Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 67гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. —Добавяне
  2. —Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

VII. РАБОТНИЦИТЕ

Посред нощ Чарлз чу силен, шум под прозореца си: удари на чук и брадва, скърцания на клещи и стържения на трион.

Той лежеше съвсем облечен в кревата си и започваше да заспива, но изведнъж скочи, събуден от шума. Освен физическия отзвук тоя шум намери ужасен отзвук и в душата му и вчерашните страшни мисли нахлуха отново в него. Сам в мрака и самотата, той не можа да понесе това ново мъчение, което не влизаше в програмата на наказанието му, и изпрати Пари да каже на часовоя да помоли работниците да не чукат тъй силно и да имат милост към последния сън. на този, който им беше крал.

Часовоят не поиска да напусне поста си, но пусна Пари да мине.

Като обиколи целия дворец и се приближи до прозореца, Пари забеляза наравно с балкона, желязната ограда на който бяха премахнали, широк незавършен ешафод. който започваха да обковават с червен плат.

Тоя ешафод, издигнат до височината на прозореца, тоест на двадесетина фута, имаше два вътрешни етажа. Пари

колкото и да му беше отвратителна тая гледка, затърси с очи кои от осемте или десетте работници, строещи тая мрачна машина, безпокоят най-много краля с шума си, и на втората площадка забеляза двама души, които вадеха с клещи последните остатъци от железния балкон. Единият от тях, истински великан, изпълняваше службата на древен таран, който събаря крепостни стени. При всеки удар на инструмента му камъкът се разпръскваше на парчета. Другият, на колене, изтегляше към себе си разклатените камъни.

Ясно беше, че те вдигат шума, който безпокоеше краля.

Пари се покачи по стълбата и се приближи до тях.

— Приятели — каза той, — моля ви се, работете малко по-тихо! Кралят спи и има нужда от сън.

Човекът, който работеше с клещи и железен, лост, се спря и се полуобърна; но тъй като той беше прав, Пари не можа да види лицето му, скрито в мрака, който беше по-гъст близо до площадката.

Човекът на колене се обърна също; но тъй като стоеше по-ниско от другаря си, лицето му беше осветено от фенера и Пари можа да го види.

Тоя човек го погледна втренчено и сложи пръст на устните си. Пари отстъпи смаян.

— Добре, добре — каза работникът на чист английски език, — върви кажи на краля, че ако тая нощ спи лошо, следната нощ ще спи по-добре.

Тия груби думи, които имаха такъв ужасен смисъл, взети буквално, бяха посрещнати от работниците по страните и в долния етаж с шумен смях.

Пари се оттегли, като мислеше, че сънува.

Чарлз го очакваше с нетърпение.

В момента, когато влизаше, часовоят на вратата си промъкна любопитно главата през отвора, за да види какво прави кралят.

Кралят стоеше облакътен на леглото си. Пари затвори вратата, приближи се до краля със светнало от радост лице и каза тихо:

— Всемилостиви господарю, знаете ли кои са тия работници, които вдигат толкова шум?

— Не — отговори Чарлз и поклати меланхолно глава. Отде ще зная това? Познавам ли тия хора?

— Всемилостиви господарю — каза Пари още по-тихо, като се наведе към Леглото на господаря си, — всемилостиви господарю, те са граф дьо Ла Фер и другарят му.

— Те строят ешафода ми? — учудено каза кралят.

— Да, и като го строят, пробиват дупка в стената.

— Шт! — рече кралят и с ужас погледна около себе си. — Ти видя ли ги?

— Говорих с тях. Кралят сключи ръце и вдигна очи към небето; после,

след къса и гореща молитва, той скочи от леглото си приближи се до прозореца и отдръпна завесите; часовите На балкона бяха все още там, а отвъд балкона се простираше мрачна платформа, по която те минаваха като сенки. Чарлз не можа да различи нищо, но почувствува под краката си сътресението от ударите на приятелите си. И сега всеки от тия удари отекваше радостно в сърцето му. Пари не се излъга, той позна добре Атос: наистина той с помощта на Портос пробиваше дупка в стената за закрепване на една от напречните греди.

