Александър Дюма
Двадесет години по-късно (76)

XIII. ВИНОТО ПОРТО

След десетина минути господарите заспаха; но не и слугите, измъчвани от глад и особено от жажда.

Блезоа и Мускетон си приготвяха легло, което се състоеше от една дъска и един куфар, докато на една маса, висяща като в съседната каюта, се клатушкаха в такт с морските вълни кана с бира и три чаши.

— Проклето клатушкане! — каза Блезоа. — Чувствувам, че с мене ще стане същото, което изкарах, когато идвахме натука.

— И против морската болест — прибави Мускетон — имаме само ечемичен хляб и питие от хмел! Пфу!

— А де е вашата бутилчица, господин Мускетон? — попита Блезоа; той беше приготвил вече леглото си и сега със залитане се приближаваше до масата, край която седеше Мускетон и където успя да седне. — Де е вашата бутилчица? Изгубихте ли я?

— О, не — отговори Мускетон, — Пари я взе. Тия проклети шотландци все са жадни. А вие, Гримо — се обърна той към другаря си, който току-що се беше върнал от огледа с д’Артанян, — жаден ли сте?

— Като шотландец — лаконично отговори Гримо.

Той седна край Блезоа и Мускетон, извади бележник от джоба си и започна да прави сметките на господарите си, на които беше домакин.

— О-ох! — изпъшка Блезоа. — Повръща ми се!

— Ако ви се повръща — наставнически рече Мускетон, —

хапнете нещо.

— От това ли ме карате да хапна? — каза Блезоа с

жален вид, като показа презрително с пръст ечемичения

хляб и каната с бира.

— Блезоа — продължи Мускетон, — не забравяйте, че хлябът е истинската храна на французина, а и не винаги той я има. Попитайте Гримо.

— Да, но бирата — възрази Блезоа с бързина, която правеше чест на находчивостта му, — бирата също ли е истинското питие на французина?

— Колкото за това — каза Мускетон, уловен натясно, като не знаеше какво да отговори, — трябва да призная че не е и че бирата му е също тъй противна, както виното на англичанина.

— Как, господин Мустон — рече Блезоа, усъмнил се тоя път в дълбоките познания на Мускетон, към които изпитваше безгранично учудване в обикновените случаи на живота, как, господин Мустон, англичаните не обичат ли виното?

— Не могат да го търпят.

— Но аз съм виждал как го пият.

— За наказание. И ето ви доказателство — продължи Мускетон надуто: — един английски принц умрял веднъж, защото го поставили в бъчва с малвазия. Чух с ушите си да разказват това на господин абата д’Ербле.

— Простак! — каза Блезоа. — Ех, защо не съм на неговото място!

— Можеш да бъдеш — обади се Гримо, като подреждаше числата си.

— Как така мога? — запита Блезоа.

— Така — отговори Гримо, като пренесе четири наум в следващия ред.

— Мога ли? Обяснете си, господин Гримо.

Мускетон мълчеше, докато Блезоа разпитваше, но по израза на лицето му се виждаше, че мълчи не от равнодушие.

Гримо продължи смятането си и записа общия сбор.

— Порто — каза той тогава, като посочи с ръка първото отделение, което беше посетил с д’Артанян и капитана.

— Как! Тия бъчви, които видях през полуотворената врата?

— Порто — повтори Гримо и започна ново аритметично действие.

— Чувал съм, че портото е отлично испанско вино — обърна се отново Блезоа към Мускетон.

— Безподобно е — каза Мускетон, като се облиза, — безподобно. В избата на господин барон дьо Брасьо има такова вино.

— А ако помолим тия англичани да ни продадат една бутилка? — предложи Блезоа.

— Да ни продадат! — каза Мускетон, в когото се пробудиха старите инстинкти към грабителство. — Ясно се вижда, млади човече, че още нямате опит в живота. Защо ще купуваме, когато можем да вземем и така?

— Да вземем — възрази Блезоа, — да пожелаваме благото на ближния! Това е забранено, струва ми се.

— Де е забранено? — попита Мускетон.

— В божите или черковните, заповеди, не помня вече кои. Но спомням си, че е казано: „Не пожелавай имота на ближния си, нито жена му“.

— Ето още един детински довод, господин Блезоа — с най-покровителствен тон каза Мускетон. — Да, детински, повтарям думата. Питам ви, де сте видели в писанието, че англичаните са наши ближни?

— Наистина никъде го няма това — отговори Блезоа, — или не си го спомням.

— Детински довод, повтарям го — продължи Мускетон. — Ако бяхте воювали десет години като Гримо и мене, драги ми Блезоа, щяхте да знаете да правите разлика между имота на ближния и имота на неприятеля. Ами един англичанин е неприятел, мисля, а това вино порто принадлежи на англичани. Значи то ни принадлежи, защото сме французи. Не знаете ли пословицата: „Каквото докачиш от неприятеля, все е добро“?

