Александър Дюма
Двадесет години по-късно (83)

XX. БИТКАТА ПРИ ШАРАНТОН

Докато се придвижваха напред и задминаваха различните военни части, разположени по пътя, Атос и Арамис виждаха, че ръждясалото въоръжение се заместваше от излъскани и блестящи ризници, а пъстрите копия — от блестящи мускети.

— Струва ми се, че тук е истинското бойно поле — каза Арамис. — Виждате ли тоя кавалерийски корпус край моста с пистолети в ръце? Е, пазете се! Натук идва топ.

— Слушайте, мили мой, къде ме доведохте? — попита Атос. — Струва ми се, че около нас виждам само офицери от кралската армия. Онзи, който се приближава с двама бригадири, не е ли самият господин Шатийон?

И Атос извади шпагата, а Арамис, който мислеше, че

наистина е преминал границите на парижкия лагер, сложи ръка на кобурите.

— Добър ден, господа — каза херцогът, като се приближи, — виждам, че не разбирате нищо от това. което става тук. но една дума ще ви обясни всичко. За момента сме в примирие; има съвещание: господин принцът, господин дьо Рец, господин дьо Бофор и господин дьо Буйон приказват сега за политика. И тъй. едно от двете: или работите няма да се уредят и ние ще се видим отново, господин кавалер, или ще се уредят и тъй като ще се освободя от командуването, пак ще се видим отново.

— Чудесно, господине — отговори Арамис. — Позволете ми да ви задам един въпрос.

— Моля. господине.

— Де са пълномощниците?

— В самия Шарантон, във втората къща надясно, като се влиза откъм Париж.

— И това съвещание не е ли било уговорено предварително?

— Не. господа. Както изглежда, то е резултат от новите предложения, които снощи господин Мазарини е направил на парижаните.

Атос и Арамис се погледаха и се засмяха; те знаеха най-добре какви бяха тия предложения, на кого бяха направени и кой ги беше направил.

— А къщата, в която са пълномощниците, на кого принадлежи? — попита Атос.

— На господин дьо Шанльо1, който командува вашите отряди в Шарантон. Казвам вашите отряди, защото предполагам, че сте фрондьори.

— Да … почти — отвърна Арамис.

— Как почти?

— Е. разбира се, господине, и вие знаете това по-добре от всеки друг; сега никой не може да каже с увереност към коя партия принадлежи.

— Ние сме за краля и за господа принцовете — каза Атос.

— Обаче трябва да се разберем — възрази Шатийон. —

——

1 Грешка в оригинала. Всъщност К л а н л ь о. — Б. пр.

 

Кралят е с нас и неговите генералисимуси са господа д’Орлеан и дьо Конде.

— Да — отвърна Атос, — но неговото място е в нашите редици с господа дьо Конти, дьо Бофор, дЕлбьоф и дьо Буйон.

— Не споря — рече Шатийо — всички знаят, че нямам голяма симпатия към господин Мазарини; дори интересите ми ме свързват с Париж: там имам голям процес, от който зависи цялото ми благосъстояние, и аз току-що се съветвах с моя адвокат.

— В Париж?

— Не, в Шарантон … Той е господин Виол, когото познавате по име, прекрасен човек, но малко упорит, не току-така принадлежи към парламента. Надявах се да го видя снощи, но нашата среща ми попречи да се заема със собствените си работи. А тъй като те не търпят отлагане, възползувах се от примирието и затова се намирам сред вас.

— Значи господин Ьиол дава съветите си на открито? — попита Арамис със смях.

— Да, господине, и дори на кон. Днес той командува отряд от петстотин души и за да му направя чест, аз го посетих с тия два малки топа, които толкова ви учудиха. Признавам си, че най-напред не то познах; върху адвокатската си тога носи дълга шпага, а на пояса му са загъкнати пистолети; всичко това му придава страшен вид, който би ви направил удоволствие, ако имахте щастието да го срещнете.

— Ако е толкова любопитно да се види, можем да си направим труда да го потърсим — каза Арамис.

— Тогава побързайте, господине, защото съвещанието ще свърши навярно скоро.