Тая дупка се съобщаваше с празното пространство под самия под в стаята на краля. Като се проникнеше в него, можеше с помощта на клещи и на здрави рамене (а това беше работа на Портос) да се избие част от паркета; тогава кралят можеше да се промъкне през тоя отвор, да излезе със спасителите си в едно от отделенията на ешафода, цялото покрито с черно сукно, да навлече на свой ред приготвените за него работнически дрехи и спокойно, без страх да слезе с четиримата си другари.

Нищо не подозиращите часови щяха да пропуснат работниците.

Както казахме, фелуката беше напълно готова. Планът беше забележителен, прост и лесен като всичко, което се поражда от смело решение.

И така Атос не жалеше хубавите си бели, фини ръце, като измъкваше камъните, откъртвали от Портос. Той можеше вече да провре главата си под украшенията на балкона. След два часа щеше да провре и цялото си тяло. Преди да се съмне, дупката ще бъде свършена и ще изчезне под гънките на вътрешните тапети, които ще постави

д’Артанян. Д’Артанян се представяше за френски работник и забиваше гвоздеи с ловкостта на опитен, тапицер.

п Арамис изрязваше излишния плат, който висеше до

земята и скриваше скелета на ешафода. Зората освети върховете на къщите. Голям огън от тор и

въгЛИща помогна на работниците да прекарат тая тъй студена нощ срещу 30 януари. Всяка минута най-усърдните от тях прекъсваха работата и отиваха да се греят. Само Атос и Портос не напускаха работата си. Ето защо при първите проблясъци на утрото дупката беше готова. Атос влезе в нея с дрехите на краля, завити в черен плат. Портос му подаде лоста, а д’Артанян закова отвътре голям разкош, но много полезен) един тапет от плат, зад който изчезваха и дупката, и влезлия в нея.

На Атос оставаха само два часа работа, за да стигне до краля; а четиримата приятели бяха предвидели, че ще имат на разположение цял ден, защото, като го няма палача, пуританите ще бъдат принудени да изпратят за другия в Бристол.

Д’Артанян отиде да облече отново кафявия си костюм, а Портос — червената си дреха. Арамис пък се упъти към Джъксън, за да проникне заедно с него, ако е възможно, при краля.

Тримата си дадоха среща на пладне на Уайтхолския площад, за да видят какво ще стане.

Преди да напусне ешафода, Арамис се приближи до дупката, в която се скри Атос, за да му каже, че ще се помъчи да види отново Чарлз.

— И така сбогом и на добър час! — каза Атос. — Разкажете на краля как стои работата; кажете му, когато остане сам, да почука на паркета, за да мога да продължа спокойно работата си. Ако Пари ми помогне, като свали предварително долната плоча на камината, която навярно е мраморна, това би ме улеснило много. Вие, Арамис, помъчете се да не напускате краля. Говорете високо, много Високо, защото ще ви подслушват зад вратата. Ако вътре в стаята има часовой, убийте го, без да му мислите; ако са Двама, нека Пари убие единия, а вие другия; ако са трима загинете сам, но спасете краля.

— Бъдете спокоен — отвърна Арамис, — ще взема два

ножа и ще дам единия на Пари. Това ли е всичко?

— Да, вървете! Само убедете краля да не проявява безполезно великодушие. Докато вие се биете, ако има как нека той бяга; ако дъската на паркета се постави на Мястото й над главата му, а вие, жив или мъртъв останете върху нея, ще минат най-малко десет минути, докато Намерят отвора, през който е избягал. През тия десет Минути, ние ще бъдем вече далеч и кралят ще бъде спасен

— Всичко ще направя, както казвате, Атос. Дайте ръката, защото може би няма да се видим вече.

Атос прегърна Арамис и го целуна.

— Това е за вас — каза той. — А ако умра, кажете на д’Артанян, че го обичам като собствен син, и го прегърнете за мене. Прегърнете също нашия добър и храбър Портос. Сбогом!

— Сбогом — рече Арамис. — Сега съм също тъй уверен., че кралят ще се спаси, както съм уверен, че държа и стискам най-честната ръка в света.