Тая реч, подкрепена от целия авторитет, който Мускетон черпеше от дългия си опит, смая Блезоа. Той наведе глава, сякаш да събере мислите си, но изведнъж вдигна чело като човек, въоръжен с необоримо доказателство, и каза

— А господарите ще се съгласят ли с вашето мнение, господин Мустон?

Мускетон се усмихна презрително:

— Значи трябва — каза той — да наруша съня на тия прочути господари, за да им кажа: „Господа, вашият слуга Мускетон е жаден, ще благоволите ли да му позволите да пие?“ Питам ви, какво го интересува господин дьо Брасьо дали съм жаден или не?

— Това вино е много скъпо — забеляза Блезоа, като поклати глава.

— Дори ако златото се пиеше, господин Блезоа, нашите господари пак нямаше да се лишат от това удоволствие. Знайте, че само господин барон дьо Брасьо е толкова богат, че може да изпие цяла бъчва порто, дори ако е принуден да плати по един пистол за всяка капка. Ето защо не виждам причина — продължи Мускетон, като все повече и повече се въодушевяваше от гордост — защо слугите трябва да се лишават от това, от което господарите не биха се лишили.

Мускетон стана, взе каната с бирата, изля я зад борда до последната капка и тръгна величествено към вратата, която водеше в съседното отделение.

— Аха, заключена! — каза той. — Тия проклети англичани са страшно недоверчиви!

— Заключена! — повтори Блезоа не по-малко разочаровано. — А, пусто да остане! Много жалко! А пък усещам как червата ми просто се обръщат.

Мускетон се обърна към Блезоа със съвсем жално лице, от което се виждаше, че споделя напълно разочарованието на добрия момък.

— Заключена! — повтори той.

— Но — реши се да опита Блезоа — аз чух, господин Мустон, как разказвахте, че веднъж, когато сте били млад, в Шантии, струва ми се, вие сте хранили вашия господар и себе си, като сте ловил яребици с примка, шарани с въдица и бутилки с ласо.

— Така е — отговори Мускетон, — това е самата истина и ето Гримо може да го потвърди. Но избата имаше отдушник и виното беше в бутилки. Не мога да хвърлям ласото през тая преграда, нито да изтеглям с връв бъчва с вино, която тежи може би сто килограма.

— Не, но можете да извадите дветри дъски от преградата и да пробиете със свредел дупка на една от бъчвите — забеляза Блезоа.

Мускетон облещи кръглите си очи и погледна Блезоа като човек, учуден, че вижда в друг човек качества, за които дори не е подозирал.

— Наистина това е възможно — отговори той. — Но отде да вземем длето, за да махнем дъските, и свредло, за да пробием бъчвата?

— От връзката с инструментите — каза Гримо, като правеше баланс на сметките си.

— А, да, от връзката с инструментите — рече Мускетон, — аз и не помислих за нея.

Действително Гримо беше не само домакин на групата, но и неин оръжейник; освен приходо-разходната книга той имаше връзка с инструменти. А тъй като Гримо беше крайно предвидлив човек, тая връзка, грижливо скрита в пътническата му чанта, съдържаше всички инструменти от първа необходимост.

Следователно в нея имаше свредел с достатъчни размери.

Мускетон го взе.

Колкото за длетото, не стана нужда да го търси много далеч: ножът, който висеше на пояса му, можеше да го замести успешно. Мускетон потърси място, където дъските не бяха прилепнали, което не бе трудно да се намери, и веднага се залови за работа.

Блезоа го гледаше с възхищение, смесено с нетърпение, и от време на време се осмеляваше да прави умни и полезни забележки как да се извади гвоздей или да се натисне дъската с ножа.

След една минута Мускетон изкърти три дъски.

— Готово! — забеляза Блезоа.

Мускетон съвсем не приличаше на оная жаба в баснята, която си въобразявала, че е по-голяма, отколкото е всъщност. За нещастие той не можа да намали корема си, както беше успял да намали името си с една трета. Опита се да мине през отвора, но видя със съжаление, че трябва да извади най-малко още дветри дъски, за да може да се промъкне.

Той въздъхна и се залови отново за работа.

Но Гримо свърши сметките си, стана и с най-голям интерес към извършваната работа се приближи до двамата другари; видя как напразно Мускетон се мъчеше да достигне обетованата земя.

— Аз — каза той.

Тая единствена дума струваше цял сонет, който, както е известно, струва цяла поема. Мускетон се обърна.

— Какво, вие? — попита той.

— Да, аз ще мина.

— Наистина — съгласи се Мускетон, като погледна дългото и тънко тяло на приятеля си, — вие ще минете, и дори лесно.

