Александър Дюма
Двадесет години по-късно (63)

XXXII. В КОЯТО СЕ ДОКАЗВА, ЧЕ В НАЙ-ТЕЖКИТЕ ПОЛОЖЕНИЯ ХРАБРИТЕ ХОРА НЕ ГУБЯТ НИКОГА ПРИСЪСТВИЕ НА ДУХА, А ЗДРАВИТЕ СТОМАСИ — АПЕТИТА СИ

Малкият отряд препускаше галоп, без дума да продума, без да поглежда назад, премина една малка река, името на която никой не знаеше, и остави вляво града, който според Атос беше Дъръм.

Най-после конниците забелязаха една малка гора, пришпориха за последен път конете си и се насочиха към нея.

Щом изчезнаха зад зелена завеса, достатъчно гъста, за да ги скрие от погледите на преследвачите, те се спряха, за да обсъдят положението. Конете бяха дадени на двамата слуги, за да ги поразходят, без да им махат седлата и юздите, а Гримо бе поставен да пази.

— Елате най-напред да ви прегърна, приятелю мой — каза Атос на д’Артанян. — Вие сте наш спасител, вие сте истински герой между нас!

— Атос има право и аз също се възхищавам от вас — рече на свой ред Арамис, като го стисна в прегръдките си. — Какво ли не бихте извършили вие при един разумен господар с вашето набито око; с вашата желязна ръка и с вашия победоносен дух!

— Сега с удоволствие приемам прегръдките и благодарностите ви за себе си и за Портос — отвърна д’Артанян. — Имаме достатъчно време, карайте, карайте!

Подсетени от д’Артанян, че дължат спасението си и на Портос, двамата приятели му стиснаха на свой ред ръката.

— Сега — каза Атос — въпросът е да не бягаме като опърлени, накъдето ни видят очите, а да изработим план. — Какво ще правим?

— Какво ще правим ли, дявол да го вземе? Това не е

мъчно да се реши.

— Ако не е мъчно, кажете, д’Артанян.

— Ще идем в най-близкия крайморски град, ще съберем всичките ни оскъдни средства, ще наемем кораб и

ще се върнем във Франция. Що се отнася до мене, давам за това всичко, до последния петак. Първото съкровище е животът, а нашият, право да си кажем, виси сега на косъм.

— Какво ще кажете за това, дю Валон? — попита Атос.

— Аз съм напълно съгласен с д’Артанян — отговори Портос. — Тая Англия е отвратителна страна.

— Значи вие сте решили да я напуснете? — обърна се Атос към д’Артанян.

— Пусто опустяло! — извика д’Артанян. — Не виждам какво би могло да ме задържи тук.

Атос се спогледа с Арамис.

— Тогава вървете, приятели — каза Атос с въздишка.

— Как вървете? — запита д’Артанян. — Искате да кажете: да вървим?

— Не, приятелю — отвърна Атос. — Трябва да се разделим.

— Да се разделим! — повтори д’Артанян, поразен от тая неочаквана новина.

— Хайде де! — рече Портос. — Защо ще се разделяме, щом сме заедно?

— Защото вие изпълнихте възложеното ви поръчение и можете, дори трябва да се завърнете във Франция, а ние не сме свършили работата си.

— Как не сте свършили? — попита д’Артанян, като гледаше учудено Атос.

— Да, приятелю — отговори Атос с нежния си и едновременно твърд глас. — Ние дойдохме тук да защитим краля Чарлз и го защитихме зле; сега трябва да го спасим.

— Да спасите краля? извика д’Артанян, като загледа Арамис със същото учудване, с което бе гледал Атос.

Арамис само кимна утвърдително.

По лицето на д’Артанян се изписа дълбоко състрадание. Той започна да мисли, че има работа с двама луди.

— Не, вие не говорите сериозно, Атос — каза д’Артанян. — Кралят е заобиколен от армия, която го води в Лондон. Тая армия се командува от един месар, или син на месар, няма значение, полковник Хариеьн. Веднага след като пристигне в Лондон, негово величество ще бъде съден, гарантирам за това. Чух достатъчно нещо от устата на господни Оливър Кромуел, за да зная какво да мисля.

