Александър Дюма
Двадесет години по-късно (16)

XVI. ЗАМЪКЪТ БРАЖЕЛОН

Д’Артанян гледаше цялата тая сцена със слисани очи и почти с отворена уста: действителността отговаряше тъй малко на очакванията му, че той не можеше да дойде на себе си от учудване.

Атос го улови подръка и го заведе в градината.

— Докато приготвят вечерята ни — каза той усмихнато, — вие не ще имате нищо против, нали, приятелю, да ви разясня малко цялата тая тайна, която ви кара да се замисляте?

— Наистина,; господин графе — отговори д’Артанян, който чувствуваше, че постепенно Атос взема като по-преди надмощие над него с аристократичностга си.

Атос го погледна с кротката си усмивка.

— Най-напред, мили д’Артанян — каза той, — тук нЯма никакъв господин граф. Аз ви нарекох кавалер не защото беше само да ви представя на гостите си, за да знаят кой сте; но за вас, д’Артанян, надявам се, съм все още Атос ваш другар, ваш приятел. Или вие предпочитате церемониите, защото не ме обичате както по-преди?

— О, да ме пази бог! — извика гасконецът с един от тия чистосърдечни пориви на младостта, които се срещат тъй рядко в зрялата възраст.

— Тогава да се върнем на старите си навици и най-напред да бъдем откровени. Тук всичко ви учудва, нали?

— Извънредно много.

— Но най-много ви учудвам аз — каза Атос усмихнато. — Признайте си.

— Признавам си.

— Аз съм още млад, нали, въпреки моите четиридесет и девет години все още могат да ме познаят?

— Напротив — отговори д’Артанян, готов да се възползува докрай от откровеността, предложена от Атос, — вие сте просто неузнаваем.

— А, разбирам — каза Атос, като се изчерви леко. — Всичко си има край, д’Артанян, и безумието, като всичко друго.

— При това и благосъстоянието ви се е променило, струва ми се. Вие живеете чудесно; тая къща е ваша, предполагам.

— Да. Това е същото малко имение, което, както ви казах, приятелю мой, ми се падна в наследство, когато напуснах службата.

— Вие имате парк, коне, кучета за лов. Атос се усмихна.

— Паркът е двадесет арпана, приятелю мили — каза той; — двадесет арпана, в които влизат зеленчуковите градини и служебните помещения. Конете ми са два на брой; разбира се, не смятам коня с отрязана опашка на слугата ми. Кучетата ми за лов се свеждат до четири копоя, два зайчара и един пойнтер. А и тоя разкошен кучкарник — прибави Атос усмихнато — не е за мене.

— Да, разбирам — каза д’Артанян, — той е за младежа, за Раул.

И д’Артанян погледна Атос с неволна усмивка.

— Отгатнахте, приятелю мой! — рече Атос.

— И тоя младеж е ваш сътрапезник, ваш кръщелник, ваш роднина може би? Ах, колко сте се променили, мили Ми Атос!

— Тоя младеж — спокойно отговори Атос, — тоя младеж, Д’Артанян, е сирак, оставен от майка си у един беден селски свещеник, аз го отгледах и възпитах.

— И навярно той е много привързан към вас?

— Струва ми се, че ме обича като баща.

— Особено е признателен, нали?

— О, що се отнася до признателността, тя е взаимна! — каза Атос. — Аз съм му толкова задължен, колкото и той на мен; и дори на вас, д’Артанян, ще кажа това, което не съм казал на него: всъщност аз съм му длъжник.

— Как така? — запита мускетарят зачудено.

— Е, боже мой, да! Той е причина за промяната, която виждате у мен. Аз съхнех като жалко, самотно дърво, което нямаше с какво да се държи за земята; само една силна привързаност можеше да ме накара да пусна отново корени в живота. Любовница? Бях твърде стар за това. Приятели? Вас вече ви нямаше. Е добре, в това дете намерих всичко изгубено; като нямах повече смелост да живея за себе си, започнах да живея за него. Наставленията са важни за едно дете, но примерът е още по-важен. Аз му дадох пример, д’Артанян. Аз изкорених пороците си, превърнах се в човек, пълен с добродетели, каквито всъщност нямах. И както ми се струва, прав съм, д’Артанян. Раул трябва да стане такъв съвършен благородник, какъвто нашето обедняло време все още може да създаде.

