Александър Дюма
Двадесет години по-късно (92)

XXIX. ПОДЗЕМИЯТА НА ГОСПОДИН МАЗАРИНИ

Приближиха се до вратата, през която изчезна Мазарини: тя беше заключена. Д’Артанян се опита напразно да я отвори.

— Ето сега му дойде времето на вашето натискане с рамото — каза д’Артанян. — Бутайте, приятелю Портос, но полека, без шум; не изкъртвайте вратата, само раздвоете крилата, нищо повече.

——

’Tedesco, va вепе (итал.) — Немец, добре е. — Б. пр.

 

Портос натисна с мощното си рамо едната половинка, която се огъна. Д’Артанян пъхна върха на шпагата си между езичето и отвора на бравата; езичето се отмести и вратата се отвори.

— Казвал съм ви, приятелю Портос, че от жените и от вратите може да се добие всичко, ако се действува полека.

— Безспорно, вие сте голям моралист — отговори Портос.

— Да влезем — каза д’Артанян.

Влязоха. Зад една стъклена преграда, при светлината на фенера, оставен от кардинала на земята, насред галерията, се виждаха портокаловите и наровите дървета на замъка Рюей, които бяха подредени в дълги редици и образуваха три алеи, една голяма и две странични, по-малки.

— Кардинала го няма, останал е само фенерът му — рече д’Артанян. — Дявол да го вземе, де ли е?

Той почна да разглежда едната странична алея, като направи знак на Портос да разгледа другата, и изведнъж от лявата си страна видя изместена каца с посадено в нея дърво, а на старото й място зееше дупка.

Десет души едва биха могли да помръднат тая каца, но някакъв механизъм я беше изместил заедно с плочата, на която стоеше.

Както казахме вече, на това място д’Артанян видя дупка и в нея стъпала на спираловидна стълба.

Той повика Портос с ръка и му показа дупката и стъпалата.

Двамата мъже се спогледаха смаяно.

— Ако искахме само злато — прошепна д’Артанян, — бихме постигнали целта си и бихме се обогатили за цял живот.

— Как?

— Нима не разбирате, Портос, че тая стълба води навярно при знаменитото съкровище на кардинала, за което се говори толкова много? Достатъчно е само да слезем, да изпразним един сандък, да заключим в него кардинала, да излезем, като вземем колкото можем да носим злато, да поставим кацата с портокаловото дърво на мястото й и никой на тоя свят не би ни попитал откъде е дошло богатството ни, дори и кардиналът.

— Тая работа е добра за нехранимайковци — отговори

Портос, — но не прави чест, струва ми се, на Двама благородници.

— И аз мисля така — рече д’Артанян. — Затова и казах: „Ако искахме само злато…“ Но ние искаме нещо ДРУГО.

В същия миг д’Артанян наведе глава над ямата, за да послуша, и чу сух металически звук, сякаш някой раздвижи чувал със злато. Той трепна. След това се затвори някаква врата и на стълбата се показа слаба светлина.

Мазарини беше оставил фенера си в оранжерията, за да помислят, че се разхожда. Но със себе си носеше восъчна свещ за разглеждане на тайнствената си каса.

— Ехе! — каза той на италиански, като се изкачваше обратно по стъпалата и разглеждаше една натъпкана торба с реали. — Ехе, с това ще купя пет съветници в парламента и двама парижки генерали. Аз също съм велик пълководец, само че воювам, както си зная…

Д’Артанян и Портос се бяха спотаили в страничните алеи, зад каците с дървета, и чакаха.

Мазарини се приближи на три крачки от д’Артанян и натисна една пружина, скрита в стената. Плочата се завъртя и кацата с портокаловото дърво зае отново предишното си място.

Тогава кардиналът угаси свещта, сложи я в джоба си и взе фенера.

— Хайде да видим господин дьо Ла Фер — каза той. „Добре, това е и нашият път — помисли си д’Артанян. — Ще идем заедно.“

Тримата тръгнаха, господин Мазарини по средната алея, а Портос и д’Артанян по страничните. Нашите двама приятели избягваха грижливо дългите светли линии, които на всяка крачка се явяваха между каците от фенера на кардинала.

Мазарини се приближи до втора стъклена врата, без да забележи, че вървят по петите му; мекият пясък заглушаваше шума от стъпките на спътниците му.

След това зави наляво и тръгна по един коридор, на който Портос и д’Артанян още не бяха обърнали внимание; но преди да отвори вратата, се замисли.

