Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vingt ans après, 1845 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Любен Велчев, 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 67гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(26 декември 2006)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“
Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова
Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“
София 1970
Alexandre Dumas Vingt ans apres
Paris, Calmann Levy, editeur
История
- —Добавяне
- —Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Двадесет години по-късно | |
Vingt ans après | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Създаване | |
Първо издание | 1845 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Тримата мускетари“ |
Следваща | „Виконт дьо Бражелон“ |
Двадесет години по-късно в Общомедия |
„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.
Сюжет
Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.
Външни препратки
- „Двадесет години по-късно“ на сайта „Моята библиотека“
XXVIII. СИЛАТА И УМЪТ (Продължение)
Портос се приближи до прозореца, улови една пръчка с две ръце, притегли я към себе си и я изви като лък така, че двата края излязоха от каменните си гнезда, където от тридесет години седяха циментирани.
— Ето, приятелю мой — каза д’Артанян, — ето какво никога няма да направи кардиналът, колкото и да е гениален.
— Да извадя ля и други? — попита Портос.
— Не, не, една е достатъчно; сега може да мине човек. Портос опита и изкара бюста си навън.
— Да — каза той.
— Наистина отворът е много добър. Сега промъкнете ръката си.
— Къде?
— В тоя отвор.
— Защо?
— Ще узнаете след малко. Хайде, промъкнете я! Портос се подчини с нямото послушание на войник и
промъкна ръката си между железните пръчки.
— Чудесно! — каза д’Артанян.
— Значи работата върви?
— Като по мед и масло, мили приятелю.
— Добре. Сега какво трябва да правя?
— Нищо.
— Значи всичко е свършено?
— Още не.
— Все пак бих искал да разбера каква е работата — рече Портос.
— Слушайте, мили приятелю, и с две думи ще разберете всичко. Виждате, вратата на караулното помещение се отваря.
— Да, виждам.
— В нашия двор, през който преминава господин Мазарини, за да отиде в оранжерията, сега ще изпратят двамата придружаващи го войници.
— Ето ги, излизат.
— Дано затворят вратата на караулното помещение. Добре! Те я затварят,
— После?
— Мълчете! Те могат да ни чуят.
— Тогава нищо няма да узная.
— Не, не, докато изпълнявате, ще разберете всичко.
— Все пак бих предпочел …
— Всичко това ще бъде приятна изненада за вас.
— Да, наистина — каза Портос.
— Шт!
Портос млъкна и не се помръдна.
Действително двамата войници тръгнаха към прозореца, като потриваха ръце, защото, както казахме, беше месец февруари и бе студено.
В тая минута вратата на караулното помещение се отвори и някой повика единия от войниците. Войникът остави другаря си и се върна в караулното помещение.
— Работата все още ли върви добре? — попита Портос.
— По-добре отвсякога — отговори д’Артанян. — Сега слушайте. Ще повикам тоя войник и ще го заприказвам, както направих вчера с един от другарите му, спомняте ли си?
— Да, само че не разбрах нито дума от това, което казваше.
— Вярно е, че той говореше много лошо френски. Но не изпускайте нито дума от това, което ще ви кажа: всичко зависи от изпълнението, Портос.
— Добре, аз съм майстор по изпълнението.
— Да, да, зная; ето защо се надявам на вас.
— Говорете.
— Значи ще повикам войника и ще го заприказвам.
— Казахте вече това.
— Ще се обърна наляво, така че той ще бъде от дясната ви страна, когато се качи на пейката.
— А ако не се качи?
— Ще се качи, бъдете спокоен. В момента, когато се качи на пейката, ще протегнете страшната си ръка и ще го уловите за шията. После ще го вдигнете, както Товий е вдигнал рибата за хрилете, и ще го вмъкнете в стаята ни,като имате грижата да го стискате много силно, за да не може да вика.
— Да — каза Портос, — но ако го удуша?
— Е, ще има един швейцарец по-малко; но надявам се, че няма да го удушите. Ще го сложите съвсем предпазливо тук, ще му запушим устата и ще го завържем някъде. Така ще си набавим една униформена дреха и една шпага.
— Чудесно! — каза Портос, като гледаше д’Артанян с най-голямо възхищение.
— Е! — рече гасконецът. — Да — продължи Портос, — но една униформена дреха и една шпага са малко за двама. — Е, а другарят му за какво е? — Наистина — каза Портос. — Значи когато се закашлям, дротегнете ръка и ловете.
— Добре!
Двамата приятели заеха определените места. Така, както стоеше, Портос беше скрит напълно в ъгъла на прозореца.
— Добър вечер, другарю! — каза д’Артанян с най-мил и
най-любезен глас.
— Топър фешер, коспошне — отговори войникът.
— Сега не е много топло за разходка — продължи д’Артанян.
— Бррррр! — рече войникът.
— И мисля, че една чаша вино няма да ви бъде неприятна?