Атос и Арамис се спогледаха отново.

— После присъдата ще бъде приведена веднага в изпълнение — продължи д’Артанян. — О, тия господа пуритани пипат бързо!

— А как мислите, на какво ще осъдят краля? — попита Атос.

— Страхувам се, че ще го осъдят на смърт; те се провиниха срещу него толкова, че той няма да им прости, и сега им остава само едно — да го убият. Не знаете ли какво е казал господин Оливър Кромуел, когато дошъл в Париж и му показали Венсенската кула, където бил затворен господин дьо Вандом?

— Какво е казал? — попита Портос.

— Принцовете трябва да се хващат само за главата.

— Знаех го това — каза Атос.

— Мислите ли, че той няма да приведе в изпълнение максимата си сега, когато кралят е в ръцете му?

— Да, дори съм уверен в това; но толкова по-голямо основание имаме да не напускаме заплашената височайша глава.

— Атос, вие полудявате.

— Не, приятелю — кротко отговори благородникът. — Лорд Уинтър дойде за нас във Франция и ни заведе при кралица Анриет. Нейно величество ни направи чест, на господин д’Ербле и на мен, и ми помоли да помогнем

на съпруга й. Ние й дадохме дума — там е цялата работа. Ние й посветихме нашата сила, нашите способности, с една дума, целия си живот. Сега трябва да удържим думата си. Така ли е, д’Ербле?

— Да — потвърди Арамис, — ние обещахме.

— Освен това — продължи Атос — има още една причина. Ето я, слушайте добре. В тая минута всичко е бедно и жалко във Франция. Имаме десетгодишен крал, който още не знае какво иска; имаме кралица, заслепена от закъсняла страст; имаме министър, който управлява Франция като огромна ферма, тоест мъчи се само с италиански интриги и хитрини да изсмуче колкото се може повече пари от нея; имаме принцове, които водят лична и егоистична опозиция и могат да изтръгнат от ръцете на Мазарини само няколко късчета злато и мъничко власт. Аз им служех не с ентусиазъм бог ми е свидетел, че аз ги ценя не повече от това, което струват, а, според мен, те не струват много, а по принцип. Днес работата е друга: днес срещам на пътя си голямо нещастие, кралско нещастие, европейско нещастие и вземам страната му. Ако успеем да спасим краля, ще бъде хубаво; ако умрем за него, ще бъде велико.

— Следователно вие знаете предварително, че ще загинете — каза д’Артанян.

— Страхуваме се, че е така, и единствената ни болка е, че ще умрем далеч от вас.

— Какво ще правите в една чужда, неприятелска

страна?

— На младини пътувах из Англия и говоря английски като англичанин; Арамис също знае малко езика. О, ако вие бяхте с нас, приятели мои! С вас, д’Артанян, с вас, Портос, четиримата, съединени за първи път след двадесет години, бихме излезли на глава не само на Англия, но и на трите кралства!

— И вие обещахте на тая кралица — продължи д’Артанян раздразнено — да превземете Лондонската кула, да убиете сто хиляди войници и да възтържествувате над волята на цял народ и над честолюбието на човек, който се казва Кромуел? Вие не сте видели тоя човек, нито вие, Атос, нито вие, Арамис. Той е гений, който много ми напомни нашия кардинал — не тоя, а Другия, великия. Не преувеличавайте дълга си. За бога, мили Атос, не проявявайте безполезна преданост! Когато ви гледам, наистина ми се струва, че виждам разумен човек; когато слушам отговорите ви, струва ми се, че имам работа с луд. Хайде, Портос, присъединете се към мене. Какво мислите за тая работа? Кажете откровено.

— Не виждам нищо хубаво в това — отговори Портос.

— Слушайте — продължи д’Артанян, изкаран из търпение, че Атос слуша, както изглежда, не съветите му, а вътрешния си глас. — Моите съвети, никога не са ви навредили. Е, добре, повярвайте ми, Атос, вашата мисия е свършена, свършена благородно. Завърнете се с нас във Франция.

— Приятелю — отвърна Атос, — нашето решение е непоколебимо.

— Значи вие имате някакви други подбудителни причини, които не знаем?

Атос се усмихна.

