Александър Дюма
Двадесет години по-късно (8)

VIII. ЗА РАЗЛИЧНОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ, КОЕТО ПОЛОВИН ПИСТОЛ МОЖЕ ДА ИМА ВЪРХУ ЕДИН КЛИСАР И ВЪРХУ ЕДНО ДЕТЕ ЧЕТЕЦ

Д’Артанян тръгна по Пон Ньов, като се поздравяваше, че е намерил отново Планше; всъщност, макар че наглед правеше услуга на почтеното момче, той извличаше полза от Планше. В дадените обстоятелства не можеше нищо да му бъде по-приятно от един храбър и съобразителен слуга. Вярно е, че Планше по всяка вероятност нямаше да остане дълго време на служба при него; но и след като заемеше отново общественото си положение на улица Де Ломбар, Планше оставаше задължен на д’Артанян, който му спаси живота, или почти спаси живота, и д’Артанян нямаше нищо против да има връзка с гражданите, когато те се готвеха да започват война с двора. Това беше една пролука в неприятелския лагер, а за такъв проницателен човек като д’Артанян най-дребните неща можеха да доведат до големи дела.

В такова настроение, твърде доволен от случая и от себе си, д’Артанян стигна до Нотр Дам. Той се изкачи по стълбите пред входа, влезе в черквата, обърна се към ключаря, който метеше един олтар, и го запита дали познава господин Базен.

— Господин Базен, клисаря? — попита ключарят.

— Същият.

— Ето го там, пред олтара на Дева Мария, прислужва при литургията.

Д’Артанян потрепера от радост; струваше му се, въпреки думите на Планше, че никога няма да намери Базен; но сега, когато държеше единия край на нишката, беше уверен, че ще стигне до другия.

Той отиде и коленичи срещу олтара, за да не губи от очи човека си. За щастие литургията беше без пеене и трябваше да свърши бързо. Д’Артанян, който не помнеше нито една молитва и който не се беше погрижил да вземе молитвеник, използува свободното си време да разглежда Базен.

Базен носеше костюма си, може да се каже, колкото с величие, толкова и с блаженство. Веднага се виждаше, че е достигнал или почти достигнал върха на своите стремежи и че обкованата със сребро тояжка, която държеше в ръка, му се струваше също тъй почегна, както командирският жезъл, който Конде е хвърлил или не е хвърлил в неприятелските редици във Фрибургската битка. Външността му се беше изменила, ако може да се каже, съвсем аналогично с костюма. Цялото му тяло се бе закръглило и придобило нещо попско. Всички остри линии на лицето му бяха изчезнали. Носът съществуваше, но беше затънал в закръглилите се бузи; брадичката отиваше под гърлото; това не беше тлъстина, а някаква подпухналост, която затваряше очите; косата, подстригана под прав ъгъл и като на светец, покриваше челото почти до веждите. Нека побързаме да кажем, че челото на Базен, дори съвсем открито, беше високо към четири сантиметра.

Свещеникът свърши литургията в същото време, когато д’Артанян свърши разглеждането на Базен; той каза „амин“ и се оттегли, като благославяше, за голямо учудване на д’Артанян, народа, който приемаше това коленопреклонно. Но учудването му изчезна, когато позна в свещеника самия коадютор, тоест прочутия ЖанФрапсоа дьо Гонди, който по това време, предчувствувайки бъдещата си роля, започваше да си създава голяма популярност чрез раздаване на милостиня. Именно за да увеличи тая популярност, той служеше понякога една от тия утринни литургии, на които обикновено присъствува само простият народ. Д’Артанян коленичи като другите, получи своята част от благословията и се прекръсти; но когато покрай него с вдигнати към небето очи минаваше на свой ред Базен, който смирено завършваше шествието, д’Артанян го улови за долния край на черковната дреха. Базен наведе очи и отскочи назад, сякаш видя змия.

— Господин д’Артанян! — извика той. — Махни се от мен сатана!

— Е, мили ми Базен — каза офицерът със смях, — значи така посрещате един стар приятел!

— Господине — отговори Базен, — истинските приЯтели на християнина са тия, които помагат за спасението на душата му, а не тия, които го отклоняват от пътя на истината.

— Не ви разбирам, Базен — рече д’Артанян, — и не виждам как мога да бъда непреодолима пречка за вашето спасение.

— Вие забравяте, господине — възрази Базен, — че едва не погубихте завинаги моя беден господар и че не вие сте причината, дето той не заслужи вечното проклятие, оставайки мускетар, когато неговото призвание го влечеше тъй горещо към църквата.

— Мили ми Базен — възрази д’Артанян, — по мястото, където ме виждате, трябва да се досетите, че съм се твърде променил във всяко отношение: е течение на годините човек става разумен; и тъй като не се съмнявам, че вашият господар е на път към спасениего си, дойдох да се осведомя от вас де е той сега, за да ме насочи и мене със съветите си към същия път.

