е, де! — отговори Портос почти задавен от прах, като гризеше поводите, както конят му гризеше юздата си. — Е, де! Виждали сме ги такива!

При тия думи двете сенки преградиха пътя и при светлината на звездите се видя как светеха цевите на пистолетите им.

— Назад! — извика д’Артанян. — Или ще загинете!

Два пистолетни гърмежа бяха отговор на тая заплаха; но двамата нападатели се носеха с такава бързина, че връхлетяха върху противниците си още в същия миг. Разнесе се трети Гърмеж — д’Артанян бе стрелял от упор и неприятелят му падна. А Портос блъсна с такава сила своя противник, че той полетя на десетина крачки от коня си, след като бе отбил насочената към него шпага.

— Довърши го, Мускетон, довърши го! — извика Портос.

И се спусна напред рамо до рамо с приятеля си, който продължаваше преследването.

— Е, какво? — попита Портос.

— Счупих му главата — отговори д’Артанян. — А вие?

— Само го катурнах; но слушай …

Чу се гърмеж от карабина: Мускетон изпълняваше заповедта на господаря си, без да се спира.

— Напред! Напред! — извика д’Артанян. — Добре върви, засега ние печелим!

— Охо! — каза Портос. — Ето нови играчи.

Наистина двама нови конници се отделиха от главната група и започнаха бързо да се приближават, за да преградят отново пътя.

Тоя път д’Артанян не изчака дори да му заговорят.

— Път! — завика той пръв. — Път!

— Какво искате? — попита един глас.

— Херцога! — едновременно изреваха Портос и д’Артанян.

В отговор се чу висок смях, но той завърши с изохкване: д’Артанян прониза подигравача с шпагата си.

В същото време проехтяха едновременно два гърмежа: Портос и противникът му стреляха един в друг. Д’Артанян се озърна и видя Портос край себе си.

— Браво. Портос! — каза той. — Струва ми се, че го убихте, а?

— Май че улучих само коня.

— Какво да се прави, мили мой? Не при всички изстрели се улучва прицелната точка. И не трябва да се съжалява, когато се улучи мишената. Ай да му се не види, какво стана на коня ми?

— Конят ви пада — каза Портос и спря своя.

Наистина конят на д’Артанян се спъна и падна па колене, после изхърка и легна.

Куршумът на първия д’Артанянов противник го беше улучил в гърдите.

Мускетарят изтърси такава клетва, от която и небето можеше да се възмути.

— Кон ли иска господинът? — попита Мускетон.

— Пусто да остане! Иска ли питане! — извика д’Артанян.

— Ето ви! — каза Мускетон.

— Откъде, дявол да го вземе, имаш два свободни коня? — запита д’Артанян, като скочи на единия от тях.

— Стопаните им са мъртви: помислих, че може да НИ дотрябват, и ги взех.

През това време Портос зареди отново пистолета си.

— Внимание! — извика д’Артанян. — Ето още двама.

— Хайде де, до утре ли ще се повтаря това? — забеляза Портос.

И действително други двама конници се приближаваха с голяма бързина към тях.

— Господине — обади се Мускетон, — онзи, когото катурнахте, става.

— Защо не се справи с него като с първия?

— Ръцете ми бяха заети, господине, държех конете. Чу се гърмеж; Мускетон извика от болка.

— Ах, господине — каза той, — в другата! Точно в Другата! Тоя изстрел ще бъде еш на оня от Амиенския път.

Портос се обърна като лъв и се спусна върху сваления от коня противник, който се опита да изтегли шпагата си. Но преди да я извади от ножницата си, Портос му нанесе с дръжката на своята шпага такъв страшен удар по главата, че той падна като вол под чука на касапин.

Мускетон се свлече с охкане от коня си — получената рана не му позволяваше да остане на седлото.

Като видя конниците, д’Артанян се спря и зареди отново пистолета си; освен това на седлото на новия кон имаше карабина.

— Аз съм тук — каза Портос. — Да чакаме или да нападаме:

— Да нападаме — рече д’Артанян.

— Да нападаме! — повтори Портос. Те пришпориха конете си.

