Александър Дюма
Двадесет години по-късно (84)

XXI. ПЪТЯТ ЗА ПИКАРДИЯ

Атос и Арамис, в пълна безопасност в Париж, знаеха много добре, че се излагат на най-големи опасности, ако излязат от него. Но какво значение имаше опасността за такива хора? При това те чувствуваха, че развръзката на тая втора одисея наближава и че трябва да се направи, както се казва, едно последно усилие.

Впрочем и Париж не беше спокоен; припасите започваха да се изчерпват и ако някой генерал на господин принц дьо Конти имаше нужда да придобие отново влияние, той повдигаше малък смут и след това го потушаваше, което за късо време му даваше предимство над другарите му.

В един такъв смут господин дьо Бофор позволи да се разграби къщата и библиотеката на господин Мазарини, за да даде, казваше той, нещо на клетия народ да глозга.

Атос и Арамис напуснаха Париж след тоя разгром, който стана вечерта на същия ден, когато парижаните претърпяха поражение при Шарантон.

Двамата оставиха Париж в немотия и почти без хляб, треперещ от страх и разкъсван от междуособни ежби. Като парижани и фрондьори, те си въобразяваха, че ще намерят същата немотия, същите опасения, същите интриги в неприятелския лагер. Ето защо останаха силно изненадани, когато на минаване през Сен Дени узнаха, че в Сен Жермен се смеят, пеят и водят весел живот.

Двамата благородници тръгнаха по околни пътища, първо, за да не паднат в ръцете на мазаринистите, пръснати по Ил дьо Франс, и второ, за да избягнат фрондьорите, които държеха Нормандия и които непременно щяха да ги заведат при господин дьо Лонгвил, за да разреши въпроса приятели ли са или врагове. Избягнали тая двойна опасност, те излязоха на пътя от Булон за Абвил и тръгнаха по него, като го претърсваха крачка по крачка.

Но известно време не можаха да попаднат на никаква следа; разпитаха двама-трима съдържатели на странноприемници, без да получат ни най-малко указание, което да разпръсне съмненията им или да насочи търсенията им. И изведнъж в Монтрьой, като пипаше масата, Атос почувствува нещо грапаво Под нежните си пръсти. Той вдигна покривката и прочете на дървото следните йероглифи, издълбани дълбоко с острието на нож:

Порт … — д’Арт … — 2 февруари.

— Чудесно! — каза Атос, като показа надписа на Арамис. — Ние искахме да пренощуваме тук, но вече няма смисъл. Да вървим по-нататък.

Те се качиха отново на конете и препуснаха към Абвил. Там се спряха силно озадачени поради големия брой странноприемници. Невъзможно беше да посетят всичките. Как да отгатнат в коя бяха отседнали двамата им приятели?

— Повярвайте ми, Атос — каза Арамис, — няма смисъл да търсим в Абвил. Ако ние сме затруднени, нашите приятели са били в същото положение. Ако Портос беше сам, той щеше да отседне в най-скъпата странноприемница; и като поискаме да ни я покажат, можем да бъдем сигурни, че ще намерим следа от минаването му. Но д’Артанян е далеч от тия слабости. Колкото и да го уверява Портос, че умира от глад, той ще продължи пътя си, неумолим като съдбата; трябва да го търсим на друго място.

И така те продължиха пътя си, но не попаднаха на никакви следи. Задачата, с която се бяха заели Атос и Арамис, беше крайно тежка и особено крайно неприятна. И ако не ги поддържаше тройният глас на честта, приятелството и благодарността, нашите двама пътници биха се отказали сто пъти да се ровят в праха, да разпитват минувачите, да тълкуват знаците, да се вглеждат в лицата.

Така стигнаха до Перон.

Атос започваше да се отчайва. Тоя благороден и особен човек укоряваше себе си за неизвестността, в която се намираше заедно с Арамис. Навярно те търсеха зле, навярно не разпитваха достатъчно усърдно, не влагаха достатъчно прозорливост в издирванията си. Те бяха готови да се върнат по стъпките си, когато изведнъж, като минаваха през предградието, водещо за градските врати, Атос видя на една бяла стена черна рисунка, наивен детски опит, която представляваше двама лудо препускащи конници; единият от конниците държеше в ръка лист, на който беше написано по испански:

„Преследват н и“.

