Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vingt ans après, 1845 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Любен Велчев, 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 67гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(26 декември 2006)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“
Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова
Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“
София 1970
Alexandre Dumas Vingt ans apres
Paris, Calmann Levy, editeur
История
- —Добавяне
- —Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Двадесет години по-късно | |
Vingt ans après | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Създаване | |
Първо издание | 1845 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Тримата мускетари“ |
Следваща | „Виконт дьо Бражелон“ |
Двадесет години по-късно в Общомедия |
„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.
Сюжет
Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.
Външни препратки
- „Двадесет години по-късно“ на сайта „Моята библиотека“
XIII. КАК Д’АРТАНЯН, КАТО СЕ СРЕЩНА ОТНОВО С ПОРТОС, ВИДЯ, ЧЕ ЩАСТИЕТО НЕ Е В БОГАТСТВОТО
Д’Артанян премина оградата и се намери пред замъка; той слизаше от коня, когато на външната стълба се появи някакъв великан. Нека бъдем справедливи към д’Артанян: независимо от егоистичните съображения сърцето му заби от радост, когато той видя тоя висок ръст и войнствена фигура, които му напомняха един храбър и добър човек.
Той изтича към Портос и се хвърли в прегръдките му; всички слуги, наредени в кръг на почтително разстояние, ги гледаха със смирено любопитство. Мускетон, на първия ред, си триеше очите; горкият момък не преставаше да плаче от радост, откак видя д’Артанян и Планше.
Портос улови приятеля си за ръката.
— О, колко се радвам, че ви виждам отново, мили д’Артанян! — извика той с глас, който се беше превърнал от баритон в бас. — Значи не сте ме забравили?
— Да ви забравя? О, мили дьо Валон, забравят ли се най-хубавите дни на младостта, верните приятели и заедно посрещнатите опасности? Като ви виждам отново, цялото ни старо приятелство минута по минута възкръсва в паметта ми.
— Да, да — отговори Портос, като се мъчеше напразно да засуче нагоре мустака си, увиснал в селската самотия, — да, големи глупости извършихме навремето си и доста неприятности създадохме на клетия кардинал.
И той въздъхна. Д’Артанян го погледна.
— Във всеки случай — мирно продължи Портос — бъдете добре дошъл, мили приятелю, вие ще ми помогнете да се развеселя. Утре ще идем на лов за зайци в полето — великолепно поле имам — или за сърни в горите ми — чудно хубави гори. Аз имам четири хрътки, които минават за най-леките в цялата провинция, и хайка кучета, които нямат равни на себе си на двайсет левги наоколо.
И Портос въздъхна отново.
„Охо! — си каза д’Артанян. — Нима моят юначага не е тъй щастлив, както изглежда?“
След това каза гласно:
— Но най-напред ще ме представите на госпожа дьо Валон, защото си спомням едно писмо с любезна покана от вас, на което в края тя е благоволила да прибави няколко реда.
Трета въздишка на Портос.
— Аз изгубих госпожа дю Валон преди две години — каза той — и още скърбя за това. Ето защо и напуснах замъка си дю Валон край Корбей и се преселих в имението дьо Брасьо, а после обстоятелствата ме принудиха да купя и това имение. Бедната госпожа дю Валон! — продължи Портос, като направи печална гримаса. — Тя не беше жена с много отстъпчив характер, но накрая все пак се примири с моите навици и вкусове.
— Значи вие сте богат и свободен? — каза д’Артанян.
— Уви! — отговори Портос. — Вдовец съм н имам четиридесет хиляди ливри доход. Хайде да закусим, искате ли?
— И то много; утринният въздух ми отвори апетита.
— Да, въздухът ми е чудесен.
Те влязоха в замъка; вътре всичко беше позлатено от горе до долу; позлатени корнизи, позлатена резба, позлатени мебели.
Наредена маса ги чакаше.
— Виждате — каза Портос, — у мен винаги е така.
— Дявол да го вземе, поздравявам ви! Такава маса няма и кралят.
— Да, чувах, че Мазарини го храни много лошо. Опитайте гоя котлет, мили д’Артанян, той е от моите овни.
— Вие имате много нежни овни, поздравявам ви.
— Да, те пасат в моите ливади, а ливадите са ат ХВОНН.
— Дайте ми още.
А, Не, вземете по-добре от гоя заек; убих го вчера в едно от моите пасища за зайци.
— Дявол да го вземе, какъв вкус! — каза д’Артанян. — О, вие с мащерка ли храните вашите зайци?
— А как намирате виното ми? — запита Портос. — Приятно е, нали?
— Превъзходно е.
— А при това е местно.
— Наистина ли?
— Да, от южния склон на планината ми; това лозе дава двайсет бъчви.
— Но това е истински гроздобер!