Конниците бяха вече най-много на двадесет крачки от тях.

— В името на краля! — извика д’Артанян. — Дайте ни път!

— Кралят няма работа тук! — отвърна един мрачен н нощен глас, който сякаш излизаше от облак, защото конникът идваше обвит в облаци прах.

— Добре, ще видим дали кралят не минава навсякъде — възрази д’Артанян.

— Вижте — отговори същият глас.

Почти едновременно се чуха два пистолетни гърмежа; единият беше от д’Артанян, а другият — от противника на Портос. Куршумът на д’Артанян отнесе шапката на неприятеля му, а другият куршум прониза гърлото на Портосовня кон, той изпръхтя и се строполи мъртъв.

— За последен път, къде отивате? — запита същият глас.

— По дяволите! — отговори д’Артанян.

— Добре! Бъдете спокойни тогава, ще идете при тях. Д’Артанян видя как се насочи към него дулото на един мускет: нямаше време да бърка в кобура. Той си спомни един съвет, даден му някога от Атос. Изправи коня си на задните крака.

Куршумът улучи животното право в корема. Д’Артанян почувствува, че то се свлича, и с чудна пъргавина скочи настрана.

— Хайде де! — каза същият мощен и подигравателен глас. — Това е касапница за коне, а не сражение на мъже. Изтеглете шпагата си, господине, изтеглете шпагата си.

И той скочи от коня си.

— Да изтегля шпагата ли? — каза д’Артанян. — Така да бъде! Това ми е работата.

С два скока д’Артанян се намери срещу противника си и шпагите им се кръстосаха. С обикновената си ловкост д’Артанян пусна в ход любимия си похват.

През това време Портос, коленичил зад коня си, който агонизираше, държеше по един пистолет във всяка ръка.

Боят между д’Артанян и неговия противник започна. Според обичая си д’Артанян го нападна стремглаво, но срещна силна и опитна ръка, която го накара да се позамисли. Два пъти отбит, отстъпи крачка назад; противникът му не се помръдна; д’Артанян излезе отново напред и пак прибягна към похвата си.

Два-три удара бяха нанесени от едната и от другата страна без резултат; от остриетата на шпагите изхвърчаха искри.

Най-после д’Артанян реши, че е време да прибегне към любимия си финт; той го приложи много изкусно и светкавично нанесе удар, който според него беше неотразим.

Но ударът беше отбит.

— Пусто и върло! — извика той с гасконския си изговор.

При тоя вик противникът му отскочи назад, наведе откритата си глава и в тъмнината се Помъчи да види лицето на д’Артанян.

Д’Артанян се страхуваше от финт и се държеше в отбранително положение.

— Пазете се — каза Портос на противника си, — двата ми пистолета са още пълни.

— Толкова по-голямо основание да стреляте пръв — отговори противникът.

Портос гръмна: светкавица освети бойното поле. При тая светлина двамата противници извикаха едновременно.

— Атос! — провикна се д’Артанян.

— Д’Артанян! — се провикна Атос.

Атос вдигна шпагата си, д’Артанян спусна своята.

— Арамис! — викна Атос. — Не стреляйте!

— А, а! Вие ли сте, Арамис? — извика Портос. И той хвърли пистолета си.

Арамис мушна своя в кобура си и вкара шпагата в ножницата.

— Сине мой! — каза Атос и протегна ръка на д’Артанян.

Така го наричаше той едно време в минути на разнеженост.

— Атос, значи вие го защитавате? — каза д’Артанян, като си кършеше ръцете. — А аз се заклех да го заловя жив или мъртъв! О, аз съм обезчестен!

— Убийте ме — рече Атос и оголи гърдите си, — ако смъртта ми е необходима за вашата чест.

— О, тежко ми! Тежко ми! — викаше д’Артанян. — Само един човек на тоя свят можеше да ме спре и съдбата го изпречва на пътя ми! О, какво ще кажа на кардинала?

— Ще му кажете, господине — отговори един глас, който владееше над бойното поле, — че е изпратил срещу мене единствените, двама мъже, които могат да победят четирима, да се борят на равни начала един срещу друг с граф дьо Ла Фер и кавалера д’Ербле и да се предадат само на петдесет души.