Д’Артанян гледаше Атос с нарастващо възхищение. Те се разхождаха по прохладна, сенчеста алея, върху която падаха полегатите лъчи на залязващото слънце. Един от тия златни лъчи осветяваше лицето на Атос и очите му. като че ли отразяваха тая мека, спокойна вечерна светлина.

Мисълта за миледи се мярна в ума на д’Артанян.

— И вие сте щастлив? — запита той приятеля си. Острият поглед на Атос проникна до дъното на сърцето на д’Артанян и сякаш прочете там мисълта му.

— Толкова щастлив, колкото може да бъде щастливо едно божие създание на земята. Но довършете мисълта с д’Артанян — вие не я изказахте докрай.

— Вие сте ужасен, Атос, от вас не може да се скрие нищо — каза д’Артанян. — Е да, исках да ви попитам да понякога не изпитвате неочаквани пристъпи на ужас, подобни на …

— Гризене на съвестта? — продължи Атос. — Довършвам израза ви, приятелю мой. Да и не: не чувствувам гризене на съвестта, защото тая жена заслужаваше, струва ми се, понесеното наказание; не чувствувам гризене на съвестта, защото ако я бяхме оставили жива, сигурно щеше да продължи разрушителното си дело; но с това не искам да кажа, че съм убеден в правото ни да извършим онова, което извършихме. Може би всяка проляна кръв изисква изкупление. Тя изкупи своята; може би и ние ще трябва да изкупим нашата.

— Понякога мисля също като вас, Атос — каза д’Артанян.

— Тая жена имаше син, нали?

— Да.

— Чували ли сте нещо за него?

— Не, никога.

— Той трябва да е на двадесет и три години — промърмори Атос. — Често мисля за тоя млад човек, д’Артанян.

— Чудно! А аз забравих за него.

Атос се усмихна меланхолно.

— А имате ли някакво известие за лорд Уинтъо?

— Зная, че се ползувал с голямото благоволение на крал Чарлз I.

— Навярно споделЯ участта му, която сега е лоша. Вижте, д’Артанян — продължи Атос, — това съвпада напълно с казаното преди малко от мен. — Той проля кръвта на Страфорт; кръвта изисква кръв. А кралицата?

— Коя кралица?

— Госпожа Анриет Английска, дъщеря на Анри IV. — Тя е в Лувър, както знаете.

— Да, където е изложена на най-големи лишения, нали? Тая зима през силните студове болната й дъщеря, както ми казваха, била принудена да не става от леглото, защото нямало дърва. Разбирате ли това? — каза Атос, като сви рамене. — Дъщерята на Анри IV трепере от студ по липса на сноп дърва! Защо не се е обърнала към когото и да е от нас, вместо да иска гостоприемство от Мазарини? Тогава нямаше да се излага на никакви лишения.

— Значи вие я познавате, Атос?

— Не, но майка ми я е виждала още като дете. Не съм Ли ви казвал, че майка ми беше почетна дама на Мария Медичи?

— Никога. Вие не обичате да говорите за такива неща, Атос.

— О, боже мой, съвсем не, както виждате — продължи Атос. — Просто не е имало случай.

— Портос не би го чакал толкова търпеливо — каза д’Артанян с усмивка.

— Всеки с характера си, мили ми д’Артанян. Портос е малко суетен, но има отлични качества. Виждал ли сте го оттогава?

— Разделих се с него преди пет дни — отговори д’Артанян.

С присъщия си гасконски хумор той разказа за разкоша на Портос в пиерфонския му замък и като прецеждаше приятеля си, пусна дветри стрели и по адрес на достойния господин Мустон.

— Аз съм във възторг — каза Атос, като се усмихваше на тая веселост, която му напомняше славните им дни, — аз съм във възторг, че едно време ние се сдружихме съвсем случайно, а привързаността един към друг не е изстинала и сега след двадесетгодишна раздяла. Приятелството пуска много дълбоки корени в честните сърца, д’Артанян: повярвайте ми, само злите отричат приятелството, защото не го разбират. А Арамис?