— Етна шаша фино ще пъте топре тошла.
— Рибата кълве! Рибата кълве! — прошепна д’Артанян на Портос.
— Разбирам — каза Портос.
— Аз имам една бутилка — продължи д’Артанян.
— Една пудилга!
— Да.
— Бълна пудилга?
— Цяла; и тя е ваша, ако искате да пиете за мое здраве.
— Ехе! Ас изка мноко — отвърна войникът и се приближи.
— Тогава елате да я вземете, приятелю — каза д’Артанян.
— С утофолстфие. Струфа ми се, ще туг има пейга.
— О, боже мой, сякаш нарочно е поставена за вас. Качете се на нея … Така, добре, приятелю.
И д’Артанян се покашля.
В същия миг връхлетя ръката на Портос; железният му юмрук, бърз като светкавица и як като клещи, стисна войника за шията, вдигна го почти задушен, вмъкна го през отвора с риск да му одере кожата и го сложи на пода. където д’Артанян, оставяйки му само време да си поеме дъх, му запуши устата с шарфа си и почна да го разсъблича с бързината и ловкостта на човек, който е научил занаята си на бойното поле.
След това нашите приятели свързаха здраво войника и го сложиха в камината, където предварително бяха угасили огъня.
— Ето все пак една шпага и една дреха.
— Ще ги взема аз — каза д’Артанян. — Ако искате друга дреха и друга шпага, трябва да повторим всичко това. Гледайте! Ето и другият войник излиза от караулното помещение и идва насам.
— Аз мисля, че е опасно да повторим същата маневра — забеляза Портос. — Едно средство, както твърдят, не успява два пъти. Ако не сполуча всичко ще се провали. По-добре ще сляза долу, ще го уловя, когато най-малко очаква това, и ще ви го подам със запушена уста.
— Така е по-добре — отговори гасконецът.
— Бъдете готов — рече Портос и се мушна през отвора. Всичко стана тъй, както обеща Портос. Великанът се
скри на пътя му и когато войникът мина край него, той го улови за шията, запуши му устата, пъхна го като мумия през отвора между железата и след това го последва. Съблякоха втория пленник като първия. Проснаха го на кревата, вързаха го с ремъци; и тъй като креватът беше от масивен дъб, а ремъците бяха двойни, нашите приятели можеха да бъдат също тъй спокойни за втория пленник, както и за първия.
— Така — каза д’Артанян, — всичко се нарежда чудесно. Сега опитайте се да облечете дрехата на тоя юнак, Портос. Съмнявам се да пи стане; но ако ви е много тясна.
не се безпокойте: достатъчно е да си сложите колана за шпагата и главно шапката с червени пера.
За щастие, вторият войник беше швейцарец с огромен ръст, така че Портос можа да облече дрехата му: само на някои места шевовете се пропукаха.
В продължение на няколко минути се чуваше шумоленето на сукното. Портос и д’Артанян се обличаха бързо.
— Готово — казаха те едновременно. — Колкото за вас, другари — прибавиха те. като се обърнаха към двамата войници. — нищо лошо няма да ви се случи, ако се държите добре; но ако се помръднете, чака ви смърт.
Войниците кротуваха. По юмрука на Портос те разбраха, че работата е крайно сериозна и че съвсем не е време за шега.
— А сега — каза д’Артанян — вие не бихте имали нищо против да разберете всичко докрай, нали, Портос?
— Да, абсолютно нищо.
— Е добре, ще слезем в двора.
— Така.
— Ще заемем мястото на тия двама юнаци.
— Добре.
— Ще се разхождаме надлъж и нашир.
— И това няма да бъде зле, защото сега не е горещо.
— След една минута камердинерът ще повика войниците, както вчера и завчера.
— Ние ще отговорим.
— Не, напротив, ние няма да отговорим.
— Както искате. Не държа да отговорим.
— Значи ние няма да отговорим. Само ще нахлупим още повече шапките на главите си и ще придружим негово високопреосвещенство.
— Къде?
— Където отива, при Атос. Мислите ли, че ще му бъде неприятно да ни види?
— О! — извика Портос. — О, разбирам!
— Не бързайте да викате, Портос, защото, честна дума, вие още не знаете всичко — каза гасконецът с присмехулно-самодоволен тон.
— Какво ще стане по-нататък? — попита Портос.
— Вървете след мене — отговори д’Артанян. — Който е жив, ще види.
И като мина през отвора, той се спусна леко в двора. Портос го последва по същия път, но с по-голям труд и не тъй бързо.
Зъбите на вързаните войници тракаха от страх.
Щом д’Артанян и Портос стъпиха на земята, една врата се отвори и гласът на камердинера извика:
— Дежурни!
В същото време вратата на караулното помещение се отвори на свой ред и се чу друг глас:
— Ла Брюйер и дю Бартоа, вървете!