— Принцът! — едновременно казаха Атос и Арамис, като се отдръпнаха настрана, за да могат другите да видят херцог дьо Бофор, докато д’Артанян и Портос отстъпиха крачка назад.

— Петдесет конници! — промърмориха д’Артанян и Портос.

— Погледнете около вас, господа, ако се съмнявате — рече херцогът.

Д’Артанян и Портос се озърнаха: наистина те бяха напълно заобиколени от отряд конници.

— При шума от вашия бой — продължи херцогът — помислих, че сте двайсет души, и се завърнах с всички, които ме заобикаляха. Дотегна ми все да бягам и ми се прищя да поработя също с шпагата си. Но вие сте само двама.

— Да, ваше височество — каза Атос, — но, както казахте, тия двама струват колкото двадесет.

— Хайде, господа, дайте шпагите си — рече херцогът.

— Шпагите Ни?! — извика д’Артанян, като вдигна глава и дойде на себе си. — Шпагите ни? Никога!

— Никога! — повтори Портос.

Няколко души се раздвижиха.

— Една минута, ваше височество — каза Атос, — две думи.

Той се приближи до принца, който се наведе към него и на когото той прошепна няколко думи.

— Както искате, графе — рече принцът. — Аз съм ви толкова задължен, че не мога да откажа на първата ви молба. Отстранете се, господа — се обърна той към хората от свитата си. — Господа д’Артанян и дю Балон, вие сте свободни.

Заповедта беше изпълнена веднага. Д’Артанян и Портос се намериха в центъра на голям кръг.

— Сега, д’Ербле — каза Атос, — слезте от коня и елате.

Арамис слезе от коня си и се приближи до Портос, докато Атос се приближаваше до д’Артанян. Сега четиримата се събраха отново.

— Приятели — подзе Атос, — съжалявате ли още, че не проляхте кръвта ни?

— Не — отговори д’Артанян, — съжалявам, че сега сме едни срещу други, ние, които винаги бяхме заедно, съжалявам, че сме в два враждебни лагера. А, вече в нищо няма да имаме успех!

— О, боже мой, да, свършено е! — се обади Портос.

— Тогава минете на наша страна! — каза Арамис.

— Мълчете, д’Ербле — спря го Атос, — подобни предложения не се правят на такива хора като тия господа. Ако са влезли в партията на Мазарини, значи че съвестта ги е подтикнала към това, както нашата ни подтикна да вземем страната на принцовете.

— А между това ето ни неприятели — рече Портос. — Пусто да остане! Кой можеше някога да си помисли това?

Д’АРтанян не каза нищо, но въздъхна. Атос ги погледна и взе ръцете им в своите.

— Господа — каза той, — тази работа е сериозна и сърцето ме боли, като че ли го пронизахте. Да, Ние сме разделени, ето голямата, печална истина, но ние още не сме си обявили война; може би ще измислим някакви условия; един последен разговор е необходим.

— Що се отнася до мене, аз настоявам за него — рече Арамис.

— Аз го приемам — гордо каза д’Артанян. Портос наведе глава в знак на съгласие.

— Тогава да си определим място за среща, удобно на всички ни — продължи Атос, — и на това последно свиждане да уточним окончателно нашите взаимни отношения, както и поведението, което ще държим един спрямо друг.

— Добре! — отговориха тримата останали.

— Значи вие сте на моето мнение? — попита Атос.

— Напълно.

— Е, добре, къде?

— На площад Роял удобно ли ви е? — запита д’Артанян.

— В Париж?

— Да.

Атос и Арамис се спогледаха. Арамис кимна с глава в знак на съгласие.

— На площад Роял, така да бъде! — каза Атос.

— А кога?

— Утре вечерта, ако искате.

— Ще се върнете ли дотогава?

— Да.

— В колко часа?

— В десет часа вечерта, удобно ли ви е?

— Чудесно.

— Оттам ще произлезе мир или война — Атос. — Но поне честта ни, приятели мои, ще е спасена.

— Уви! — промърмори д’Артанян. — Нашата военна чест загина.

