Александър Дюма
Двадесет години по-късно (65)

II. Д’АРТАНЯН ИЗМИСЛЯ ПЛАН

Атос познаваше д’Артанян може би по-добре, отколкото сам д’Артанян се познаваше. Той знаеше, че е достатъчно да се подхвърли някоя мисъл в изобретателния ум на гасконеца, както е достатъчно да се хвърли зърно в богата и плодородна почва. Затова се отнесе спокойно към това свиване на раменете и продължи пътя си, като говореше за Раул — разговор, който остана Незавършен при друг случай, както читателят си спомня.

Късно през нощта пристигнаха в Търск. Четиримата приятели се престориха, че не обръщат никакво внимание на предпазните мерки, които се вземаха по отношение на краля. Те се оттеглиха в една частна къща и тъй като всяка минута се страхуваха за самите себе си, настаниха се само в една стая, осигурявайки си изход в случай на нападение. Слугите бяха поставени на различни постове. Гримо легна на куп слама пред вратата.

Д’Артанян беше замислен и сякаш изгуби временно обикновената си приказливост. Той не обелваше нито дума и си подсвиркваше непрекъснато, като се разхождаше между кревата си и прозореца. Портос, който виждаше само външността, говореше както винаги. Д’Артанян му отговаряше едносрично. Атос и Арамис се гледаха усмихнати.

Денят беше уморителен и все пак приятелите спаха зле, с изключение на Портос, сънят на който беше също тъй непоколебим, както и апетитът.

На другия ден сутринта д’Артанян стана пръв. Той слезе в конюшнята, прегледа конете ь даде необходимите заповеди за през деня, докато Атос и Арамис още не бяха станали, а Портос хъркаше.

В осем часа сутринта потеглиха на път в същия ред, както предния ден. Само д’Артанян остави приятелите си и отиде да поднови познанството си с господин Грослоу, завързано предния ден.

Поласкан от вчерашните му похвали, пуританският офицер го прие с любезна усмивка.

— Наистина, господине — му каза д’Артанян, — аз съм много щастлив, че намерих с кого да поговоря на моя беден език. Господин дю Валон, моят приятел, има много меланхолен характер и от устата му не могат да се измъкнат дори четири думи на ден; а пленниците ни, както сам Разбирате, не са много разположени за разговор.

— Те са бесни роялисти — забеляза Грослоу.

— Още едно основание, за да ни се мусят, че сме заловили Стюърт, когото, надявам се, ще съдите както трябва.

— Е, разбира се! — каза Грослоу. — Затова го и водим в Лондон.

— И предполагам, не сваляте от него очи, нали?

— Ех, така е! Вие виждате — прибави офицерът със смях, — че той има наистина кралска свита.

— Да, през деня няма опасност да ви се изплъзне, но

през нощта…

— През нощта удвояваме предпазните мерки.

— А как го пазите?

— Осем души стоят постоянно в стаята му.

— Дявол да го вземе, добре го пазите! — забеляза д’Артанян. — Но освен тия осем души вие поставяте стража и отвън, нали? При такъв пленник мерките никога не са

достатъчни.

— О, не! Какво могат да направят двама души без оръжие срещу осем въоръжени?

— Как двама?

— Да, кралят и камердинерът му.

— Значи позволихте на камердинера му да остане при

него?

— Да, Стюърт поиска тая милост и полковник Харисън се съгласи. Под предлог, че той е крал — изглежда че не може нито да се облича, нито да се съблича сам.

— Наистина, господин капитан — каза д’Артанян, като реши да продължи спрямо английския офицер системата на хвалене, която даде такъв добър резултат, — колкото повече ви слушам, толкова повече се чудя на лекотата и изяществото, с които говорите френски. Вие сте живели три години в Париж, съгласен съм; но и цял живот да прекарам в Лондон, сигурно не бих научил английски тъй добре, както вие сте научили френски. Какво правехте в

Париж?

— Баща ми, търговец, ме настани при друг търговец, с когото беше в търговски връзки, а той от своя страна изпрати сина си при баща ми: търговците вършат често такива размени.

— А хареса ли ви Париж, господине?

— Да, но вие имате голяма нужда от такава революция като нашата; не срещу краля, той е още дете, но срещу оня разбойник италианец, който е любовник на кралицата ви.

— О, напълно съм съгласен с вас, господине, и ние бихме свършили бързо цялата тая работа, ако имахме само десетина офицери като вас: без предразсъдъци, бдителни.

