Александър Дюма
Двадесет години по-късно (71)

VIII. REMEMBER^[1]

 

След като се изповяда, Чарлз се причасти и поиска да види децата си. Удари десет часът; както каза кралят, забавянето не беше дълго.

Народът вече се събра; той знаеше, че екзекуцията е определена за десет часа, и се трупаше в съседните на двореца улици. Кралят чуваше вече тоя далечен шум на тълпата, развълнувана от страсти, който толкова напомня шума на морето през време на буря.

Децата на краля пристигнаха: най-напред принцеса Чарлът, после херцог Глостърски, тоест едно малко русо момиче, хубаво и със сълзи на очите, после едно осем-деветгодишно момче, сухите очи и презрително вдигнатата устна на което издаваха вродена гордост. Детето плака цяла нощ, но пред всички тия хора не плачеше.

Чарлз почувствува, че сърцето му се свива, когато видя тия две деца една минута преди смъртта си, след двегодишна раздяла. Сълзи се появиха в очите му, но той се обърна, за да ги изтрие, защото искаше да бъде твърд пред тях, на които завещаваше, такова тежко наследство от страдания и нещастия.

Най-напред заговори с дъщеря си; привлече я към себе си и я посъветва да бъде благочестива, смирена и да обича майка си; след това се обърна към другото дете; взе младия херцог Глостърски и го сложи на коляното си, за да може едновременно да го притисне към сърцето си и да го целуне по лицето.

— Сине мой — му каза, — вие видяхте по улиците и в предните стаи много хора, когато идвахте тук; тия хора ще отсекат главата на баща ви, никога не забравяйте това. Може би един ден, като ви имат под ръка и в своя власт, те ще поискат да ви направят крал, като отстранят принц Уелски и херцог йоркски, по-големите ви братя, от които единият е във Франция, а другият не зная де; но вие не сте крал, сине мой; вие можете да станете крал само след смъртта им. Закълнете ми се, че не ще позволите да сложат на главата ви корона, без да имате законно право на това; защото, слушайте внимателно, сине мой, ако направите това, един ден те ще ви свалят и главата, и короната и в тоя ден вие не ще можете да умрете спокоен и без гризене на съвестта, както умирам аз. Закълнете се, сине мой.

Детето протегна ръчичката си и каза:

— Всемилостиви господарю, заклевам се на ваше величество …

Чарлз го прекъсна.

— Хенри — рече той, — наричай ме татко.

— Татко — продължи момчето, — заклевам ви се, че те по-скоро ще ме убият, отколкото да ме направят крал.

— Добре, сине мой — каза Чарлз. — Сега прегърнете ме, и вие също, Чарлът, и не ме забравяйте.

— О, не, никога, никога! — извикаха двете деца и обвиха с ръце шията на баща си.

— Сбогом — рече Чарлз, — сбогом, деца мои. Изведете ги, Джъксън; техните сълзи ще ми отнемат смелостта да умра.

Джъксън изтръгна горките деца от прегръдките на баща им и ги предаде на тия, които ги бяха довели.

Когато си отидоха, вратите се отвориха и всички можаха да влязат.

Виждайки се сам сред тълпата войници и любопитни, които започваха да нахлуват в стаята, кралят си спомни, че граф дьо Ла Фер беше много близо, под паркета на стаята, че не го вижда и че все още може би не губи надежда.

Той трепереше при мисълта, че най-малкият шум може да се стори сигнал на Атос, че той ще се залови отново на работа и сам ще се предаде. Ето защо остана неподвижен и задържа с примера си всички присъствуващи да не мърдат.

Кралят не се излъга. Атос беше наистина под краката му: слушаше, изпадаше в отчаяние, че не чува сигнал; понякога в нетърпението си започваше да дълбае отново камъка, но веднага прекъсваше, като се страхуваше да не го чуят.

Това ужасно бездействие продължи два часа. Гробно мълчание царуваше в стаята на краля.

Тогава Атос реши да узнае причината на това мрачно и нямо спокойствие, нарушавано само от безкрайния шум на тълпата. Той приповдигна завесата, която скриваше отвора в стената, и слезе в първия етаж на ешафода. Над главата му, само на четири пръста, беше подът, наравно с площадката, който всъщност представляваше ешафодът.

