Александър Дюма
Двадесет години по-късно (14)

XIV. В КОЯТО СЕ ПОКАЗВА, ЧЕ АКО ПОРТОС БЕШЕ НЕДОВОЛЕН ОТ ПОЛОЖЕНИЕТО СИ, МУСКЕТОН БЕ МНОГО ДОВОЛЕН ОТ СВОЕТО

Когато се завръщаха към замъка, Портос плаваше в мечтите си за баронство, а д’Артанян мислеше за жалката природа на човека, вечно недоволен от това, което има, и Желаещ онова, което няма. Ако беше на мястото на ПорТос д’Артанян щеше да се смята за най-щастливия човек на земята. А какво липсваше за щастието на Портос?

пет букви пред всичките имена и малка коронка върху вРатичката на каретата.

„Изглежда, че ми е писано — мислеше си д’Артанян — да гледам цял живот наляво и надясно, без да видя нито веднъж напълно щастливо лице“.

В същата минута на тоя философски размисъл провидението сякаш поиска да му докаже, че се лъже. Портос тъкмо го беше оставил, за да даде някакви нареждания на готвача, когато забеляза, че Мускетон се приближава към него. Лицето на добрия момък, ако не се смята лекото вълнение, което като летен облак по-скоро го покриваше, отколкото помрачаваше, изглеждаше лице на напълно щастлив човек.

„Ето какво търсех — си каза д’Артанян. — Но уви, бедният момък не знае защо съм дошъл“.

Мускетон се спря на почтително разстояние. Д’Артанян седна на една пейка и му направи знак да се приближи.

— Господине — каза Мускетон, като се възползува от позволението, — имам една молба към вас.

— Говори, приятелю мой — отвърна д’Артанян.

— Не смея, страх ме е да не помислите, че благоденствието ме е погубило.

— Значи ти си щастлив, приятелю мой? — попита д’Артанян. — Тъй щастлив, доколкото това е възможно, и все пак вие можете да ме направите още по-щастлив.

— Е добре, говори! И ако това зависи от мене, смятай го за направено.

— О, господине, то зависи само от вас.

— Чакам.

— Господине, милостта, за която ви моля, е да ме наричате не Мускетон, а Мустон. Откак имам честта да бъда управител на негова светлост, аз приех това име; то е достойно и вдъхва на подчинените ми уважение към мен. Вие знаете, господине, колко е необходимо подчинението за прислугата.

Д’Артанян се усмихна; Портос удължаваше имената си, а Мускетон съкратяваше своето.

— И така, господине? — попита Мускетон, като целият трепереше.

— Добре, мили ми Мустон, съгласен съм — каза Д’Артанян. — Бъди спокоен, няма да забравя молбата ти и това ти прави удоволствие, няма дори да ти говоря на „ти“.

— О! — извика Мускетон, почервенял от радост. — Ако ми направите подобна чест, господине, ще ви бъда признателен цял живот. Но може би това би било твърде много от моя страна?

„Уви — помисли си д’Артанян, — това е съвсем малко в замяна на неочакваните нещастия, които нося на гоя клетник, приел ме тъй добре!“

— А дълго време ли ще останете у нас, господине? — попита Мускетон, лицето на когото, придобило старата си яснота, разцъфна като божур.

— Заминавам утре, приятелю мой — отговори д’Артанян.

— Ах, господине, нима дойдохте само за да ни огорчите?

— Страхувам се, че е така — каза д’Артанян тъй тихо, че Мускетон, който се оттегляше с нисък поклон, не можа да го чуе.

Д’Артанян усети, че съвестта започна да го гризе, макар сърцето му да беше много закоравяло.

Той не съжаляваше, че въвлича Портос в път, където животът и богатството му се излагаха на риск, защото Портос рискуваше всичко това на драго сърце за баронска титла, предмет на желанията му в продължение на петнадесет години; но Мускетон желаеше само едно: да го наричат Мустон и не беше ли много жестоко да се откъсва от блажения и охолния му живот? Тая мисъл го занимаваше, когато се върна Портос.

— На трапезата! — каза Портос.

— Как на трапезата? — попита д’Артанян. — Колко е часът?

— Е, мили мой, минава един часа.

— Вашето жилище е рай, Портос; тук забравяш времето. Да вървим, но не съм гладен.