— Навярно аз се наричам Ла Брюйер — каза д’Артанян.
— А аз дю Бартоа — прибави Портос.
— Де сте? — попита камердинерът, очите на когото, заслепени от светлината, не можеха да различат нашите двама герои в мрака.
— Ето ни — отговори д’Артанян. И като се обърна към Портос, прибави:
— Какво ще кажете за това, господин дю Валон?
— Бога ми, ако все така върви, ще кажа, че не е лошо!
Двамата новоизпечени войници тръгнаха важно след камердинера; той ги въведе в преддверието, след това в един салон, който навярно беше чакалня, посочи им две табуретки и каза:
— Заповедта е съвсем проста: ще пуснете тук само едно лице. Чувате ли? Никой друг. Ще се подчинявате във всичко на това лице. Колкото за връщането, не можете да се излъжете, ще чакате да ви освободя.
Д’Артанян познаваше много добре тоя камердинер: той не беше друг, а Бернуен. който го беше въвеждал десетина пъти при кардинала през последните шест или осем месеца. Затова, вместо да отговори, д’Артанян измърмори „ja“ колкото се може по-малко по гасконски и по-прилично на немски.
Колкото до Портос. д’Артанян поиска и получи обещание от него да не говори в никакъв случай. Ако го изкараха от търпение, позволяваше му се вместо всякакъв отговор да изрече прословутото и тържествено tarteifle1.
Бернуен затвори вратата и си отиде.
——
1 D c f Г е u f е I (нем.) — Дявол. — Б. пр.
— Охо! — Каза Портос, като чу завъртането Ма ключа в ключалката. — Изглежда, че тук е на мода да затварят хората. Ние, струва ми се, само сменихме затвора, с тая разлика, че сме затворници не там долу, а в оранжерията. Не зная дали спечелихме с това.
— Портос, приятелю — съвсем тихо рече д’Артанян, — не се съмнявайте в провидението и оставете ме да мисля и обмислям.
— Тогава мислете и обмисляйте — отговори Портос, изпаднал в лошо настроение от това, че работите взеха такъв обрат.
— Ние извървяхме осемдесет крачки — прошепна д’Артанян, — изкачихме шест стъпала, следователно тук е, както каза преди малко моят знаменит приятел дю Валон, тоя друг павилион, успореден на нашия, наричан оранжериен. Граф дьо Ла Фер сигурно не е далеч; само вратите са заключени.
— Ама че затруднение! — рече Портос. — Едно натискане с рамото…
— За бога, Портос, приятелю, пазете необикновените си сили или в случай на нужда те ще изгубят цялото си значение. Нима не чухте, че ей сега ще дойде някой.
— Чух.
— Е, тоя човек ще ни отвори вратите.
— Но. мили мой — възрази Портос, — ако тоя човек ни познае, ако след това завика, ние сме загубени, защото, надявам се, вие не ще ме накарате да убия или да удуша това духовно лице. Тия похвати са добри само спрямо англичаните и немците.
— О, да ме пази бог от това, а и вас също! Младият крал може би ще ни бъде благодарен за тая работа; но кралицата няма да ни прости никога, а именно с нейните чувства трябва да се съобразяваме; после такова проливане на кръв е безполезно и затова никога няма да се съглася на него, никога! Аз си имам план. Оставете ме да действувам и ние ще се посмеем.
— Толкова по-добре — каза Портос, — чувствувам нужда да се посмея.
— Шт! — прошепна д’Артанян. — Ето че иде тоя, за когото ни съобщиха.
Леки стъпки се чуха в съседната зала, тоест в преддверйето. Вратата скръцна и се Показа един човек в кавалерски дрехи, загърнат в тъмна мантия, с широкопола шапка, нахлупена до очите, и с фенер в ръка.
Портос се притисна до стената, но все пак човекът с мантията го видя, подаде му фенера и каза:
— Запалете лампата на тавана.
След това се обърна към д’Артанян и запита:
— Знаете ли заповедта?
— Ja — отговори гасконецът, решил да се ограничи с тоя образец от немския език.
— Tedesco — рече кавалерът, — va вепе1.
И като се приближи до вратата срещу тая, през която влезе, той я отвори, излезе и я затвори след себе си.
— А сега какво ще правим? — попита Портос.
— Сега ще си послужим с рамото ви, ако вратата е заключена, приятелю Портос. Всяко нещо на времето си и всичко е винаги добре дошло за оня, който знае да чака. Но най-напред да залостим здраво първата врата, а после ще отидем след кавалера.
Двамата приятели се заловиха веднага за работа и задръстиха вратата с всички мебели, които се намираха в залата, така че не можеше да се влезе, още повече, че вратата се отваряше навътре.,
— Така — каза д’Артанян, — сега можем да бъдем сигурни, че няма да бъдем нападнати откъм тила. Хайде, напред!