Портос въздъхна за пети път. Д’Артанян броеше въздишките му.
— Но слушайте, мили ми приятелю — каза той, като любопитствуваше да проникне в тая загадка, — май че нещо ви опечалява. Да не би да страдате случайно?,. . Да не би здравето …
— Отлично е, мили мой, по-добро е от когато и да било; мога да убия с юмрук вол.
— Тогава семейни неприятности …
— Семейни? За щастие съм сам-самичък на света.
— Но тогава какво ви кара да въздишате?
— Мили мой — каза Портос, — ще бъда откровен с вас: аз не съм щастлив.
— Вие не сте щастлив, Портос? Вие, който имате замък, ливади, планини, гори; вие, който най-после имате четиридесет хиляди ливри доход, вие не сте щастлив?
— Мили мой, наистина имам всичко, но съм сам сред всичко това.
— А, разбирам: вие сте заобиколен от сиромаси, което е унизително за вас.
Портос побледня леко и пресуши огромна чаша вино от лозето си на южния склон.
— Съвсем не — каза той, — напротив; представете си, че всички те са селски благородници, които имат някаква титла и се смятат за потомци на Фарамон1, Карл Велики или най-малко на Юг Капет2. Аз се заселих тук след тях, следователно трябваше да отида
——
Фарамон — френски крал — 430–428 г. Б. пр.
Юг Ка пет — родоначалник на френската кралска династия . Б. пр.
пръв при тях, което и направих; но знаете ли, мили мой, госпожа дю Валон …
При тия думи Портос като че ли се задави.
— Госпожа дю Валон — продължи той — беше от съмнително благородство; първия път тя беше омъжена (струва ми се, д’Артанян, че не е нещо ново за вас) за прокурор. Те намериха, че това е гадно. Точно така казаха: „гадно“. Разбирате, за такава дума мога’ да се убият тридесет хиляди души. Аз убих двама; това накара другите да млъкнат, но не ме направи техен приятел. Така че сега съм извън обществото, живея сам скучая, чезна.
Д’Артанян се усмихна; той забеляза слабото място и приготви удара.
— Но най-после — каза той — вие сам сте благородник и жена ви не може да ви отнеме благородството.
— Да, но разбирате ли, тъй като не съм от историческите благородници като Куси, които се задоволяваха с титлата „милостиви господарю“, или Роаношш, които не искаха да бъдат херцози, всички тия хора, все виконтове или графове, са винаги на първо място — в черква, при церемонии, навсякъде — и аз си мълча. О, ако бях поне…
— Барон, нали? — опита д’Артанян, като довърши изречението на приятеля си.
— О! — извика Портос със светнало лице. — О, ако бях барон!
„Добре — помисли си д’Артанян, — тук успехът ми е сигурен.“
После каза високо:
— Е, добре, мили приятелю, днес ви нося именно тая титла, която толкова желаете.
Портос подскочи така, че цялата зала се разтресе; две-три бутилки изгубиха равновесие, изтърколиха се на земята и се счупиха. При тоя шум дотича Мускетон, а зад него, в далечината, се показа Планше с пълна уста и салфетка в ръка.
— Вика ли ме ваша светлост? — попита Мускетон. Портос му направи знак с ръка да прибере счупените бутилки.
— С удоволствие виждан — каза д’Артанян, — че тоя славен момък е още при вас.
— Той е мой управител — отговори Портос. И като повиши гласа си, прибави:
— Оплете си кошницата тоя хитрец, личи си! Но — продължи по-ниско — той е привързан към мене и няма да ме напусне за нищо на света.
„И го нарича ваша светлост“ — помисли си д’Артанян.
— Излезте, Мустон — каза Портос.
— Вие казахте Мустон? А, да, съкратено: Мускетон е много дълго за изговаряне.
— Да — забеляза Портос, — и при това от една левга Мирише на казарма. Но ние говорехме по работа, когато тоя хитрец влезе.
— Да — рече д’Артанян, — но да отложим разговора за по-късно, вашите хора биха могли да заподозрат нещо; може би има шпиони в страната. Вие разбирате, Портос, става дума за сериозни неща.
— Дявол да го вземе! — каза Портос. — Тогава да се поразходим в парка ми, за да ни се смели храната.
— На драго сърце.
И тъй като бяха закусили достатъчно, двамата тръгнаха да обикалят великолепната градина. Алеи от кестени и липи затваряха едно пространство най-малко от тридесет арпана1; на всеки кръстопът, обграден от гъсти дървета, тичаха зайци, изчезвайки в храстите и играейки във високата трева.
— Честна дума — каза д’Артанян, — паркът не пада по-долу от всичко останало: и ако във вашето езеро има толкова риби, колкото зайци има в зайчарниците ви, вие сте щастлив човек, мили ми Портос, ако не сте престанали да обичате лова и не сте се пристрастили към риболова.