— Вярно, той знае пълните бъчви — забеляза Блезоа, — тъй като ходи вече в избата с господин кавалера д’Артанян. Позволете на господин Гримо да мине, господин

Мустон.

— И аз ще мина също тъй добре като Гримо — слабо засегнат отговори Мускетон.

— Да, но ви трябва много повече време, а аз умирам от жажда. Усещам, че червата ми се обръщат все повече и повече.

— Тогава минете, Гримо — рече Мускетон и подаде каната от бирата и свредлото на тоя, който предприемаше експедицията вместо него.

— Изплакнете чашите — каза Гримо.

След това кимна приятелски на Мускетон, сякаш желаеше да се извини, че той завършва експедицията, тъй бляскаво започната от друг, пропълзя като змия през зеещия отвор и изчезна.

Блезоа изглеждаше възхитен, във възторг. От всичките подвизи, извършени в Англия от необикновените хора, на които те имаха честта да служат, тоя му се струваше безспорно най-чудният.

— Ще видите — рече тогава Мускетон, като гледаше Блезоа с превъзходство, което младежът не се и опита дори да оспори, — ще видите, Блезоа, как ние, старите войници, пием, когато сме жадни.

— Мантията — се обади Гримо от дъното на избата.

— Вярно — каза Мускетон.

— Какво желае? — попита Блезоа.

— Да запуши отвора с мантия.

— Защо?

— Ей че сте прост! — рече Мускетон. — А ако влезе някой?

— А, наистина! — извика Блезоа с все по-явно възхищение. — Но там нищо няма да види.

Гримо вижда винаги денем и нощем.

— отговори Мускетон.

— Щастливец! — каза Блезоа. — А аз без свещ не мога да направя две крачки, без да се блъсна в нещо.

— Защото не сте служили — отвърна Мускетон. — Иначе щяхте да се научите да намирате игла в пещ. Но тихо! Някой идва, струва ми се.

Мускетон подсвирна тихо в знак на тревога, както правеха слугите в дните на младостта си, седна край масата и махна на Блезоа да направи същото.

Блезоа се подчини.

Вратата се отвори. Показаха се двама души, завити с мантии.

— Охо! — каза единият от тях. — Единайсет и четвърт и още не сте легнали? Това е против правилника. След четвърт час всичко да се угаси и всички да хъркат.

Двамата мъже отидоха към вратата на отделението, в което се вмъкна Гримо, отключиха я, влязоха вътре и я затвориха след себе си.

— Ах — прошепна Блезоа разтреперан, — той е изгубен!

— Гримо е хитра лисица — промърмори Мускетон. Те зачакаха, наострили уши и спрели да дишат. Минаха десет минути; не се чу никакъв шум, който да

покаже, че Гримо е открит.

След това Мускетон и Блезоа видяха, че вратата се отвори отново; двамата мъже с мантии излязоха, заключиха вратата също тъй грижливо, както когато влязоха, и си отидоха, като повториха заповедта да се ляга и да се угасят светлините.

— Да се подчиним ли? — попита Блезоа. — Всичко това ми се струва много съмнително.

— Те казаха „след четвърт час“; имаме още пет минути — отговори Мускетон.

— Да предупредим ли господарите?

— Нека почакаме Гримо.

— Но ако са го убили?

— Гримо щеше да вика.

— Вие знаете, че той е почти ням.

— Тогава щяхме да чуем удара.

— Но ако не се завърне?

— Ето го.

Действително в същата минута Гримо махна мантията и промъкна през отвора бледото си лице; очите му; разширени от ужас, показваха малка зеница в широк бял кръг. Той държеше в ръка каната от бирата, пълна с някакво вещество, приближи я До светлината на пушещата лампа и изпусна само тоя къс звук: „О!“ с израз на такъв силен ужас, че Мускетон отстъпи уплашено, а Бледоа едва не припадна.

Все пак двамата погледнаха с любопитство в каната: им беше пълна с барут.

След като се убеди, че фелуката е натоварена с барут, а не с вино, Гримо се спусна към люка и с един скок се намери при стаята, в която спяха четиримата приятели Той бутна леко вратата, която при отварянето си събуди веднага д’Артанян, легнал зад нея.

Щом видя разстроеното лице на Гримо, той разбра веднага, че се е случило нещо необикновено, и поиска да извика; но Гримо, по-бързо от мисълта, сложи пръст на устните и със силно духване, каквото не можеше да се очаква от такъв слаб човек, угаси малката нощна лампа, която гореше на три крачки от него.

Д’Артанян се надигна на лакът, Гримо сложи коляно на земята и така, с протегната шия, силно възбуден, му разказа на ухото нещо, което наистина беше твърде драматично, за да може да се предаде само с мимика.

