Александър Дюма
Двадесет години по-късно (75)

XII. ФЕЛУКАТА „СВЕТКАВИЦА“

Д’Артанян не се излъга: Мордаунт нямаше време за губене и не го изгуби. Той знаеше с каква бързина неприятелите му вземат решения и ги изпълняват и реши да постъпи като тях. Тоя път мускетарите бяха срещнали достоен противник.

След като затвори грижливо вратата след себе си, Мордаунт се спусна в подземието, сложи безполезната си вече шпага в ножницата, отиде в съседната къща и се спря, за да се опипа и да си поеме дъх.

— Добре — каза си той, — нищо, почти нищо! … Просто драскотини: две на ръката и една на гърдите. Аз нанасям по-добри рани. Нека попитат Бетюнския палач, чичо ми лорд Уинтър и краля Чарлз! А сега не трябва да се губи нито секунда, защото една изгубена секунда може да

ги спаси, а те трябва да умрат четиримата заедно, наведнъж, поразени от човешкия огън, щом божият огън не ги поразява. Те трябва да изчезнат тъй, че и следа да не остане от тях. И така, да тичам, докато краката ми държат, докато сърцето ми не се пръсне в гърдите, но да стигна преди тях.

И Мордаунт тръгна бързо, но равномерно към първата кавалерийска казарма, която се намираше на около четвърт левга. Той измина тая четвърт левга за четирипет минути.

Щом стигна в казармата, каза името си, взе най-добрия кон от конюшнята, скочи на него и се спусна на път. След четвърт час беше в Грийнуич.

— Ето пристанището — промърмори той. — Тая тъмна точка там в далечината е Кучешкият остров. Добре! Пристигнал съм половин час преди тях… може би и цял час. Какъв съм глупак! Едва не се задуших от безумното си бързане. А сега — прибави той, като се надигна на стремената, за да види по-добре въжетата и мачтите, — сега как да намерим „Светкавица“? Де е „Светкавица“?

В същия миг, когато си казваше мислено тия думи, някакъв човек, който лежеше на свитък от въжета, стана, сякаш в отговор на мисълта му, и направи няколко крачки към Мордаунт.

Мордаунт извади носна кърпичка от джоба си и я размаха. Човекът го загледа внимателно, но остана на мястото си, без да направи крачка напред или назад.

Мордаунт върза възел на всеки край на кърпичката. Човекът се приближи до него. Това беше, както знаем, условният знак. Морякът беше с широк ямурлук, който скриваше фигурата и лицето му.

— Господине — каза морякът, — не идвате ли случайно от Лондон, за да се поразходите по море?

— Точно така — отговори Мордгаут, — към Кучешкия остров.

— Тъй, тъй. И навярно господинът има известно предпочитание? Желае не какъвто и да е кораб,? Иска бързоходен кораб, бърз …

— Като светкавица — отговори Мордаунт.

— Добре. Тогава господинът търси моя кораб, аз съм шкиперът, който му е необходим.

— И аз мисля така — каза Мордаунт, — особено ако не сте забравили знака, по който мога да ви позная.

— Ето го, господине — рече морякът и извади от джоба на ямурлука си кърпичка с възли на четирите краища.

— Отлично, отлично! — извика Мордаунт и скочи от коня си. — Сега няма време за губене. Изпратете коня ми в най-близката странноприемница и ме заведете на кораба си.

— А другарите ви? — попита морякът. — Аз мислех, че сте четирима, без да се смятат слугите.

— Слушайте — каза Мордаунт и се приближи до моряка, — аз не съм тоя, когото чакате, а и вие не сте тоя, когото те се надяват да срещнат тук. Вие сте заместили капитан Роджър, нали? Вие сте тук по заповед на генерал Кромуел и аз идвам от негово име.

— Действително аз ви познавам — рече шкиперът. — Вие сте капитан Мордаунт.

Мордаунт потрепера.

— О, не се плашете — прибави шкиперът, като свали капюшона си и си откри главата, — аз съм приятел.

— Капитан Грослоу! — извика Мордаунт.

— Същият. Генералът си спомни, че едно време бях морски офицер, и ми възложи тая експедиция. Има ли някаква промяна?

— Не, никаква. Напротив, всичко остава в същото положение.

— За миг помислих, че смъртта на краля…

— Смъртта на краля само ускори бягството им; след четвърт час, след десет минути може би те ще бъдат тук.

— Тогава защо дойдохте?

— За да отплувам с вас.

— Аха! Да не би генералът да се съмнява в моето усърдие?