— А ако свърши без резултат, ще се опитате да завладеете Шарантон, нали? — попита Атос.

— Имам такава заповед. Аз командувам нападателните отряди и ще направя възможното да успея.

— Господине — каза Атос, — тъй като вие командувате кавалерията …

— Извинете, аз командувам и кавалерията, и пехотата.

— Толкова по-добре! … Вие трябва да познавате всички ваши офицери, искам да кажа всички, които са забележителни.

— Да, разбира се, почти всичките.

— Тогава бъдете тъй добър да ми кажете дали Не е под командата ви господин кавалерът д’Артанян, лейтенант на мускетарите.

— Не, господине, той не е с нас; преди повече от шест седмици той напусна Париж и разправят, че е изпратен с поръчение в Англия.

— Знаех това, но мислех, че се е върнал.

— Не, господине, и доколкото ми е известно, никой не го е виждал. Мога да ви отговоря на това с пълна увереност, защото мускетарите са с нас и господин дьо Камбон замества временно господин д’Артанян.

Двамата приятели се спогледаха.

— Виждате — каза Атос.

— Чудно — отговори Арамис.

— Сигурно им се е случило нещастие по пътя.

— Днес сме осми, довечера изтича определеният срок. Ако до довечера не получим известие, утре сутринта ще заминем.

Атос кимна утвърдително с глава, а след това се обърна и запита почти смутен, че изказва бащинската си загриженост пред скептика Арамис:

— А господин дьо Бражелон, млад човек на петнадесет години, аташиран към господин принца, има ли честта да ви е познат, господин херцог?

— Да, разбира се — отговори Шатийон, — тая сутрин пристигна при нас заедно с господин принца. Очарователен млад човек! Той е от вашите приятели, господин граф?

— Да, господине — отговори Атос леко развълнуван. — И толкова близък, че бих желал дори да го видя. Възможно ли е това?

— Напълно възможно, господине. Благоволете да ме придружите и аз ще ви заведа в главната квартира.

— Ехей — каза Арамис, — зад нас се чува голям шум, струва ми се!

— Наистина към нас идва кавалерийски отряд — рече Шатийон.

— Познавам господин коадютора по фрондьорската му шапка.

— А аз познавам господин дьо Бофор по белите му пера.

— Те се носят в галоп. Господин принцът е с тях. Ах, ето че той ги напуска.

— Бият сбор — извика Шатийон. — Чувате ли? Трябва да узнаем какво става.

Действително войниците тичаха към оръжията си, кавалеристите се качваха бързо на конете си, тръбите тръбяха, барабаните биеха. Господин дьо Бофор изтегли шпагата си.

От своя страна господин принцът даде сигнал за сбор и всички офицери от кралската армия, смесили се временно с парижките отряди, дотичаха при него.

— Господа — каза Шатийон, — очевидно е, че примирието е свършило. Предстои сражение. Върнете се в Шарантон, защото ей сега ще започна атака. Господин принцът ми дава вече сигнал.

Действително един знаменосец издигна три пъти знамето на господин принца.

— Довиждане, господине кавалере! — извика Шатийон. И препусна в галоп, за да се присъедини към своите. Атос и Арамис обърнаха конете си на другата страна и

отидоха да поздравят коадютора и господин дьо Бофор. Що се отнася до господин дьо Буйон, към края на съвещанието той получи такъв ужасен пристъп на подагра, че се видяха принудени да го занесат на носилка в Париж.

Затова пък господин херцог д’Елбьоф, заобиколен от четиримата си синове като от щаб, обикаляше редиците на парижката армия.

През това време между Шарантон и кралската армия се образува дълго празно пространство, което сякаш се готвеше да послужи за последно легло на труповете.

— Тоя Мазарини е наистина позор за Франция — каза коадюторът, като затягаше колана на шпагата си, който носеше върху архиепископските си одежди по обичая на древните военнолюбиви прелати. — Тоя подлец иска да управлява Франция като чифлик. Ето защо Франция може да се наслаждава на щастие и спокойствие само когато го махне от тука.

— Изглежда, че не са се разбрали за цвета на шапката — рече Арамис.