Арамис остави Атос. слезе от ешафода и отиде в странноприемницата, като си подсвиркваше една песен в чест на Кромуел. Той завари двамата си други приятели край хубав огън, заети с бутилка порто и студено пиле. Портос ядеше, като ругаеше силно подлите членове на парламента. Д’Артанян ядеше мълчаливо и кроеше наум най-смели планове.

Арамис му разказа всичко, за което се беше уговорил с Атос. Д’Артанян одобри плана, а Портос извика:

— Браво! Впрочем ние ще бъдем там в минутата на бягството му: под тоя ешафод можем да се скрием много добре и можем да стоим там. Д’Артанян, аз, Гримо и Мускетон ще убием свободно осем души: не говоря за Блезоа — той е добър само да пази конете. По две минути на човек — прави четири минути; Мускетон ще се забави една минута повече — стават пет. През тия пет минути вие можете да изминете четвърт левга.

Арамис изяде бързо късче месо, изпи чаша вино и се преоблече.

— Сега — каза той — аз ще отида при негово преосвещенство. Пригответе оръжието, Портос; пазете добре палача си, д’Артанян.

— Бъдете спокоен, Гримо замести Мускетон и сега т седи пред вратата на избата. .

— Няма значение, усилете надзора и нито за миг не оставайте без работа.

— Без работа? Мили мой, попитайте Портос: аз не живея, непрекъснато съм на крака като някой танцьор. Пусто да остане! Колко обичам сега Франция! Колко е хубаво да си имаш отечество, когато си тъй зле в едно чуждо отечество!

Арамис се раздели с тях също тъй, както с Атос, тоест прегърна ги. След това отиде у епископа Джъксън и му предаде желанието си Джъксън се съгласи сравнително лесно да го вземе със себе си, защото беше предупредил вече, че ще има нужда от свещеник, ако кралят поиска да се причасти и особено ако пожелае да чуе една литургия.

Облечен, както вчера бе облечен Арамис, епископът се качи в каретата си. Арамис, изменен още повече от бледината и тъгата си, отколкото от дяконските си дрехи, се качи при него. Каретата се спря пред вратата на Уайтхол; беше към девет часа сутринта. Сякаш нищо не се беше изменило; чакалните и коридорите бяха пълни с войници. Двама часови стояха пред вратата на краля, двама други се разхождаха пред балкона по площадката на ешафода, където вече бе поставен дръвникът.

Кралят беше пълен с надежда; когато видя отново Арамис, надеждата му се превърна в радост. Той прегърна Джъксън и стисна ръката на Арамис. Епископът заговори високо и пред всички за вчерашното им свиждане. Кралят отговори, че думите, казани от него при това свиждане, са донесли своя плод и че желае още един такъв разговор. Джъксън се обърна към присъствуващите и ги помоли да го оставят сам с краля. Всички излязоха.

Щом вратата се затвори, Арамис каза бързо:

— Всемилостиви господарю, вие сте спасен! Лондонският палач изчезна; помощникът му си счупил вчера бедрото Под прозорците на ваше величество. Тоя вик, който чухМе. бил неговият. Без съмнение изчезването на палача е вече забелязано; но друг палач може да се намери само в

Ристол, а трябва време, за да се доведе оттам. Значи ние имаме на разположение цял ден.

— А граф дьо Ла Фер? — попита кралят.

— Той е на две крачки от вас, всемилостиви господарю.

Вземете ръжена от камината и ударете три пъти в пода. ще чуете отговора му.

Кралят взе с разтреперана ръка ръжена и удари три пъти с равни интервали. В отговор аа тоя сигнал веднага под пода се чуха глухи и предпазливи удари.

— Значи — каза кралят — човекът, който ми отговаря там …

— Е граф дьо Ла Фер, всемилостиви господарю — Довърши Арамис. — Той приготвя пътя, по който ваше величество може да бяга. Пари от своя страна ще повдигне тая мраморна плоча и проходът ще бъде съвсем свободен.

— Но аз нямам никакви инструменти — се обади Пари.