неподкупни! О, бихме се справили много бързо с Мазарини бихме го изправили пред съда, както вие ще направите с вашия крал.

— А аз мислех — каза офицерът, — че сте на служба у него и че той ви е изпратил при генерал Кромуел.

— Тоест аз съм на служба у краля, но когато узнах, че той се готви да изпрати някого в Англия, издействувах да изпрати мене — толкова голямо беше желанието ми да видя гениалния човек, който сега управлява три държави1. И тъй, когато той ни предложи, на господин дю Валон и на мене, да извадим шпагите в чест на стара Англия, вие видяхте сам как се отнесохме към това предложение.

— Да, зная, че се сражавахте наред с господин Мордуант.

— От дясната и лявата му страна, господине. О, какъв храбър, чудесен младеж е той! Как ловко свали чичо си! Видяхте ли?

— Познавате ли го?

— Много добре; дори мога да кажа, че сме много близки: господин дю Валон и аз пристигнахме заедно с него от франция.

— Струва ми се, че сте го накарали да ви чака много дълго време в Булон, а?

— Какво да се прави? — каза д’Артанян. — Аз бях като вас, пазех един крал.

— Аха! — рече Грослоу. — Какъв крал?

— Нашият, пусто да остане! Малкият King2, Луи четиринадесети.

И д’Артанян свали шапката си. Англичанинът направи същото от учтивост.

— И колко време го пазихте?

— Три нощи и бога ми, винаги с удоволствие ще си спомням тия три нощи.

— Значи младият крал е много любезен?

— Крал? Той спеше така, че топ не можеше да го събуди.

— Тогава какво искате да кажете?

— Това, че моите приятели, гвардейските и мускетарските офицери идваха да ми правят компания и че прекарвахме нощите в игра на карти и пиене.

——

1 Англия, Шотландия и Ирландия. — Б. пр.

2 king — Крал (англ.) — Б. пр.

 

— Ах, да — каза англичанинът с въздишка, — наистина вие, французите, сте весели другари.

— Нима вие не играете, когато сте караул?

— Никога — отговори англичанинът.

— В такъв случай трябва да се отегчавате много и аз ви съжалявам — каза д’Артанян.

— Действително — продължи офицерът — аз чакам винаги реда си с известен ужас. Много дълго е да стоиш цяла нощ караул.

— Да, когато стоиш сам или с глупави войници; но когато стоиш с весел партньор, когато златото и заровете се търкалят по масата, нощта минава неусетно. Значи вие не обичате да играете?

— Напротив.

— На ландскнехт1 например?

— Умирам за него и във Франция почти всяка вечер играехме ландскнехт.

— А откак сте в Англия?

— Не съм държал нито зарове, нито карти.

— Съжалявам ви — каза д’Артанян с вид на дълбоко съчувствие.

— Слушайте — рече англичанинът, — знаете ли що?

— Какво?

— Утре съм караул.

— При Стюърт?

— Да. Елате да прекараме нощта заедно.

— Невъзможно.

— Невъзможно?

— Абсолютно.

— Защо?

— Всяка нощ играя с господин дю Валон. Понякога не

си лягаме … Днес например осъмнахме.

— Е?

— Без мене ще се отегчава.

— А добър играч ли е?

— Виждал съм го да губи до две хиляди пистола със

сълзи на очите от смях.

——

1 Ландскнехт — игра на карти. — Б. пр.

 

— Тогава доведете го.

— Как така? А нашите пленници?

— Ах, дявол да го вземе, наистина! — забеляза офицерът. — Нека ги попазят слугите ви.

— Да, за да избягат! — каза д’Артанян. — И дума да не става!

— Значи те са знатни хора, щом толкова държите на

тях?

— Пусто да остане! Единият е богат владетел от Турен, а другият е виден малтийски рицар. Вече се споразумяхме за откупа: по две хиляди лири стерлинги за всеки, след като се завърнем във Франция. Нито за миг не искаме да оставим хората, когато слугите ни знаят, че са милионери. Ние ги попребъркахме малко, когато ги пленихме, и ще ви призная дори, че господин дю Валон и аз разиграваме техните пари всяка нощ; но може би те са скрили от нас някой скъпоценен камък или някой рядък диамант и ние като скъперници не напускаме съкровището си; непрекъснато пазим тия хора и когато аз спя, господин дю Валон бди.

— Ах! — рече Грослоу.