В същата минута господин дьо Бофор вдигна шпагата си.

— Господа — каза той, — нашата дипломация не доведе до нищо. Ние искахме да се избавим от гоя мръсник Ма зарини, но влюбената кралица иска непременно да го има за министър; по такъв начин ни остава само едно сред : да го натупаме, както трябва.

— Е, това е обикновеното красноречие на господин дьо Бофор! — забеляза коадюторът.

— За щастие — прибави Арамис — гой поправя граматическите си грешки с върха на шпагата си.

— Чудо голямо! — презрително рече коадюторът. — Кълна ви се, че в цялата тая война той е твърде незначителен.

И изтегли на свои ред шпагата си.

— Господа — извика той, — неприятелят идва към нас; надявам се, че ще му спестим половината от пътя.

И без да се грижи дали го следват или не, препусна напред. Полкът му, който се наричаше коринтски, по името на архиепископството му, тръгна веднага след него и влезе в бой.

От своя страна господин дьо Бофор насочи кавалерията си, под началството на господин дьо Ноармутие, към Етамп, където трябваше да срещне продоволствен обоз, нетърпеливо очакван от парижаните. Господин дьо Бофор се готвеше да го защищава.

Господин дьо Шанльо, който командуваше в Шарантон, се готвеше да отблъсне нападението с най-силния си отряд и ако неприятелят отстъпи, да го преследва.

След половин час боят пламна по всички точки. Коадюторът, подбуждан от славата за храбростта на господин дьо Бофор, се спусна напред и показваше лично чудеса от храброст. Както е известно, той обичаше много войната и се смяташе за щастлив всеки път, когато можеше да изтегли шпагата безразлично за кого и за какво. В тоя случай обаче се показа само добър войник, но излезе лош пълководец. Със седемстотин-осемстотин души той се спусна срещу трихиляден корпус, който от своя страна потегли изведнъж вкупом и отхвърли войниците на коадютора — те избягаха в безредие към градските укрепления. Огънят, открит от артилерията на Шанльо, спря отведнъж кралската армия и я обърка. Но това не продължи дълго, тя се скри зад група къщи и една горичка и се преустрои. Шанльо сметна момента за благоприятен и се спусна на чело на два полка да преследва кралската армия. Но както казахме, тя успя вече да се преустрои и премина отново в настъпление, водена лично от господин дьо Шатийон Нападението се извърши тъй бързо и тъй изкусно, че Шанльо и хората му бяха почти заобиколени. Шанльо даде заповед за отстъпление, което започна бавно, крачка по крачка. За нещастие след една минута Шанльо падна смъртно ранен

Господин дьо Шатийон видя как той падна и съобщи високо за смъртта му: това удвои храбростта на кралската армия и обезсърчи напълно двата полка, с които Шанльо излезе от града. Ето защо всеки вече мислеше само за спасението си и се мъчеше да стигне до укрепленията, край които коадюторът се опитваше да преустрои разбития си полк.

Изведнъж един кавалерийски ескадрон излезе срещу победителите, които влизаха безразборно в укрепленията заедно с бегълците. Атос и Арамис препускаха начело: Арамис с шпага и пистолет в ръце, Атос с шпага в ножницата и пистолет в кобура. Атос беше спокоен и хладнокръвен като на парад, само хубавите му и благородни очи се натъжаваха. като виждаха как се колят едни други толкова хора, принасяни в жертва от неотстъпчивостта на кралицата и користолюбието на принцовете. Напротив, Арамис убиваше и постепенно се опияняваше, както винаги. Живите му очи горяха: фино очертаната му уста се усмихваше зловещо; издутите му ноздри вдишваха мириса на кръвта: всеки удар на шпагата му отиваше точно в целта си, а дръжката на пистолета му довършваше, убиваше ранения, който се опитваше да стане.

От другата страна, в първия ред на кралската армия, се сражаваха двама конници, единият с позлатена ризница, а другият с прост кожен нагръдник, изпод който се подаваха ръкави от синьо кадифе. Конникът с позлатената ризница се спусна към Арамис и му нанесе удар с шпагата си. но Арамис го отблъсна с обикновената си ловкост.