Тоя шум, който досега се чуваше само глухо и който сега достигна до слуха му, мрачен и заплашителен, го накара да подскочи от ужас. Той отиде до края на ешафода, открехна черното сукно на височината на окото си и видя около ужасната машина конници, зад тях редица копиеносци, зад копиеносците. мускетари, а зад мускетарите първите редици на народа, който кипеше и ревеше като бурен океан.

„Какво се е случило? — се запита Атос, като трепереше по-силно от сукното, гънките на което мачкаше. Народът се натиска, войниците са въоръжени и между зрителите, вперили погледи в прозореца, виждам д’Артанян. Какво чака? Какво гледа? Велики боже! Дали не са изпуснали палача?“

Изведнъж на площада глухо и зловещо заби барабан. Шум от тежки и бавни стъпки се разнесе над главата му-

Стори му се, че по паркетите на Уайтхол минава някакво дълго шествие; скоро чу как запращяха дъските на ешафода. Той хвърли последен поглед на площада и държането на зрителите му подсказа всичко, за което не му позволяваше да се досети последната надежда, спотаена в дъното на сърцето му.

Глухият шум на площада затихна напълно. Всички очи бяха вперени в прозореца на Уайтхол; полуотворените уста и спрялото дишане показваха, че се чака някакво страшно зрелище.

Шумът от стъпки, чут от Атос, когато беше под паркета На кралската стая, се възобнови на ешафода, който се огъна под тежестта така, че дъските се допряха почти До главата на нещастния благородник. Очевидно войниците се строяха в две редици.

В същия миг добре познат на Атос благороден глас изрече тия думи над главата му:

— Господин полковник, желая да кажа няколко думи на народа.

Атос се разтрепера от главата до краката: на ешафода говореше кралят.

Наистина след като изпи няколко капки вино и хапна малко хляб, Чарлз, уморен от чакането на смъртта, реши изведнъж да я ускори и даде знак да започне шествието.

Веднага се отвори широко прозорецът, гледащ към площада, и народът видя как от дъното на огромната стая се появи мълчаливо най-напред един маскиран човек; по секирата в ръката народът позна, че той е палачът. Тоя човек се приближи до дръвника и сложи секирата си на него.

Това беше първият шум, чут от Атос.

След него излезе Чарлз Стюърт; той беше бледен, разбира се, но спокоен и вървеше твърдо, между двама свещеници; след него няколко висши чиновници, натоварени да присъствуват на екзекуцията; най-после две редици копиеносци, които се наредиха от двете страни на ешафода.

Появата на маскирания човек предизвика дълги разговори. Всеки любопитствуваше да узнае кой е тоя неизвестен палач, който беше дошъл толкова навреме, за да може да се състои ужасното зрелище, обещано на народа, когато народът мислеше вече, че зрелището ще се отложи за следния ден. Всички го изяждаха с очи; но можаха само да забележат, че е човек със среден ръст, целият облечен в черно и навярно възрастен, защото под маската се подаваше прошарена брада.

Но когато се показа кралят тъй спокоен, тъй благороден, тъй важен, тишината се възстанови веднага, така че всички можаха да чуят желанието му да говори на народа.

Този, към когото беше отправена тая молба, навярно отговори утвърдително, защото кралят заговори с твърд и звучен, глас, който разтърси Атос до дъното на сърцето.

Той обясни на народа поведението си и му даде съвети за благото на Англия.

О — си мислеше Атос, — нима наистина чувам и виждам всичко това? Възможно ли е господ да изостави своя представител на земята и да допусне той да умре от такава жалка смърт? И аз не го видях, не се сбогувах с него! Чу се шум, като че ли някой премести смъртоносното

оръжие. Кралят се спря.

— Не пипайте секирата — каза той. И продължи речта си.

Когато свърши, настъпи ледено мълчание над главата на графа. Той се улови за челото, но между ръката и челото му се стичаха капки пот въпреки силния студ.

Това мълчание показваше, че се правят последните приготовления.

След речта кралят изгледа състрадателно тълпата, откачи от себе си диамантения орден, изпратен му от кралицата, и го предаде на свещеника, който придружаваше Джъксън. После свали от гърдите си един също диамантен малък кръст, който беше също подарък от кралица Анриет.

— Господине — обърна се той към свещеника, който придружаваше Джъксън, — аз ще държа тоя кръст в ръката си до последния миг. Вземете го, когато умра.

— Добре, всемилостиви господарю — отговори глас, в който Атос позна гласа на Арамис.

Тогава Чарлз, който досега не беше гологлав, свали шапката си и я хвърли край себе си; после разкопча едно по едно всички копчета на дрехата си, съблече я и я хвърли край шапката. Беше студено; той помоли за халата си и го получи.