— Кажете по-добре, за да го увлечете отново с вас в света. За щастие — прибави Базен — не зная къде е той, защото, тъй като се намираме на свято място, не бих се осмелил да излъжа.

— Как — извика д’Артанян съвсем разочарован. — Вие не знаете къде е Арамис?

— Най-напред — каза Базен — Арамис беше име, означаващо гибел, в Арамис, прочетено отзад напред, се открива Симара, име на демон, и за негово щастие той захвърли завинаги това име.

— Ето защо — рече д’Артанян, решил да се въоръжи с търпение докрай — аз търся не Арамис, а абата Д’Ербле. Хайде, мили Базен, кажете ми де е той.

— Аз ви отговорих вече, че не зная, господин д’Артанян, не чухте ли?

— Чух без съмнение; но на свой ред ви отговарям, че това е невъзможно.

— Обаче това е истината, господине, чистата истина, светата истина.

Д’Артанян видя добре, че няма да измъкне нищо от Базен; ясно беше, че Базен лъже, но лъжеше с такава пламенност и твърдост, че, можеше лесно да се отгатне това, нямаше да се откаже от лъжата си.

— Добре, Базен! — каза д’Артанян. — Тъй като не знаете де живее господарят ви, да не говорим повече за него и да се разделим като приятели; вземете половин пистол да пиете за моето здраве.

— Аз не пия, господине — отвърна Базен, като отблъсна величествено ръката на офицера, — това подхожда за миряните.

— Неподкупен! — промърмори д’Артанян. — Наистина не ми върви.

Увлечен от мислите си, д’Артанян изпусна дрехата на Базен, който се възползува от свободата, за да огстъпи бързо към сакристнята, където сметна, че е в пълна безопасност само след като затвори вратата след себе си.

Д’Артанян стоеше неподвижно, замислен, вперил очи във вратата, която беше сложила преграда между него и Базен, когато изведнъж почувствува, че някой го бута леко с пръст по рамото.

Той се обърна и едва не извика от учудване; но този, който го беше побутнал с пръст, сложи пръста си на устните в знак па мълчание.

— Вие тук, мили ми Рошфор! — каза д’Артанян полугласно.

— Шт! — рече Рошфор. — Знаехте ли, че съм свободен?

— Узнах го от първа ръка.

— Че от кого?

— От Планше.

— Как, от Планше?

— Без съмнение! Именно той ви е спасил.

— Планше… Наистина, стори ми се, че го познах. Това доказва, мили мой, че благодеянието не се губи никога.

— И защо дойдохте тук?

— Дойдох да поблагодаря на бога за щастливото си избавление — отговори Рошфор.

— И за какво друго? Предполагам, че това не е единствената цел.

— И за нареждания от коадютора, за да видим дали не бихме могли да направим тъй, че Мазарини да се пръсне от яд.

— Луда глава! Пак ще ви бутнат в Бастилията.

— О, колкото за това, давам ви дума, че ще си отварям очите на четири! Въздухът на открито е чудно хубав! Ето защо — продължи Рошфор, като пое дълбоко въздух — аз се готвя да отида на село, ще пообиколя провинцията.

— Я виж! — каза д’Артанян. — И аз също!

— А няма ли да бъде нескромно да ви запитам къде отивате?

— Отивам да търся приятелите си.

— Кои приятели?

— Същите, за които вчера ме питахте.

— Атос, Портос и Арамис? Вие ги търсите?

— Да

— Наистина ли?

— Какво чудно има в това?

— Нищо. Смешно е. А от страна на кого ги търсите?

— Не се ли досещате?

— Не ще и дума!

— За нещастие не зная де се намират.

— И нямате никаква възможност да узнаете? Почакайте осем дни и аз ще ви дам необходимите сведения.

— Осем дни е твърде много; трябва да ги намеря най-много след три дни.

— Три дни са много малко, а Франция е голяма — каза Рошфор.

— Няма значение, вие знаете думата трябва; с тая дума се вършат чудеса.

— А кога ще започнете да ги търсите?

— Вече започнах.

— Добра сполука!

— А на вас добър път!

— Може би ще се срещнем по пътищата.

— Едва ли.

— Кой знае? Случаят е тъй капризен.

— Сбогом.

— Довиждане. Тъкмо се сетих, ако Мазарини заговори с вас за мене, кажете му, че съм ви поръчал да му съобщите, че скоро ще види дали съм твърде стар за работа, както той казва.

И Рошфор се отдалечи с една от тия дяволски усмивки, които някога тъй често караха д’Артанян да изтръпва; но тоя път д’Артанян го погледна равнодушно и сам се усмихна с меланхолен израз, който можеше да се предизвика само от един-единствен спомен.

— Върви, демоне — каза той, — и прави, каквото искаш. Сега ми е все едно: няма втора Констанс на света!

Като се обърна, д’Артанян видя Базен, свалил църковните си одежди, че приказва с ключаря, когото беше срещнал при влизането си в черквата. Базен изглеждаше много възбуден и бързо размахваше късите си дебели ръце. Д’Артанян разбра, че навярно той препоръчва на ключаря да бъде крайно предпазлив с него.