— Видях и него — отвърна д’Артанян, — но стори ми се, че той е поохладнял.

— А, вие се видяхте с Арамис! — подзе Атос, като загледа изпитателно д’Артанян. — Но вие, мили приятелю, извършвате истинско поклонение в храма на приятелството, както биха казали поетите.

— Е да — смутено отговори д’Артанян.

— Арамис, както знаете — продължи Атос, — е студен по природа, после той е заплетен вечно в интриги с жени.

— Струва ми се, че и сега се е оплел в много сложна интрига — забеляза д’Артанян.

Атос не отговори.

„Той не е любопитен“ — помисли си д’Артанян. Атос не само не отговори, но и промени разговора.

— Вие виждате — каза той на д’Артанян, когато се бяха завърнали почти до замъка, — ние обиколихме почти всичките ми владения.

— Всичко тук е очарователно и навсякъде се чувствува благородният собственик — отговори д’Артанян.

В тая минута се чу конски тропот.

— Раул се завръща — рече Атос, — той ще ни разкаже какво става с горкото дете.

Действително младежът се показа край оградата и влезе в двора, целият в прах; той скочи от коня си, предаде го в ръцете на някакъв коняр, приближи се и се поклони на графа и на д’Артанян.

— Тоя господин — каза Атос, като сложи ръка върху рамото на д’Артанян — е кавалерът д’Артанян, за когото съм ви говорил толкова често, Раул.

— Господине — рече младежът, като се поклони още по-ниско, — господин графът е произнасял винаги пред мене вашето име, когато е искал да приведе за пример смел и великодушен благородник.

Тоя малък комплимент трогна сърцето на д’Артанян. Той протегна ръка на Раул и му каза:

— Млади ми приятелю, всички похвали по мой адрес трябва да бъдат отправени към господин графа: той е мой възпитател във всяко отношение и не е негова вината, ако ученикът се е възползувал толкова зле от уроците му. Но вие ще го възнаградите по-добре, уверен съм в това. Вие ми харесвате, Раул, и вашата учтивост ме трогна.

Не може да се изкаже с думи колко възхитен остана Атос: той погледна признателно д’Артанян и после надари Раул с една от ония чудни усмивки, с които толкова се гордеят децата, когато ги забележат.

„Сега — си каза д’Артанян, от когото не се изплъзна тая няма игра — аз съм уверен в това“.

— Е, надявам се, че случаят не е имал последици? — каза Атос.

— Още нищо не се знае, господине, и лекарят не можа да каже нищо по причина на отока; все пак той се страхува да не е повреден някой нерв.

— И вие не останахте по-дълго у госпожа дьо Сен Реми?

— Страхувах се да не би да закъснея за вечерята, господине, и да ви накарам да чакате.

В тая минута едно момче, полуселянчеполулакей, доложи, че вечерята е сложена.

Атос заведе госта си в съвсем проста трапезария, прозорците на която гледаха от едната страна към градината, а от другата — към цветарник с великолепни цветя.

Д’Артанян погледна масата: съдовете бяха великолепни; виждаше се, че са от старо семейно сребро. На една малка стойка се намираше чудесна сребърна каничка; д’Артанян се спря да я разгледа.

— О, чудна изработка! — каза той.

— Да — отговори Атос, — това е шедьовър на един голям флорентински художник — Бенвенуто Челини.

— А кое сражение е представено на нея?

— Сражението при Маринян. Това е моментът, когато един от прадедите ми дава шпагата си на Франсоа I, който счупил своята. По тоя случай моят прадядо Ангеран дьо Ла Фер бил награден с титлата рицар дьо Сен Мишел. Освен това петнадесет години по-късно кралят — той не бил забравил, че се бил още три часа с шпагата на приятеля си Ангеран, без тя да се счупи — му подарил тая каничка и шпагата, която може би сте виждали едно време у мене и която е също много хубаво златарско изделие. То е било времето на великаните. В сравнение с тия хора ние сме джуджета. Да седнем, д’Артанян, и да вечеряме. А,, тъкмо се сетих — се обърна Атос към малкия лакей, който поднасяше супата, — повикайте Шарло.

Момчето излезе и след една минута се появи същият прислужник, към когото двамата пътници се бяха обърнали при пристигането си.