— Не. Но искам да присъствувам лично на отмъщението ми. Няма ли кой да вземе коня ми?

Грослоу свирна. Появи се някакъв моряк.

— Патрик — каза Грослоу, — закарайте тоя кон в конюшнята на най-близката странноприемница. Ако ви попитат чий е, кажете, че е на един ирландски благородник.

Морякът се отдалечи, без дума да продума.

— А не се ли страхувате, че ще ви познаят? — попита Мордаунт.

— Няма никаква опасност в тоя костюм, под тоя ямурлук и в тая тъмна нощ. Впрочем вие сам не ме познахте, а те ще ме познаят още по-малко.

— Наистина — рече Мордаунт, — освен това те няма и да помислят за вас. Всичко е готово, нали?

— Да.

— Товарът е на кораба?

— Да.

— Пет пълни бъчви?

— И петдесет празни.

— Точно така.

— Караме порто в Анверс.

— Чудесно. Сега ме заведете на борда и се върнете на поста си, защото те могат да пристигнат всеки момент.

— Готов съм.

— От голямо значение е никой от вашите хора да не ме види, когато се качвам.

— Целият ми екипаж се състои от един човек и аз съм сигурен в него като в самия себе си. При това тоя човек не ви познава и подобно на другарите си е готов да се подчини на заповедите ни, но той не знае нищо.

— Добре. Да вървим.

Те се спуснаха към Темза. Една малка лодка беше привързана с желязна верига за брега. Грослоу притегли лодката, задържа я, докато Мордаунт се качваше на нея, след това скочи на свой ред вътре, улови греблата и почна да гребе така, че да докаже истината на казаното преди малко, тоест, че не беше забравил морската си служба.

След пет минути те се измъкнаха от тоя свят от кораби, които още по онова време задръстваха крайбрежието на Лондон, и Мордаунт видя малката, фелука, която като черна точка се клатушкаше на котвата на около осемстотин метра от Кучешкия остров.

Като се приближиха до „Светкавица“, Грослоу свирна по особен начин и веднага над борда се показа една човешка глава.

— Вие ли сте, капитане? — попита тоя човек.

— Да, хвърли стълбата.

Грослоу приближи лодката до самата фелука.

— Качвайте се! — каза той на другаря си.

Без да отговори, Мордаунт улови въжето и се покатери по него с ловкост и самоувереност, необичайни за неморяк; но жаждата за отмъщение заместваше у него навика и го правеше способен на всичко.

Както предвидя Грослоу, морякът, който караулеше на

„Светкавица“, сякаш не забеляза дори, че капитанът му се върна не сам.

Мордаунт и Грослоу се приближиха до капитанската каюта. Тя беше временна кабина, построена от дъски върху палубата.

Почетната каюта беше отстъпена от капитан Роджър на пътниците му.

— А те? … Де ще бъдат те? — попита Мордаунт.

— На другия край — отговори Грослоу.

— И няма какво да правят тук, нали?

— Абсолютно нищо.

— Чудесно! Ще се скрия у вас. Върнете се в Грийнуич и ги доведете. Имате ли лодка?

— Тая, с която дойдохме.

— Тя ми се видя лека и бърза.

— Истинска пирога.

— Привържете я към кърмата с конопено въже, сложете й гребла, за да плува след кораба и за да можем да отрежем само въжето, когато стане нужда. Снабдете я с ром и сухари. Ако случайно морето се развълнува, вашите хора ще бъдат много доволни, когато намерят с какво да се подкрепят.

— Всичко ще бъде направено, както казвате. Искате ли да посетите барутното помещение?

— Не, после, когато се завърнете. Искам сам да сложа фитила, за да бъда сигурен, че няма да гори дълго. Само крийте добре лицето си, за да не ви познаят.

— О, бъдете спокоен!

— Вървете, ето че в Грийнуич бие десет часът. Действително десетте удара на една камбана долетяха

печално по въздуха, под огромните облаци, които се носеха по небето като безшумни вълни

Грослоу хлопна вратата, която Мордаунт затвори отвътре, заповяда на караулещия моряк да пази най-внимателно и се спусна в лодката. Тя се понесе бързо: вълните се запениха под греблата.

Духаше студен вятър и на пристанището нямаше никой, когато Грослоу пристигна в Грийнуич; много лодки бяха тръгнали, възползувайки се от прилива. Точно когато слизаше на брега, Грослоу чу конски тропот по пътя, настлан с обли камъни.