— Приятелю мой, аз предоставих риболова на Мускетон: то е удоволствие за простолюдието; затова пък понякога се занимавам с лов; тоест когато се отегчавам, сядам тук на някоя мраморна пейка, заповядвам да донесат пушката ми, заповядвам да доведат Гредине, любимото ми куче и стрелям по зайците.
— Но това е много забавно! — рече д’Артанян.
— Да, много забавно — отговори Портос с въздишка. Д’Артанян не ги броеше вече.
— После — продължи Портос — Гредине отива да търси и сам ги отнася на готвача; той е дресиран на това.
— О, чудесно животинче! — каза д’Артанян.
— Но да оставим Гредине — продължи Портос. —
——
1 А р п а н — стара френска мярка за повърхнина, от 34 до ара.
Ще ви го подаря, ако желаете, защото почва да ми омръзва. Да се върнем сега на нашата работа.
— На драго сърце — рече д’Артанян. — Но предупреждавам ви, мили приятелю, за да не ме укорите после във веруломство, че трябва да промените начина на живота си.
— Как така?
— Трябва да сложите отново, бронята, да опашете шпагата, да се впуснете в приключения и както в миналото да оставяте понякога подире си следи от собствената си кръв; е, знаете, както едно време.
— А, дявол да го вземе! — рече Портос.
— Да, разбирам, вие сте се изнежили, мили приятелю; пуснали сте корем и ръката ви няма вече оная гъвкавост, за която гвардейците на господин кардинала са имали толкова доказателства.
— О, ръката е все още добра, кълна ви се — каза Портос, като протегна ръка, приличаща на овнешка плешка.
— Толкова по-добре.
— Значи ще воюваме?
— Е, боже мой, да!
— И срещу кого?
— Следихте ли политиката, приятелю мой?
— Аз? И през ум не ми е минавало.
— Тогава за Мазарини ли сте или за принцовете?
— За никого не съм.
— Тоест вие сте за нас. Толкова по-добре, Портос, това е най-доброто положение за оня, който иска да си уреди работите. И така, мили мой, ще ви кажа, че идвам от страна на кардинала.
Тая дума подействува така на Портос, като че ли все още беше 1640 година и като че ли ставаше дума за истинския кардинал.
— Охо! — каза той. — Какво желае негово високопреосвещенство от мене?
— Негово високопреосвещенство желае да постъпите на служба у него.
— А кой му е говорил за мене?
— Рошфор. Спомняте ли си?
— дявол да го вземе! Тоя, който на времето ни причини толкова неприятности и който ни накара толкова да тичаме по пътищата; същият, когото три пъти нагостихте последователно с шпага — впрочем падаше му се.
— Но знаете ли, че той стана наш приятел? — попита д’Артанян.
— Не, не знаех това. А, значи той не е злопаметен?
— Вие се лъжете, Портос — аз не съм злопаметен. Портос не разбра много добре; но, както знаем, той не се отличаваше със съобразителност.
— Значи вие казвате — продължи той, — че граф дьо Рошфор е говорил за мен на кардинала?
— Да, а след това кралицата.
— Как, кралицата?
— За да ни вдъхне доверие, тя му дала дори знаменития диамант, помните ли, който продадох на господин дезЕсар и който, не зная как, е попаднал пак в ръцете й.
— Но, струва ми се — забеляза Портос с простия си здрав разум, — че по-добре щеше да направи, ако го беше дала на вас.
— И аз така мисля — отговори д’Артанян. — Но какво да се прави! Понякога кралете и кралиците имат особени прищевки. Най-после, тъй като те се разпореждат с богатствата и почестите, те раздават парите и титлите, хората им са предани.
— Да, предани им са! — повтори Портос. — Значи сега вие сте им предани? …
— На краля, на кралицата и на кардинала. Нещо повече, аз гарантирах и за вашата преданост.
— И казвате, че сте уговорили известни условия за мене?
— Великолепни, мили мой, великолепни! Преди всичко вие имате пари, нали? Четиридесет хиляди ливри додишно, както сам ми казахте.
У Портос се пробуди недоверието.
— Е, приятелю мой — отговори той, — парите никога не са много. Госпожа дю Валон остави едно объркано наследство; самият аз не съм много учен, така че живуркам от ден за ден.
„Той се страхува да не съм дошъл да му искам пари назаем“ — помисли си д’Артанян.
— О, приятелю мой — каза той високо, — толкова по-добре, ако сте притеснен!
— Как толкова по-добре? — попита Портос.
— Разбира се, защото негово високопреосвещенство ще даде всичко, каквото му поискат — земя, пари, титли.
— Ааа! — извика Портос, като опули очи при последната дума.