— Драги ми Шарло — му каза Атос, — особено ви препоръчвам Планше, слугата на господин д’Артанян, през цялото време, докато е тук. Той обича хубавото вино; ключовете на избите са у вас. Той е спал дълго време на гола земя и навярно няма да се откаже от едно хубаво легло; погрижете се и за това, моля ви се. Шарло се поклони и излезе.

— Шарло е също славен човек — каза графът. — Вече от осемнадесет години ми служи.

— Вие мислите за всичко — забеляза д’Артанян. — Благодаря ви за Планше, мили ми Атос.

При това име младежът ококори очи и погледна графа, като не можеше да разбере дали именно към него се обръща д’Артанян.

— Това име ви се вижда чудно, нали, Раул? — усмихнато каза Атос. — Това беше военният ми прякор по онова време, когато господин д’Артанян, двама храбри приятели и аз вършехме подвизи край Ла Рошел под началството на покойния кардинал и на господин дьо Басомпиер, който умря след това. Господинът е тъй любезен да ме нарича с това приятелско име, както някога, и всеки път, когато го чувам, сърцето ми трепере от радост.

— Това име е знаменито — каза д’Артанян — и вече бе удостоено с тържествени почести.

— Какво искате да кажете, господине? — попита Раул с младежко любопитство.

— Наистина нищо не зная за това — каза Атос. — Вие забравихте бастиона Сен Жерве, Атос, и тая салфетка, която три куршума превърнаха в знаме. . имам по-добра памет от вас, спомням си всичко и ще разкажа това, млади момко.

И той разказа на Раул цялата история на закуската бастиона, както преди това Атос му беше разказал за приключенията на дядо си.

Младежът го слушаше така, сякаш пред очите му се извършваше военен подвиг от обаятелното време на рицарството, един от тия подвизи, за които разказват Тасо Ариосто.

— Но д’Артанян не ви каза, Раул — продължи на свой ред Атос, — че на времето си той беше един от най-добрите фехтовачи: здрави крака като желязо, стоманена ръка, точен окомер и пламенен поглед — това предлагаше той на противника си! Той беше на осемнадесет години, с три години по-голям от вас, Раул, когато за първи път го видях на дело, и то срещу изпитани хора.

— И господин д’Артанян излезе победител? — запита младежът, очите на когото святкаха през време на тоя разговор и сякаш молеха за подробности.

— Убих един, струва ми се! — каза д’Артанян, като питаше Атос с поглед. — А другия обезоръжих или раних, не си спомням вече.

— Да, вие го ранихте. О, вие бяхте опасен противник!

— Е, струва ми се, че все още ме бива! — забеляза Д’Артанян с гасконската си самодоволна усмивка. — И сега наскоро…

Един поглед на Атос му затвори устата.

— Вие смятате, Раул, че владеете изкусно шпагата — продължи Атос, — но за да не се разочаровате жестоко един ден, искам да знаете колко е опасен човек, който съединява в себе си ловкостта с хладнокръвието. Аз не мога да ви приведа по-ярък пример: помолете утре господин д’Артанян, ако не е много уморен, да бъде тъй любезен да ви даде един урок.

— Дявол да го вземе, мили ми Атос, но и вие сте добър учител, особено по отношение на моите качества, които хвалите. Ето и днес Планше ми напомни за знаменития дуел в Кармелитския манастир с лорд Уинтър и другарите му. Ах, млади момко — продължи д’Артанян, — тук някъде трябва да има една шпага, която често съм наричал първа в кралството.

— О, аз навярно съм си повредил ръката с това дете — каза Атос.

— Има ръце, които не се повреждат никога, мили ми Атос, но които повреждат много другите ръце.

Младежът би желал да продължи тоя разговор цяла нощ; но Атос му забележи, че гостът им е навярно уморен и има нужда от почивка. Д’Артанян се възпротивяваше от учтивост, но Атос настоя да си отиде в стаята. Раул заведе госта там. Атос се досети, че той ще остане при д’Артанян колкото се може повече, за да го накара да разкаже за старите им подвизи. След минута се отби лично, за да го вземе и завърши тая хубава вечер, като стисна съвсем приятелски ръката на мускетаря, пожелавайки му лека нощ.