— Охо! — каза Атос. — Това е ясно като бял ден. Мас ни преследван, д’Артанян се е спрял тука за пет минути. Това доказва обаче, че преследвачите не са били по петите му. Може би е успял да избяга.; Арамис поклати глава.

— Ако е успял да избяга, ние щяхме да го видим отново или най-малко щяхме да чуем нещо за него.

— Имате право, Арамис, да вървим по-нататък.

Не може да се опише безпокойството и нетърпението на двамата благородници. Безпокойството измъчваше нежното и приятелско сърце на Атос; нетърпението беше овладяло силния и лекомислен ум на Арамис. Затова в продължение на три-четири часа те препускаха лудо като двамата конници, нарисувани на стената. Изведнъж в една теснина между два склона видяха огромен камък, който заемаше половината от пътя. На мястото, където камъкът е лежал по-рано, на единия от склоновете се виждаше дупка, която доказваше, че той не се е отърколил сам, а тежината му показваше, че е бил поместен от ръката на един Анселад или един Бриаре1.

Арамис се спря.

— О! — каза той, като погледна камъка. — Това е работа на Аякс Теламонски или на Портос. Моля ви се, господин графе, да слезем от конете и да разгледаме тая скала.

Двамата слязоха от конете. Камъкът беше преместен с очевидната цел да прегради пътя на конниците. Най-напред той е лежал насред пътя; след това конниците са видели това препятствие, слезли са от конете и са го отместили.

Двамата приятели разгледаха камъка от всички страни, които се виждаха, но не откриха нищо необикновено. Тогава повикаха Блезоа и Гримо. Четиримата успяха да обърнат скалата. На долната страна беше написано:

„Осем души от леката кавалерия ни преследват. Ако стигнем до Компиен, ще отседнем в «Коронования паун»; съдържателят е наш приятел.“

——

’Анселад и Бриаре — великани от античната митология. — пр.

 

— Ето нещо положително — каза Атос, — и в двата случая знаем какво да правим. Да вървим в „Коронования паун“.

— Да — рече Арамис, — но ако искаме да стигнем там, трябва да дадем почивка на конете си; те са грохнали от умора.

Арамис казваше истината. Спряха се в първата пивница; дадоха на конете двойна порция овес, натопен във вино, оставиха ги да починат три часа и след това тръгнаха отново на път. Конниците сами бяха капнали от умора, но надеждата ги крепеше.

След шест часа Атос и Арамис влязоха в Компиен и попитаха за „Коронования паун“. Показаха им една фирма, на която беше нарисуван бог Пан с корона на главата.1

Двамата приятели слязоха от конете, без да се спират много пред глупашката фирма, която в друго време Арамис би разкритикувал здравата. Те намериха съдържателя, добър човечец, плешив и шишкав — истинска грозотия, и го запитаха дали по-отдавна или наскоро не са спирали у него двама благородници, преследвани от кавалеристи. Без дума да продума, съдържателят извади от един сандък къс от счупена на две шпага и попита:

— Знаете ли какво е това? Атос погледна и отговори:

— Шпагата на д’Артанян.

— На големия или на малкия? — запита съдържателят.

— На малкия — отвърна Атос.

— Виждам, че сте приятели на тия господа.

— Е, какво им се е случило?

— Щом влязоха в двора ми с грохнали от умора коне и преди да имат време да затворят отново голямата врата, осем кавалеристи, които ги преследваха, се втурнаха след тях.

— Осем! — повтори Арамис. — Много ме учудва, че двама такива храбреци като д’Артанян и Портос са се предали на осем души.

— Това е истина, господине, и тия осем души не биха направили нищо, ако не бяха повикали на помощ

——

1 На френски думите раоп (паун) и Pan (Пан) се произнасят еднакво. — Б. пр.