— А. вие сте. господин дьо Шатийон! — извика кавалерът. — добре дошъл, чаках ви

— Надявам се. че не съм ви накарал да чакате дълго, господине — отговори херцогът. — Във всеки случай ето ме тук.

— Господин дьо Шатийон — каза Арамис, като извади

от кобура си втори пистолет, запазен за тоя случай, — вие сте загинал, ако пистолетът ви не е зареден.

— Слава богу — отвърна Шатийон, — той е зареден! Херцогът вдигна пистолета си, прицели се и гръмна. Но

Арамис наведе глава в същия миг, когато видя, че херцогът натиска спусъка, и куршумът изсвири над главата му.

— О, вие не улучихте! — извика Арамис. — Но аз, кълна се в бога, ще ви улуча.

— Ако ви дам време да стреляте! — отговори господин дьо Шатийон, като пришпори коня си и се спусна с високо вдигната шпага.

Арамис го чакаше със страшна усмивка, която му беше присъща в такива случаи. И Атос, който виждаше как господин дьо Шатийон лети към Арамис със светкавична бързина, отвори вече устата, за да извика: „Стреляйте, стреляйте по-скоро!“ Но в същата минута се чу гърмеж. Господин дьо Шатийон разпери ръце и падна назад върху коня си.

Куршумът прониза гърдите му през изреза на ризницата му.

— Умирам! — прошепна херцогът. И падна от коня на земята.

— Казах ви това, господине, и сега съжалявам, че удържах тъй добре думата си. Мога ли да ви бъда полезен с

нещо?

Шатийон направи знак с ръка и Арамис се готвеше да слезе вече от коня си, когато изведнъж почувствува силен удар в слабината: беше удар с шпага, попаднал, за щастие, в ризницата.

Той се обърна бързо, улови новия противник за китката и изведнъж извика едновременно с Атос:

— Раул!

Младежът позна едновременно лицето на кавалера д’Ербле и гласа на баща си и отпусна шпагата си. В същия миг няколко конници от парижката армия се спуснаха върху Раул, но Арамис го прикри с шпагата си.

— Той е мой пленник! Назад! — извика той.

През това време Атос улови коня на сина си за юздата и го изведе от мястото на боя.

В тая минута господин принцът, който поддържаше господин дьо Шатийон на втора линия, се появи сред сражаващите се; веднага го познаха по орловия му поглед и по страшните му удари.

Като го видя, полкът на коринтския архиепископ, когото въпреки всичките си усилия коадюторът не можа да преустрои, се хвърли сред парижките отряди, събори всичко и избяга в Шарантон, през който премина, без да се спира. Увлечен от него, коадюторът мина отново край Атос, Арамис и Раул.

— Аха! — каза Арамис, който в завистта си не можеше да не се радва на поражението, претърпяно от коадютора. — Като архиепископ, ваше преосвещенство, вие трябваше да знаете светото писание.

— Че какво общо има светото писание с това, което ми се случва? — попита коадюторът.

— Днес господин принцът постъпи с вас като апостол Павел в първото послание към коринтяните.

— Хайде, хайде, това е духовито, но не е време за духовитости! — каза Атос. — Напред, напред, или по-скоро назад, защото, струва ми се, че фрондьорите изгубиха сражението.

— Все ми е едно — отговори Арамис. — Аз дойдох тук само за да се срещна с господин дьо Шатийон. Срещнах го и съм доволен; дуел с един Шатийон е ласкателно нещо!

— И отгоре на това пленник — рече Атос, като показа Раул.

Тримата конници продължиха пътя си в галоп.

Младежът потрепера от радост, като видя отново баща си. Те препускаха един до друг: лявата му ръка лежеше в дясната ръка на Атос.

Когато се отдалечиха от бойното поле, Атос запита младежа:

— Защо бяхте в първите редици на сражаващите се, приятелю мой? Струва ми се, че не ви беше мястото там, защото не бяхте добре въоръжени.