— Елате, ако не може винаги да се яде, може винаги Да се пие; това е един от принципите на бедния Атос и аз Се убедих в правотата му, откак започнах да скучая.

Д’Артанян, който като истински гасконец беше умерен По природа, както изглежда, не беше тъй убеден като приятеля си в правилността на Атосовата аксиома; все пак той се мъчеше да не изостава от домакина.

Но като гледаше как яде Портос и като пиеше усърдно заедно с него, д’Артанян не можеше да се откъсне от мисълта за Мускетон, още повече че Мускетон не прислужваше сам на масата, за да не подбие достойнството си, само се показваше от време на време на вратата и изразяваше благодарността си към д’Артанян, като заповядваше да поднасят най-хубавите и най-старите вина.

На десерта, по знак на д’Артанян, Портос освободи лакеите и двамата приятели останаха сами.

— Портос, кой ще ви придружава в походите? — попита д’Артанян.

— Но Мустон, струва ми се — отговори Портос непринудено.

Това беше удар за д’Артанян; той като че ли вижда вече как благосклонната усмивка на управителя се превръща в скръбна гримаса.

— Но Мустон не е вече тъй млад, мили мой — възрази д’Артанян. — При това той е много напълнял и може би е отвикнал от действителната служба.

— Зная — отговори Портос, — Но навикнал съм на него; а и той сам не ще поиска да ме напусне — обича ме много.

„О, сляпо самолюбие!“ — помисли си д’Артанян.

— Но и у вас самия — продължи Портос — нима не е същият лакей: тоя добър, храбър, умен … как му бе името?

— Планше. Да, аз пак го намерих, но той не е вече лакей.

— А какво е?

— Е, със своите хилядо и шестстотин ливри, помните хилядо и шестстотинте ливри, които спечели при обсада на Ла Рошел, като занесе писмото на лорд Уинтър, той открил малко дюкянче на улица де Ломбар и сега е сладкар.

— А — сладкар на улица де Ломбар! А защо е на служба при вас?

— Извършил някакви магарии — отговори д’Артанян и го е страх от неприятности.

И мускетарят разказа на приятеля си как се беше срещнал с Планше.

— Е, мили мой — каза тогава Портос, — в миналото ако някой ви беше казал, че Планше ще спаси Рошфор и че вие ще го криете за това, какво щяхте да кажете?

— Нямаше да повярвам. Но какво да се прави? Събитията менят хората.

— Съвсем вярно — съгласи се Портос. — Но това, което не се мени, или което се мени, за да стане по-добро, е виното. Опитайте туй, испанско, което нашият приятел Атос уважаваше много: то е херес.

В тая минута влезе управителят за заповеди относно утрешното меню, а също така и относно предполагаемия лов.

— Кажи ми, Мустон, оръжието ми в ред ли е? — попита Портос.

Д’Артанян забарабани по масата, за да скрие смущението си.

— Оръжието ви, ваша светлост, какво оръжие? — запита Мустон.

— Е, пусто да остане! Доспехите ми.

— Какви доспехи?

— Бойните ми доспехи.

— Но да, ваша светлост. Така поне мисля.

— Прегледай ги утре и заповядай да ги излъскат, ако има нужда. Кой е най-добрият ми бегач?

— Вулкан.

— А най-издръжливият?

— Байар.

— А ти кой кон обичаш най-много?

— Обичам Рюсто, ваша светлост; той е добър кон и се разбирам чудесно с него.

— Силен е, нали?

— Мелез от нормандска и мекленбургска порода; може Да препуска денонощно.

— Тогава ето какво трябва да се направи. Заповядай Да нахранят трите коня и излъскай или заповядай да излъскат оръжието ми; за себе си вземи пистолети и ловджийски нож.

— Значи тръгваме на път, ваша светлост? — попита Мускетон с известно неспокойство.

Д’Артанян, който удряше неопределени акорди, забарабани марш.

— Нещо по-добро, Мустон! — отговори Портос.

— В поход ли тръгваме, господине — попита управителят и розите на лицето му започнаха да се превръщат в лилии.

— Постъпваме отново на служба, Мустон! — отговори Портос, като се опита да засуче войнствено мустака си.