 

двадесетина войници от кралския италиански полк, който е на гарнизон в града; така че вашите двама приятели бяха

буквално смазани от численото превъзходство.

— Задържани! — каза Атос. — А знае ли се защо?

— Не, господине, отведоха ги веднага и те не успяха

да ми кажат нищо; едва когато вече заминаха, намерих

Ей това парче от шпага на бойното поле, като помагах да се Дигнат двамата убити и петте или шестте ранени.

— А те самите не бяха ли ранени?

— Май че не, господине.

— Е, и това е утешително — обади се Арамис.

— А знаете ли къде ги отведоха? — попита Атос.

— Към Лувър.

— Да оставим тук Блезоа и Гримо — каза Атос. — Те ще се върнат утре в Париж с конете, които могат да паднат от умора нейде по пътя; ще вземем пощенските.

— Добре, да вземем пощенските — съгласи се Арамис.

Изпратиха за конете. През това време двамата приятели обядваха набързо; те искаха, ако получеха някакви сведения в Лувър, да продължат незабавно пътя си.

Пристигнаха в Лувър. Там имаше само една странноприемница. В нея се пиеше ликьор, който е прочут и в наши дни и който се правеше още тогава.

— Да се отбием тук — рече Атос, — д’Артанян сигурно не е изпуснал случая не да изпие чаша ликьор, а да ни остави някакво указание.

Те влязоха и поискаха две чаши ликьор край тезгяха, както трябваше да направят д’Артанян и Портос. Тезгяхът беше покрит с тенекия. На нея беше надраскано с върха на голяма игла: „Р ю е й, Д.“

— Те са в Рюей! — каза Арамис, който пръв видя написаното.

— Тогава да вървим в Рюей — рече Атос.

— Но това значи да се хвърлим в устата на вълка — възрази Арамис.

— Ако бях приятел на Йон, както съм приятел на д’Артанян — каза Атос, — аз бих го последвал дори в търбуха на кита, а и вие бихте направили същото, Арамис.

— Положително, мили графе, вие ме мислите за по-добър, отколкото съм. Ако бях сам, не зная дали бих отишъл в Рюей, без да взема сериозни предпазни мерки; но с вас ще отида навсякъде.

Те се качиха на конете и заминаха за Рюей.

Без сам да подозира, Атос даде на Арамис най-добрия възможен съвет. Депутатите на парламента току-що бяха пристигнали в Рюей за знаменитите съвещания, които продължиха три седмици и доведоха до жалкия мир, резултат от който бе арестуването на господин принца. Рюей беше наводнен, от страна на парижаните, с адвокати, председатели, съветници и разни писарушки, а от страна на двора, с благородници, офицери и гвардейци; значи човек можеше лесно да остане незабелязан в тая тъпканица. При това през време на съвещанията се сключи примирие и да се арестуват в тая минута двама благородници, дори най-големи фрондьори, би значило да се нарушат гражданските права.

Двамата приятели смятаха, че всички са обзети от мисълта, която ги измъчваше непрекъснато. Те се смесиха в тълпата, като се надяваха да чуят нещо за д’Артанян и Портос; но всички се занимаваха само с условията и измененията на мирния договор. Атос беше на мнение да отидат направо при министъра.

— Приятелю мой — възрази Арамис, — това, което казвате, е много хубаво, но пазете се: ние сме в безопасност само защото никой не ни познава. Ако се издадем по един или друг начин, веднага ще ни изпратят при нашите приятели в някоя дълбока влажна подземна килия, откъдето и дяволът не може да ни извади. Да се помъчим да се свържем с тях по друг начин. Арестувани в Компиен, те са били заведени в Рюей, както с положителност узнахме в Лувър; отведени в Рюей, те са били разпитани от кардинала, който след това или ги е оставил при себе си, или ги е изпратил в Сен Жермен. Те не са в Бастилията, защото сега Бастилията е в ръцете на фрондьорите и там командува синът на Брусел. Те не са умрели, защото смъртта на д’Артанян би вдигнала много шум. Що се отнася до Портос, мисля, че той е безсмъртен като бог, макар и да не е тъй търпелив. Да не се отчайваме, да почакаме и да останем в Рюей, защото съм убеден, че те са тук. Но какво ви е? Вие побледняхте!

