Александър Дюма
Двадесет години по-късно (6)

VI. Д’АРТАНЯН НА ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ

Уви, откак в романа ни Тримата мускетари се разделихме с д’Артанян, на улица де Фосоайьор № 12 се бяха случили много събития, а главно — бяха минали много години.

Д’Артанян не изпускаше случая да използува обстоятелствата, но обстоятелствата се стичаха не в полза на д’Артанян. Докато приятелите му бяха с него, д’Артанян не излизаше от сферата на младостта и поезията; той беше една от ония гъвкави и изобретателни натури, които възприемат лесно качествата на другите. Атос му даваше своето величие, Портос — своето въодушевление, Арамис — своята изящност. Ако продължаваше да живее с тия трима мъже, д’Артанян щеше да стане необикновен човек. Но Атос го напусна пръв, за да се оттегли в малкото си имение в Блоа. което беше получил в наследство; втори си отиде Портос, за да се ожени за своята прокурорша; най-после Арамис го остави, за да постъпи в монашески орден и стане абат. От тоя момент д’Артанян, който като че ли беше смесил бъдещето си с бъдещето на тримата си приятели, се почувствува самотен и слаб; той нямаше вече смелост да продължава кариерата, в която, както сам често казваше, можеше да има успех само при условие че всеки от приятелите му би му отстъпил, ако може тъй да се каже. част от електрическия флуид, даден му от небето.

И така, макар лейтенант на мускетарите, д’Артанян се почувствува още по-самотен; той не беше от достатъчно знатен род като Атос, за да се отворят аристократичните домове пред него; не беше достатъчно суетен като Портос, за да уверява другите, че посещава висшето общество; най-после нямаше толкова благородническа кръв като Ара мис, нямаше тая вродена изящност, източникът на която е в кръвта на самия човек. Известно време очарователният спомен за госпожа Бонасьо поддържаше в младия лейтенант поетично настроение на духа; но, както всичко на този свят, тоя тленен спомен изчезна постепенно; гарнизонният живот е гибелен дори за избраните личности. От двете противоположни натури, от които се състоеше личността на д’Артанян, материалната натура постепенно взе надмощие и полека-лека, без сам да забележи, д’Артанян, винаги на гарнизон, винаги на лагер, винаги на кон, стана (не зная как се е наричало това по онова време) това, което в наши дни се нарича истински ветеран.

От това д’Артанян не загуби вродената си острота на ума; съвсем не. Напротив, може би тая острота се увеличи или поне стана двойно по-забележима под малко грубичката обвивка; но той прилагаше тая острота към дребните неща в живота, не към големите; към материално благосъстояние, към благосъстояние, както го разбират войниците, тоест да има добро жилище, добра трапеза и хубава хазяйка.

А всичко това д’Артанян беше намерил от шест години насам на улица Тиктон, в странноприемницата „Козичка“.

Още от първите дни на пребиваването му в тая странноприемница съдържателката, хубава и свежа фламандка на двадесет и пет — двадесет и шест години, се влюби в него; а когато между тях се завързаха близки отношения, на които пречеше много мъжът й, на когото д’Артанян се беше заканвал десетина пъти да го промуши с шпагата си, тоя мъж изчезна в едно хубаво утро, дезертира завинаги, след като продаде тайно няколко бъчви вино и задигна парите и скъпоценностите. Всички мислеха, че е умрял; особено жена му, във възторг от приятната мисъл, че е вдовица, поддържаше смело, че е починал. Най-после след тригодишна връзка, която д’Артанян поддържаше грижливо, като всяка година намираше квартирата и хазяйката си по-приятни, защото едното допълваше другото, хазяйката изяви прекалената претенция да стане съпруга и предложи на д’Артанян да се ожени за нея.

— Пфу! — отговори д’Артанян. — Двумъжство, мила моя! Хайде де, вие не помислихте за това!

— Но той е умрял, уверена съм в това.

— Той ли? Той обичаше да върши всичко напук и нарочно ще се върне, за да ни избеси.

— Е, добре, ако се върне, вие ще го убиете. Вие сте толкова храбър и толкова ловък!

— Дявол да го вземе! Друг начин да бъда обесен.

— И така, вие отблъсвате предложението ми?

— И още как! Най-решително!

Хубавата съдържателка беше отчаяна. Тя би направила с удоволствие д’Артанян не само свой съпруг, но и свой бог: той беше толкова хубав мъж и толкова храбър воин!