— Охо! — каза той. — Мордаунт беше прав, като ме караше да бързам. Нямало е време за губене. Ето ги.

Действително това бяха нашите приятели или по-скоро авангардът им, който се състоеше от д’Артанян и Атос. Щом пристигнаха до мястото, където стоеше Грослоу, те се спряха, сякаш се досетиха, че именно с него ще имат работа. Атос слезе от коня, спокойно извади кърпичка с четири възела на ъглите и я размаха, докато д’Артанян, предпазлив както винаги, остана полунаведен на коня си с ръка в кобура на пистолета.

В началото Грослоу не знаеше дали това са очакваните от него хора и се скри зад един от тия железни колове, забити в земята, които служат за връзване на корабните въжета; но като видя условния знак, той стана и тръгна право към благородниците. Беше добре завит с ямурлука си и не можеше да се види лицето му. Но нощта беше тъй тъмна, че тая предпазна мярка ставаше излишна.

Все пак проницателният поглед на Атос откри веднага, въпреки мрака, че това не беше Роджър.

— Какво искате? — запита той Грослоу, като направи крачка назад.

— Искам да ви кажа, милорде — отговори Грослоу с ирландски изговор, — че вие търсите капитан Роджър, но го търсите напразно.

— Защо? — попита Атос.

— Защото тая сутрин той падна от една мачта и си счупи крака. Но аз съм негов братовчед; той ми разказа цялата работа и ми поръча да срещна вместо него и да заведа, където пожелаят, благородниците, които ми покажат кърпичка с възли на четирите ъгли като тая, която държите в ръка, и като тая в джоба ми.

И с тия думи Грослоу извади от джоба си кърпичката, която беше показал вече на Мордаунт.

— Това ли е всичко? — попита Атос.

— Съвсем не, милорде; обещани са още седемдесет и пет ливри, ако ви закарам здрави и читави в Булон или в друго място на Франция, което ми посочите.

— Какво ще кажете за това, д’Артанян? — попита Атос

на френски.

— Какво казва, най-напред? — отговори гасконецът.

— А, наистина — рече Атос, — забравих, че не разбирате английски.

И предаде на д’Артанян разговора си с капитана.

— Това ми се струва много правдоподобно — каза гасконецът.

— И на мен също — прибави Атос.

— При това — продължи д’Артанян, — ако тоя човек ни мами, винаги ще можем да му пръснем мозъка.

— И кой ще ни кара?

— Вие, Атос; вие знаете много неща и не се съмнявам, че знаете да карате и кораб.

— Бога ми — отговори Атос с усмивка, — вие се шегувате, приятелю, а при това почти налучкахте истината: баща ми искаше да служа във флотата и аз имам смътни познания по управляване на кораб.

— Виждате ли! — извика д’Артанян.

— И така, идете за приятелите ни, д’Артанян, и ги доведете; сега е единадесет часа, нямаме време за губене.

Д’Артанян се приближи към двамата конници, които с пистолети в ръка стояха на стража при най-близките къщи и поглеждаха назад по пътя: малко по-далече, под един навес, трима други конници дебнеха и сякаш също чакаха.

Двамата пазачи на пътя бяха Портос и Арамис.

Тримата конници под навеса бяха Мускетон, Блезоа и Гримо; само че погледнат по-отблизо, Гримо изглеждаше двоен, защото на седлото зад него седеше братът на Пари, който трябваше да закара обратно в Лондон конете на благородниците и на слугите им; те бяха дадени на съдържателя срещу дълговете, направени през време на престоя им у него. Благодарение на тая търговска сделка четиримата приятели можаха да се сдобият с не много голяма сума, но достатъчна за покриване на неочакваните разходи, които можеха да се случат по пътя.

Д’Артанян повика Портос и Арамис, а те дадоха знак на хората си да слязат от конете и да отвържат багажа от седлата.

Братът на Пари се раздели не без съжаление с приятелите си; предлагаха му да дойде във Франция, но той отказа решително.

— Това е много просто — каза Мускетон. — Той все още мисли за Грослоу.

Читателят си спомня, че капитан Грослоу беше счупил

главата му.

Малкият отряд отиде при Атос. Но д’Артанян бе обзет отново от обичайната си недоверчивост; струваше му се, че кеят е много пуст, нощта много тъмна, а шкиперът

много сговорчив.

Той разказа на Арамис за злополуката с Роджър. Арамис, също тъй недоверчив, усили още повече подозренията му.

По лекото цъкане с език Атос разбра, че гасконецът се

безпокои.