При тия думи Мускетон се разтресе цял и дебелите му мраморни бузи се разлюляха; той погледна д’Артанян с такъв неизразимо-нежен укор, че офицерът се трогна неволно; след това залитна и каза със задъхващ се глас:

— На служба! На служба в кралската армия?

— Да, и не. Ние ще се сражаваме отново, ще търсим всякакви приключения, с една дума, ще заживеем като по-преди.

Последните думи поразиха Мускетон като гръм. Именно това ужасно по-преди правеше това сега толкова сладко.

— О, боже мой, какво чувам? — извика Мускетон. като хвърли още по-умолителен поглед на д’Артанян.

— Какво да се прави, бедни ми Мустон? — каза д’Артанян. — Съдба …

Макар че д’Артанян се постара да не му говори на „ти“ и произнесе името според желанието му, все пак Муске тон почувствува удара; а ударът беше толкова ужасен че той излезе съвсем разстроен и забрави да затвори вра та та след себе си.

— Добрият ми Мускетон, той просто не е на себе си от радост! — каза Портос с тона, с който навярно дон Кихот е насърчавал Санчо да оседлае своето магаре за последен поход.

Останали сами, двамата приятели заговориха за бъдещето и започнаха да градят въздушни замъци. От хубавото вино на Мускетон пред д’Артанян се замяркаха купища квадрупли и пистоли, а пред Портос — синята ле та и херцогската мантия. Във всеки случай те спяха на масата, когато дойдоха да им доложат, че леглата са готови.

Но на другия ден д’Артанян утеши малко Мускетон, като му съобщи, че по всяка вероятност войната ще се върти постоянно в сърцето на Париж и недалеч от замъка дю Валон, който беше близо до Корбей; недалеч от Бросьо, който беше близо до Мелюн, и от Пиерфон, който беше между Компиен и Вале Котре.

— Но струва ми се, че по-преди… — рече Мускетон плахо.

— О! — прекъсна го д’Артанян. — Сега войната не се води като по-преди. Днес играе дипломацията: попитайте Планше за това.

Мускетон отиде да събира сведения при стария си приятел, който му потвърди всичко казано от д’Артанян.

— Само че в тая война — прибави той — пленниците се излагат на опасността да отидат на бесилката.

— Дявол да го вземе! — забеляза Мускетон. — Според мене, обсадата на Ла Рошел е за предпочитане.

А Портос, след като даде възможност на госта си да убие един сърнец, след като го заведе от своите гори в своята планина, от своята планина в своите езера, след като му показа своите хрътки, хайката си кучета, Гредине, с една дума всичко, което притежаваше, след като го нагости с три най-пищни обеда, поиска окончателни нареждания от д’Артанян, принуден да се раздели с него, за да продължи пътя си.

— Ето. мили приятелю! — му каза пратеникът. — Трябват ми четири дни, за да отида от тука до Блоа, един ден за престой, три или четири дни, за да се върна в Париж. Значи тръгнете след една седмица с всичко необходимо; отседнете на улица Тиктон, в странноприемницата „Козичка“, и чакайте завръщането ми.

— Дадено! — рече Портос.

— Аз отивам при Атос без никаква надежда за успех; но макар и да мисля, че е вече съвсем неспособен за работа, трябва да проявяваме внимание към приятелите си.

— Ако дойда с вас, това ще го разсее може би — забеляза Портос.

— Възможно е — каза д’Артанян, — а и мене също; но вие няма да имате време да се приготвите.

— Наистина. Тогава вървете и на добър час! А пък аз горя от нетърпение да се заловя за работа.

— Чудесно!

И те се разделиха на границата на Пиерфонското имение, докъдето Портос поиска да изпрати приятеля си.

— Поне — каза д’Артанян, като тръгна по пътя за Вале Котре, — поне няма да бъда сам. Тоя юначага Портос все още пращи от сила. Ако дойде Атос, е добре, ние тримата ще се подиграваме на Арамис, тоя женкар в расо.

Във Вале Котре той написа на кардинала:

„Ваше високопреосвещенство, ще мога вече да Ви предложа един и той ще струва колкото двадесет души. Тръгвам за Блом тъй като граф дьо ла Фер живее в замъка Бражелон, в околностите на тоя град.“

След това той пое пътя към Блоа, като приказваше на Планше, който му беше голяма занимавка през това дълго пътуване.