Д’Артанян се удари сърдито с ръка по бедрото и измърмори

най-убедителните доводи, каквито можа да измисли; но на всичките му доводи Атос отговаряше само с тиха и кротка усмивка, а Арамис клатеше глава.

— Е добре! — най-после извика д’Артанян разярен. — Добре! Щом искате така, да оставим костите си в тая мръсна страна, дето винаги е студено, дето хубавото време е мъгла, мъглата — дъжд, дъждът — потоп; дето слънцето

прилича на луна, а луната — на мазно сирене. Всъщност

ако трябва да се умира, няма никакво значение де ще умрем: тук или на друго място.

Само помислете си, мили приятелю — каза Атос, — че тук смъртта ще дойде по-рано.

— Е, малко по-рано, малко по-късно, не си заслужава труда да се говори за това.

— Най-много ме учудва — нравоучително забеляза Портос, — че още не е Дошла досега.

— О, тя няма да се забави, бъдете спокоен, Портос — каза д’Артанян. — И така, решено — продължи гасконецът — и ако Портос няма нищо против …

— Аз ще направя всичко, каквото поискате — рече Портос. — Впрочем хареса ми много това, което преди малко каза граф дьо Ла Фер.

— Но вашето бъдеще, д’Артанян? Вашите честолюбиви надежди, Портос?

— Нашето бъдеще, нашите честолюбиви надежди! — каза д’Артанян с трескаво въодушевление. — Има ли нужда да се занимаваме с това, когато спасяваме краля? Щом кралят бъде спасен, ще съберем приятелите му, ще разбием пуританите, ще завладеем Англия, ще се върнем в Лондон, ще го качим отново на трона му…

— И той ще ни направи херцози и перове — прибави Портос и очите му засвяткаха от радост въпреки невероятността на това бъдеще.

— Или ще ни забрави — каза д’Артанян.

— О! — извика Портос.

— Такова нещо се е случвало, приятелю Портос. Струва ми се, че едно време ние направихме на кралицата Ана Австрийска услуга, която не отстъпва много на тая, която искаме да направим днес на Чарлз I; а това не попречи на кралицата Ана Австрийска да ни забрави цели Двадесет години.

— И все пак, д’Артанян, съжалявате ли, че сте й направили услуга? — попита Атос.

— Не, бога ми! — отвърна д’Артанян. — Дори си признавам, че в минути на най-лошо настроение намирах утешение в тоя спомен.

— Ето виждате, д’Артанян, че господарите са често неблагодарни, но бог — никога.

— Знаете ли, Атос — забеляза д’Артанян, — струва ми се, че ако срещнехте дявола на земята, вие бихте се изхитрили да го заведете със себе си на небето.

— И така? … — продължи Атос и протегна ръка на д’Артанян.

— И така, решено — каза д’Артанян. — Намирам, че Англия е прелестна страна, и оставам в нея, но при едно условие.

— Какво?

— Няма да ме принуждавате да уча английски.

— Сега, приятелю мой — каза Атос тържествуващ, — кълна ви се във всевиждащия бог и в неопетненото си име, че вярвам в една сила, която бди над нас, а така също се надявам, че ще се видим отново четиримата във Франция.

— Амин — рече д’Артанян. — Но признавам си, че съм убеден в противното.

— Ах, тоя мил д’Артанян! — забеляза Арамис. — Сред нас той е опозицията на парламентите, които винаги казват „не“, а вършат „да“.

— И през това време спасяват отечеството — прибави Атос.

— Е, сега, когато всичко е решено — се обади Портос, като си потриваше ръцете, — време е да помислим и за обеда! Струва ми се, че в най-критичните положения на живота ни не сме оставали без обяд.

— А, да, седнали сте да говорите за обяд в страна, където за най-големи деликатеси се смятат вареното овнешко и бирата! Кой дявол ви е домъкнал в такава страна, Атос? Ах, извинете — усмихнато прибави той, — забравих, че не сте вече Атос. Но няма значение, да видим вашия план за обяд, Портос.

— Моя план?

— Да, имате ли някакъв план?

— Не, гладен съм, и туйто.