На четвъртата година от тая връзка дойде походът във Франш Конте. Д’Артанян беше също назначен в армията и се приготви за път. Започнаха големи страдания, сълзите се лееха без край, сипеха се тържествени обещания за вярност: всичко това, разбира се, от страна на съдържателката. Д’Артанян беше твърде голяма личност, за да обещае нещо; обеща само да направи всичко възможно, за да увеличи славата на името си.

В това отношение смелостта на д’Артанян е известна. Той заплати отлично за нея: като настъпваше начело на ротата си, бе пронизан от един куршум в гърдите и се просна на бойното поле. Видяха как падна от коня си, но не видяха да става, и сметнаха, че е убит; а ония, които се надяваха да заемат мястото му, казваха за всеки случай, че е убит. Лесно се вярва на онова, което се желае; и в армията, като се почне от дивизионните генерали, които желаят смъртта на главнокомандуващия, и се свърши с войниците, които желаят смъртта на ефрейтора, всеки желае смъртта на някого.

Но д’Артанян не беше такъв човек да се остави да го убият така просто. Цял ден, през време на горещината, той лежа в безсъзнание на бойното поле и дойде на себе си едва от нощната прохлада; добра се до едно село, почука на вратата на най-хубавата къща и бе приет, както навсякъде и винаги се приемат французите, дори и да са ранени; заобиколиха го с грижи, започнаха да го лекуват — и го излекуваха; най-после, по-здрав откогато и да било, той пое в едно хубаво утро пътя към Франция, после към Париж, а там към улица Тиктон.

Но д’Артанян намери стаята си заета от поставен край стената куфар с всички необходими мъжки вещи с изключение на шпага.

— Значи се е върнал — каза си той, — Толкова по-зле и толкова по-добре!

От само себе си се разбира, че д’Артанян имаше предвид мъжа.

Той се осведоми: нов прислужник, нова слугиня; господарката отишла на разходка.

— Сама ли? — попита д’Артанян.

— С господаря.

— Значи господарят се върна?

— Разбира се — отговори слугинята простодушно. „Ако имах пари — каза си д’Артанян, — щях да си ида; но тъй като нямам, трябва да остана и да последвам съветите на хазяйката, тоест да разруша съпружеските планове на тоя досаден призрак.“

Той свършваше тоя монолог, който доказва, че при важни случаи няма нищо по-естествено от монолога, когато чакащата на вратата слугиня извика внезапно:

— А, ето и господарката се завръща с господаря! Д’Артанян погледна в далечината и наистина, на завоя на улица Монмартър се появи съдържателката, увиснала на ръката на един огромен швейцарец, който крачеше важно и с това приятно му напомняше Портос.

„Това ли е господарят? — си каза д’Артанян. — О, о, струва ми се, че е много пораснал!“

И той седна в залата на съвсем видно място.

Като влезе, съдържателката забеляза веднага д’Артанян и изпусна слаб вик.

От тоя слаб вик д’Артанян заключи, че са го познали, стана, спусна се към нея и я прегърна нежно.

Швейцарецът гледаше смаян побледнялата като платно съдържателка.

— А, вие ли сте, господине? Какво искате от мене? — попита тя крайно смутена.

— Господинът е ваш братовчед? Господинът е ваш брат? — запита д’Артанян, като играеше преспокойно ролята си.

И без да дочака отговора й, той се хвърли в прегръдките на хелветеца, който го посрещна съвсем студено.

— Кой е тоя човек? — попита той. Съдържателката отговаряше само с хълцане.

— Кой е тоя швейцарец? — попита д’Артанян.

— Господинът ще се ожени за мене — отговори съдържателката между две спазми.

— Значи вашият мъж все пак най-после е умрял?

— Какфо ви флиса в рапота тофа? — намеси се швейцарецът със силен немски изговор.

— Флиса ми много в рапота — отвърна д’Артанян със също такъв изговор, — защото не можете да се ожените за госпожата без мое съгласие и зашото…

— И сашото … — попита швейцарецът.

— И сащото… аз не го давам — каза мускетарят.

Швейцарецът се изчерви като божур; той носеше хубава униформа със златни нашивки, д’Артанян — някаква сива мантия; швейцарецът беше шест стъпки висок, д’Артанян нямаше повече от пет; швейцарецът се чувствуваше у дома си и смяташе д’Артанян за натрапник.

— Ще ислесете ли оттуг? — запита швейцарецът с обичайния си лош изговор и тупна силно с крак като човек, който започва да се сърди сериозно.