— Сега разбирате кое ме кара да отклоня вашата любезна покана, колкото и да ми се иска да я приема, защото няма нищо по-отегчително от постоянната игра с един и същи човек; щастието се мени постоянно и в края на месеца виждаш, че не си нито в печалба, нито в загуба.

— Ах — каза Грослоу с въздишка, — има нещо още по-отегчително: съвсем да не играеш.

— Съгласен съм — рече д’Артанян.

— Но кажете — продължи англичанинът, — вашите пленници опасни хора ли са?

— В какво отношение?

— Способни ли са да прибягнат към насилие? Д’Артанян избухна в смях.

— Боже господи! — извика той. — Единият го тресе треска, не можейки да свикне с очарователната страна, в която живеете, а другият, малтийският рицар, е страхлив като младо момиче; но за по-голяма сигурност ние им отнехме дори джобните ножчета и ножички.

— Е, тогава доведете ги — каза Грослоу.

— Как, вие искате? — учуди се д’Артанян. .

— Да, аз имам осем войника.

— Е?

— Четирима ще ги пазят, а другите четирима ще пазят

краля.

— Наистина това може да се нареди така — каза д’Артанян, — макар че по тоя начин ви създавам голямо затруднение.

— Нищо! Все пак елате, ще видите как ще наредя

всичко.

— О, за това не се безпокоя — рече д’Артанян. — На такъв човек като вас се предавам с вързани очи.

Последното ласкателство накара офицера да се засмее с тоя самодоволен смях, който е признак на приятелство към ласкателя, защото гъделичка суетността.

— Но мисля си какво ни пречи да започнем още довечера? — каза д’Артанян.

— Кое да започнем?

— Играта.

— Абсолютно нищо — рече Грослоу.

— Действително, елате довечера у нас, а утре ние ще ви върнем посещението. Ако нещо ви безпокои в нашите пленници, които, както знаете, са бесни роялисти, можем да не засягаме тая тема и просто ще прекараме приятно

нощта.

— Чудесно! Довечера у вас, утре у Стюърт, други ден

у мене.

— А останалото време в Лондон. Ех, дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Както виждате, навсякъде може да се води весел живот!

— Да, когато имате работа с французи, и то с французи като вас — допълни Грослоу.

— И като господин дю Валон; ще видите, че е просто знаменит! Отчаян фрондьор, който насмалко щеше да убие Мазарини. Товарят го с работа, защото се страхуват от

него.

— Да — каза Грослоу, — има славна фигура и без да

го познавам, много ми харесва.

— А какво ще бъде, когато го опознаете! Е, той май че ме вика. Извинете, ние сме толкова близки, че той не може без мене. Ще позволите ли да се оттегля?

— Разбира се!

— И така, до довечера.

— У вас.

— У мене.

Двамата се поклониха един на друг и д’Артанян се върна при другарите си.

— Какво толкова говорехте с тоя булдог? — попита Портос.

— Мили приятелю, не говорете така за господин Грослоу: той е мой най-близък приятел.

— Ваш приятел? — учуди се Портос. — Тоя убиец на мирни селяни?

— Шт, мили Портос! Да, господин Грослоу е малко буен наистина, но в него има две хубави качества: той е глупав и горделив.

Портос облещи очи от учудване. Атос и Арамис се спогледаха с усмивка: те познаваха д’Артанян и знаеха, че той не върши нищо безцелно.

— Но вие сам ще го прецените — продължи д’Артанян,

— Как така?

— Довечера ще ви го представя, той ще играе с нас.

— Охо! — извика Портос и очите му се разпалиха при последните думи. — Значи е богат?

— Той е син на един от най-големите търговци в Лондон.

— Играе ли ландскнехт?

— Обожава го.

— Басет?

— Умира за него.

— Бириби?

— С най-големи тънкости.

— Добре — каза Портос, — ще прекараме приятна нощ.

— Толкова по-приятна, че тя ни обещава още по-добра нощ.

— Как така?

— Довечера той играе у нас, а утре ние у него.

— Де у него?

— После ще ви кажа. Сега помнете само, че трябва да оценим достойно честта, която ни прави господин Грослоу — Довечера ще се спрем в Дерби; нека Мускетон отиДе напред и ако в целия град има само една бутилка вино, нека я купи. Няма да бъде зле и да приготви малка вечеря, до която вие, Атос, няма да се допрете, защото треска ви тресе, а вие, Арамис, защото сте малтийски рицар, който не харесва нашите войнишки разговори и се черви от тях. Чувате ли какво казвам?