— Ай да му се не види, ако е само това, й аз съм гладен! Но не е достатъчно да бъдем гладни, трябва да намерим нещо за ядене, освен ако не искаме да пасем трева като конете ни …

— Ах! — се обади Арамис, който повече от Атос беше

привързан към земното. — Помните ли какви хубави стрйди ядохме в Парпайо?

— А печените бутове от овни, отглеждани край солните! — прибави Портос, като се облизваше. — Но нали с нас е Мускетон — каза д’Артанян, — който тъй ви подслаждаше живота в Шантии? — Наистина, Мускетон е с нас — съгласи се Портос, — откак е домоуправител, стана много тромав; все пак да го повикаме. И за да го предразположи, той извика:

— Ей, Мустон!

Мустон се появи; той имаше много жалък вид.

— Какво ви е, драги господин Мустон? — попита д’Артанян. — Да не сте болен?

— Много съм гладен, господине — отговори Мускетон.

— Е добре, точно за това ви повикахме, драги господин Мустон. Не бихте ли могли да уловите с примка няколко такива хубави зайци и възхитителни яребици, от които правехте фрикасета и яхнии в странноприемницата … ей богу, не си спомням вече името й.

— В странноприемницата … — повтори Портос. — Ей богу, и аз не си спомням името й.

— Не е важно. И с помощта на ласо да уловите няколко от тия бутилки старо бургундско вино, които толкова бързо излекуваха господаря ви от навяхването му?

— Уви, господине! — отвърна Мускетон. — Страхувам се, че всичко това е голяма рядкост в тая ужасна страна, и мисля, че ще е по-добре да потърсим гостоприемство при собственика на една къщичка, която се вижда от края на гората.

— Как? Тук наблизо има къща? — попита д’Артанян.

— Да, господине — отговори Мускетон.

— Е, така да бъде, приятелю, да отидем да потърсим обяд у собственика на тая къща. Господа, какво мислите за това? Не намирате ли, че съветът на господин Мустон е разумен?

— А ако собственикът е пуритан? — запита Арамис.

— Толкова по-добре, дявол да го вземе! — отговори д’Артанян. — Ако е пуритан, ще му съобщим за залавянето

на краля и в чест на това събитие той ще ни нахрани с белите си кокошки.

— Но ако е роялист? — забеляза Портос.

— В такъв случай ще вземем траурен вид и Ще оскубем черните му кокошки.

— Вие сте много щастлив — каза Атос, като се усмихна неволно на остроумието на непадащия духом гасконец, защото гледате на всичко със смях.

— Какво да се прави? — отвърна д’Артанян. — Аз @съ роден в страна, дето небето е винаги безоблачно.

— Не като тука — каза Портос и протегна ръка, за да провери дали наистина на бузата му е паднала капка дъжд.

— Хайде, хайде — рече д’Артанян, — ето още една причина да тръгнем… Ей, Гримо!

Гримо се появи.

— Е, Гримо, приятелю мой, видя ли нещо? — попита д’Артанян.

— Нищо — отговори Гримо.

— Глупаци! Дори не ни и преследват — каза Портос. — О, ако бяхме на тяхното място!

— Е, сбъркали са — рече д’Артанян. — Аз бих казал на драго сърце нещичко на Мордаунт в тая малка Дивайда1. Вижте какво удобно местенце да проснеш човека на земята.

— Положително, господа, аз мисля, че синът е много по-слаб от майка си — се обади Арамис.

— Е, мили приятелю, почакайте! — отвърна Атос. — Няма дори два часа, откак се разделихме с него, и той не знае още на коя страна сме тръгнали и де сме. Ще кажем, че е по-слаб от майка си, когато стъпим на френска земя, ако тук не ни убият или отровят.

— А засега хайде да обядваме — каза Портос.

— О, да! — рече Атос. — Страшно съм гладен.

— И аз също — прибави д’Артанян.

— Пазете се, черни кокошки! — извика Арамис.

И четиримата приятели, водени от Мускетон, тръгнаха към къщата почти с предишното си безгрижие, защото сега четиримата бяха заедно и в пълно съгласие, както каза Атос.

——

1 Тиваида — пустиня в Египет, където са се оттегляли първите християнски отшелници. — Б. пр.