— Нямаме време да бъдем недоверчиви — каза той. —

Лодката ни чака, да се качваме.

— При това — прибави Арамис — кой ни пречи да бъдем недоверчиви и все пак да се качим? Само няма да откъсваме очи от шкипера.

— И ако не върви право, ще го убия. Туйто.

— Добре го каза, Портос — рече д’Артанян. — Да се качим. Върви напред, Мускетон.

Д’Артанян спря приятелите си, като остави слугите да минат първи, за да види дали е здрава дъската, прехвърлена между брега и лодката. .,

Тримата слуги минаха благополучно.

След тях тръгна Атос, после Портос, после Арамис. Д’Артанян мина последен, като продължаваше да клати глава.

— Какво ви е, приятелю мой? — попита Портос. — Честна дума, вие можете да уплашите самия Цезар!

— Какво ли? — отговори д’Артанян. — Не виждам на пристанището нито надзирател, нито часовой, нито митничар.

— Какво се оплаквате! — продължи Портос. — Всичко

върви по мед и масло.

— Всичко върви много добре, Портос. Най-после няма значение, добър е господ.

Щом вдигнаха дъската, шкиперът седна край кормилото и даде знак на един моряк, който, въоръжен, с дълъг прът, започна да маневрира, за да прекара лодката през тоя лабиринт от кораби, в който се намираше.

Другият моряк седеше от лявата страна с гребло в ръка.

Когато стана възможно да си служат с греблата, другарят му се присъедини към него и лодката тръгна по-бързо.

— Най-после заминаваме — каза Портос.

— Уви, заминаваме сами! — прибави граф дьо Ла Фер.

— Да, но заминаваме заедно, четиримата, и без нито една драскотина; това е утешение.

— Още не сме пристигнали — обади се д’Артанян. — Пазете се от срещи!

— Е, мили мой — рече Портос, — вие сте като гарваните: вечно грачите за нещастие. Кой може да ни срещне в такава тъмна нощ, когато на двайсет крачки не се вижда нищо?

— Да, но утре сутринта? — възрази д’Артанян.

— Утре сутринта ще бъдем в Булон.

— От все сърце желая това — каза гасконецът — и признавам слабостта си. Слушайте, Атос, вие ще се смеете, но докато бяхме на пушечен изстрел от насипа и от корабите, все чаках, че някакъв страшен залп от мускети ще ни унищожи всичките.

— Но това е невъзможно — забеляза Портос с присъщия си здрав смисъл, — защото заедно с нас биха убили шкипера и моряците.

— Хайде де, голяма работа за господин Мордаунт! Мислите ли, че това ще го спре?

— Най-после — рече Портос, — много съм доволен, дето д’Артанян си признава, че го е страх.

— Не само си признавам, но се и хваля с това. Не съм носорог като вас. Ей, какво е това?

— „Светкавица“ — отговори шкиперът.

— Значи пристигнахме? — попита Атос на английски.

— Пристигаме — отвърна капитанът. Действително след три удара с греблата се намериха

при фелуката.

Морякът чакаше, стълбата беше готова; той позна лодката.

Атос се качи с ловкостта на истински моряк; Арамис — с Дългогодишния навик към въжени стълби и към други Повече или по-малко сполучливи изобретения, които съществуват за преминаване на забранени пространства.

д’Артанян — като ловец на различни диви кози; Портос — с помощта на силата си, която заместваше всички други способности у него.

Със слугите тая операция беше по-мъчна. Съвсем не за Гримо, тънък и дълъг като котка, който намираше винаги начин да се промъкне навсякъде, но за Мускетон и за Блезоа: моряците бяха принудени да ги повдигнат на ръце, след което Портос ги улови за яката на дрехата и ги постави право на палубата.

Капитанът заведе пътниците си до каютата, предназначена за тях; тя се състоеше от една стая, в която трябваше да живеят заедно; след това той поиска да се отдалечи под предлог, че трябва да даде някои заповеди.

— Една минута — каза д’Артанян. — Колко души имате на борда, капитане?

— Не разбирам — отговори запитаният на английски.

— Попитайте го на езика му, Атос. Атос повтори въпроса на английски.

— Трима — отговори Грослоу, — без да броя себе си, разбира се.

Д’Артанян разбра отговора, защото капитанът показа три пръста.

— О, трима — каза д’Артанян, — започвам да се успокоявам. Няма значение, докато се нареждате, аз ще обиколя фелуката.

— А аз ще се заема с вечерята — обади се Портос.