— Вземете тоя нож — рече Арамис. — Само внимавайте да не се притъпи много, защото може да ви дотрябва и за друга работа.

— О, Джъксън — обърна се кралят към епископа и го улови за двете ръце, — Джъксън, не забравяйте да се помолите за тоя, който бе ваш крал …

— Който е и ще бъде винаги — каза Джъксън и целуна ръката на краля.

— Молете се цял живот за тоя благородник, когото виждате, за тоя там, когото чувате под краката ни, и за другите двама, които, където и да са, се грижат, уверен съм в това, за моето спасение.

— Всемилостиви господарю — отговори Джъксън, — подчинявам се на това, което казвате. Докато съм жив, всеки ден ще произнасям молитва към бога за тия верни приятели на ваше величество.

Човекът долу продължи известно време работата си и звуците от нея ставаха все по-ясни. Но изведнъж в галерията се разнесе неочакван шум. Арамис грабна ръжена и даде сигнал да се прекъсне работата.

Шумът се приближаваше: бяха еднакви и правилни стъпки на няколко души. Четиримата мъже останаха неподвижни; всички очи се впериха във вратата, която се отвори бавно и с известна тържественост.

Часовите се строиха в шпалир в съседната стая. Един комисар на парламента, целият в черно, влезе със зловеща важност, поклони се на краля, разви един пергамент и му прочете присъдата, както се прави обикновено с осъдените, които отиват на ешафода.

— Какво значи това? — се обърна Арамис към Джъксън.

Джъксън показа със знак, че знае не повече от Арамис.

— Нима е за днес? — попита кралят с вълнение, забележимо само за Джъксън и Арамис.

— Нима не ви предупредиха, господарю, че това ще бъде тая сутрин? — отговори човекът с черните дрехи.

— И така — продължи кралят — аз трябва да загина като обикновен престъпник от ръката на лондонския палач?

— Лондонският палач изчезна, господарю — каза комисарят на парламента, — но вместо него друг човек си предложи услугите. Изпълнението на смъртната присъда ще се отложи само толкова, колкото ви е потребно, за да приведете в ред вашите земни работи и да се примирите с бога.

Лека пот в корена на косите беше единственият признак на вълнение у Чарлз при тая новина.

Но Арамис побледня. Сърцето му престава да бие; той затвори очи и облегна ръка на масата. Като видя тая дълбока скръб, Чарлз сякаш забрави своята.

Той се приближи до него, улови го за ръката и го прегърна.

— Хайде, приятелю — каза с кротка и тъжна усмивка, — горе главата!

След това се обърна към комисаря и прибави:

— Готов съм, господине. Желая само две неща, които, мисля, няма да ви задържат дълго: първото е да се причестя, а второто е да прегърна децата си и да се сбогувам с тях за последен път. Ще ми се позволи ли това?

— Да, господарю — отговори комисарят на парламента. И излезе.

Дошъл на себе си, Арамис заби нокти в собственото си тяло и изстена силно.

— О, ваше преосвещенство — извика той и улови ръцете на Джъксън, — де е бог? Де е бог?

— Сине мой — твърдо отговори епископът, — вие не го виждате, защото земните страсти го скриват.

— Дете мое — каза кралят на Арамис, — не се отчайвай така. Ти питаш какво прави бог? Бог гледа твоята

преданост и моето мъченичество и повярвай ми, и едното, и другото ще получи своята награда. Обвинявай за всичко случило се хората, а не бога. Хората ме лишават от живот, хората те карат да плачеш.

— Да, Всемилостиви господарю — рече Арамис, — да, вие имате право, трябва да се обвиняват хората и аз ще потърся сметка от тях.

— Седнете, Джъксън — каза кралят и падна на колене, — защото ви остава само да ме изслушате, а на мен — да се изповядам. Останете, господине — обърна се той към Арамис, който искаше да излезе. — Останете, Пари. Онова, което ми е на душата, мога спокойно да го кажа пред всички. Останете; съжалявам само, че цял свят не може да присъствува с вас на изповедта ми.

Джъксън седна, а кралят, коленичил пред него като най-смирен верующ, започна изповедта си.