— Аз ли? Съвсем не! — отвърна д’Артанян.

— Но тогава да ида за помощ — каза едно момче, което не можеше да разбере как такъв малък човек оспорва мястото на такъв голям.

— Ей ти — извика д’Артанян, като започна да се разярява и улови момчето за ухото, — стой на мястото си и не мърдай, защото ще откъсна това, което държа. А вие, славни потомецо на Вилхелм Тел, още сега ще направите вързоп от дрехите си, които са в стаята ми и които ми пречат, и ще отидете веднага да потърсите друга странноприемница.

Швейцарецът започна да се смее шумно.

— Ас да одида? — каза той. — И защо?

— А, чудесно! — отвърна д’Артанян. — Виждам, че разбирате френски. Тогава елате да се поразходите с мен и ще ви обясня останалото.

Съдържателката, която знаеше, че д’Артанян умее да върти добре шпагата, започна да плаче и да си скубе косата.

Д’Артанян се обърна към разплаканата хубавица.

— Тогава изгонете го, госпожо — каза той.

— Бре! — възрази швейцарецът, който не разбра веднага предложението на д’Артанян. — Бре, гой зте фие, най-набред, за та ми бретлакате та се борасхотя с фас?

— Аз съм лейтенант на мускетарите на негово величество — отговори д’Артанян — и следователно стоя по-високо от вас във всяко отношение; но тъй като тук не става дума за чинове, а за правото на жилище, вие знаете обичая. Елате да си потърсите вашето право; първият, който се върне тук, ще заеме стаята.

Д’Артанян изведе швейцареца въпреки риданията на съдържател ката, която всъщност чувствуваше, че сърцето й клони към старата любов, но която нямаше нищо против да даде един урок на тоя горделив мускетар, който я беше обидил с отказа си да се ожени за нея.

Двамата противници тръгнаха право към Монмартърския ров; когато пристигнаха, беше се стъмнило вече; д’Артанян помоли учтиво швейцареца да му отстъпи стаята и да не се връща вече; но швейцарецът поклати глава в знак на отказ и изтегли шпагата си.

— Тогава ще пренощуваш тук — каза д’АртаняН. — Жилището е отвратително, но вината не е моя, вие сам го избрахте.

При тия думи той също изтегли шпагата си и я кръстоса с шпагата на противника.

Имаше работа със силна ръка, но ловкостта му превъзхождаше всяка сила. Шпагата на германеца не можеше да улучи шпагата на мускетаря. Швейцарецът получи две рани, преди да усети поради студа; но изведнъж загубата на кръв и предизвиканата от това слабос! го принудиха да седне.

— Така! — каза д’Артанян. — Какво ви предсказвах? Дадохте си много труд за нищо, вироглавецо! За щастие отървахте се само с петнайсетина дни. Останете тук, ще ви изпратя веднага дрехите по момчето. Довиждане. Тъкмо се сетих, настанете се на улица Мойтопгьой, в странноприемницата „При галещата се котка“: там хранят отлично, ако е все още същата съдържателка. Сбогом.

Той се завърна съвсем весел в странноприемницата и изпрати наистина пърту шините на швейцареца по момчето, което го намери да седи все на същото място, където го бе оставил д’Артанян, и все още смаян от самоувереността на противника си.

Момчето, съдържателката и цялото заведение се отнесоха с такова уважение към д’Артанян, с каквото биха се отнесли към Херкулес, ако се върнеше отново на земята, за да извърши повторно своите дванадесет подвига.

Но когато остана насаме със съдържателката, д’Артанян каза:

— Сега, моя хубава Мадам, вие знаете какво е разстоянието между един швейцарец и един благородник. Самата вие се държахте като кръчмарка. Толкова по-зле за вас, защото с това поведение вие изгубвате моето уважение и ме губите като клиент. Аз изгоних швейцареца, за да ви накажа, но няма да остана тук; аз не живея у хора, които презирам. Ей, момче! Занеси куфара ми в странноприемницата „Бъчва любов“, на улица де Бурдоне. Сбогом, госпожо.

Когато произнасяше тия думи, д’Артанян беше навярно величествен и трогателен едновременно. Съдържателката се хвърли в краката му, поиска му прошка и с нежна сила го задържа. Какво повече да се каже? Шишът се въртеше, печката бумтеше, хубавата Мадлен плачеше; д’Артанян почувствува едновременно глад, студ и любов: той прости; и като прости, остана.

Ето как д’Артанян се настани на улица Тиктон, в странноприемницата „Козичка“.