— Спомних си — отговори Атос с почти разтреперан

глас, — че в тукашния замък господин дьо Ришельо нареди да построят ужасен подземен затвор …

— О, бъдете спокоен — каза Арамис, — господин дьо Ришельо беше благородник, равен на всички ни по рождение и по-високо от нас по положение. Той можеше като крал да посяга към главите на най-знатните от нас. А Мазарини е издигнал се дебелак, който най-много може да ни улавя за яката като полицай. Успокойте се, приятелю, уверявам ви, че д’Артанян и Портос са в Рюей, живи и здрави.

— Все едно — рече Атос, — трябва да получим от коадютора разрешение да участвуваме в съвещанията и по тоя начин ще можем да останем в Рюей.

— С всички тия ужасни писарушки? Какво говорите, мили мой? Нима си мислите, че на тия съвещания ще обсъждат ат въпроса за свободата и затворничеството на д’Артанян и Портос? Не, според мене, трябва да потърсим друго средство.

— Тогава — продължи Атос — връщам се на първата и мисъл; смятам, че е най-добре да действуваме открито и честно. Ще отида не при Мазарини, а при кралицата

ще й кажа: „Ваше величество, върнете ни вашите двама служители и нашите двама приятели“. Арамис поклати глава.

— Това е последното средство, от което можете да се възползувате винаги, Атос. Но послушайте ме: употребете

го само в краен случай. Винаги има време за него. А засега да продължим търсенията си.

Те продължиха да търсят и така усърдно събираха сведения, разпитваха толкова хора и под такива остроумни предлози, че най-после попаднаха на един кавалерист, който си призна, че е бил в отряда, отвел д’Артанян и Портос от Компиен в Рюей. Ако не бяха кавалеристите, никой не би знаял дори, че нашите храбреци бяха докарани тук.

Атос се връщаше постоянно на идеята си да се види с кралицата.

— За да се види кралицата — възразяваше Арамис, — трябва да се види най-напред кардинала. А щом видим кардинала — Атос, запомнете добре това, което казвам, — ще ни съберат с нашите приятели, но не така, както искаме. Признавам си, че не ме блазни много тоя начин да се съберем с тях. Да действуваме на свобода, ако искаме да действуваме добре и бързо.

— Ще се видя с кралицата — каза Атос.

— Е добре, приятелю мой, ако сте решили да извършите това безумие, предупредете ме, моля ви се, един ден по-рано.

— Защо?

— Защото ще се възползувам от случая, за да направя едно посещение в Париж.

— На кого?

— Ех, отде да зная! Може би на госпожа дьо Лонгвил. Тя е всемогъща там; ще ми помогне. Само съобщете ми чрез някого, ако ви арестуват; тогава ще направя всичко, което е по силите ми.

— Защо не рискувате да бъдете арестуван заедно с мене, Арамис? — попита Атос.

— Не, благодаря.

— Арестувани четиримата и всички заедно, мисля, че не рискуваме нищо. След двадесет и четири часа ще бъдем и четиримата свободни.

— Мили мой, откак убих Шатийон, идола на сенжерменските дами, заобиколих личността си с такъв блясък. че двойно повече трябва да се страхувам от затвор. В тоя случай кралицата е способна да последва съвета на Мазарини, а Мазарини ще я посъветва да ме даде под съд.

— Нима мислите, Арамис, че тя обича тоя италианец толкова силно, както разправят?

— Тя обичаше и един англичанин.

— Е, мили мой, тя е жена

— Не, не! Вие се лъжете, Атос, тя е кралица!

— Мили приятелю, аз се принасям в жертва и ще поискам аудиенция от Ана Австрийска.

— Сбогом, Атос, аз ще събера армия.

— Защо?

— За да обсадя Рюей.

— Де ще се срещнем?

— Под бесилката на кардинала.

И двамата приятели се разделиха: Арамис се върна в Париж, а Атос отиде да търси път до кралицата.