— Да, не трябваше да участвувам в боя, господине. Беше ми възложено поръчение до кардинала и тръгнах за Рюей, когато видях господин дьо Шатийон, готов за бой, и почувствувах желание да се бия заедно с него. Тогава

той ми съобщи, че двама конници от парижката армия ме търсят, и ми спомена името на граф дьо Ла Фер.

— Как, вие знаехте, че сме там, и поискахте да убиете вашия приятел кавалера?

— Аз не познах господин кавалера под доспехите му — отговори Раул, като се изчерви, — но трябваше да го позная по ловкостта и хладнокръвието му.

— Благодаря за комплимента, млади приятелю — каза Арамис, — личи си кой ви е учил на учтивост. Но вие казвате, че отивате в Рюей?

— Да.

— При кардинала?

— Именно. Нося писмо от господин принца за негово високопреосвещенство.

— Трябва да го занесе — рече Атос.

— О, почакайте, няма нужда от лъжливо великодушие, господин графе! Дявол да го вземе! Нашата участ и което е по-важно, участта на нашите приятели е може би в това писмо.

— Но младежът трябва да изпълни дълга си — възрази Атос.

— Преди всичко, господин графе, вие забравяте, че тоя младеж е пленник. Следователно ние действуваме по всички правила на войната. При това победените не трябва да бъдат много придирчиви в избора на средствата. Дайте писмото, Раул.

Раул се поколеба и погледна Атос, сякаш искаше да прочете в очите му какво трябва да прави.

— Дайте писмото, Раул — каза Атос. — Вие сте пленник на кавалера д’Ербле.

Раул се подчини с неудоволствие. Но Арамис, не тъй добросъвестен като граф дьо Ла Фер, грабна бързо писмото, прочете го и като го подаде на Атос, каза:

— Вие, който сте вярващ, прочетете и помислете върху това, което е написано тук. Ще видите, че самото провидение ни даде в ръцете това писмо, за да знаем съдържанието му.

Атос взе писмото и сбърчи хубавите си вежди, но мисълта, че в писмото става дума за д’Артанян, му помогна да надвие отвращението си към четене на чужди писма.

Ето съдържанието на писмото:

„Ваше високопреосвещенство, довечера ще ви изпратя, за да подсилите отряда на господин дьо Коменж, исканите от вас десет души. Те са храбри войници и могат да се справят с двамата опасни противници, от ловкостта и решителността на които се страхува ваше високопреосвещенство“.

 

— Охо! — прошепна Атос.

— Е, какво ще кажете за тия двама противници, които не може да опази отрядът на Коменж, а са необходими още десет храбри войници? — попита Арамис. — Не приличат ли като две капки вода на д’Артанян и Портос?

— Ще употребим целия ден за търсене в Париж — каза Атос — и ако до довечера не научим нищо, ще тръгнем по пътя за Пикардия. Сигурен съм, че благодарение на д’Артаняновата изобретателност ще намерим някое указание, което ще разпръсне всичките ни съмнения.

— И тъй, да претърсим Париж и преди всичко да запитаме Планше дали не е чул нещо за бившия си господар.

— Бедният Планше! Лесно ви е да говорите така, Арамис, той навярно е загинал в сражението. Всички войнствени граждани трябва да са излезли и сигурно са ги изпозаклали.

Тъй като това беше много вероятно, двамата приятели се върнаха не много спокойни в Париж през вратата Тампл и тръгнаха към площад Роял, където се надяваха да научат нещо за клетите граждани. Но двамата приятели останаха крайно учудени, когато видяха, че те като по-преДи пият и се шегуват на площад Роял заедно с капитана си, докато семействата им навярно ги оплакваха, като чуваха бумтенето на топовете в Шарантон и си мислеха, че те се сражават.

Атос и Арамис запитаха отново Планше, но той не знаеше нищо за д’Артанян. Те поискаха да го вземат със себе си, но той заяви, че не може да напусне поста си без заповед отгоре.

Едва в пет часа те се завърнаха по домовете си, като казваха, че се връщат от бойното поле; всъщност те не бяха изгубвали от погледа си бронзовия кон на ЛуиХIII.

— Гръм и мълния! — каза Планше, когато се върна в магазинчето си. — Направиха ни на пух и прах. Никога няма да се утеша!