Д’Артанян се възползува от разговора на двамата църковни служители, измъкна се от катедралата и се спотаи зад ъгъла на улица Де Канет. Той застана така, че Базен да не може да излезе незабелязано.

След пет минути Базен се показа на входа; той погледна на всички страни, за да се увери, че никой не го следи; но не забеляза нашия офицер, на когото само главата се подаваше зад ъгъла на една къща, на петдесет крачки от черквата. Успокоен, Базен тръгна по улица Нотр Дам, Д’Артанян изскочи от скривалището си и пристигна навреме, за да види как той зави по улица Дьо ла Жюнври, след това По улица Дьо ла Каландр, и влезе в една къща с прилична фасада. Ето защо нашият офицер не се усъмни никак, че достойният клисар живее именно в тая къща.

Д’Артанян не отиде за справки в тая къща; портиерът, ако имаше портиер, беше вече навярно предупреден; а ако нямаше, към кого щеше да се обърне?

Той влезе в една малка пивница на ъгъла на улица Септ Елоа и улица Дьо ла Каландр и поиска чаша ипокрас1. Това питие не можеше да се приготви по-рано от половин час; през това време д’Артанян можеше да следи Базен, без да буди никакво подозрение.

В пивницата той забеляза един дванадесет-петнадесет одишен хлапак с будно лице, който, както му се струваше, беше видял преди двадесет минути в костюма на дете чегец. Започна да го разпитва и тъй като бъдещият дякон нямаше никакъв интерес да се прикрива, д’Артанян узна, че от шест до девет часа сутринта той е четец в черквата, а от девет часа до среднощ служи в пивницата.

Докато те приказваха, пред вратата на Базеновия дом докараха един кон. Конят беше оседлан и с юзда. Една минута след това Базен излезе.

— Я гледай! — каза детето. — Нашият клисар смята да пътува.

——

’ Ипокрас — вино, варено със захар в канела.

 

— А къде отива? — попита д’Артанян.

— Отде да зная.

— Половин пистол, ако можеш да узнаеш — каза д’Артанян.

— За мене? — рече детето със светнали от радост очи. — Ако мога да узная къде отива Базен? Това не е мъчно. Не се ли подигравате?

— Не, честна офицерска дума, на, ето половин пистол.

И той му показа съблазнителната монета, но без да му я дава.

— Аз ще го попитам.

— Точно така няма да узнаеш нищо — каза д’Артанян. — Почакай да тръгне, а после питай, разпитвай, разузнавай. Това е вече твоя работа, половината пистол е тук.

И той сложи обратно монетата в джоба си.

— Разбирам — рече детето с лукава усмивка, присъща само на парижките хлапаци. — Е, добре, ще почакаме!

Те не чакаха дълго време. След пет минути Базен тръгна в ситен тръс, като караше коня с чадъра си.

Базен имаше винаги обичай да употребява чадър вместо камшик.

Щом зави зад ъгъла на улица Дьо ла Жюнври, детето се спусна като хрътка по следите му.

Д’Артанян зае отново мястото си край масата, напълно убеден, че най-много след десет минути ще узнае каквото му трябва.

И наистина детето се върна по-рано.

— Е? — попита д’Артанян.

— Е, узнах — отговори момчето.

— Къде отиде?

— А ще ми дадете ли половината пистол?

— Без съмнение. Отговаряй!

— Покажете монетата. Искам да видя да не е фалшива.

— Ето я.

— Слушайте, стопанино — рече детето, — господинът иска да му се развали половин пистол.

Съдържателят беше на тезгяха си. Той даде дребни пари и взе половината пистол.

Детето мушна парите в джоба си.

— А сега кажи, къде отиде? — попита д’Артанян, който гледаше със смях номерата на момчето.

— В Ноази.

— Отде знаеш?

— Е, голямо чудо! Познах коня на месаря, който от време на време го дава под наем на господин Базен. И тъй, аз си помислих, че месарят няма да даде коня си току-тъй, без да запита докъде ще го карат, макар че според мене господин Базен не е способен да преумори един кон.

— И гой ти отговори, че господин Базен …

— Отива в Ноази. Но изглежда, че това му е навик — той отива там два-три пъти седмично.

— А познаваш ли Ноази?

— Разбира се, там живее моята кърмачка.

— Има ли манастир в Ноази?

— И то чудесен! Йезуитски манастир.

— Добре — каза д’Артанян. — Сега всичко е ясно!

— Значи сте доволен?

— Да. Как ти е името?

— Фрике.

Д’Артанян си записа името на детето на адреса на пивницата.

— Господин офицер — каза детето, — че може ли да се спечели още половин пистол?

— Може би — отговори Д’Артанян.

И тъй като узна всичко, каквото искаше да знае, той заплати ипокраса, до който не се беше допрял, и тръгна бавно към улица Тиктон.