— Това е хубаво и великодушно намерение, Портос, приведете го в изпълнение. А вие, Атос, дайте ми Гримо, който в компанията на приятеля си Пари се научи да дърдори малко английски; той ще ми служи за преводач.

— Идете, Гримо — заповяда Атос.

На палубата се намираше един фенер. Д’Артанян го повдигна с едната ръка, взе пистолет в другата и каза на шкипера:

— Come1.

Тая дума и Goddam2 беше всичко, което можа да запомни от английския език.

——

1 Come (анг.) — Елате.

2 Goddam (анг.) — Дявол да го вземе.

 

Д’Артанян слезе през люка на долната палуба.

Тя беше разделена на три отделения: това, в което слезе д’Артанян, се простираше от третата мачта до края на кърмата и се намираше следователно под пода на стаята, в която Атос, Портос и Арамис се готвеха да прекарат нощта; второто заемаше средната част на кораба и беше предназначено за слугите; третото се намираше под носовата част, тоест под кабината, стъкмена набързо от капитана, в която Мордаунт се скри.

Д’Артанян слезе по стълбата, протегнал напред ръката си с фенера, и каза:

— Охо, колко бъчви! Също като в пещерата на Али Баба.

Приказките „Хиляда и една нощ“ току-що бяха преведени за първи път и бяха много на мода по това време.

— Какво казвате? — попита капитанът на английски. Д’Артанян го разбра по интонацията на гласа.

— Искам да зная какво има в тия бъчви — рече д’Артанян и постави фенера си на едно от буретата.

Шкиперът направи движение да се изкачи назад по стълбата, но се удържа и отговори:

— Порто.

— А, вино порто? — каза д’Артанян. — Чудесно, значи няма да умрем от жажда.

След това се обърна към Грослоу, който си триеше едрите капки пот по челото, и попита:

— И пълни ли са? Гримо преведе въпроса.

— Някой са пълни, а някои са празни — отговори Грослоу с глас, който въпреки усилията му издаваше неговото безпокойство.

Д’Артанян почука с пръст по бъчвите и разбра, че пет от тях са пълни, а другите празни; след това, за най-голям ужас на англичанина, вмъкна фенера си между бъчвите, видя, че там няма нищо, и каза:

— Хайде, можем да вървим нататък!

Той се приближи до вратата, която водеше във второто отделение.

— Чакайте — рече останалият назад англичанин, все още обзет от току-що описаното вълнение, — чакайте, ключът на тая врата е у мене.

Той мина бързо пред д’Артанян и Гримо и с разтреперана ръка мушна ключа в ключалката. Те влязоха във второто отделение, където Мускетон и Блезоа се готвеха да вечерят.

Тук очевидно нямаше какво да се търси и гледа: виждаха се всички ъгли и кътчета при светлината на лампата, която осветяваше достойните другари.

Преминаха в третото отделение.

Тук беше помещението на моряците.

Цялата мобилировка се състоеше от три-четири хамака, закачени на тавана, една маса, поддържана с въжета от всяка страна, и две гнили и изкривени пейки. Д’Артанян повдигна дветри стари платна, които висяха на стените, не видя нищо подозрително и се изкачи на горната палуба.

— А тая каюта? — попита д’Артанян.

Гримо преведе на английски думите на мускетаря.

— Тая каюта е моята — отговори шкиперът. — Искате ли да влезете?

— Отворете вратата — каза д’Артанян. Англичанинът се подчини. Д’Артанян протегна ръката

си с фенера, мушна главата през полуотворената врата и като видя, че стаята прилича на килия, рече:

— Добре, ако има армия на фелуката, тя не е скрита тук. Хайде сега да видим дали Портос е намерил вечеря.

Като поблагодари на шкипера с кимване на главата, той се върна в почетната каюта, където бяха приятелите му.

Навярно Портос не беше намерил нищо или ако бе намерил нещо, умората беше надделяла над глада, защото, завит с мантията си, той спеше дълбоко, когато влезе д’Артанян.

Люлени от меките движения на първите морски вълни, Атос и Арамис започваха също да задремват; те отвориха очи, когато чуха, че влезе другарят им.

— Е какво? — попита Арамис.

— Всичко е наред — отговори д’Артанян. — Можем да спим спокойно.

Като чу тия успокоителни думи, Арамис отпусна отново

глава. Атос кимна приветливо. А д’Артанян, който, подобно на Портос, имаше още повече нужда от сън, отколкото от ядене, освободи Гримо и легна на мантията си с гола шпага, и то така, че не можеше да се влезе в каютата, без да го блъснат.