— При предишния кардинал — продължи д’Артанян — ние не съумяхме да се възползуваме от случая, а можехме; не говоря за вас; вие имате четиридесет хиляди ливри доход и според мене сте най-щастливият човек на земята.
Портос въздъхна.
— Все пак — продължи д’Артанян — въпреки вашите четиридесет хиляди ливри доход, а може би именно по причина на тия четиридесет хиляди ливри доход струва ми се, че една малка коронка ще стои добре на вашата карета, а?
— Е, разбира се — отговори Портос.
— Е, дорбе, мили мой, заслужете я; тя е на върха на шпагата ви. Ние няма да си пречим един на друг. Вашата цел е титлата; моята — парите. Да спечеля достатъчно, за да възстановя Артанян, порутил се след кръстоносните походи, които разорили моите прадеди, ида купя тридесетина арпана земя наоколо — повече нищо не ми трябва. Ще се оттегля там и ще умра спокойно.
— А аз искам да бъда барон — каза Портос.
— И ще бъдете.
— А не помислихте ли също за другите наши приятели? — попита Портос.
— Разбира се! Видях се с Арамис.
— Е, какво желае той? Да бъде епископ?
— Арамис — рече д’Артанян, като не желаеше да разочарова Портос, — Арамис, представете си, мили мой, е станал монах н йезуит и живее като мечка: отрекъл се е от всичко и мисли само за спасението на душата си. Предложенията ми не можаха да го склонят.
— Толкова по-зле! — каза Портос. — Той беше човек с ум. А Атос?
— Още не съм го виждал, но от вас ще отида при него. Знаете ли де ще го намеря?
— Близо до Блоа, в едно малко имение, което е наследил от някакъв роднина.
— Бражелон. Разбирате ли, мили мой, Атос, който е благороден като император, изведнъж наследява и ние, което му дава право на графска титла! Какво прави с всички тия графства? Графство дьо ла Фер, гра дьо Бражелон?
— И при това няма деца — каза д’Артанян.
— Хм! — рече Портос. — Чувах, че осиновил някакъв млад човек, който много му приличал в лицето.
— Атос, нашият Атос, който беше добродетелен ка Сципион1? Виждахте ли се с него?
— Не.
— Е, утре ще му занеса новини за вас. Страхувам се само, между нас казано, че страстта му към виното го е много състарила и съсипала.
— Да, наистина, той пиеше много.
— При това той беше най-старият от всички ни — забеляза д’Артанян.
— Само с няколко години — възрази Портос. — Сериозният му вид го състаряваше много.
— Да, вярно е. И така, ако Атос се присъедини към нас, толкова по-добре; ако пък не се присъедини, е, ще минем и без него. Само ние двамата струваме колкото дванайсет.
— Да — отговори Портос, като се усмихна при спомена за миналите подвизи, — но ние четиримата бихме стрували колкото трийсет и шест; още повече, че службата ще бъде тежка, ако се съди по думите ви.
— За новобранци, да; но не за нас.
— А дълго ли ще продължи?
— Ех, може да продължи три-четири години!
— Ще се бием ли много?
— Надявам се.
— Толкова по-добре в края на краищата, толкова добре! — извика Портос. — Не можете да си представите мили мой, откак съм тук, колко ми се ще да се поразтуша ! Понякога в неделя, след литургия, препускам с кон по полетата и по именията на съседите, за да се натъкна някое сериозно спречкване, защото чувствувам нужда от него; но нищо, мили мой! Не зная от уважение ли;
——
1 Сципион Назика — древногръцки държавен деец, проявил се със своята добродетел. — Б. пр.
към мен, от страх ли, което е по-вероятно, оставят ме да тъпча с кучетата си люцерните, да газя, когото срещна, и аз се връщам в къщи още по-отегчен, това е то. Кажете ми поне по-лесно ли се бият в Париж?
— Колкото за това, мили мой, просто е прекрасно; няма нито укази, нито кардиналска гвардия, нито Жюсак, нито други копои. Боже мой! Знаете, под фенер, в странноприемница, навсякъде; „фрондьор ли сте?“ — изваждаш шпагата, и готово. Господин, дьо Гиз уби господин дьо Колини насред площад Роял и нема никакви последици.
— О, тогава това е повече от прекрасно! — каза Портос.
— Освен това — продължи д’Артанян — в скоро време ще имаме сражения по всички правила, с топове, с пожари; това ще бъде много разнообразно.
— Тогава съм съгласен.
— Давате ли думата си?
— Да, решено. Ще се бия наляво и надясно за Мазарини. Но…
— Но?
— Но той ще ме направи барон.
— Е, дявол да го вземе, това е вече решено! — каза д’Артанян. — Казах ви и ви повтарям, че гарантирам за вашето баронство.
При това обещание Портос, който не се беше съмнявал никога в думата на приятеля си, зави с него назад към замъка.