Всички тия приготовления бяха направени със страшно спокойствие.

Можеше да се помисли, че кралят се готви да си легне в кревата, а не в ковчега.

Сетне повдигна с ръка косата си и каза на палача:

— Ще ви пречи ли, господине? В такъв случай може да се привърже с лента. —

Чарлз придружи думите си с поглед, който сякаш искаше да проникне под маската на непознатия. Тоя тъй благороден; тъй спокоен и тъй твърд поглед накара палача

да обърне глава. Но зад дълбокия поглед на краля той срещна огнения поглед на Арамис. Като не получи отговор, кралят повтори въпроса си.

— Достатъчно е да я отстраните от шията — отговори палачът с глух глас.

Кралят раздели косата си с двете ръце, погледна дръвника и каза:

— Тоя дръвник е много нисък. Няма ли друг, по-висок?

— Това е обикновен дръвник — отговори маскирания човек.

— Смятате ли, че ще ми отсечете главата само с един удар? — попита кралят.

— Надявам се — отвърна палачът.

Тия думи „надявам се“ бяха изречени толкова особено, че всички изтръпнаха с изключение на краля.

— Добре — каза кралят. — А сега слушай, палачо. Маскираният човек направи крачка към краля и се облегна на брадвата си.

— Не искам да ме изненадаш — продължи Чарлз. — Ще коленича да се помоля, но ти не удряй още.

— А кога да ударя? — попита маскираният човек.

— Когато сложа шията си на дръвника и кажа с протегната ръка Remember, тогава удряй смело.

Маскираният се поклони леко.

— Настъпи минута да напусна света — каза кралят на хората около себе си. — Господа, оставям ви сред буря и отивам преди вас в тая родина, където няма бури. Сбогом!

Той погледна Арамис, направи му особен знак с главата и продължи:

— Сега се отдалечете, моля ви се, и ме оставете да се помоля тихо. Отдръпни се и ти — каза той на маскирания човек, — само за минута; аз зная, че съм твой; но помни, не удряй, преди да ти дам сигнал.

Чарлз коленичи, прекръсти се, приближи устата си до дъските, сякаш желаеше да целуне площадката, опря се с едната ръка на пода, а с другата на дръвника, и каза на френски:

— Граф дьо Ла Фер, тук ли сте и мога ли да говоря?

Тоя глас се заби в сърцето на Атос като студено желязо.

— Да, ваше величество — отговори той разтреперан.

— Верни приятелю, благородно сърце — заговори кралят, — не можахте да ме спасите, не ми било писано това. Сега, дори и да върша светотатство, ще ти кажа, че говорих на хората, говорих на бога и с тебе говоря последен. За да поддържам една кауза, която смятах за свещена, аз изгубих трона на бащите ми и прахосах наследството на децата ми. Остана ми един милион; в злато; закопах го в подземието на Нюкасълския замък, когато напущах града. Само ти знаеш за съществуването на тия пари; употреби ги, когато намериш за най-добре, в полза на най-големия ми син. А сега, граф дьо Ла Фер, кажете ми сбогом.

— Сбогом, ваше величество, кралю светец и мъченик — промърмори Атос, смръзнал се от ужас.

Настъпи една минута мълчание, през която, както се стори на Атос, кралят стана и промени положението си.

След това със силен и звучен глас, така че го чуха не само на ешафода, но и на площада, кралят каза:

— Remember!

Щом произнесе тая дума, един страшен удар разтърси пода на ешафода; посипа се прах от сукното и заслепи нещастния Атос. После, когато несъзнателно вдигна очи и глава, топла капка падна на челото му. Благородникът отстъпи, разтреперан от ужас, и в същия миг капките се превърнаха в черна струя, която потече по пода.

Атос падна на колене и остана известно време в това положение, сякаш изгуби сили и разум. Скоро той разбра по стихващия говор, че тълпата се разотива; остана още една минута неподвижен, ням и обзет от ужас. След това се обърна и натопи края на кърпичката си в кръвта на краля. Тълпата редееше все повече и повече. Той слезе, скъса сукното, промъкна се между два коня, смеси се с народа, облеклото на който носеше, и пристигна пръв в странноприемницата.

Когато се качи в стаята си, той се погледна в едно оглЕдало и видя на челото си широко червено петно. Пипна го с ръка, разбра, че това е кръвта на краля, и припадна.