— Да, чувам — каза Портос; — но дяволите да ме вземат, ако разбирам нещо.

— Портос, приятелю, вие знаете, че произлизам по баща от пророци, а по майка от сибили, и че говоря само с загадки и притчи: който има уши, да слуша, който има очи, да гледа. Засега не мога да ви кажа нищо повече.

— Действувайте, приятелю — каза Атос, — сигурен съм, че онова, което вършите, е винаги добро.

— А вие, Арамис, на същото мнение ли сте?

— Напълно, мили д’Артанян.

— Прекрасно — рече д’Артанян, — ето истински верующи и цяло удоволствие е да вършиш чудеса за тях; не като тоя неверник Портос, който винаги иска да види и да пипне, преди да повярва.

— Така е — забеляза Портос с хитър израз, — аз съм

голям неверник.

Д’Артанян го удари по рамото и тъй като в това време пристигнаха на мястото за закуската разговорът се

прекъсна.

Към пет часа вечерта, както беше уговорено, изпратиха Мускетон напред. Мускетон не говореше английски, но тук в Англия забеляза, че Гримо замества съвършено думите с движения. И така той почна да изучава движенията заедно с Гримо и за няколко урока благодарение на изкуството на учителя си придоби известна ловкост. Блезоа

отиде с него.

Като минаваха по главната улица на Дерби, четиримата приятели забелязаха Блезоа да стои върху прага на една хубава къща; там им беше приготвена квартира.

През целия ден те не се приближиха до краля, като се страхуваха да не събудят подозрения, и вместо да обядват с полковник Харисън, както вчера, обядваха сами.

В определения час Грослоу дойде. Д’Артанян го прие като приятел от двадесет години. Портос го измери от главата до краката и се усмихна, като забеляза, че въпреки забележителния удар по главата на брата на Пари той

е по-слаб от него. Атос и Арамис направиха всичко възможно, за да скрият отвращението си от това животинско и грубо създание.

Изобщо Грослоу остана доволен от приема.

Атос и Арамис изиграха ролите си. В полунощ те се оттеглиха в своята стая, вратата на която остана отворена под предлог на благоволение. При това д’Артанян ги придружи, като остави Портос да се сражава с Грослоу.

Портос спечели петдесет пистола от Грослоу и намери, след като англичанинът си отиде, че компанията му била по-приятна, отколкото си мислел в началото.

Що се отнася до Грослоу, той се зарече да си възвърне на другия ден от д’Артанян загубата срещу Портос и се раздели с гасконеца, като му напомни за довечерашното свиждане.

Казваме довечерашно, защото играчите се разделиха в четири часа сутринта.

Денят мина както винаги. Д’Артанян прескачаше от капитан Грослоу до полковник Харисън и от полковник Харисън до приятелите си. Човек, който не познава д’Артанян, би сметнал, че е в обикновеното си настроение; но приятелите му, тоест Атос и Арамис, виждаха, че това беше трескава веселост.

— Какво ли крои? — питаше Арамис.

— Да почакаме — отговаряше Атос.

Портос не казваше нищо и само с доволен вид, изписан по лицето му, прехвърляше един по един в джоба си петдесетте пистола, които беше спечелил от Грослоу.

Когато пристигнаха вечерта в Райстън, д’Артанян събра приятелите си. От лицето му изчезна изразът на безгрижна веселост, който като маска го покриваше целия ден. Атос стисна ръката на Арамис.

— Часът наближава! — промълви той.

— Да — каза д’Артанян, който го чу, — да, часът Наближава: тая нощ, господа, ще спасим краля.

Атос потрепера, очите му заблестяха.

— Д’Артанян — рече той, обзет от съмнение след мярналата се надежда, — вие не се шегувате, нали? Такава Шега би била много жестока!

— Чудно, че се съмнявате така в мене, Атос! — отвърна Д’Артанян. — Де и кога сте ме видели да се шегувам

със сърцето на приятел и с живота на крал? Казах ви и ви повтарям: тая нощ ще спасим Чарлз I. Вие ми възложихте да намеря средство и аз го намерих.

Портос гледаше д’Артанян с безкрайно възхищение. Арамис се усмихваше като човек, който се надява. Атос беше бледен като смърт и цял трепереше.