— Ах, diavolo! — гласно каза той. — Забравих съвета

на Коменж. Трябва да взема войниците и да ги поставя на тая врата, за да не падам в ръцете на тоя безумец. Хайде!

Той се обърна с нетърпеливо движение и тръгна назад.

— Не си правете труда, ваше високопреосвещенство — рече д’Артанян, като излезе напред с шапка в ръка и с най-любезен вид. — Ние следвахме ваше високопреосвещенство крачка по крачка и ето ни тук.

— Да, ето ни тук — повтори Портос. И се поклони също тъй любезно.

Мазарини погледна уплашено единия, после другия, позна двамата, изпъшка от ужас и изпусна фенера.

Д’Артанян го вдигна; за щастие той не беше угаснал при падането.

— О, какво неблагоразумие, ваше високопреосвещенство! — каза д’Артанян. — Тук е опасно да се ходи без светлина! Ваше високопреосвещенство може да се блъсне в някоя каца с дърво или да падне в някоя дупка.

— Господин д’Артанян! — прошепна Мазарини, който не можеше да дойде на себе си от учудване.

— Да, ваше високопреосвещенство, лично аз, и имам честта да ви представя господин дю Валон, този мой искрен приятел, за когото по-преди ваше високопреосвещенство беше тъй любезен да се интересува живо.

И д’Артанян освети с фенера веселото лице на Портос,-който започваше да разбира и се гордееше с това.

— Вие отивахте при господин дьо Ла Фер — продължи д’Артанян. — Ние не искаме да ви пречим, ваше високопреосвещенство. Благоволете да ни покажете пътя и ние ще ви последваме.

Мазарини почна да идва полекалека на себе си.

— Отдавна ли сте в оранжерията, господа? — попита той с разтреперан глас, като си помисли за посещението, което бе направил на съкровището си.

Портос отвори уста, за да отговори, но д’Артанян му направи знак и устата на Портос се затвори постепенно.

— Току-що дойдохме, ваше високопреосвещенство — отговори д’Артанян.

Мазарини въздъхна с облекчение: той не се страхуваше

вече за съкровището си, страхуваше се само за себе си. Нещо като усмивка се мярна на устните му.

— Няма що, господа — каза той, — вие ме уловихте и аз се признавам за победен. Вие желаете да ми поискате свободата си, нали? Давам ви я.

— О, ваше високопреосвещенство, колко сте добър! — възрази д’Артанян. — Но ние си върнахме вече свободата и сега искаме да получим от вас нещо друго.

— Вие сте си върнали свободата? — уплашено попита Мазарини.

— Разбира се, а, напротив, вие, ваше високопреосвещенство, изгубихте своята и сега — какво да се прави, ваше високопреосвещенство, такъв е законът на войната — вие трябва да я откупите.

Мазарини се разтрепера цял. Напразно проницателният му поглед се спря върху насмешливото лице на гасконеца и върху безстрастното лице на Портос. Те двамата стояха в сянката и дори Кумската сибила1 не би могла да прочете нищо по лицата им.

— Да откупя свободата си! — повтори Мазарини.

— Да, ваше високопреосвещенство.

— И колко ще ми струва това, господин д’Артанян?

— Ех, ваше високопреосвещенство, още не зная. Ще попитаме граф дьо Ла Фер за това, ако ваше високопреосвещенство благоволи да позволи. Бъдете тъй добър да отворите вратата, която води при него, и след десет минути ще узнаете всичко.

Мазарини потрепера.

— Ваше високопреосвещенство — продължи д’Артанян, — вие виждате, че ние се мъчим да водим работата колкото се може по-учтиво; но все пак сме принудени да ви предупредим, че нямаме време за губене; отворете, ваше високопреосвещенство, ако обичате, и благоволете да запомните, веднъж завинаги, че при най-малкия ви опит за бягство, при най-малкия ви вик ще се видим принудени да прибегнем до крайност и вие не трябва да ни се сърдите за това, тъй като положението ни е изключително.

——

’ Една от легендарните гадателки в древния свят. — Б. пр,

 

— Бъдете спокойни, господа — отговори Мазарини. — няма да направя нищо, давам ви честната си дума.

Д’Артанян направи знак на Портос да си отваря очите на четири, а след това се обърна към Мазарини и каза:

— А сега, ваше високопреосвещенство, да влезем, ако обичате.