През време на тоя разказ Атос, Портос и Арамис спяха като хора, които не са мигвали от осем дни; на долната палуба Мускетон се стягаше за всеки случай, а Блезоа, обзет от ужас, с настръхнала коса, се опитваше да прави същото.

Ето какво се беше случило.

Щом изчезна през отвора и се намери в първото отделение, Гримо се залови да търси и се натъкна на една бъчва. Той почука по нея: тя беше празна. Премина към друга, тя бе също празна; но третата, върху която повтори опита си, издаде такъв тъп звук, че не можеше да има никакво съмнение: с положителност беше пълна.

Гримо се спря пред тая бъчва, потърси де да я пробие и през време на търсенето напипа кран.

— Добре! — каза той. — Това ми спестява работата.

Подложи каната от бирата, завъртя крана и усети, че съдържанието минава съвсем бавно от единия съд в Другия.

След като затвори крана, Гримо се готвеше да приближи каната до устните си (беше толкова добросъвестен, че не можеше да занесе вино на другарите си, без да го опита), когато чу тревожния сигнал на Мускетон; помисли си, че е някой нощен обход, вмъкна се между две бъчви и се скри.

Наистина миг след това вратата се отвори и затвори, след като пропусна двамата мъже с мантии, които видяхме, когато минаваха край Мускетон и Блезоа и им заповядаха да угасят светлините.

Единият от тях носеше фенер със стъкла, грижливо затворен и толкова висок, че пламъкът не можеше да достигне горния му край. Освен това самите стъкла бяха облепени с бяла хартия, която смекчаваше или по-скоро поглъщаше светлината и топлината.

Тоя човек беше Грослоу.

Другият държеше в ръка нещо дълго, гъвкаво и навито като белезникаво въже. Лицето му се скриваше под шапка с широки краища. Гримо помисли, че тия хора бяха привлечени в избата от същото чувство като неговото и че като него идваха за виното порто, и се сгуши още повече зад бъчвата. Впрочем той се утешаваше с мисълта, че ако го открият, престъплението му не беше много голямо.

Като стигнаха до бъчвата, зад която се криеше Гримо, двамата мъже се спряха.

— У вас ли е фитилът? — попита на английски тоя, който носеше големия фенер.

— Ето го — отговори другият.

При гласа на втория Гримо потрепера и се смръзна до мозъка на костите си. Той се надигна бавно, погледна над бъчвата и под широката шапка разпозна бледото лице на Мордаунт.

— Колко време ще гори тоя фитил? — попита той.

— Ами… около пет минути — отвърна първият.

И тоя глас се стори познат на Гримо. Очите му преминаха от единия на другия и след Мордаунт той позна Грослоу.

— В такъв случай — каза Мордаунт — предупредете хората си да бъдат готови, без да им казвате за какво. Лодката върви ли след фелуката?

— Като куче след господаря си, вързана със здраво конопено въже.

т Тогава когато часовникът удари петнадесет минути след полунощ, съберете хората си, слезте безшумно в лодката…

— След като се запали фитилът, нали? Това ще направя аз. Искам да бъда уверен в успеха на отмъщението ми. Греблата в лодката ли са?

— Всичко е приготвено.

— Добре.

— Значи разбрахме се.

Мордаунт коленичи и закрепи единия край на фитила кЪм крана, за да остане само да се запали другият му край.

След като свърши тая работа, извади часовника си.

— Чухте ли? Петнадесет минути след полунощ — каза той и стана, — тоест…

Погледна часовника си.

— След двадесет минути.

— Отлично, господине — отговори Грослоу. — Само че за последен път трябва да ви забележа, че тая работа е много опасна и че по-добре е да възложим на един от хората ни да запали фитила.

— Драги ми Грослоу — каза Мордаунт, — вие знаете френската пословица: „Вълкът има дебел врат, защото сам си върши работата“. Ще я приложа на практика.

Гримо чу всичко, макар да не разбра всичко, но зрението му замести недостига от съвършено познаване на езика Той видя и позна двамата смъртни неприятели на мускетарите; видя как Мордаунт закрепи фитила; чу пословицата, която за негово най-голямо удобство Мордаунт каза на френски. Най-после пипаше и опипваше съдържание то на каната, която държеше в ръка, и вместо виното, очаквано от Мускетон и Блезоа, между пръстите му хрущеше прост барут.

Мордаунт се отдалечи заедно с шкипера. На вратата се спря, заслуша се и каза:

— Чувате ли как спят?

Наистина през пода долиташе хъркането на Портос.

— Сам бог ги предава в ръцете ни! — каза Грослоу.

— И тоя път — прибави Мордаунт — сам дяволът няма Да ги спаси!

И двамата излязоха.