— Говорете — каза Атос. Портос облещи очи, Арамис се впи, тъй да се каже, в

устните на д’Артанян.

— Ние сме поканени да прекараме нощта у господин

Грослоу, нали знаете това?

— Да — отговори Портос, — той ни накара да обещаем, че ще му дадем реванш.

— Добре. Но знаете ли де ще му дадем реванш?

— Не.

— У краля.

— У краля! — извика Атос.

— Да, господа, у краля. Довечера господин Грослоу е караул при негово величество и за развлечение ни покани да му правим компания.

— Четиримата? — попита Атос.

— И таз добра, разбира се, четиримата! Нима ще оставим пленниците си?

— Аха! — каза Арамис.

— Продължавайте — рече Атос силно развълнуван.

— Значи ще отидем у Грослоу, ние с шпагите си, а вие с ножове; ние четиримата ще се справим с тия осем простаци и с глупавия им началник. Какво ще кажете за това, Портос?

— Лесно ще се справим — отговори Портос.

— Ще облечем краля в дрехите на Грослоу. Мускетон, Гримо и Блезоа ще ни чакат с оседлани коне на завоя на първата улица. Ще скочим на конете и преди да се разсъмне, ще бъдем на двадесет левги от тука. Е, добре ли е скроено, Атос?

Атос сложи двете си ръце върху раменете на д’Артанян и го погледна с тихата си и кротка усмивка.

— Заявявам, приятелю — каза той, — че в целия свят няма създание, равно на вас по благородство и по смелост; докато ние ви смятаме равнодушен към нашите болки, които с пълно право можехте да не споделяте, вие

единствен Между нас намерихте онова, което напразно търсехме. И така, повтарям, д’Артанян, ти си най-добрият оТ нас; благославям те и те обичам, мили сине.

— Как не ми хрумна това в главата! — извика Портос и се удари по челото. — То е толкова просто!

— Но ако разбрах добре, ние ще убием всичките, нали? — попита Арамис. Атос потрепера и силно побледня.

— Ай да му се не види! — отвърна д’Артанян. — Налага се. Аз мислих дълго как да се избегне това, но признавам си, че не можах да измисля.

— Хайде, няма какво да му мислим — каза Арамис. — Как ще действуваме?

— Имам два плана — отговори д’Артанян.

— Да чуем първия — рече Арамис.

— Ако бъдем четиримата заедно, при даден от мене сигнал (сигналът ще бъде думата „най-после“) всеки от вас забива нож в сърцето на най-близкия войник; ние правим същото; четирима души ще бъдат убити; следователно силите ни ще бъдат равни: четирима срещу пет; тия пет ще се предадат и ние ще им вържем устата или ще се защищават и ние ще ги убием. Ако случайно нашият амфитрион промени намерението си и приеме само мене и Портос, ех, тогава ще положим по-големи усилия, ще удвоим ударите; това ще бъде малко по-дълго и по-шумно, но вие ще стоите вън със саби в ръце и щом чуете шум, ще ни се притечете на помощ.

— Но ако вас ви убият? — попита Атос.

— Невъзможно! — заяви д’Артанян. — Тия пиячи на бира са много тромави и несръчни. Впрочем удряйте в гърлото, Портос, това убива веднага и не дава време дори да се извика.

— Много добре! — каза Портос! — Това ще бъде хубаво малко клане.

— Ужасно! Ужасно! — продума Атос.

— Е, господин чувствителни човече — рече д’Артанян, —

че вие сам убивахте така в сражение. Впрочем, приятели

— продължи той, — ако вие намирате, че животът на

Краля не заслужава това, вземам си думите назад. Ще

пРатя да кажат на господин Грослоу, че съм болен.

— Не — каза Атос, — виновен съм, приятелю; вие имате право, извинявайте.

В това време вратата се отвори и влезе един войник.

— Господин капитан Грослоу — рече той на развален френски език — предизвестява господин д’Артанян и господин дю Валон, че ги чака.

— Де? — попита д’Артанян.

— В стаята на английския Навуходоносор — отговори войникът, заклет пуритан.

— Добре — отвърна на чист английски език Атос, кръвта на когото нахлу в лицето при това оскърбление на кралското величие. — Добре, кажете на капитан Грослоу, че идваме.

След това пуританът излезе. На слугите бе заповядано да оседлаят осем коня и да чакат, без да се отделят един от друг и без да слизат от конете, на ъгъла на една улица, която се намираше двадесетина крачки от квартирата на краля.