— Д’Артанян — сериозно каза Атос, — кълна се, че вие ми причинявате болка, като мислите за това, докато аз мисля само за едно: че ние кръстосахме шпагите си с вашите. Да — продължи той и поклати тъжно глава, — вие се изразихте правилно: тежко ни. Да вървим, Арамис!

— А ние, Портос — рече д’Артанян, — да вървим при кардинала, за да му отнесем срама си.

— И му кажете преди всичко — извика един глас, че още не съм много стар и че още ме бива за работа.

Д’Артанян позна гласа на Рошфор.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, господа? — попита принцът.

— Засвидетелствувайте, че ние направихме всичко възможно, ваше височество.

— Бъдете спокойни, това ще бъде направено. Сбогом, господа, скоро ще се видим отново, надявам се, край Париж, а може би и в самия Париж, и тогава ще имате възможност да се реванширате.

С тези думи херцогът поздрави с ръка, препусна в галоп и изчезна, последван от свитата си. Всичко се изгуби в мрака и шумът заглъхна.

Д’Артанян и Портос останаха сами на главния път, с един човек, който държеше два коня за юздите.

Те помислиха, че е Мускетон, и се приближиха.

— Какво виждам! — извика д’Артанян. — Ти ли си, Гримо?

— Гримо! — повтори Портос.

Гримо направи знак на двамата си приятели, че не са се излъгали.

— А чии са конете? — попита д’Артанян.

— Кой ни ги дава? — запита Портос.

— Господин граф дьо Ла Фер.

— Атос, Атос — промърмори д’Артанян, — вие мислите за всичко и сте наистина благородник.

— Чудесно! — каза Портос. — А аз се страхувах, че ще бъдем принудени да се върнем пеша.

И той скочи на коня. Д’Артанян беше вече на седлото.

— Но къде отиващ ти, Гримо? — попита д’Артанян. — Напускаш ли господаря си?

— Да — отговори Гримо, — отивам при виконт дьо Бражелон във Фландърската армия.

Те изминаха мълчаливо няколко крачки по главния път за Париж, но изведнъж чуха охкания, които сЯкащ излизаха от рова.

— Какво е това? — попита д’Артанян.

— Това ли? — каза Портос. — Това е Мускетон.

— Да, аз съм, господине — се обади жален глас и някаква сянка се изправи отстрани на пътя.

Портос се спусна към управителя си, към когото беше наистина привързан.

— Опасно ли си ранен, мили ми Мустон? — попита той.

— Мустон! — повтори Гримо и облещи очи.

— Не, господине, не вярвам; но съм ранен на много неудобно място.

— Тогава ти не можеш да се качиш на кон?

— О, господине, и дума да не става!

— Можеш ли да ходиш пеша?

— Ще се помъча до първата къща.

— Какво да направим? — каза д’Артанян. — Ние трябва да се завърнем в Париж.

— Аз ще се погрижа за Мускетон — се обади Гримо.

— Благодаря, добри ми Гримо! — рече Портос. — Гримо слезе от коня си и подаде ръка на стария си приятел, който се облегна на нея със сълзи на очите. Но той не можа да разбере с положителност дали тия сълзи бяха предизвикани от радостта, че го вижда, или от болката, която му причиняваше раната.

А д’Артанян и Портос продължиха мълчаливо пътя си към Париж.

След три часа ги задмина един куриер, покрит с прах; той беше изпратен от херцога и носеше на кардинала писмо, в което както беше обещал принцът, се свидетелствува ще за извършеното от Портос и д’Артанян.

Мазарини беше прекарал много лоша нощ, когато получи това писмо, в което принцът сам му съобщаваше, че е свободен и че му обявява непримирима война.

Кардиналът го прочете два-три пъти, след това го сгъна, сложи го в джоба си и каза:

— Д’Артанян изпусна херцога, но все пак ме утешава това, че докато го е преследвал, е смазал Брусел. Положително тоя гасконец е неоценим човек и дори с непохватността си ми принася полза.

Кардиналът загатваше за човека, когото д’Артанян беше съборил край ъгъла на гробищата Сен Жан в Париж и който не беше някой друг, а съветникът Брусел.